Джон Гришам
Камерата (13)

12

Клайд Пакър щедро си наля силен чай в чаша с неговото име и започна да отхвърля канцеларската работа. Бе работил в Отделението двайсет и една години, последните седем като началник-смяна. Осем часа всеки ден той бе един от четиримата сержанти, отговарящи за по четиринайсет осъдени мъже, двама надзиратели и двама обслужващи затворници с леки присъди. Приключи с документацията и провери дъската за съобщения. Имаше една бележка да се обади на директора. В друга се съобщаваше, че на Ф. М. Демпси му свършват хапчетата за сърце и иска да отиде на лекар. Те всички искаха да отидат на лекар. Той отпи от горещото кафе и излезе от канцеларията за сутрешната си обиколка. Провери униформите на двамата надзиратели на входа и каза на по-младия да се подстриже. Беше бял.

Отделението не беше лошо място за работа. По правило осъдените на смърт бяха тихи и се държаха добре. Прекарваха двайсет и три часа дневно в килиите си, отделени един от друг, което ги лишаваше от възможността да създават неприятности. Спяха по шестнайсет часа. Хранеха се в килиите. Разрешаваха им един час на ден разходка, или „техния час навън“, както го наричаха. Ако желаеха, можеха да прекарат този час сами. Всички имаха или телевизор, или радио, или и двете. След закуска четирите редици килии оживяваха — музика, новини, лигави телевизионни сериали и тихи разговори през решетките. Затворниците не можеха да видят съседите си по килия, но разговаряха свободно. Понякога избухваха спорове за силната музика, но тези малки кавги се уреждаха бързо от охраната. Затворниците имаха някои права и привилегии. Отнемането на телевизор или радио беше истинска катастрофа.

В Отделението се раждаха странни приятелства. Половината бяха бели, другата половина — чернокожи, но всички бяха осъдени за жестоки убийства. Почти никой не го бе грижа за миналото и криминалните деяния, както и за цвета на кожата. Обикновените затворници се деляха на най-различни банди, най-вече по расов признак. В Отделението обаче за човека съдеха по начина, по който понасяше уединението. Независимо дали се харесваха един друг, или не, всички бяха затворени заедно в това кътче от света, очаквайки смъртта. Бяха малко братство от измет, неудачници, скитници, истински главорези и хладнокръвни убийци.

А смъртта на един можеше да означава смърт за всички. Новината за потвърждаването на смъртната присъда на Сам сега се шепнеше из секторите и през решетките. Когато тя се разнесе вчера по обяд, Отделението притихна. Всички затворници изведнъж пожелаха да говорят с адвокатите си. Поднови се интересът към всички правни въпроси и Пакър забеляза, че някои от тях се ровят в съдебните си дела, а телевизорите и радиоапаратите са изключени.

Той се вмъкна през тежката врата, отпи голяма глътка кафе и бавно и тихо тръгна из сектор А. По коридора се виждаха четиринайсет еднакви килии с размери два на три. Предната част на всяка от тях представляваше стена от железни решетки, така че затворникът не можеше да се уедини нито за миг. Всичките му действия — спане, използване на тоалетната — ставаха пред очите на охраната.

Всички бяха по леглата, когато Пакър се спираше пред килиите и търсеше с поглед главата под завивките. Осветлението бе изключено и секторът бе потънал в мрак. Отговорникът на сектора, затворник със специални привилегии, щеше да ги събуди или да ги изрита в пет. Закуската пристигаше в шест — яйца, препечен хляб, конфитюр, понякога бекон, кафе и плодов сок. След няколко минути Отделението щеше бавно да се оживи, когато четирийсет и седем мъже щяха да се отърсят от съня и да се върнат към безкрайния процес на умиране. Той беше бавен, точеше се ден след ден, когато поредният злощастен изгрев носеше поредната вълна от жега в техните малки кръгове на ада. Понякога, в дни като отминалия, когато някакъв съд някъде отхвърлеше молба или обжалване и решаваше, че екзекуцията трябва да се извърши скоро, нещата се ускоряваха.

Пакър отпиваше от кафето си и броеше главите, влачейки се тихо в изпълнение на сутрешния ритуал. Обикновено нещата в Отделението вървяха гладко, когато не се нарушаваха правилата и се спазваха инструкциите. Правилникът съдържаше много точки, но те бяха справедливи и лесни за спазване. Всички ги знаеха. Но екзекуцията си имаше свой правилник, с различна философия и променящи се инструкции, което обикновено разстройваше спокойствието на Отделението. Пакър уважаваше много Филип Найфе, но го проклинаше, когато променяше наредбата преди и след всяка екзекуция. Съществуваше страхотен обществен натиск, екзекуциите трябваше да се извършват по точно определен начин, според конституцията и със съответното съчувствие. Една с една не си приличаха.

Пакър мразеше екзекуциите. Той вярваше в смъртното наказание, защото беше религиозен и след като Бог казваше око за око, значи така трябваше да бъде. Но предпочиташе екзекуциите да се извършват някъде другаде и от други хора. За щастие те бяха такава рядкост тук, в Мисисипи, че неговата работа си вървеше гладко, с малки сътресения. Бе преживял петнайсет екзекуции за двайсет и една години, но само четири от седемдесет и втора насам.

Пакър заговори тихо с един от охраната в края на сектора. Слънцето вече надничаше през отворените прозорци. Денят щеше да бъде горещ и задушен. И много по-тих. Щеше да има и много по-малко оплаквания за храната, по-малко желания да се отиде при лекаря и мърморене за щяло и нещяло. Като цяло затворниците щяха да бъдат послушни и вниманието им щеше да бъде ангажирано с друго. Бе изминала най-малко година, а може би и повече, откакто отлагането на присъда бе прекратено с толкова скорошно назначение на дата. Пакър се усмихна вътрешно, докато търсеше поредната глава под завивките. Наистина се очертаваше спокоен ден.

През първите няколко месеца от живота на Сам в Отделението Пакър не му обръщаше внимание. Официалният правилник ограничаваше контакта със затворниците до един необходим минимум, а Пакър разбра, че Сам е човек, който може лесно да живее в самота. Той беше клановец. Мразеше чернокожите. Говореше малко, беше озлобен и мрачен, поне в началото. Но пълното бездействие в продължение на осем часа дневно постепенно изглади ръбовете и те постигнаха някаква степен на общуване, която се състоеше от кратки думи и изсумтявания. След като в продължение на девет години се бяха виждали всеки ден, Сам започна понякога дори да се усмихва на Пакър.

След дългогодишни наблюдения Пакър бе решил, че съществуват два вида убийци в Отделението. Едните бяха хладнокръвните убийци, които при удобен случай отново биха посегнали на човек, а другите бяха просто хора, които никога не биха помислили да пролеят втори път кръв. Първите трябваше бързо да ги пъхнат в газовата камера. Вторите разстройваха много Пакър, защото тяхното екзекутиране не беше от полза за никого. Обществото нямаше да пострада и дори нямате да забележи, ако тези затворници излязат на свобода. Сам твърдо принадлежеше към втората група. Можеше да се върне вкъщи и скоро да умре там в самота. Не, Пакър не искаше Сам Кейхол да бъде екзекутиран.

Той се потътри обратно по сектор А, като пиеше кафето си и се взираше в тъмните килии. Неговият сектор бе най-близо до изолационната, до която се намираше камерата. Сам бе в килия №6 на сектор А, буквално на трийсетина метра от газовата камера. Преди няколко години бе помолил да го преместят заради някаква глупава свада със Сесил Дъф от съседната килия.

Сега Сам седеше в тъмното на ръба на леглото. Пакър спря и се приближи до решетките.

— Добрутро, Сам — каза той тихо.

— Добрутро — отвърна Сам и премигна към Пакър. После се изправи и застана в средата на килията, с лице към вратата. Беше облечен в мърлява бяла фланелка и широки гащета, което поради жегата бе обичайното облекло за затворниците в Отделението. Според правилника яркочервените гащеризони се носеха извън килията, но вътре облеклото бе оскъдно.

— Денят ще бъде горещ — изрече обичайният сутрешен поздрав Пакър.

— Почакай до август, и ще видиш — както обикновено отговори Сам.

— Добре ли си? — попита Пакър.

— Никога не съм се чувствал по-добре.

— Адвокатът ти каза, че днес пак ще дойде.

— Да. Тъй рече. Май имам нужда от много адвокати а, Пакър?

— Така изглежда. — Пакър отпи от кафето и тръгна надолу по коридора. Прозорците зад него гледаха на юг и през тях се процеждаха първите слънчеви лъчи. — Ще се видим по-късно, Сам — каза той и се отдалечи. Провери останалите килии и установи, че всички затворници са вътре. Резетата на вратите щракнаха, когато той излезе от сектор А и се върна в предната част на затвора.

 

 

Над мивката от неръждаема стомана се намираше единствената лампа в килията — също от неръждаема стомана, за да не може да се нареже и използва като оръжие или средство за самоубийство. Под мивката имаше тоалетна от същата стомана. Сам включи лампата и си изми зъбите. Наближаваше пет и трийсет. Тази нощ спа лошо.

Запали цигара и седна на края на леглото, гледайки краката си и боядисания циментов под, който някак задържаше топлината през лятото и студа през зимата. Единствените му обувки, чифт гумени сандали за баня, които мразеше, бяха под леглото. Имаше и един чифт вълнени чорапи, с които спеше през зимата. Останалите му вещи включваха черно-бял телевизор, радио, пишеща машина, шест фланелки с дупки, пет чифта обикновени бели гащета, четка за зъби, гребен, ножички за нокти, вентилатор, четири романа с меки корици, подредени по размер и дебелина на една полица, и календар. Най-ценното, което имаше, бе колекция от книги по право, които бе събирал и научил наизуст през годините, прекарани тук. Те също бяха поставени прилежно върху дървени полици срещу леглото му. В един кашон на пода между полиците и вратата имаше обемисти папки, съдържащи хронологично съдебната история на делото „Щатът Мисисипи срещу Сам Кейхол“. И нея бе научил наизуст.

Банковата му сметка бе оскъдна. Нямаше други задължения освен смъртната присъда. Отначало бедността о измъчваше, но тази грижа бе изчезнала преди много години. Според семейната легенда прапрадядо му бил богат човек със земи и роби, но никой от сегашните членове на семейство Кейхол не беше заможен. Бе познавал осъдени, които трепереха над вещите си, сякаш наследниците им щяха да се карат за скапаните им телевизори и порнографски списания. Той бе мислил за собственото си завещание и бе решил да остави вълнените си чорапи и мръсното бельо на щата Мисисипи или може би на Националната асоциация за защита на цветнокожите.

Килията отдясно обитаваше Дж. Б. Гулит, неграмотно бяло момче, което бе изнасилило и убило връщащ се вкъщи хомосексуалист. Преди три години само дни деляха Гулит от екзекуцията, когато Сам се намеси с изобретателно предложение, посочвайки няколко нерешени проблема и обяснявайки на Пети областен съд, че Гулит няма адвокат. Незабавно бе постановено отлагане на присъдата и Гулит му стана приятел до гроб.

Отляво беше Хенк Хеншоу, известният лидер на отдавна забравена банда престъпници, позната като Сърдитата мафия. Хенк и пъстрата му банда отвлекли товарен камион една нощ, като само искали да откраднат стоката. Шофьорът извадил пистолет и бил убит в последвалата престрелка. Семейството на Хенк плащаше на добри адвокати, така че още много години нямаше вероятност да умре.

Своя малък участък от Отделението тримата съседи наричаха „Родезия“.

Сам хвърли цигарата в тоалетната и се изтегна на леглото. В деня преди взривяването на кантората на Крамер той се бе отбил в къщата на Еди в Клантън, но не помнеше защо го бе направил, освен че бе занесъл пресни домати от своята градина и си бе поиграл с малкия Алън, сега Адам, в предния двор. Беше април и времето бе топло, спомни си той, а внукът му бе бос. Помнеше пълничките малки крачета с лепенка на едното пръстче. Порязал се на някакво камъче, обясни му Алън и беше много горд. Детето обичаше лепенките и винаги имаше по някоя на пръстите или коленете си. С доматите в ръце, Евелин бе поклатила глава, когато той гордо оказа на дядо си цяла кутия от тях.

Тогава видя Алън за последен път. Бомбата избухна на другия ден, а Сам прекара следващите единайсет месеца в затвора. След края на втория процес, когато го освободиха, Еди и семейството му вече бяха заминали. Той бе твърде горд, за да ги потърси. Разпространяваха се всякакви слухове и клюки за тяхното местопребиваване. Лий казваше, че са в Калифорния, но не можа да ги намери. Години по-късно тя бе разговаряла с Еди и бе научила за раждането на второто им дете, момиче на име Кармен.

От дъното на сектора долетяха гласове. Животът започваше в Отделението на осъдените на смърт. Сам среса мазната си коса, запали още една цигара и разгледа календара на стената. Днес бе дванайсети юли. Оставаха му двайсет и седем дни.

Седна в края на леглото и продължи да разглежда краката си. Дж. Б. Гулит включи телевизора, за да хване новините, и докато Сам пушеше и чешеше глезените си, той слушаше Ен Би Си от Джаксън. След хрониката за местни престрелки, обири и убийства водещият съобщи новината, че в Парчман наближава извършването на екзекуция. Пети областен съд, съобщи той развълнувано, вчера е отменил отлагането на присъдата на Сам Кейхол, най-известния затворник в Парчман, и е насрочил екзекуцията за осми август. Властите смятат, че молбите за обжалване на Кейхол вече са се изчерпали, продължи гласът, и че екзекуцията ще се състои.

Сам включи своя телевизор. Както обикновено, звукът предхождаше картината с цели десет секунди и той чу самият главен прокурор да предрича възмездие за мистър Кейхол след толкова години. На екрана се появиха очертанията на грубо лице, което бълваше думи — лицето на Роксбър, изкривено едновременно в усмивка и в гримаса и някак вглъбено, докато развиваше пред камерите сценария на окончателното отвеждане на мистър Кейхол в газовата камера. Отново се появи водещият, тукашно момче с мустаци като прасковен мъх, който завърши репортажа, припомняйки ужасното престъпление на Сам, а зад рамото му се виждаше шарж на клановец с маска и островърха качулка. Пистолет, горящ кръст и инициалите ККК допълваха картината. Момчето повтори датата осми август, сякаш зрителите би трябвало да я отбележат в календарите си и да си вземат отпуск. После дадоха прогнозата за времето.

Той изключи телевизора и отиде до решетките.

— Сам, чу ли? — извика Гулит от съседната килия.

— Аха.

— Ще те побъркат, братко.

— Да.

— Гледай на нещата откъм хубавата страна.

— Коя по-точно?

— Ами остават ти само четири седмици затвор — изкиска се Гулит на шегата, но не се смя дълго.

Сам извади някакви книжа и седна на края на леглото. В килията нямаше столове. Прочете споразумението на Адам, две страници, от които страница и половина юридически термини. Сам бе запълнил цялото поле с прегледни бележки, написани с молив. Бе добавил цели абзаци на гърба. Сети се за още нещо и намери място да го добави. С цигара в дясната ръка, препречете отново документа. После още веднъж.

Най-накрая Сам се пресегна към рафтовете и внимателно извади допотопната си портативна машина марка „Роял“. Нагласи я върху коленете си, пъхна лист хартия и започна да пише.

 

 

В шест и десет вратата откъм северната страна на сектор А щракна и се отвори. В коридора се появиха двама надзиратели. Единият буташе количка с четиринайсет подноса, подредени в различни отделения. Спряха пред първата килия и пъхнаха металния поднос през тесния отвор във вратата. Обитателят на килия №1 бе кльощав кубинец, който чакаше до решетките, гол до кръста. Гащетата му висяха като торба. Той грабна подноса, сякаш бе умиращ от глад бежанец, и мълчаливо го отнесе на леглото си.

Тази сутрин закуската беше бъркани яйца, четири препечени филийки бял хляб, дебело парче бекон, две малки кутийки с желе от грозде, шишенце консервиран портокалов сок и голяма пластмасова чаша кафе. Храната топла и питателна, явно специално отпусната за днес от федералните власти.

Минаха към следващата килия, където затворникът ри чакаше. Винаги чакаха, винаги стояха до вратите като гладни кучета.

— Закъсняхте с единайсет минути — каза тихо затворникът и взе подноса си. Надзирателите дори не го удостоиха с поглед.

— Дай ни под съд — рече единият.

— И аз имам някакви права.

— Имаш топки.

— Не ми говори по тоя начин. Ще те дам под съд, Че ме обиждаш.

Двамата забутаха количката към следващата килия без коментар. Това бе просто част от ежедневния ритуал.

Сам не чакаше до вратата. Бе погълнат от заниманието си в малката „адвокатска кантора“, когато закуската пристигна.

— Досетих се, че ще пишеш — каза единият, когато спряха пред килия №6. Сам бавно остави машината на леглото.

— Любовни писма — каза той и се изправи.

— Каквото и да е, Сам, по-добре побързай. Готвачът вече говори за последното ти ядене.

— Кажете му, че искам пица. Замразена и после стоплена в микровълнова печка. Може да се съгласи. А може просто да хапна хотдог и фасул. — Сам пое подноса през отвора на вратата.

— Имаш право на избор, Сам. Последния път осъденият поиска пържола и скариди. Представяш ли си? Пържола и скариди тук.

— Приготвиха ли му ги?

— Не. Той изгуби апетит и вместо с ядене го натъпкаха с валиум.

— Хич не е лошо да си отидеш така.

— Млъкнете! — изрева Дж. Б. Гулит от съседната килия. Пазачите придвижиха количката по-надолу. Гулит стискаше решетките с две ръце. Те спряха на известно разстояние.

— Е, май сме доста нервни тая сутрин? — каза единият.

— Не можете ли, тъпанари с тъпанари, просто да носите храната мълчаливо? Нима мислите, че всяка сутрин се събуждаме и искаме да започнем деня, като слушаме умните ви приказки? Давай закуската.

— Хайде сега. Ужасно съжаляваме. Просто си мислехме, че вие тук се чувствате самотни.

— Сбъркал си. — Гулит взе подноса и се извърна.

— Доста е докачлив днес — каза единият от охраната и те двамата се запътиха да дразнят някой друг.

Сам остави подноса с храната на леглото и сложи пакетче захар в кафето си. Не беше свикнал да закусва бъркани яйца и бекон. Ще си запази препечения хляб и желето за по-късно. Ще отпива по малко от кафето, за да му стигне до десет часа, когато правеше упражнения и излизаше навън.

Постави машината на коленете си и започна да чука по клавишите.