Джон Гришам
Камерата (11)

10

Филип Найфе беше на шейсет и три години и му оставаха деветнайсет месеца до пенсионирането. Деветнайсет месеца и четири дни. Беше служил двайсет и седем години като главен надзирател в затвора и бе преживял управлението на шест губернатора, цяла армия от щатски законодатели, хиляди дела на затворници, безброй нарушения от страна на федералните съдилища и повече екзекуции, отколкото му се искаше да си спомня.

Директорът, както той предпочиташе да го наричат въпреки че титлата вече не съществуваше официално според законите на щата Мисисипи, бе чист ливанец, чиито родители бяха емигрирали през двайсетте години и се бяха заселили в делтата. Бяха преуспели с малката си бакалница в Кларксдейл, където майка му се бе прочула с ливанските си сладкиши. Образованието си той получи в държавно училище, после в колеж, а след това се върна в щата и се зае с наказателното право по причини, които отдавна беше забравил.

Той мразеше смъртното наказание. Разбираше, че общество го го иска, и много отдавна бе наизустил всички безчувствени доводи за необходимостта от него. То беше спирачка. Премахваше убийците. Беше върховното наказание. Беше библейско. Удовлетворяваше потребността на обществото от възмездие. Облекчаваше болката у семейството на жертвата. В случай на необходимост той Можеше убедително да изложи тези аргументи пред който и да е прокурор. Всъщност дори вярваше в един-два от тях.

Тежестта от действителното умъртвяване обаче падаше върху него и той презираше тази ужасна страна от своята работа. Именно Филип Найфе отвеждаше осъдения от килията му до тъй наречената изолационна стая, за да прекара там последния час преди смъртта. Филип Найфе бе този, който го съпровождаше от стаята до газовата камера и проверяваше каишите за краката, ръцете и главата. Имаш ли някакво последно желание? Изричал бе тези думи двайсет и два пъти в продължение на двайсет и седем години. Той трябваше да нареди на охраната да заключи вратата на камерата, да кимне на палача да дръпне лостовете за смесване на смъртоносния газ. Всъщност бе наблюдавал лицата на първите двама, докато умираха, после бе решил, че е най-добре да гледа лицата на присъстващите в малката стая отзад. Той трябваше да избере и присъстващите. Имаше да свърши стотина неща, изредени в малък наръчник от правила за умъртвяване на осъдените, включително установяването на смъртта, изнасянето на тялото от камерата, напръскването му, за да се премахне мирисът на газ от дрехите, и тъй нататък.

Веднъж бе дал показания пред законодателна комисия в Джаксън и изложи мнението си за смъртното наказание. Той имаше по-добра идея, която напразно се бе опитал да защити тогава. Според него осъдените убийци би трябвало да се държат в отделни килии, където не биха могли да убиват и от които бягството е невъзможно. Лишени са от правна амнистия. Най-накрая ще си умрат от естествена смърт в Отделението, а не от ръката на щатски служители.

Тези предложения излязоха на първите страници на вестниците и за малко не го уволниха заради тях.

Деветнайсет месеца и четири дни, мислеше си той, докато прокарваше пръсти през гъстата си сива коса и бавно четеше последното становище на Пети областен съд. Лукас Ман седеше от другата страна на бюрото и чакаше.

— Четири седмици — каза Найфе и остави документите настрана. — Колко обжалвания остават? — попита провлечено.

— Обичайните последни усилия — отвърна Ман.

— Кога пристигна това?

— Рано тази сутрин. Сам ще го обжалва във Върховния съд, където вероятно няма да му обърнат внимание. Това ще отнеме около седмица.

— Твоето мнение на адвокат?

— До този момент са били представени всички заслужаващи внимание аргументи. Шансът да стане след четири седмици е петдесет на сто.

— Това е много.

— Нещо ми подсказва, че този може би ще гръмне.

При безкрайните завъртания на рулетката за смъртното наказание шанс от петдесет на сто означаваше почти пълна сигурност. Подготовката трябваше да започне. Трябваше да се отвори наръчникът. След безкрайни обжалвания и отлагания в продължение на години последните четири седмици щяха да отлетят като един миг.

— Говорил ли си със Сам? — попита директорът.

— Няколко думи. Сутринта му занесох копие от становището на съда.

— Гарнър Гудман ми позвъни вчера и каза, че изпращат един от младите им сътрудници да говори със Сам. Погрижи ли се за това?

— Говорих с Гарнър и със сътрудника. Казва се Адам Хол и в момента е при Сам. Ще бъде интересно. Сам му е дядо.

— Какво?

— Добре ме чу. Сам Кейхол е дядо на Адам Хол по бащина линия. При рутинното проучване на Адам Хол вчера забелязахме няколко бели петна. Позвъних на ФБР в Джаксън и след два часа те вече разполагаха с много косвени доказателства. Тази сутрин го попритиснах и той си призна. Не мисля, че се опитва да го крие.

— Но той носи друго име.

— Това е дълга история. Не са се виждали, откакто Адам е бил бебе. Баща му е напуснал щата след арестуването на Сам. Отишъл на запад, местил се, често оставал без работа, изглежда, е бил истински неудачник. Самоубил се през осемдесет и първа. Така или иначе, Адам е учил в колеж и има отличен успех. Завършил е право в Мичиган в един от десетте най-добри университети, бил е редактор на правно списание. Постъпил на работа при нашите приятели от „Кравиц и Бейн“ и днес сутринта се появи, за да се срещне с дядо си.

Сега Найфе зарови и двете си ръце в косата и поклати глава.

— Прекрасно. Нямаме нужда от реклама, нито от тъпи репортери с техните идиотски въпроси.

— В момента са заедно. Предполагам, че Сам ще се съгласи момчето да го представлява. Искрено се надявам да склони. Никога не сме екзекутирали затворник без адвокат.

— Но не е зле да екзекутираме някой и друг адвокат без затворник — каза Найфе и се усмихна насила. Омразата му към адвокатите бе пословична, но Лукас не се дразнеше от това. Разбираше го. Веднъж бе пресметнал, че Филип Найфе е бил на практика обвиняем в повече дела, отколкото който и да е друг човек в историята на щата. Беше си спечелил правото да мрази адвокатите. — Пенсионирам се след деветнайсет месеца — каза той, сякаш Лукас не го знаеше. — Кой е следващият след Сам?

Лукас се замисли, опитвайки се наум да прехвърли огромното количество обжалвания на четирийсет и седемте затворници.

— Май никой. Пицата бе на косъм преди четири месеца, но успя да получи отлагане. Изтича след около година, но в неговото дело има и други проблеми. До две години не виждам следваща екзекуция.

— Пицата ли? Не се сещам.

— Малкълм Фрайър. За една седмица убил три момчета, които разнасяли пици. На процеса твърдял, че мотивът му не е бил грабеж. Просто бил гладен човекът.

Найфе вдигна и двете си ръце и кимна.

— Да, да, спомних си. Той ли е на ред след Сам?

— Вероятно. Трудно е да се каже.

— Знам. — Найфе плавно се изправи и застана до прозореца. Обувките му бяха някъде под бюрото. Пъхна ръце в джобовете си, притисна пръстите на краката в килима и за миг се замисли дълбоко. След последната екзекуция го бяха взели в болницата. Сърцебиене, каза неговият лекар. Прекара една седмица на легло, наблюдавайки ускорения си пулс на монитора. После обеща на жена си никога повече да не присъства на екзекуция. Ако успееше някак да преживее екзекуцията на Сам, след това можеше да се оттегли и да получи пълна пенсия.

Обърна се и погледна приятеля си Лукас Ман.

— Този път не мога да го направя, Лукас. Ще прехвърля топката на друг, някой от подчинените ми, някои по-млад, способен, на когото мога да имам доверие и който никога не е виждал подобно представление, някой, който просто жадува да оцапа ръцете си.

— Не е Наджънт, нали?

— Точно той. Джордж Наджънт, полковник от запаса, моят доверен помощник.

— Той е смахнат.

— Да, но си е наш, Лукас. Той е фанатик по отношение на подробностите, дисциплината, организацията — най-подходящият е, дявол да го вземе. Ще му дам наръчника, ще му кажа какво искам и той ще извърши чудесно умъртвяването на Сам Кейхол. Ще бъде безупречен.

Джордж Наджънт бе помощник главен надзирател в Парчман. Бе се прочул с организирането на най-успешния изправителен лагер за престъпници, попаднали за първи път в затвора. Това беше жестоко изпитание в продължение на шест седмици, през които Наджънт се перчеше и крачеше важно наоколо с черни ботуши, ругаеше и заплашваше с жестоки наказания при най-малкото нарушение. Попадналите за първи път в затвора рядко се връщаха в Парчман.

— Той е луд, Филип. Няма да мине много време, и някой ще пострада.

— Точно така! Сега разбираш. Ще го оставим да се справи със Сам според правилника. По книгата. Наджънт умира да спазва нравилата. Той е най-подходящият, Лукас. Ще бъде безупречна екзекуция.

Това всъщност нямаше никакво значение за Лукас Ман. Той вдигна рамене и каза:

— Ти се шефът.

— Благодаря — отвърна Найфе. — Само ще държиш под око Наджънт, нали? Аз ще го следя от тази страна, а ти се грижи за юридическите въпроси. Ще се справим.

— Ще бъде най-голямата екзекуция — каза Лукас.

— Знам. Трябва да забавя темпото. Аз съм стар човек.

Лукас събра книжата си от бюрото и се отправи към вратата.

— Ще ти позвъня, след като Адам си отиде. Трябва да ми се обади, преди да си тръгне.

— Бих искал да се запозная с него — каза Найфе.

— Той е свястно момче.

— Като цялото семейството, а?

 

 

Свястното момче и осъденият му дядо седяха мълчаливо петнайсет минути. Единственият звук в стаята бе Неприятното бръмчене на претоварения вентилатор. По някое време Адам отиде до стената и сложи ръка пред прашните перки. Усети лек полъх на по-хладен въздух. Облегна се на гишето със скръстени ръце и погледна към вратата, колкото се може по-далеч от Сам. Поседя така, след което вратата се отвори и се появи сержант Пакър.

— Само да видя дали всичко е наред — каза той, погледна първо към Адам, после през преградата към Сам, който се бе облегнал напред с ръка върху лицето.

— Добре сме — каза неубедително Адам.

— Хубаво — каза Пакър и бързо затвори вратата.

Резето щракна и Адам бавно се върна при стола си. Придърпа го близо до преградата и опря лакти в нея. Една-две минути Сам не му обръщаше внимание, после изтри очи с ръкава си и вдигна глава. Погледите им се срещнаха.

— Трябва да поговорим — прошепна Адам.

Сам кимна, но не каза нищо. Отново изтри очите си, този път с другия ръкав. Извади цигара и я захапа. Ръката му трепереше, докато щракаше запалката си. Бързо издуха дима.

— Значи ти наистина си Алън — рече той тихо и дрезгаво.

— Някога, да. Узнах го след смъртта на баща ми.

— Роден си през шейсет и четвърта.

— Да.

— Първият ми внук.

Адам кимна и погледна настрани.

— Изчезнахте през шейсет и седма.

— Нещо такова. Не помня. Най-ранните ми спомени са от Калифорния.

— Научих, че Еди е отишъл в Калифорния и че му се е родило второ дете. Някой ми каза по-късно, че се казва Кармен. През годините научавах това-онова и знаех, че сте някъде в Южна Калифорния, но той направи всичко възможно, за да изчезне.

— Местехме се често, когато бях малък. Мисля, че му е било трудно да се задържи на постоянна работа.

— Ти не знаеше ли нищо за мен?

— Не. Никога не се говореше за семейството. Научих за теб едва след смъртта му.

— Кой ти каза?

— Лий.

Сам затвори очи за миг, после отново запуши.

— Как е тя?

— Мисля, че е добре.

— Защо постъпи на работа при „Кравиц и Бейн“?

— Фирмата е добра.

— Знаеше ли, че те ме представляват?

— Да.

— Значи си го планирал от самото начало?

— От близо пет години.

— Но защо?

— Не знам.

— Сигурно имаш някаква причина.

— Причината е очевидна. Ти си ми дядо, нали? Независимо дали ми харесва, или не, ти си си ти и аз съм си аз. А сега съм тук, така че какво ще правим?

— Мисля, че трябва да си идеш.

— Няма да си ида, Сам. Подготвям се за това от дълго време.

— За какво си се подготвял?

— Трябва ти адвокат. Нуждаеш се от помощ. Затова съм тук.

— Никой не може да ми помогне вече. Решили са да ме тикнат в камерата поради много причини. Не трябва да се замесваш.

— Защо?

— Първо, защото положението е безнадеждно. Ще те заболи, ако се изтрепеш от работа и се провалиш. Второ, ще се разкрие кой си. Ще бъде ужасно неловко. Животът ти ще е много по-добър, ако си останеш Адам Хол.

— Аз съм Адам Хол и не възнамерявам да променям името си. Но същевременно съм и твой внук, а това също не може да се промени, нали? Та какво толкова страшно има?

— Ще бъде много неприятно за семейството ти. Еди направи всичко възможно, за да те опази. Не разваляй сега всичко.

— Няма защо да крия. Във фирмата знаят. Казах на Лукас Ман и…

— Тази мижитурка ще раздрънка на всички. Не му вярвай нито за миг.

— Виж какво, Сам, ти не разбираш. Не ме интересува дали ще се раздрънка, или не. Не ме интересува дали светът ще разбере, че съм ти внук. Омръзнали са ми всички тия мрачни семейни тайни. Сега съм голям и мога да се грижа за себе си. Плюс това съм адвокат и кожата ми започва да загрубява. Мога да се справя.

Сам се поотпусна малко в стола си и се загледа в пода, като леко се подсмихваше. После изпъшка и много бавно кимна.

— Ти просто не разбираш, момче — каза той отново, вече отчетливо и търпеливо. Дрезгавостта бе изчезнала.

— Ами обясни ми — усмихна се Адам.

— Ще ни трябва много време.

— Разполагаме с четири седмици. Много може да се разкаже за четири седмици.

— Какво по-точно искаш да узнаеш?

Адам се облегна на лакти още по-напред, с отворен бележник и писалка в ръка. Очите му бяха на сантиметри от отвора в преградата.

— Първо, искам да говорим за делото — обжалвания, стратегия, процесите, взрива, с кого си бил в онази нощ…

— Не съм бил с никого.

— Можем да поговорим за това по-късно.

— Вече започнахме. Бях сам, чуваш ли?

— Добре. Второ, искам да науча нещо повече за моето семейство.

— Защо?

— А защо не? Защо да го пазиш в тайна? Искам да знам нещо за твоя баща, за неговия баща, за твоите братя и братовчеди. Може да не ми харесат тези хора, след като чуя всичко, но имам право да знам. През целия си живот съм бил лишен от тези неща и сега искам да знам.

— Няма нищо забележително.

— Нима? Е, Сам, мисля, че има доста забележителни неща, след като си стигнал до Отделението за осъдени на смърт. Обществото тук е доста специално. Като добавим факта, че ти си бял, все пак заможен навремето и наближаващ седемдесет, получава се нещо доста забележително. Искам да знам как и защо си стигнал дотук. Какво те е накарало да вършиш тези неща? Колко клановци е имало в семейството? И защо? Колко общо са убитите?

— И ги мислиш, че просто ще ти разкажа всичко това?

— Да, мисля, че ще го направиш. Ще отстъпиш. Аз съм ти внук, Сам, единственият жив роднина, когото го е грижа за тебе. Ще проговориш, Сам. Ще говориш с мен.

— При положение, че стана разговорлив, какво друг ще обсъждаме?

— Еди.

Сам пое дълбоко въздух и затвори очи.

— Не искаш ли твърде много? — попита той тихо.

Адам драскаше нещо безсмислено в бележника си.

Сега беше време за изпълнението на ритуала по изпушването на още една цигара и Сам го извърши с още по-голямо старание. Поредната струя син дим се насочи към мъглата високо над главите им. Ръцете му отново спряха да треперят.

— След като свършим с Еди, за какво друго искаш да говорим?

— Не знам. Нещо, което ще ни запълни четирите седмици.

— А кога ще говорим за теб?

— Когато искаш. — Адам се пресегна към куфарчето си и извади една тънка папка. Пъхна през отвора листове и писалка. — Това е споразумение, че приемаш да те представлявам. Подпиши долу.

Без да се докосва до листа, Сам го прочете от разстояние.

— Значи отново да сключа споразумение с „Кравиц и Бейн“.

— Ами нещо такова.

— Какво искаш да кажеш? Тук пише, че съм съгласен онези евреи отново да ме представляват. Толкова много време ми трябваше да се отърва от тях, а дори не им плащах, дявол да го вземе.

— Сключваш споразумение с мен, Сам. Никога няма да видиш онези хора, щом не искаш.

— Не искам.

— Добре. Но все пак работя в тази фирма, така че споразумението трябва да се сключи с нея. Просто е.

— А, оптимизмът на младежта. Всичко е лесно. Аз си седя тук, на стотина крачки от газовата камера, а часовникът ей там, на стената, отброява все по-безмилостно времето, което ми остава, и всичко е просто.

— Само подпиши тоя документ. Сам.

— И после какво?

— След това се залавяме за работа. Като адвокат не мога да направя нищо за теб, преди да сме подписали споразумението. Подпиши и започваме.

— Кое е първото, с което искаш да започнем?

— Да обсъдим взривяването на кантората на Крамер Много бавно, стъпка по стъпка.

— Правил съм го хиляди пъти.

— Отново ще го направим. Тук нося една дебела тетрадка, пълна с въпроси.

— Задавали са ми ги вече.

— Да, Сам, но не си отговорил, нали?

Сам стисна филтъра на цигарата между устните си.

— А и не съм ги задавал аз, нали?

— Смяташ, че лъжа?

— А не е ли така?

— Не.

— Но не си разказал цялата история, нали?

— Какво значение има, адвокате? Чел си делото „Бейтман“?

— Да, знам го и там има много слаби места.

— Типичен адвокат.

— Ако има други доказателства, винаги съществуват начини да се представят. Това, което ще направим, Сам, е да се опитаме да внесем достатъчно неясноти, което да накара някой съдия някъде да се замисли и да нареди отлагане на присъдата, за да изясни нещата.

— Знам правилата на играта, момче.

— Адам. Чу ли, казвам се Адам.

— Добре, а ти ме наричай дядо. Предполагам, че смяташ да обжалваш пред губернатора.

— Да.

Сам се протегна напред и се приближи до преградата. С показалеца на дясната ръка започна да сочи някъде към върха на носа на Адам. Лицето му се изостри, а очите му се присвиха.

— Слушай сега, Адам — изръмжа той, размахвайки пръст. — Ако подпиша тая хартийка, не искам никога повече да говориш с оная гад. Никога. Разбираш ли?

Адам гледаше пръста му, но не отвърна нищо. Сам реши да продължи.

— Той е лъжец и негодник. Подъл, лицемерен, корумпиран и напълно способен да замаскира мръсотията си с приятна усмивка и изрядна прическа. Само заради него съм тук, в Отделението на смъртта. Ако се свържеш по какъвто и да е начин с него, преставаш да бъдеш мои адвокат.

— Значи съм твой адвокат?

Пръстът спря да се размахва и Сам малко се поуспокои.

— Ами мога да ти дам възможност да се поупражниш с мен. Знаеш ли, Адам, адвокатската професия е лоста гнила. Ако бях свободен човек и просто се опитвах да си изкарам прехраната, гледах си работата, плащах си данъците, спазвах законите и други подобни, нямаше да мога да намеря адвокат, който да отдели време дори да ме заплюе, ако нямах пари. А ето ме сега, доказан убиец, осъден на смърт, без цент в банката, и адвокати от цялата страна ме молят да поемат защитата ми. Известни богати адвокати с дълги имена — отпред с инициали, отзад с цифри, — прочути адвокати със собствени самолети и телевизионни предавания. Можеш ли да ми го обясниш?

— Не, разбира се. А и не ме интересува.

— Избрал си една болна професия.

— Повечето адвокати са честни и работят много.

— Сигурно. А повечето от приятелчетата ми тук в Отделението щяха да бъдат министри или мисионери, ако не бяха погрешно осъдени.

— Губернаторът може да се окаже последната ни възможност.

— Тогава могат още сега да ми пуснат малко газ. Надутият тъпанар вероятно ще иска да присъства на екзекуцията ми, после ще даде пресконференция и ще преиграе всяка подробност пред света. Той е безгръбначно нищожество, което се издигна само благодарение на мен. И няма да се спре пред нищо, ако може още малко да ме изцеди. Стой настрана от него.

— Можем да го обсъдим по-късно.

— Мисля, че точно сега го обсъждаме. Ще ми обещаеш, преди да подпиша този лист.

— Някакви други условия?

— Да. Искам да добавя нещо тук, така че, ако отново реша да се откажа от теб, ти и фирмата ти да не се карате с мен. Това сигурно е лесно.

— Чакай да видя.

Договорът отново премина през отвора и Адам добави кратък абзац накрая. Върна го на Сам, който го прочете бавно и остави листа върху гишето.

— Не го подписа — каза Адам.

— Все още мисля.

— Мога ли да ти задам няколко въпроса, докато мислиш?

— Можеш.

— Къде си се научил да работиш с експлозиви?

— На различни места.

— Преди Крамер е имало поне още пет бомбени атентата и при всички е бил използван един и същ прост експлозив — динамит, капсул-детонатори, фитил. При Крамер, разбира се, е било различно поради часовниковия механизъм. Кой те е учил да правиш бомби?

— Някога палил ли си фойерверк?

— Естествено.

— На същия принцип е. Драсваш клечка на фитила изхвръква бясно и гръмва.

— Часовниковият механизъм е малко по-сложен. Кой те е учил как се свързва с жици?

— Майка ми. Кога смяташ да се върнеш?

— Утре.

— Добре. Ще направим следното. Нужно ми е малко време, за да помисля. Не искам да говоря точно сега и съм напълно сигурен, че не желая да отговарям на никакви въпроси. Нека да разгледам този документ, да нанеса някои поправки и ще се срещнем отново утре.

— Това е губене на време.

— Тук съм изгубил близо десет години. Един ден повече е без значение.

— Може да не ми разрешат да се върна, ако не те представлявам официално. Това посещение днес е специално благоволение.

— Страхотен екип са тия момчета, нали? Кажи им, че си мой адвокат за следващите двайсет и четири часа. Ще те пуснат.

— Имаме много работа, Сам. Ще ми се да започнем.

— Не разбираш ли, че трябва да помисля. Когато прекараш тук девет години сам в килията си, започваш наистина добре да мислиш и да анализираш. Но не можеш да го правиш бързо, разбираш ли? Отнема ти по-дълго време да подредиш нещата по местата им. Знаеш ли, сега сякаш ми се вие свят. Доста силен удар ми нанесе.

— Окей.

— Утре ще бъда по-добре. Тогава можем да говорим. Обещавам ти.

— Щом така искаш. — Адам затвори писалката и я сложи в джоба си. Пъхна папката в куфарчето и се отпусна на стола. — През следващите два месеца ще бъда в Мемфис.

— В Мемфис ли? Мислех, че живееш в Чикаго.

— Имаме малка кантора в Мемфис. Там ще работя. Телефонният номер е на визитната картичка. Можеш да ми позвъниш по всяко време.

— Какво ще правиш, когато свърши всичко това?

— Не знам. Може би ще се върна в Чикаго.

— Женен ли си?

— Не.

— А Кармен?

— И тя не е.

— Каква е тя?

Адам скръсти ръце зад тила си и се загледа в тънката мъгла над тях.

— Много е умна. Много хубава. Страшно прилича на мама.

— Евелин беше красиво момиче.

— Все още е красива.

— Винаги съм смятал, че Еди има късмет с нея. Въпреки че не харесвах семейството й.

А тя със сигурност не е харесвала семейството на Еди, помисли си Адам. Брадичката на Сам почти докосваше гърдите му. Той разтри очи и щипна върха на носа си.

— Тая работа със семейството ще отнеме доста време, нали? — попита той, без да вдига глава.

— Да.

— Може би няма да мога да говоря за някои неща.

— Напротив, ще можеш. Дължиш ми го, Сам. И на себе си също.

— Не знаеш за какво говориш, иначе няма да искаш да узнаеш всичко.

— Опитай. Писнало ми е от тайни.

— Защо настояваш да знаеш толкова много?

— За да мога да се опитам да го разбера.

— Ще бъде просто губене на време.

— Не мислиш ли, че аз трябва да реша това?

Сам постави ръце на коленете си и бавно се изправи. Пое дълбоко въздух и погледна надолу към Адам през преградата.

— Сега искам да си ида.

Очите им се срещнаха през тесния процеп.

— Разбира се — каза Адам. — Искаш ли да ти донеса нещо?

— Не. Само се върни.

— Обещавам ти.