Джон Гришам
Камерата (12)

11

Пакър затвори вратата, заключи я и заедно излязоха от тясната сянка пред стаята за разговори на ослепителното обедно слънце. Адам примижа и спря за миг, после отчаяно затърси тъмните очила из джобовете си. Пакър чакаше търпеливо, очите му бяха предвидливо скрити зад дебели огледални стъкла, а лицето му бе защитено от широката периферия на униформената шапка. Не можеше да се диша, въздухът беше като нажежена стена. Ръцете и лицето на Адам веднага се покриха с пот, докато най-накрая намери очилата в куфарчето и ги надяна. Премигна, намръщи се и щом привикна с тях, последва Пакър през черния път и прежурената трева пред Отделението.

— Сам добре ли е? — попита Пакър. Бе пъхнал ръце в джобовете си и не бързаше.

— Предполагам, да.

— Гладен ли сте?

— Не — отвърна Адам и погледна часовника си.

Наближаваше един часа. Не беше сигурен дали Пакър му предлага затворническата храна или нещо друго, но не можеше да рискува.

— Жалко. Днес е сряда, а това означава ряпа и царевичен хляб. Чудесно е.

— Благодаря. — Адам беше сигурен, че някъде дълбоко в гените му е заложено да мечтае за ряпа и царевичен хляб. Днешното меню трябваше да напълни със слюнка устата му и да предизвика трънка в стомаха му.

Но той се смяташе за калифорниец и доколкото си спомняше, не бе виждал ряпа. — Може би следващата седмица — каза той, не вярвайки на ушите си, че му предлагат да обядва в Отделението.

Бяха стигнали до първата врата. Когато тя се отвори, Пакър, без да изважда ръце от джобовете си, попита:

— Кога ще дойдете пак?

— Утре.

— Толкова скоро?

— Да. Ще идвам тук известно време.

— Е, радвам се, че се запознахме. — Той се ухили и се отдалечи.

Когато Адам преминаваше през втората врата, червената кофа започна да се спуска. Спря на един метър от земята и той започна да рови на дъното, докато намери своята връзка с ключове. Не погледна нито веднъж към охраната.

Бяло микробусче с официалните надписи на затвора отстрани и отзад чакаше до колата на Адам. Прозорецът откъм шофьора се отвори и Лукас Ман подаде глава.

— Бързате ли?

Адам отново погледна часовника си.

— Всъщност не.

— Добре. Качвайте се. Трябва да поговорим. Ще направим една бърза обиколка наоколо.

На Адам никак не му се искаше да прави бърза обиколка наоколо, но и без това смяташе да се отбие в кабинета на Ман. Отвори другата врата и хвърли сакото и куфарчето си на задната седалка. За щастие климатичната инсталация работеше. Хладен и все още безупречно колосан, Лукас изглеждаше малко странно зад кормилото на микробуса. Отдалечи се от Отделението и пое към главното шосе.

— Как мина? — попита той. Адам се опита да си спомни точно описанието, което Сам бе дал на Лукас Ман. Нещо в смисъл, че не може да му се вярва.

— Мисля, че беше добре — отвърна той предпазливо.

— Ще го представлявате ли?

— Може би. Иска да го обмисли довечера. И желае да ме види утре.

— Няма проблем, но ще трябва да го накарате да подпише утре. Имаме нужда от някакво писмено пълномощно от негова страна.

— Ще го получа утре. Къде отиваме? — Завиха наляво и се отдалечиха от затвора. Минаха покрай последните спретнати бели къщи със сенчести дървета и цветни лехи и поеха през полето, засято с памук и фасул, чийто край не се виждаше.

— Нямам предвид нещо конкретно. Мислех си, че може би искате да видите част от нашето стопанство. Трябва да уточним някои неща.

— Слушам ви.

— Решението на Пети областен съд пристигна сутринта, а вече ни позвъниха поне трима репортери. Подушили са мириса на кръв, разбира се, и искат да знаят дали краят на Сам е дошъл. Познавам някои от тези хора, имал съм работа с тях и преди, при други екзекуции. Малцина са свестните, повечето са отвратителна пасмина. Както и да е, всички те питат за Сам и се интересуват дали има адвокат. Дали ще се защитава сам до края. И други подобни глупости.

Отдясно в полето се виждаше голяма група затворници в бели панталони, без ризи. Работеха на редици, бяха потънали в пот, а гърбовете и гърдите им лъщяха под палещото слънце. Охраняваше ги въоръжен надзирател на кон.

— Какво правят онези там? — попита Адам.

— Берат памук.

— Задължават ли ги да работят?

— Не. Всички са доброволци. Иначе трябва да седят по цял ден в килиите си.

— Облечени са в бяло, а Сам в червено. До магистралата видях друга група в синьо.

— Различният цвят на дрехите показва на какъв режим са. Бялото означава, че тия тук не са опасни.

— Какви престъпления са извършили?

— Всякакви. Наркотици, убийства, всичко, за което може да се сети човек. Но откакто са тук, са показали добро поведение, затова носят бели дрехи и им е разрешено да работят.

Завиха в пресечката и отново видяха огради и бодлива тел. Отляво имаше еднакви постройки на две нива, разклоняващи се във всички посоки от централното тяло. Ако не беше бодливата тел и кулите с охраната, това отделение можеше да мине за зле проектирано общежитие в колеж.

— Какво е това? — попита Адам, посочвайки с ръка.

— Отделение 30.

— Колко отделения има тук?

— Не знам точно. Непрекъснато се строят нови помещения, а старите се събарят. Трябва да са трийсетина.

— Изглеждат нови.

— О, да. Имаме проблеми с федералните съдилища близо двайсет години, затова строим непрекъснато. Не е тайна, че истинският главен надзирател на това място е федерален съдия.

— Могат ли репортерите да изчакат до утре? Трябва да видя какво е намислил Сам. Не ми се ще да говоря с тях сега, а утре нещата да тръгнат на зле.

— Мисля, че за един ден мога да ги отклоня. Но няма да искат да чакат дълго.

Отминаха последната наблюдателна кула и Отделение 30 изчезна. Пътуваха най-малко две мили, преди да зърнат над полята блестящата бодлива тел на друго отделение.

— След вас тази сутрин разговарях и с директора — каза Лукас. — Каза, че иска да се срещнете. Ще ви хареса. Знаете ли, че той мрази екзекуциите? Надяваше се да се пенсионира след две години, без да преживее още една екзекуция, но сега започва да се съмнява.

— Май разбирам. Той просто си върши работата, нали?

— Всички тук си вършим работата.

— Точно това искам да кажа. Имам впечатлението, че всеки тук иска да ме потупа по гърба и да поговори с тъжен глас с мен за онова, което ще се случи с бедния старец Сам. Никой не иска да го убива, вие просто си вършите работата.

— Много хора биха искали Сам да умре.

— Кои по-точно?

— Губернаторът и главният прокурор. Сигурен съм, че сте наясно с губернатора, но главният прокурор е човек, с когото трябва да бъдете много внимателен. Той, разбира се, иска да стане губернатор някой ден. Не знам защо, но в този щат сме избрали цяло поколение от млади, ужасно амбициозни политици. Тях сякаш не ги свърта на едно място.

— Май че се казва Роксбър.

— Той е. Обича да го снимат, а този следобед очаквам да даде пресконференция. Ако не измени на себе си, ще си припише всички заслуги за победата в съда и ще обещае да положи големи усилия, за да се извърши екзекуцията на Сам след четири седмици. Нали знаете, канцеларията му се занимава с такива неща, А няма да се изненадам, ако самият губернатор се появи във вечерните новини с някакъв коментар. Мисълта ми е следната, Адам — ще има огромен натиск отгоре, за да се гарантира, че няма да има повече отлагане. Искат смъртта на Сам заради собствени политически цели. Ще го постигнат с всички средства.

Адам се загледа в следващия лагер, покрай който минаваха. Баскетболният мач с по десетина играчи от всяка страна бе в пълен разгар. Всичките бяха чернокожи. До игрището неколцина щангисти тежка категория вдигаха щанги. Адам забеляза и няколко бели.

Лукас свърна по друг път.

— Има и още една причина — продължи той. — В Луизиана ги убиват направо. В Тексас през тази година са екзекутирали вече шестима. Във Флорида — пет. А тук не е имало екзекуция повече от три години. Според някои ние просто се размотаваме. Време е да покажем на другите щати, че и ние се отнасяме също толкова сериозно към доброто управление. Миналата седмица в Джаксън законодателна комисия обсъди този въпрос. Имаше всякакви гневни изявления за безкрайното протакане. Не бе изненадващо решението им, че са виновни федералните съдилища. Упражнява се голям натиск, когато нечия смъртна присъда трябва да се приведе в изпълнение. Сам се оказва следващият.

— Кой е след Сам?

— Всъщност никой. Може би едва след две години. Лешоядите вече кръжат наоколо.

— Защо ми казвате всичко това?

— Аз не съм ваш враг, разбирате ли? Аз съм адвокатът на затвора, не съм щатът Мисисипи. А вие не сте идвали преди. Мислех, че ще искате да узнаете тези неща.

— Благодаря — отвърна Адам. Въпреки че бе получил информацията, без да я иска, щеше да му бъде полезна.

— Ще ви помагам с каквото мога.

На хоризонта се показаха покривите на сгради.

— Онова предната част на затвора ли е? — попита Адам.

— Да.

— Сега искам да си вървя.

 

 

Кантората на „Кравиц и Бейн“ в Мемфис заемаше два етажа от сграда, наречена „Бринкли Плаза“, построена през двайсетте години на ъгъла между Мейн Стрийт и Монро в центъра на града. Мейн Стрийт бе известна и като търговския комплекс на средна Америка. В опит да се съживи центърът на града бе наложена забрана за движение на коли и камиони и асфалтът бе заменен с плочки, чешми и декоративни дървета. Допускаха се само велосипедисти.

Самата сграда беше ремонтирана и подновена с вкус. Главното фоайе блестеше в мрамор и бронз. Канторите на „Кравиц и Бейн“ бяха просторни и богато украсени с антики, дъбов фурнир по стените и персийски килими.

Привлекателна млада секретарка придружи Адам до ъгловия кабинет на Бейкър Кули, главния съдружник. Запознаха се, ръкуваха се и гледаха възхитено секретарката, докато излезе и затвори вратата.

— Добре дошли на юг — най-накрая рече той и седна разкошен въртящ се стол, тапициран в червена кожа.

— Благодаря. Сигурно сте говорили с Гарнър Гудман.

— Вчера. Два пъти. Той ме информира. В края на този коридор има хубава малка заседателна зала с телефон, компютър и много пространство. Ваша е, докато, ъъъ, всичко свърши.

Адам кимна и огледа кабинета. Кули имаше вид на делови човек. Беше малко над петдесетте, чист и спретнат като бюрото си. Говореше бързо и непрекъснато жестикулираше. С посивялата си коса и тъмните кръгове под очите приличаше на изтощен от работа счетоводител.

— С какво се занимавате тук? — попита Адам.

— Нямаме много дела в съда, а за наказателни да не говорим — дойде бързият отговор, сякаш престъпниците нямаха право да стъпват с мръсните си крака по дебелия мокет и скъпите килими в кантората.

Адам си спомни описанието на Гудман за клона в Мемфис — фирма бутик, с дванайсет добри адвокати, чието сливане с „Кравиц и Бейн“ преди години беше мистерия. Допълнителният адрес върху бланката обаче изглеждал много добре.

— Занимаваме се най-вече с корпоративни проблеми — продължи Кули. — Представляваме стари банки и сме пълномощници на местни правителствени организации.

Вълнуваща работа, помисли си Адам.

— Фирмата съществува от сто и четирийсет години и е най-старата в Мемфис. Още от времето на Гражданската война. Няколко пъти се е разделяла, а после се сляла с големите от Чикаго.

Кули гордо завърши хронологията, сякаш произходът имаше нещо общо с правната практика през деветдесета година.

— Колко адвокати работят тук? — попита Адам, опитвайки се да запълни паузите в разговора, който бе тръгнал бавно и безцелно.

— Дузина. Единайсет помощници. Девет чиновници. Седемнайсет секретарки. Десетина души помощен персонал. За тази част на страната фирмата върши добра работа. Разбира се, съвсем не като в Чикаго.

Тук си съвсем прав, помисли си Адам.

— С нетърпение очаквам да поработя с вас. Надявам се, че няма да ви преча.

— В никакъв случай. Но се страхувам, че няма да можем много да ви помогнем. Ние сме корпоративен тип адвокати, канцеларски плъхове, работим с купища книжа и други подобни. Не съм влизал в съдебна зала от двайсет години.

— Ще се оправя. Мистър Гудман и момчетата в Чикаго ще ми помогнат.

Кули се надигна поривисто и потри ръце, сякаш не знаеше какво друго да прави с тях.

— Дарлийн ще бъде ваша секретарка. Всъщност тя работи за няколко души, но аз успях някак да я прикрепя към вас. Тя ще ви даде ключ и ще ви обясни за паркирането, безопасността, телефоните, ксерокса и другите неща. Всичко тук е първокласно. Ако имате нужда от помощник, трябва само да ми кажете. Ще откраднем един от другите и…

— Не, няма нужда. Благодаря.

— Добре тогава, елате да видим кабинета ви.

Адам последва Кули по тихия пуст коридор и се усмихна вътрешно, представяйки си канторите в Чикаго. Там коридорите бяха винаги пълни с изтормозени адвокати и забързани секретарки. Телефоните звъняха непрекъснато, а бръмченето на ксероксите, факс машините и вътрешните телефони създаваше атмосфера на търговски център. Беше истинска лудница десет часа дневно. Уединение можеше да се намери само в библиотеките или из ъглите на сградата, където работеха съдружниците.

Това място бе тихо като дом на покойници. Кули бутна една врата и щракна ключа на осветлението.

— Как ви се струва? — попита той, описвайки голям кръг с ръка. Стаята бе повече от подходяща — дълъг тесен кабинет с красива полирана маса в средата и пет стола от всяка страна. В единия край бе подредено временно работно място с телефон, компютър и стол. Адам заобиколи масата и погледна етажерката, пълна с прегледно подредени, но явно неизползвани юридически книги. Надникна зад завесите на прозорците.

— Хубав изглед — каза той и погледна надолу към гълъбите и хората по търговската улица.

— Надявам се, че е добре — каза Кули.

— Чудесно е. Ще ми свърши работа. Ще си стоя тук и няма да ви се пречкам.

— Глупости. Ако имате нужда от нещо, просто ми звъннете. — Кули бавно се приближи към Адам. — Има обаче един проблем — каза той и внезапно свъси вежди.

Адам се обърна към него.

— Какъв?

— Преди два часа ми позвъни един тукашен репортер. От Мемфис. Не го познавам, но каза, че следи делото Кейхол от години. Знаете ли, попита дали нашата фирма все още се занимава с делото. Предложих му да се свърже с колегите от Чикаго. Ние, разбира се, нямаме нищо общо. — Той извади едно листче от джоба на ризата си и го подаде на Адам. На него беше написано име и телефонен номер.

— Ще се погрижа за това — каза Адам.

Кули се приближи още малко и скръсти ръце на гърдите си.

— Вижте, Адам, нали знаете, че ние не се явяваме в съда. Вършим корпоративна работа. Големи пари падат. Но сме много въздържани и избягваме всякаква публичност.

Адам бавно кимна, но не каза нищо.

— Никога не сме имали нищо общо с наказателни дела, а още повече с такова голямо дело.

— И нямате желание да се ровите в мръсотията.

— Не съм искал да кажа това. Не ме разбирайте превратно. Просто нещата са различни в Мемфис. Тук не е Чикаго. Най-големите ни клиенти са няколко много стабилни и почтени стари банкери, за които работим от години, и… как да кажа, стараем се просто да запазим репутацията си. Разбирате какво имам предвид, нали?

— Не.

— Мисля, че се изразих ясно. Не се занимаваме с престъпници и внимаваме много да не навредим на авторитета си.

— Не се ли занимавате с престъпници?

— Никога.

— Но вие представлявате големи банки, нали?

— Хайде, Адам, не се правете, че не разбирате за какво намеквам. Сферата, в която ние практикуваме, е твърде нестабилна. Децентрализация, уедряване, банкрути — това е наистина динамичен сектор на правото. Конкуренцията между адвокатските фирми е жестока и не искаме да губим клиенти. Всеки се стреми да привлече големите банки, дявол да го вземе.

— И не искате вашите клиенти да бъдат опетнени от моите?

— Слушайте, Адам, вие сте от Чикаго. Нека това дело си остане там, където е било. То принадлежи на Чикаго, по него са работили тамошните колеги. Мемфис няма нищо общо, разбирате ли?

— Тази кантора е част от „Кравиц и Бейн“.

— Да, и тази кантора няма да спечели нищо, ако се свърже с отрепка като Сам Кей хол.

— Сам Кейхол е мой дядо.

— Я стига! — Коленете на Кули се подгънаха и ръцете му се отпуснаха. — Лъжете!

Адам пристъпи към него.

— Не лъжа, а ако имате нещо против присъствието ми тук, ще трябва да позвъните в Чикаго.

— Това е ужасно — изстена Кули и отстъпи към вратата.

— Обадете се в Чикаго.

— Може и да го направя — измънка той тихо, почти на себе си, отвори вратата и изчезна, мърморейки нещо.

Добре дошъл в Мемфис, каза си Адам, седна в новия си стол и се взря втренчено в тъмния екран на компютъра. Остави листчето на масата и погледна името и телефонния номер. Стомахът го присви и той си спомни, че не е ял от много отдавна. Наближаваше четири. Обзе го слабост. Беше уморен и гладен.

Вдигна краката си на масата до телефона и затвори очи. Целият ден мина като в мъгла. Възбудата по пътя до Парчман, стъписването при входа на затвора, неочакваната среща с Лукас Ман, ужасът при влизането в Отделението, страхът пред срещата със Сам. А сега директорът на затвора искаше да се срещне с него, пресата настояваше за информация, колегите от Мемфис желаеха случаят да се потули. И всичко това стана за по-малко от осем часа.

А какво ли го очакваше утре?

 

 

Седяха един до друг на мекото канапе с купа пуканки помежду им. Босите им крака бяха върху малката масичка сред пет-шест празни кутии от китайска храна и две бутилки вино. Адам държеше дистанционното управление. Стаята бе тъмна. Той бавно ядеше пуканки, една по една.

Лий не беше помръднала дълго време. Очите й бяха насълзени, но тя не каза нищо. Той отново включи видеото и натисна паузата, когато Сам се появи за първи път с белезници, на път от затвора към съда.

— Ти къде беше, като научи, че е арестуван? — попита той, без да я гледа.

— Тук, в Мемфис — отвърна тя тихо, но твърдо. — Бяхме женени от няколко години. Бях си вкъщи. Фелпс позвъни и каза, че в Гринвил е имало експлозия и че са убити най-малко двама. Можело да е работа на Клана. Каза ми да гледам обедните новини, но аз се страхувах. След няколко часа позвъни мама и ми каза, че са арестували татко заради бомбата. Тя ми съобщи, че е в затвора в Гринвил.

— Ти как реагира?

— Не знам. Бях изненадана и уплашена. Еди ми позвъни и ми каза, че Сам е наредил той и мама да прескочат до Кливланд и да вземат колата му. Помня, че Еди непрекъснато повтаряше: най-накрая го направи, най-накрая го направи. Беше убил хора. Еди плачеше, аз също се разплаках. Помня, че беше ужасно.

— Те са прибрали колата.

— Да. Никой не разбра. Въобще не се спомена за това на нито един от процесите. Страхувахме се, че ченгетата може да разберат и да накарат мама и Еди да дадат показания. Но това не стана.

— Аз къде съм бил по това време?

— Чакай да си помисля. Живеехте в малка бяла къща в Клантън и ти вероятно си бил там с Евелин. Мисля, че тя тогава не работеше. Но не съм сигурна.

— С какво се занимаваше баща ми тогава?

— Не помня. По едно време работеше като управител на магазин за автомобилни резервни части в Клантън, но много често си сменяше работата.

Филмът продължи с клипове за Сам, когото въвеждаха и извеждаха от затвора и съда. Последва съобщението, че той е официално обвинен за убийствата. Адам натисна паузата.

— Някой от вас посети ли Сам в затвора?

— Не. Поне докато беше в Гринвил. Гаранцията беше много голяма, май около половин милион долара.

— Точно половин милион долара.

— Ами отначало семейството се опита да събере парите, за да го пуснат. Майка ми, разбира се, искаше да убедя Фелпс да напише чека. Фелпс, естествено, отказа. Не искаше да се намесва по никакъв начин. Скарахме се ужасно, но всъщност не можех да го виня. Татко остана в затвора. Помня, че един от братята му безуспешно се опита да продаде малко земя. Еди не искаше да иде в затвора да го види, а мама не беше в състояние. Не съм сигурна дали и Сам е искал да ходим.

— Кога сме напуснали Клантън?

Лий се облегна напред и взе чашата с вино от масата. Тя отпи една глътка и се замисли.

— Май че един месец, след като влезе в затвора. Веднъж отидох да видя мама и тя ми каза, че Еди ще заминава. Не повярвах. Тя каза, че е потиснат и унизен и не може да гледа хората в очите. Току-що изгубил работата си и не искал да излиза на улицата. Позвъних му и говорих с Евелин. Еди отказа да се обади. Тя ми обясни, че той е в депресия, чувства се опозорен и прочие. Казах й, че всички се чувстваме така. Попитах я дали ще заминават и тя ми отговори — категорично не. Една седмица по-късно мама отново се обади и съобщи, че сте си опаковали нещата и сте заминали посред нощ. Позвънил хазяинът, за да си иска наема, но никой не бил виждал Еди. Къщата била празна.

— Да можех да си спомня поне малко от тези неща!

— Но, Адам, ти си бил едва тригодишен. Последния път, когато те видях, ти си играеше под гаража на малката бяла къща. Беше толкова умен и сладък.

— О, благодаря ти.

— Минаха няколко седмици, после един ден Еди ми позвъни и ме помоли да кажа на мама, че сте в Тексас и че сте добре.

— В Тексас ли?

— Да. Много по-късно Евелин ми обясни, че сте се придвижили на запад. Тя беше бременна и нямаше търпение да се установите където и да е. Той позвъни отново и каза, че сте в Калифорния. Това беше последното обаждане от дълги години насам.

— Години ли?

— Да. Опитах се да го убедя да се прибере вкъщи, но той беше непреклонен. Кълнеше се, че никога няма да се върне, и сигурно беше искрен.

— Къде са били родителите на майка ми?

— Не знам. Те не бяха от окръг Форд. Май живееха в Джорджия а може би във Флорида.

— Не ги познавам.

Той отново натисна копчето и видеото продължи. Първият процес започна в окръг Нетълс. Камерата обходи моравата пред съда, групата на Клана, редиците полицаи и тълпящите се зяпачи.

— Това е невероятно — каза Лий.

Той отново спря филма.

— Ти беше ли на процеса?

— Само веднъж. Промъкнах се в съдебната зала и слушах заключителните пледоарии. Той ни забрани да ходим и на трите процеса. Мама и не можеше. Имаше високо кръвно и вземаше много лекарства. Едва-едва се надигаше от леглото.

— Сам знаеше ли, че си вътре?

— Не. Седях в задната част на залата с шал на главата. Той не ме видя.

— А Фелпс къде беше в това време?

— Криеше се в офиса си, занимаваше се със своя бизнес и се мелеше никой да не разбере, че Сам Кейхол му е тъст. За първи път се разделихме скоро след процеса.

— Какво си спомняш от процеса, от залата?

— Мислех си, че Сам е попаднал на добри съдебни заседатели, на хора като него. Не знам как го бе напра вил адвокатът, но бяха избрали дванайсет от най-големите негодници, които можеха да намерят. Наблюдавах реакциите им към прокурора и как внимателно слушат адвоката на Сам.

— Кловис Брейзълтън.

— Той беше отличен оратор и те попиваха всяка негова дума. Бях смаяна, когато съдебните заседатели не можаха да се споразумеят за присъда и процесът бе обявен за невалиден. Бях убедена, че ще го оправдаят. Мисля, че и той беше шокиран.

Видеото продължи с реакциите след обявяването на процеса за невалиден, с многословните забележки на Кловис Брейзълтън, с още един кадър, в който Сам напуска съдебната зала. После започна вторият процес, доста подобен на първия.

— Колко време си събирал това? — попита тя.

— Седем години. Бях първи курс в колежа, когато ми хрумна тази идея. Беше предизвикателство. — Той пренави патетичната сцена с Марвин Крамер, който пада от инвалидната количка след края на втория процес, и спря на кадрите с усмихващото се лице на водеща от местната телевизия, която бърбореше нещо за започване на трети процес срещу легендарния Сам Кейхол. Беше осемдесет и първа.

— Сам беше на свобода тринайсет години — каза Адам. — С какво се е занимавал?

— Беше саможив, занимаваше се малко със земеделие и се опитваше да свързва двата края. Никога не е говорил с мен за бомбата или за някоя друга своя дейност като член на Клана. Но му харесваше популярността, която имаше в Клангън. Там той беше като някаква местна легенда и това го ласкаеше. Здравето на мама се влоши и той си остана вкъщи, за да я гледа.

— Никога ли не е мислил да замине?

— Никога не ми е споменавал нищо. Беше сигурен, че проблемите му с правосъдието са приключили. Беше преживял два процеса и два пъти се беше отървал. В края на шейсетте години нямаше състав от съдебни заседатели а Мисисипи, който да осъди член на Клана. Смяташе, че е непобедим. Остана близо до Клантън, избягваше Клана и си живееше спокойно. Мислех, че ще прекара старините си, като отглежда домати и лови риба.

— Питал ли е някога за баща ми?

Тя допи чашата си и я остави на масата. Никога не й бе хрумвало, че един ден ще я молят да си спомни такива подробности от тая тъжна история. Бе направила всичко възможно да я забрави.

— През първата година, когато се върна вкъщи, понякога ме питаше дали имам новини от брат ми. Нямах, разбира се. Знаехме, че сте някъде в Калифорния, и се надявахме, че сте добре. Сам е много горд и упорит човек, Адам. Никога не би му хрумнало да ви потърси и да ви моли да се върнете. Тъй като Еди се срамуваше от семейството си, Сам смяташе, че е по-добре да си остане в Калифорния. — Тя замълча и се сниши в канапето. — На мама й откриха рак през седемдесет и трета и аз наех частен детектив да намери Еди. Той работи шест месеца, взе ми сума пари, но не го откри.

— Бил съм на девет години, в четвърти клас. Живеех ме в Салем, Орегон.

— Да. Евелин по-късно ми каза, че вие сте били известно време в Орегон.

— Местехме се непрекъснато. До осми клас всяка година посещавах различно училище. После се установихме в Санта Моника.

— Бяхте неуловими. Еди сигурно бе наел добър адвокат, защото всички следи от Кейхол бяха заличени. Детективът дори се свърза с някои местни хора, но без успех.

— Тя кога умря?

— През седемдесет и седма. Всъщност седяхме пред църквата и чакахме да започне погребалната церемония, когато Еди се вмъкна през една странична врата и седна зад мен. Не питай как е узнал за смъртта на мама. Просто се появи в Клантън и после отново изчезна. Не каза нито една дума на Сам. Бе взел кола под наем, за да не може никой да провери номерата. След погребението го потърсих, но той беше изчезнал. На следващия ден отидох в Мемфис и видях, че ме чака пред вратата. Пихме кафе два часа и разговаряхме за всичко. Показа ми ученически снимки на теб и Кармен. Всичко било чудесно в слънчева Калифорния. Добра работа, хубава къща в предградията. Евелин продавала недвижими имоти. Американската мечта. Каза ми, че никога няма да се върне в Мисисипи, дори за погребението на Сам. След като се заклех, че ще пазя тайна, той ми каза новите ви имена и ми даде телефонния си номер. Не адреса, а само телефонния номер. Заплаши ме, че ако наруша тайната, просто ще изчезне отново. Помоли ме да не му звъня по телефона, освен в спешни случаи. Казах му, че искам да видя теб и Кармен, а той отговори уклончиво, че и това може да стане някой ден. В отделни моменти си беше старият Еди, в други ми изглеждаше съвсем различен. На раздяла се прегърнахме и си махнахме. Повече не го видях.

Адам натисна дистанционното и видеото светна. Ясните кадри от третия, последен процес се движеха бързо и изведнъж се появи Сам, с тринайсет години по-стар и с нов адвокат. Двамата излетяха от една странична врата на съда в окръг Лейкхед.

— Ходи ли на третия процес?

— Не. Той ми нареди да не ходя.

Адам спря видеото.

— Кога разбра Сам, че отново започват да го преследват?

— Трудно е да се каже. Един ден прочетох в мемфиски вестник, че новият прокурор в Гринвил иска преразглеждане на делото Крамер. Не беше дълъг материал, само два абзаца в средата на вестника. Помня, че го прочетох с ужас. Четох го десет пъти. След всички тези години името Сам Кейхол отново се появи във вестници те. Не можех да повярвам на очите си. Позвъних му. И той, разбира се, също го беше прочел. Каза ми да не се тревожа. Две седмици по-късно се появи нова статия, този път по-дълга, със снимка на Дейвид Макалистър в средата. Позвъних на татко, а той ме успокои, че всичко е наред. Така се започна. Отначало доста кротко, а после набра скорост и просто нямаше спиране. Семейство Крамер подкрепиха идеята, после се намеси Националната асоциация за защита на цветнокожите. Един ден стана ясно, че Макалистър е решил да настоява за нов процес, който нямало да завърши като другите. На Сам му призля от това, уплаши се, но опита да се държи смело. Каза, че е спечелил два пъти и можел да успее отново.

— Позвъни ли на Еди?

— Да. Щом стана ясно, че отново ще предявят обвинение, му позвъних и му съобщих новината. Той не каза почти нищо. Обещах му да го държа в течение. Не мисля, че го прие добре. Скоро за това започнаха да пишат всички вестници и съм сигурна, че Еди е следил процеса.

Изгледаха мълчаливо останалите кадри. Усмихнатото лице на Макалистър се виждаше навсякъде и Адам съжали многократно, че не го е изрязал още отначало. Сам бе отведен за последен път в белезници и екранът угасна.

— Някой гледал ли го е? — попита Лий.

— Не. Ти си първата.

— Как успя да събереш всичко това?

— Отне ми доста време, малко пари и много усилия.

— Невероятно е.

— Когато бях в гимназията, имахме един откачен учител по политология. Той ни позволяваше да мъкнем вестници и списания и да спорим по злободневни въпроси. Някой донесе някаква уводна статия от „Лос Анджелис Таймс“ за предстоящия процес на Сам Кейхол от Мисисипи. Обсъждахме я доста подробно, после следях ме процеса. Всички, включително и аз, бяхме много до волни, когато той бе признат за виновен. Но имахме огромен спор за смъртното наказание. Два месеца по-късно баща ми умря и ти най-накрая ми каза истината. Бях ужасен, че приятелите ми ще я узнаят.

— Узнаха ли?

— Не, разбира се. Аз съм от семейство Кейхол и умея да пазя тайна.

— Скоро няма да бъде тайна.

— Няма.

Настъпи дълга пауза, докато гледаха празния екран. Най-накрая Адам натисна копчето и изключи телевизора. Захвърли дистанционното на масата.

— Съжалявам, ако това ще ти причини неприятности, Лий. Наистина. Предпочитах да го избегна по някакъв начин.

— Ти не разбираш.

— Знам. А ти не можеш да го обясниш, нали? От Фелпс и от семейството му ли се страхуваш?

— Презирам Фелпс и семейството му.

— Но харесваш парите им.

— Заслужила съм ги, ясно ли е? Търпя го от двайсет и пет години.

— Нима се страхуваш, че ще те отлъчат от клубовете ти? Че ще те изритат и от тенис кортовете?

— Стига, Адам.

— Извинявай — каза той. — Беше много тежък ден. Излизам от забравата, Лий. Изправям се пред миналото и мисля, че очаквам всички да бъдат също толкова смели. Извинявай.

— Той как изглежда?

— Грохнал старец. Много бръчки и избледняла кожа. Твърде стар е, за да го държат затворен в кафеза.

— Спомням си, че говорих с него няколко дни преди последния процес. Попитах го защо просто не избяга, защо не изчезне през нощта и не се скрие някъде, в Южна Америка например. И знаеш ли какво?

— Какво?

— Мислеше си за това. Мама беше умряла преди три години. Еди също. Беше чел книги за Менгеле и Айхман и други нацистки военнопрестъпници, изчезнали в Южна Америка. Той дори спомена Сао Пауло, каза, че е град с двайсетмилионно население, пълен с всякакви бежанци. Имал приятел, май също клановец, който можел да уреди документите му и да му помогне да се скрие. Той мислеше много за това.

— Да беше го направил. Може би тогава баща ми все още щеше да е жив.

— Два дни преди да отиде в Парчман, го посетих в затвора в Гринвил. Това беше последната ни среща. Попитах го защо не е избягал. Никога не бил вярвал, че ще получи смъртна присъда. Каза, че е направил голяма грешка, като не е изчезнал. Грешка, която щяла да му струва живота.

Адам постави купата с пуканките на масата и бавно се наклони към нея. Сложи глава на рамото й. Тя го хвана за ръката.

— Съжалявам, че се забърка във всичко това — прошепна Лий.

— Толкова ми беше жал да го гледам как седи на стола в червения си затворнически гащеризон. Осъден на смърт.