Джон Кейс
Сянката на Бога (36)

36.

— Мамо… мисля, че се събуди!

— Сигурен ли си този път?

— Аха… Искаш ли да ти кажа защо?

— Не.

— Защото… Хей, ама ти каза не-е! — Смях. — Искаш ли да знаеш защо, мамо?

— Искам.

— Защото очите му са затворени, но мърдат отдолу. Наистина мърдат… бързо… сякаш подскачат.

Ласитър усещаше леко подухване по бузата си. Сладкия аромат на детски дъх. Брендън? После отново женския глас:

— Това, че ги мърда, не означава, че е буден. Просто е рефлекс. Сигурно ме е чул да изпускам тигана и макар че още спи, се е стреснал.

— Какво е „рефлес“?

— Рефлекс.

— Какво означава?

— Това е, когато тялото ти реагира само. Да кажем… че посегна с пръст към очите ти… ама бързо. Дори да не искаш, ти ще ги затвориш.

— Само че ако знам, че го правиш нарочно и няма да ми бръкнеш в очите, мога и да не ги затворя.

— Не, точно това е рефлексът — не можеш да му се противопоставиш. Когато нещо идва право в очите ти, ти ги затваряш, за да не бъдат наранени.

— Добре де, опитай… да ми бръкнеш в окото. — Леко засмиване. — Ама не наистина.

— Нека първо свърша с чиниите.

— Окей — и детският глас започна да си тананика някаква мелодийка.

Ласитър пък започна да си припомня нещо… Музика, вълна, потъване… Клепачите му потрепнаха отново и размитото малко личице на сантиметри от неговото отскочи назад стреснато.

— А-а-а! Той си отвори очите! — Детето се засмя, едновременно щастливо и изплашено. — Мамо! Той се събуди!

— О, Джеси… — Женският глас се приближи. — Толкова отдавна го гледаш и толкова силно искаш да се събуди, че…

— Не-е-е… Погледна ме. Наистина.

Светлината му причиняваше болка и Ласитър отново затвори очи, но този път не се хлъзна обратно в онова далечно и студено място.

Тогава женският глас се разнесе над главата му:

— Джеси! Той още спи…

— Мислех… може да е било рифлес.

— Ах, ти-и!… Как се извъди такъв умник? — След това сигурно го бе погъделичкала или го бе завъртяла във въздуха, защото детето се разсмя с истинска наслада.

— Искам пак!

В главата на Ласитър не спираше да се върти: „double-four… double-four…“ После „буца лед“. След това „сигурно съм умрял“. Внезапно отвори очи.

Жената държеше момченцето под мишниците и го въртеше около себе си в кръг… Главата му бе отметната назад, косата му се развяваше. Едно завъртане, второ… скоростта намаляваше. Жената притегли детето към себе си и го пусна на крака. То залитна, закиска се и зачака стаята да спре да се върти.

Тогава погледите им се срещнаха. Момченцето веднага стана напълно сериозно.

— Виж! — Майката се обърна да види какво й сочи и замръзна. — Нали ти казах!

Щастието върху лицето на жената се смени с предпазливост.

— Прав си бил, Джеси. Буден е.

— Ние те спасихме — заобяснява Джеси, без да отмества големите си кафяви очи от Ласитър. — Мама ти вдиша въздух. Аз трябваше да броя — беше много важно — и после ти започна да плюеш вода. — Погледна го извинително. — Разрязахме обаче костюма ти и няма да можем да го поправим. Как…

— Ш-шт! — каза жената.

Малките пръстчета докоснаха челото му и го погалиха нежно.

— Ще се оправиш — увери го момченцето.

В този момент Ласитър чу собственото си дишане — тежко и накъсано.

— Бяхте в безсъзнание — обясни жената. — Два дни. — Ласитър простена. — Едва ви изтеглихме дотук от брега…

— Беше студен — намеси се Джеси. — И посинял. Но ние те спасихме.

В стаята се разнесе нов звук и Ласитър се намръщи, опитвайки се да го идентифицира. Накрая се досети. Трополене на дъжд по покрив. Вятърът виеше. Опита се да отвори уста, но от нея не излезе никакъв звук.

Жената каза:

— Джеси, донеси чаша вода.

— Добре — жизнерадостно отвърна момченцето, отдалечи се и някакъв стол се помръдна.

Когато се върна, жената повдигна главата на Ласитър до чашата в ръцете на хлапето. След няколко глътки тя пак немощно се отпусна.

— Имаше още един човек — каза Ласитър. — Само че как му беше името?

Жената се намръщи и бавно поклати глава:

— Намерихме само вас.

Роджър. Казваше се Роджър.

„We are the sultans…“

Изведнъж спомените го връхлетяха със сила, от която тялото му потрепери… Кати… Брендън… Бепи… Духовникът… Толкова много мъртви…

— Калиста…

Жената ахна и погледът й стана суров. Посегна към Джеси и го дръпна от леглото. За миг чуваше само бурята навън. Когато проговори отново, нежността в гласа й беше изчезнала, сякаш никога не я бе имало:

— Кой си ти? — попита тя.

 

 

Втория път, когато се събуди, беше нощ. Масленожълтата светлина на двата окачени на стената газени фенера му позволи да разгледа къде се намира. Видя, че е в голяма стая със стени от чамови дъски, отворена нагоре чак до наклонените греди на покрива. Отсреща имаше грамадна камина, в която, зад прозрачна вратичка, танцуваха пламъци. Не видя нито жената, нито детето, но чу глас — по-скоро шепот — някъде зад себе си.

Трябва да се надигна, каза си той и подпрян на лакът, свали крака от леглото. Седна и се изплаши от слабостта си и от усещането, че му се повдига. Стаята запулсира в студени и горещи вълни. Бавно пое въздух, задържа го и се изправи, клатейки се като пияница. После подът потъна, стените се наклониха и той се стовари в цял ръст.

 

 

— Луд ли си? — попита го тя и му вдигна краката на леглото. — Два дни беше в безсъзнание!

— Има ли ми нещо на лицето?

— Не… — отговори тя, спря се и отметна назад кестенявата си коса. — Що за въпрос?

— Друго исках да попитам — каза той. — Исках… — Беше по-красива, отколкото я бе запомнил. Изглеждаше малко по-възрастна, но по-силна и по-женствена. — Исках да попитам: не ме ли позна?

— Не — отговори тя предпазливо и без любопитство. — Кой си ти?

— Ти дойде на погребението, онова във Вирджиния. На сестра ми. И на сина й. — Гледаше го, без да разбира. — Кати Ласитър и Брендън. — Веждата й помръдна и нещо в погледа й се раздвижи. — Беше ноември. Ти носеше шапка с воал. И косата ти беше руса. — Вече виждаше спомена в очите й, макар тя да се опитваше да го скрие. Можеше да прочете мислите й. — Запознали сте се с нея в Италия… в клиниката.

— Какво? — тя се отдръпна от леглото му и неспокойно приглади косата си.

— Не става дума за Калиста Бейтс. Аз търсех име в регистъра…

— Какъв регистър?

— В „Пенсионе Акила“. Търсех Мари Уилямс. И разбрах, че… си ти.

Тя се върна при леглото и седна до него, но така, че да не може да я докосне.

— Не ми стана ясно… защо си отишъл в клиниката?

 

 

Отне му час да й разкаже всичко. На два пъти гласът му секваше и тя му носеше вода. После газените лампи изпукаха и фитилите им задимяха. Газта се бе свършила. Тя ги смени с други. От време на време ставаше да сложи дърва в камината, а когато Ласитър свърши, тя просто каза:

— Не разбирам.

— Какво? — изморено попита той.

— Нищо. Защо някой ще прави това?

Ласитър поклати глава.

— И аз не знам. Но е имало осемнайсет жени и осемнайсет деца… а вие сте единствените останали живи.

Тя зарови пръсти в косата си и я приглади назад. Изглеждаше толкова уязвима, че му се искаше да я прегърне и утеши. Накрая го попита:

— И как да съм сигурна, че не ме лъжеш?

— Знаеш, че не те лъжа, защото ме помниш.

Тя остави косата й да падне обратно и се отдалечи от леглото. След малко чу в камината да пада нова тежка цепеница. Сянката й скочи по стените. Накрая седна в люлеещото се кресло и нервно започуква с крак.

— Можеш да провериш всичко. Обади се в пансиона. Поговори с Найджъл, с Хю. Или звънни на Джими Риордан във Вирджиния — той работи в полицейското във Феърфакс. Би могла и да…

— Телефонът не работи — прекъсна го тя. — Освен това аз и Джеси тук сме в безопасност. Никой не би ни открил.

— Защо мислиш така? Аз ви открих.

Тя го изгледа гневно, но смени темата:

— Бурята затихва. Спасителната служба скоро ще излезе да те търси. После ще те откарат на сушата и ще забравиш за нас. Разбирам… това, което се е случило със сестра ти и останалите, е ужасно. Благодаря ти, наистина оценявам загрижеността ти, но… Джеси и аз ще се оправим. Всичко ще бъде наред.

Той въздъхна. Нямаше какво друго да направи.

— Виж, щом не искаш да ме оставиш да ти помогна, поне ти ми помогни.

— Как? — озадачено го погледна тя.

— Всичко това започна, понеже не можах да разбера защо някой е трябвало да убива Кати и сина й. Всъщност все още нямам отговор на този въпрос. Но може би… ако ми позволиш да те попитам нещо…

— Какво?

— Не знам, но… все пак… защо отиде в клиниката на Барези? Искам да кажа, защо точно там, а не на друго място?

Калиста-Мари сви рамене.

— По същата причина, поради която е отишла и Кати — отговори тя. — Направих някои проучвания. Клиниката имаше добра репутация и добър процент успешни случаи. Барези беше уважаван човек. Освен това тази клиника бе сред първите, предлагащи процедурата, която ме интересуваше. Единственото съображение срещу нея бе, че се намираше в чужбина, но може би дори това бе предимство. Защото така щях да се върна в Италия.

— „Да се върнеш“?

— Живяла съм там като малка. До Генуа.

— Израснала си в Италия?

Тя поклати отрицателно глава:

— Не, само три години. Леля ми се разболя, иначе щях да завърша гимназията в Аренцано.

— Но…

— Чичо ми беше строителен инженер — побърза да продължи тя. — Изглежда е бил доста добър, защото обиколихме много страни… Пакистан, Саудитска Арабия, Щатите. Завърших трети клас в Тълса, от пети до седми изкарах в Уилмингтън, Делауеър, после Такома… в Такома даже не ходих на училище. След това от осми до единайсети в Хюстън. Италия дойде после. Всъщност… струва ми се, че там съм живяла най-дълго.

— Жената в магазина ми каза, че родителите ти са починали, когато си била малка.

— Леля и чичо ме отгледаха. Мисля, че не им се искаше много, но какво да правят… бяха единствените ми родственици.

— Казвали са се Уилямс?

Тя кимна.

— Леля Алиша и чичо Бил.

— Осиновиха ли те? Искам да кажа… официално?

Въпросът му я накара да избухне:

— Какво общо има това със сестра ти?

— Има общо с теб. Ако са те осиновили, някъде е останала документна следа. В някой съд или на друго място.

— Искаха да нося тяхното име. Помня, леля Алиша веднъж каза, че щяло да бъде по-малко объркващо, ако всички имаме една и съща фамилия. Иначе сме щели да губим много време на митниците. — Тя поклати с удивление глава и се засмя. — Така че ме осиновиха от съображения за ефикасност, а не защото ме обичаха или защото са искали да бъдем едно семейство. — Тя замълча и пак се засмя: — Нищо чудно, че бях толкова объркана.

— Те ли ти го казваха?

Стисна устни, но отговори:

— Мммм, да… — после въздъхна. — Не би следвало да се оплаквам. И двамата вече бяха над петдесетте, а вземаха дете от детската градина. Но се отнасяха с мен прилично.

— Защо тогава си била объркана?

— Бях изплашено хлапе и наистина много, много свенлива. Родителите би бяха загинали, а малко преди това и брат ми беше починал. Това местене от град в град беше изморително, а леля Алиша и чичо Бил… те през по-голямата част от времето ме игнорираха. Така че станах… и аз не знам… Затворена. Освен това, като се изключи Саудитска Арабия, никъде не съм ходила в училище за англоговорящи. Затова повечето време се опитвах да остана незабелязана — бях установила, че е най-добрата тактика. И станах доста добра в нея.

Ласитър скептично я погледна:

— Не знам защо ми се струва, че си била доста забележима… дори като малка.

— Не, наистина. Бях грозното пате. Ушите ми стърчаха, носът ми беше прекалено голям, очите ми, устата ми… всичко ми беше голямо. Даже и коленете ми. А ходилата ми… тя бяха огромни. Бях невъзможна… — Ласитър не се сдържа и се засмя. — Помня как леля ми се заглеждаше в мен, поклащаше глава и казваше: „А може да се оправи“, но в гласа й звучеше съмнение и за всеки беше ясно, че сама не си вярва. — Усмихна се, но после пак така внезапно се намръщи. Поизправи се на стола и внимателно го погледна: — Това едва ли ще ти бъде от помощ. Мисля, че е време да…

— Току-що ми мина през ума, че в клиниката на доктор Барези е имало нещо по-различно… не знам.

— Ами, от една страна, той не те оставяше да избираш. Предполагам, за много жени това е било голям минус, но не и за мен. За мен си беше плюс.

— Какво да избираш?

— Донорите.

— Можело е да се избират?

Тя кимна:

— Веднъж отидох в една клиника в Минеаполис… просто да се ориентирам в обстановката, да видя какви са условията. Минах, естествено, през консултация за процедурата, за всички стъпки, които са предвидени. Зададоха ми маса въпроси. „Омъжена ли си? Спермата на твоя съпруг ли ще бъде използвана за оплождане на яйцеклетката? Не? Ами тогава прегледайте това.“ И ми подадоха класьор с кратка информация за донорите. Не можех да повярвам на очите си! — От вълнението гласът й се промени: — „Донор 123 е авиационен инженер с атлетично телосложение, 1 500 точки резултат по SAT и — моля ви се — перфектен бейзболист“. „Донор 159 е два метра висок и тежи…“ — Тя потрепери. — Идеше ми да закрещя!

Ласитър пак се засмя.

— А в клиниката на Барези нямаше такива неща. Там не ти казваха абсолютно нищо за донорите. Нищо! Което напълно ме устройваше. Защото аз и не исках нищо да знам. — Гласът й отново се промени, този път стана гърлен и с италиански акцент: — „Мари! Carissima! Ще бъде una sopresa piccola!“

— Какво означава това?

— „Малка изненада“. С мен говореше на италиански. — Тя се усмихна на спомена: — Много го харесвах.

Беше се поотпуснала, така че той опита отново:

— Знам, че не искаш да чуваш това, но наистина не е безопасно да оставате тук. — Изморена да спори, тя обърна престорено очи нагоре и отмести поглед. — Виж — настоя Ласитър, — тези хора разполагат с много пари… И не само с пари. Имат контакти. Свои хора във ФБР. Щом аз можах да те намеря, не е…

— Как ме откри?

— По „гюнтер“.

Първо го погледна объркано, после се сети:

— Колата ми ли имаш предвид?

— Общо взето… да.

— Аз вече не й казвам гюнтер.

— Не това е важното.

— Знам, но…

— Нека те попитам нещо… Как го направи?

— Кое?

— Как създаде нова самоличност? Защото си се справила доста добре… за аматьор.

— Благодаря… все пак. Както и да е. Купих си справочник. Има там едно място в Колорадо, където продават най-различни шантави книги: „Как се прави бум?“, „Как да си намерим храна?“, „Как да си построим минохвъргачка?“.

— И само си следвала указанията?

— Да, в известен смисъл. В книгата съветват да отидеш на гробището и да си вземеш име от някоя надгробна плоча на бебе. Но аз вече си имах име — име, което не бях използвала двайсет и пет години, така че не ми се наложи да правя това. Разполагах дори с акт за раждане. Пък и вече бях бременна и нямах време за губене.

— Говориш за акта за раждане на името на Мари Сандерс, така ли?

— Точно така — моят собствен акт за раждане. Беше в един стар плик, който носех по цял свят от осемнайсетгодишна. Чичо ми го даде тогава. В него имаше два мои млечни зъба, венчална снимка на родителите ми, изрезка от вестник, в която се разказваше как дядо ми пуснал свой кораб на вода, и някакви облигации, купени на мое име от родителите ми, когато съм била съвсем малка. Благодарение на тях отидох в Калифорния — изтеглих парите, които се оказаха съвсем прилична сума.

— Но…

— Виж — каза тя и решително стана от люлеещия се стол, — мисля, че е време да поспим, особено ти! — После една по една духна газените лампи.

 

 

На сутринта го събуди гласът на Джеси:

— Много е топло, мамо. Ръкавичките не ми трябват. Мога ли да ги сваля. Моля!

— Ами…

— Горещо е, мамо. Излез и ще видиш. Горещо е. Има мъгла. Беър Айлънд не се вижда!

Ласитър чу проскърцването на врата и отвори очи. Видя, че е сам, и седна в леглото, като се загърна с одеялата. После свали крака на пода, бавно се надигна и внимателно направи няколкото крачки, които го отделяха от камината.

Мина минута, после втора… трета. След това вратата с трясък се разтвори и в стаята нахлу Джеси. Като видя Ласитър, той внезапно спря.

— Хей! — извика хлапето. — Ама ти си станал! Ще поиграеш ли на пръчици с мен? На мама вече не й е интересно. Моля!

Не можеше да откаже. Играха на пръчици и на „Кенди Ланг“ цяла сутрин. Мари измъкна отнякъде някакви дрехи и му ги даде. Бяха раздърпани и миришеха на старо, но му станаха.

Ласитър беше изумен от уредеността на това малко семейство. Имаха си изба, рибарски такъми и въдици за лов на змиорки. Нанизи изсушени плодове, сплитки лук и чесън, връзки сухи червени чушки и китки подправки бяха окачени на гредата над камината. Специални контейнери съхраняваха ориза и другите варива, сухото мляко, яйчения прах, брашното, захарта, овесените ядки. Водата идваше от ръчна помпа, свързана с кладенец, и Мари, а често и самият Джеси често помпаха до прималяване.

— Понякога замръзва — довери му детето, — но ние имаме много, ама наистина много пълни бутилки. И варели за събиране на дъждовна вода. Искаш ли да ти ги покажа?

Момченцето беше неуморимо и беше невъзможно да му се откаже каквото и да било. Ласитър често улавяше погледа на майка му, която го гледаше по същия начин, по който Кати бе гледала Брендън — с майчина любов и гордост, сякаш казваше: „Не е ли прекрасен?“.

Обядваха, след това Мари и Джеси имаха урок по четене. Ласитър седеше в стария фотьойл на верандата, съзерцаваше океана и слушаше. Когато урокът свърши, Джеси изтича навън, за да му покаже как двамата с мама преместват тежки предмети — лодката, платформата — до и от водата. „Също като гиптяните“, обясни той и измъкна една грубо изработена шейна изпод верандата.

Всъщност тя представляваше парче ръждясало желязо и две дебели дъски. В дъските имаше пробити дупки, през които се вдяваше въже, и така шейната можеше по-лесно да се дърпа. За да демонстрира, Джеси сложи голям камък върху нея, взе въжето в малките си ръчички и затегли, повдигайки конструкцията върху две парчета дърво. Бавно и с много пуфтене, той пъплеше към морето, спирайки от време на време, за да премести освободеното дърво отпред.

— Ето така са пренасяли камъните, за да построят пирамидите — гордо обясни Джеси. — Защото не са имали колела.

По време на вечерята Мари отбеляза, че щом се вдигне мъглата, Спасителната служба и крайбрежният патрул ще излязат и със сигурност ще ги посетят.

— И мистър Ласитър ще може да се върне в цивилизацията.

— А не може ли да остане? — примоли се Джеси. — С него е много по-интересно.

— Не, разбира се, че не може да остане, Джеси — строго му отговори Мари. — Той има собствен живот, към който трябва да се върне. Нали?

Ласитър я изгледа продължително. Накрая каза:

— О… да, абсолютно.

Беше си чиста проба лъжа и той се замисли над нея, докато миеше чиниите, а Мари четеше на Джеси в другата стая. Истината беше, че макар да ги бе намерил, нещата далеч не бяха приключили… и нямаше да приключат, докато…

Докато не разбера какво се е случило и защо.

Мари сложи Джеси да спи и излезе при него. Двамата седнаха пред камината. Струваше му се тъжна и й го каза.

— Просто сега… като си тук… Джеси е толкова възбуден и щастлив… което ме кара да осъзная… колко егоистично е всичко това.

— Да се живее на остров?

Тя кимна:

— Но няма да е вечно. През есента ще трябва да го дам в детска градина, така че… ще се наложи да намерим къща в града.

— Не се ли страхуваш, че някой може да те познае? — погледна я Ласитър.

Тя поклати глава:

— Не. Кой ще допусне и… Освен това тогава бях съвсем различна.

— Искаш да кажеш, че си изглеждала различно?

— Не, чувствах се различно. Това обаче вече не ми се струва важно. Важното сега е Джеси.

— Така е — съгласи се Ласитър. — И точно по тази причина трябва да се махнете оттук.

Тя го погледна нетърпеливо:

— Мислех, че се разбрахме да не дискутираме това.

— Добре, няма — въздъхна той. — Но ми направи една услуга: когато дойдат спасителите, им кажи, че не си ме виждала.

— Защо? — подозрително го изгледа тя.

— Защото същите хора, които търсят мен, търсят и теб. И те — ще се наложи просто да ми повярваш — никак не са добри. Защото, ако спасителите ме откарат на брега, някой ще трябва да напише доклад и на този доклад ще се появи моето име, няма как иначе. А поради смъртта на местен жител местните вестници ще подхванат историята. И знаеш ли какво ще се случи по-нататък? Нека да ти кажа: в селото ще се появят хора, които никой преди това не е виждал. И те ще започнат да задават въпроси от рода на: „Той наемал ли е лодка?“, „Къде е отишъл?“, „С кого се е видял?“ — Поспря, за да си поеме дъх. — Проблемът е голям. Най-добре е да се добера до сушата сам.

— Как?

— Имаш лодка. Можеш да ме откараш.

Тя сви крака и подпря брадичка на коленете си.

— И после какво? Ще те оставя на скалите, така ли?

— Да.

— Това са глупости. А ти какво ще правиш по-нататък?

— Не се безпокой за това.

Поклати глава:

— Тази лодка дори не е във водата. И платформата не е.

— Какво означава това „не е във водата“?

Изгледа го.

— Ами през зимата ги изтегляме, защото иначе ще замръзнат. Тук два пъти годишно всичко се сковава от лед.

— Да, но щом е завързана за…

Тя се изсмя:

— Ти не разбираш: говоря ти за тонове лед. Когато започне да се топи и дойде прилив…

— Сега няма лед!

— Сега не, но… — тя тежко въздъхна. — Май ще трябва да спуснем платформата, за да те върна на брега.

— Ето това искам.

— Добре, тогава това и ще направим.

Двамата замълчаха. Ласитър погледна встрани, после се обърна отново към нея:

— Може ли да те попитам нещо?

— Господи! Ама ти си като Джеси.

— Не, сериозно, става дума за клиниката. Всички жени, които са били убити, са се подложили на една и съща процедура. Започнах обаче да се питам… ти защо го направи?

— Кое… донорството на ооцита ли?

— Да… искам да кажа… на твоята възраст е малко необичайно. Другите жени са все по-възрастни. Нали такава е идеята… — Погледна към тавана. — Нещо започнах да задавам много интимни въпроси, нали?

— Какво от това? — каза тя примирено. — И без това ти споделих всичко. В моя случай не става дума за стерилитет. Бих могла да имам деца. И наистина бих искала да износя дете. Но генетичният материал трябваше да бъде на друг. Не моят.

— Защо?

— Синдром на Дюшен.

— Какво пък е това?

Тя се загледа в пламъците на огъня.

— Има един ген, който се предава по женска линия, макар че поразява само мъжете.

— И какво става?

— Това е увреждане на хромозомите. Като хемофилията, с тази разлика, че е нелечимо. Всички, които го имат, умират млади. Брат ми беше само на тринайсет години.

Ласитър си спомни, че Мод му беше разказала как са пренасяли с лодка братчето на Мари, увито в одеяла.

— Съжалявам.

Тя се облегна на стола и с равен глас му разказа какво представлява заболяването — прогресивна атрофия на мускулите, която започва под прасците и се придвижва нагоре. Затруднява се ходенето, после става мъчително, накрая — невъзможно. Мускулите на краката се стопяват, но болестта не спира дотук, а продължава нагоре, докато стигне диафрагмата. Тогава става трудно да се диша и невъзможно да се кашля. Накрая болните умират от пневмония или някаква друга инфекция.

— Направиха ми изследвания, когато бях на двайсет години. И откриха, че съм преносител.

Не знаеше какво да каже, затова попита:

— Всичките ти деца ли биха пострадали?

Тя поклати лекичко глава:

— Петдесет процента вероятност при всяко. Което означава, една четвърт вероятност да имам момче с Дюшен.

— Това не е толкова лошо…

— По-добре да се играе на руска рулетка. Не разбираш ли, че рискуваш чужд живот, и то живота на същество, което обичаш повече от всичко останало на света?

— Иска ми се да ти кажа колко съжалявам, но…

— Няма значение. Имам Джеси и няма начин да заобичам нещо друго повече от него.

— Виждам.

— Не си мисли, че съм била смазана, когато разбрах за болестта. Тогава… тогава около мен нямаше никой и изобщо не мислех да имам деца. Вратата, така да се каже, беше затворена, но аз дори не чуках на нея.

— Какво те накара да размислиш?

Тя помълча, после каза:

— Живеех в Минеаполис. Чувствах се самотна и изоставена. Усещах в себе си, че ако имам бебе, няма да бъде така… и започнах да мисля за осиновяване, но с Калиста и цялата дандания около нея това не беше никак просто. Направо си беше невъзможно. И тогава прочетох в един вестник материал за новата технология с използване на яйцеклетка от донор. Сякаш ме прониза ток! Два месеца по-късно летях за Италия, а два месеца след това вече бях бременна.

 

 

Когато късно на следващата сутрин пристигнаха спасителите, Ласитър и Джеси бяха на другата страна на острова и „изследваха“.

Беше необичайно топло за сезона, почти пролетно време. Сред дърветата имаше лека мъгла. Детето тичаше напред по горската пътека, застлана с килим от борови иглички, а Ласитър го следваше. Първата им спирка бе „докът“, където на скален перваз стояха две лодки. Бяха обърнати с дъната нагоре и за всеки случай бяха привързани за дънера на близък бор. Едната беше скиф, дълъг около четири метра и половина, другата беше плоскодънка. Наблизо имаше навес, в който бяха подредени „всичките ни лодкарски принадлежности“. Там, върху дървена скара, лежеше мотор „Евинруд“, а наоколо се виждаха резервоари за гориво, спасителни жилетки, въжета за акостиране, рибарски такъми и още какви ли не неща.

Самият док изглеждаше нов и беше боядисан в сиво. Част от него бе постоянно прикрепена за скалния навес и се издигаше доста над белега за нивото при прилив подобно на дъска за скокове във вода. Останалата част, състояща се от нещо като сал и къса рампа, беше изтеглена върху навеса.

Ласитър следваше Джеси от една скална ниша към следващата. Двамата заедно освободиха два нещастни рака, заплели се във въдицата за змиорки. После Ласитър се изненада — както се очакваше от него, — когато му бе показан дъбът, израснал през ръждясалата рамка на някакво легло и обхванал със ствола си метала.

— Някога тук са държали лодките през зимата — обясни Джеси, — но сега… — момченцето наклони глава и вдигна предупредително пръст.

Ласитър също чу звука — ниското буботене на мотор.

— Спасителната служба — обясни Джеси. Шумът на двигателя ставаше все по-силен и в един момент заглъхна. Скоро след това чуха друг, много по-слаб двигател. — Това е надуваемата им лодка. — Погледна изпитателно Ласитър: — Показах ли ти моята крепост?

— Не.

— Ела с мен — извика момчето, хвана го за ръката и го поведе по меката пътека към крепостта полянка, заградена от плетеница нискостеблени смърчове и ели. Тук, на полянката, Джеси бе оформил няколко „стаи“ с клонки. Първо въведе Ласитър в „дневната“ и седна на един прогнил пън — „дивана“, — а докато Ласитър стоеше до него, му издекламира басня за загубилия се тюлен и тръгналите да го търсят хора.

Баснята беше наистина странна, а в мига в който свърши, над гората се разнесе меко изсвирване. Ласитър позна мелодията „Оли, Оли, можеш да дойдеш“. Ясно беше: спасителите си бяха отишли.

 

 

— А Роджър? — попита той.

Мари поклати глава.

— Не са го намерили. Но един ден ще изплува. Течението тук влачи всичко покрай Нъбъл, така че…

— Питаха ли за мен?

Тя кимна:

— Знаеха, че Роджър е качил някой, който е искал да ме види, а освен това са намерили колата ти в Къндис Харбър. — Ласитър извърна глава и прошепна: „Да го…“. — Попитаха ме направо познавам ли човек на име Ласитър.

Той простена от безсилие.

— Защо не им каза, че съм бил тук?

— Нали ти не искаше?

— Не исках.

— Ами… защото не ми се струваше редно. Щяха да дойдат пак със техника за издирване, а има и друго; не всички от тях бяха спасители.

— Какво искаш да кажеш?

— Двама бяха в леководолазни костюми.

— И как изглеждаха?

— Едри — сви рамене Мари.

— Мислиш ли, че са били полицаи?

— Възможно е.

— Но е възможно и да не са.

— Така е. Точно тази възможност ме разтревожи.

Ласитър въздъхна.

— Какво искаха да знаят?

— Ами… разни неща за теб. Дали сме видели яхтата да потъва… А… поинтересуваха се и къде е Джеси. Казах им, че спи.

— Мислиш ли, че са ти повярвали?

— Да, аз съм добра актриса. Или поне бях…

По-късно същия следобед, след като обядваха и оставаше един час до максимума на прилива, започнаха да сглобяват дока. Операцията се оказа сложна и им отне три часа. Когато приключиха, Ласитър обиколи с платформата, ползвайки греблата, а Джеси и Мари свалиха рампата с макари и въжета. Накрая свърза отделните части и седна да почине.

— Не мога да повярвам, че си го направила сама — въздъхна той изморено.

— Не е била сама — обиди се Джеси.

Плоскодънката беше достатъчно лека и заедно с детето Ласитър я пренесе до водата. После двамата с Мари свалиха скифа, търкаляйки го върху три трупи. През няколко крачки Джеси викаше: „Окей!“, те спираха и го изчакваха да пренесе освободеното дърво отпред под носа. Когато стигнаха до водата, обърнаха лодката в нормалното й положение и я изтикаха в океана. Ласитър се върна при навеса, за да донесе мотора и изпадна в най-искрено изумление, че тази крехка жена е могла да повдигне такава тежест. Монтираха мотора и качиха резервоара за гориво. Облечен в спасителна жилетка и приличащ на надутото човече на „Мишелин“, Ласитър свърза маркуча първо към мотора, после към резервоара. Джеси стисна гумената гъба три-четири пъти, погледна майка си за разрешение и натисна бутона на стартера. След няколко изкихвания моторът изрева, изхвърляйки гъст син облак.

Същата нощ, след като детето си легна, двамата отново седнаха пред огъня. Мари беше в люлеещия се стол, отново прибрала колене до гърдите си.

— Как си с парите? — попита го тя внезапно.

Ласитър се изненада.

— Оправям се — уклончиво каза той.

Мари се усмихна:

— Не ме разбра. Питах дали имаш в себе си. Така че, като слезеш на брега, да не се окажеш безпомощен.

Ласитър кимна. Беше започнал да си мисли, че ситуацията се е поизменила, но тя явно с нетърпение чакаше да се отърве от него. Той бавно стана и прекоси стаята до закачалката, на която висеше коженото му яке.

— Мисля, че имам достатъчно. Истинският проблем е какво да правим с теб.

Но Мари завъртя глава:

— Не се безпокой за нас. Ние ще се изгубим след ден-два. Имам пари. Ще се установим някъде и този път ще го направя както трябва.

— Бих могъл да ти помогна. Това ми беше професия до неотдавна. — Бръкна в джоба си и извади портфейла заедно със залепналия за него подгизнал плик, който падна на пода. Ласитър се наведе да го вземе… Писмото на Барези!

— Ако искаш, вземи гюнтер — предложи тя. — Надявам се още да е в движение, но…

— Четеш италиански, нали? — прекъсна я той.

— Какво?

— Можеш ли да четеш италиански?

— Разбира се, но…

В плика имаше три-четири тънки листа, все още мокри и залепени едни за друг. Ласитър се върна при камината, седна в краката на Мари и много внимателно раздели листата.

— Благодаря ти, Боже, че си измислил химикалката — прошепна той.

— Какво говориш? Какво е това?

— Писмо, написано от Барези до свещеника на Монтекастело. Човекът ми го даде точно преди да го убият и… ето — каза той и й подаде страничките. — Кажи ми за какво става въпрос.

Тя неохотно ги взе и зачете, в началото със запъване, а по-нататък все по-гладко:

— Втори август 1995-та… Скъпи Джулио…

Усещайки близостта на смъртта, реших да ти напиша това писмо с открито и щастливо сърце, уверен, че скоро ще се изправя пред Всевишния, който ще прецени делата ми.

Сега осъзнавам, че онзи път дойдох при теб в момент на най-голяма слабост, търсейки чрез изповедта не само прошката на Църквата, но и нейното съучастие. Невероятната тайна на моя живот и мащаба на онова, което тогава възприемах като свой грях, изглеждаха толкова смазващи, че помислих тежестта им за непоносима, затова реших, че трябва да споделя бремето.

Направих го и сбърках.

Чух че си заключил църквата и си заминал за Рим. И че си останал там дни наред. О, Джулио… колко ли съм те притеснил!

Но сега знам, че само изкривената лупа на човешката суетност ме излъга да възприема волята Божия като собствено постижение. Сега вече знам онова, което ти, като божи човек, винаги си разбирал: ние всички сме инструменти на Всевишния и каквото и да правим, то не е нищо повече от проява на Неговата мощ.

Катастрофалното ми откритие, благодарение на което клетките могат да бъдат върнати към…

— Не знам какво е това — запъна се Мари и посочи някаква дума.

— Тотипотентност — погледна Ласитър. — Термин от генетиката.

Мари продължи:

… клетките могат да бъдат върнати към тотипотентност, е било неизбежно в голямата схема на нещата. И ако Игнацио Барези не го бе направил вчера, друг щеше да го стори утре. Ако не в Цюрих, тогава в Единбург.

И точно в непредотвратимостта на това, което направих, се вижда ръката на Бог. То изразява думата „неизбежност“: Божия план, втъкан в света, който ни заобикаля.

Как иначе, приятелю, ако не позовавайки се на този план, бихме могли да обясним обстоятелствата, накарали един микробиолог да се захване с изучаване на мощите? Мощите! Какво друго са те, ако не заместители на магията и фетиши? Форма на „визуална връзка“ за по-семплите духом, способна да направи сложните метафизични доктрини достъпни за обикновения човек. Този гвоздей е промушил дланта на Исус! Тази треска е била забита в плътта му! Той е вървял сред нас. Той е истински.

И въпреки това… противно на волята ми, установих, че когато слагам тези предмети под микроскопа, в главата ми се въртят най-разнообразни възможности. Снизходителното отношение, с което в началото подхождах към тази тема, скоро отстъпи пред по-дълбоко разбиране. След петдесет години научна дейност аз осъзнах онова, което всеки селянин интуитивно знае: тези предмети са осезаемата връзка с Бога.

Подобна гледна точка не се радва на популярност в Рим. Ватикана би предпочел да бъдат веднъж завинаги забравени времената, когато търговията с мощи е била в разгара си… когато за късче плат или дърво са били плащани състояния, когато търгаши на мощи са тровели светците, за да могат по-бързо да продадат костите им. Ватикана винаги е гледал на боготвореното на мощите като на заплаха. Защото, когато чудотворните късчета са стигали по някакъв начин до далечните енории, натам са тръгвали и богомолците с богатствата си, което означава обедняване за Ватикана.

Като консултант експерт, работещ за Ватикана, задачата ми беше проста: да дискредитирам очевидните фалшификати и да се въздържам от коментар за другите. Така и правех: разкрих, че „ключицата“ на Свети Антоний е само агнешко ребро и че кърпата, с която е попита потта от „челото Христово“, е от тъкан, изработена през петнайсети век.

Наистина голяма част от обектите, които ми бяха дадени да изследвам, се оказаха фалшификати — точно както Ватикана подозираше. Но не всички! Имаше и предмети, които не можех да дискредитирам: външният им вид изглеждаше правдоподобен, възрастта съвпадаше. Те можеха да бъдат истински… но можеха и да не бъдат.

Тогава се обърнах към медицината, смаян, че може би ми се удава възможността да изиграя ролята на акушер на Бог и че… това трябва да стане делото на живота ми.

Мари погледна Ласитър:

— За какво говори той?

Ласитър поклати глава:

— Просто чети нататък.

Не се оказа трудно. Не беше проблем да създам клиниката, а към нея започнаха да се стичат жени от цял свят… всички по свое желание. Използвайки ДНК-материал, взет от дузина обещаващи мощи, аз създадох непорочното зачатие за осемнайсет мои пациентки.

Знае ли някой, приятелю, какво ще излезе от това? Може би тези деца няма да се окажат нищо повече от странна банда селяндури, съживени без особена цел в наше време. А може, без сам да знам, да съм пресъздал Христос. Така и няма да разбера. Сигурно и ти няма да можеш. Но знам, че трябва да се надяваме.

Така че, приятелю, искам да се сбогувам с теб. Дано съм успял да внеса спокойствие в смутената ти душа. Вярно, бях коленичил пред теб със съмнение… но това е човешко. И Христос е познавал съмнението… Но вече знам.

Това е дело на Бог. И винаги е било.

Игнацио

— Джо? — изрече тя с треперещ глас. — За какво говори той?

Ласитър мълчеше. Накрая я попита:

— Имаш ли нещо за пиене?

Мари стана, отиде до бюфета и се върна с бутилка коняк и две чаши. Наля и повтори въпроса си:

— За какво говори той?

Ласитър отпи дълга глътка.

— За Джеси.

— И какво за него?

— Ами… Барези… се е опитвал да клонира Исус.

— Какво?!

Ласитър въздъхна.

— Така че… може би Джеси… може би… той е Исус.

 

 

Стояха до късно. Ласитър й разказа какво бе научил от професора по генетика.

— Ето това е — завърши той и си наля трета чаша коняк. — Вземал е проба от вероятно истински мощи, изолирал е една от клетките с ядро и я е връщал в състояние на тотипотентност. После му е трябвала само яйцеклетка и жена, която да износи плода.

— Una sorpresa piccola — прошепна Мари.

— Когато е получавал яйцеклетката, е подменял ядрото с това от мощите и…

Някаква съчка в огъня изпука и хвърли искри по пода.

— Не вярвам — каза тя. — Как е могъл да знае две хиляди години по-късно, че дадени мощи са истински? Няма начин да го знае със сигурност.

Ласитър заговори за интереса на Барези към реликвите, за способността му да прави ДНК-анализи, за гениалността му като учен… но Мари продължаваше недоверчиво да клати глава.

— Ти просто казваш, че този човек е бил може би най-способен от всички ни да направи обосновано предположение. Нека е така, но това е само предположение, макар и на експерт. — Като видя, че Ласитър се готви да й отговори, тя вдигна пръст: — Чакай малко… Твоят племенник Брендън, той приличаше ли на Джеси?

— Не…

— А другите — настоя тя, — приличаха ли си?

— Нямам снимки на всички, но… не.

— Ето това е — заключи тя, сякаш всичко бе намерило удовлетворителен отговор. — Значи не са клонинги, нали така? След като са различни… Значи Барези само е предполагал и нищо повече. Щом децата не са идентични, най-точното твърдение е, че има различна от нула вероятност поне едно от тях да е заченато от истински мощи. Останалите ще са… Ами всякакви: месарят, хлебарят, майсторът на свещи — тя вдигна ръце във въздуха. — Тогава онова, което ти твърдиш, е… лудост!

Ласитър беше съгласен с нея, че Барези не е могъл да бъде сигурен в истинността на дадени мощи, но разбираше, че ученият бе увеличил шансовете да реализира идеята си, използвайки ДНК от различни източници.

— Може изобщо да не е използвал истински мощи — каза той, — но това с нищо не променя нещата.

— Не те разбирам.

— Няма значение кого е клонирал Барези. Няма значение дали това е бил Исус Христос, или Ал Капоне.

— Просто не мога да схвана…

— Има обаче вероятност, макар и само в един случай, да е използвал истински мощи и съществуват хора, които не са готови да поемат този риск. Затова са били убити сестра ми, Брендън и всички останали. Затова ти трябва да се махнеш оттук.

— Но аз не мога да повярвам, че някой ще направи подобно нещо… ще тръгне да избива толкова деца заради нищожната вероятност…

— Вярваш или не, някой го е направил. Нещо повече, същите хора са се погрижили никоя от клонираните ДНК да не оцелее. Това е причината, поради която изгарят децата — за да се премахне вероятността изцяло. Това е вид екзорсизъм. Само че с огън.

— О-о-о, я остави…

— Когато е убил Брендън, извършителят е бил заловен. Станала някаква издънка с палежа, поради която Брендън не беше изцяло изгорен — останките му бяха разпознаваеми. После го изкопаха и отново го изгориха.

— Но… това са деца. Те са… те са божии души.

— Тук не става дума за католическата църква. Говорим за „Умбра Домини“. Християни екстремисти, които бомбардират клиниките за аборт, подхващат кръстоносен поход срещу мюсюлманите в Босна и… — Ласитър вдигна ръце: — Виж, според „Умбра“ работата на доктор Барези е извращение.

— Но защо?

— Защото е обърнал Библията наопаки: Бог създал човека по свой образ и подобие, а не обратно! — По бузите й се стичаха сълзи и Ласитър разбра, че тя най-сетне е приела, че той може и да е прав. — Остави ме да ти помогна. Те няма да спрат, докато не се доберат до Джеси.

— Но как?… Ако казваш истината, как би могъл някой да помогне?

— Когато бях в армията… се занимавах с много интересна работа. — Гледаше го, сякаш беше полудял, но той продължи да разказва: — Ръководех групата за обезпечаване на прикритие към СРД.

— Какво е това?

Ласитър сви рамене:

— „Спомагателна разузнавателна дейност“. Става дума за нещо като ЦРУ, само че вършено от хора, които са в час. Както и да е… важното е, че мога да създам за теб и Джеси самоличности, в които никой никога да не се усъмни. Дори да ровят оттук до Марс, никой няма да може да ви проследи и открие. Никога! Но трябва да ми се довериш. И трябва да се махнете оттук.

— Мамо? — Джеси стоеше на прага по пижама и търкаше очички.

— Кажи, миличък? — каза Мари с глас, преливащ от любов. — Какво има?

Момченцето залитна напред, все още замаяно.

— Имах лош сън.

— О-о-о… — Мари го взе в скута си. Джеси прислони глава на рамото й. Тя го погали и го целуна: — Милият…

— Лоши хора — промърмори Джеси.

Тя го успокои и накрая го попита:

— Искаш ли да ти прочета приказка?

Джеси вдигна пълничкото си пръстче и посочи Ласитър:

— Не… той!

— Не знам дали…

— С удоволствие — прекъсна я Ласитър. — Искаш ли да се качиш на мен?

С тези думи коленичи в краката на Мари, за да може детето да го яхне през врата, погледна я, но не разгада погледа й.

— Хей! — извика Джеси, когато Ласитър стана. — Ама това е много високо!

Ласитър го хвана за крачетата и тръгна към неговата стая, като се привеждаше, за да не го удари в някоя от гредите, а Джеси се опитваше да докосне тавана. Сложи го в леглото, седна на ръба до него и тогава Джеси каза, че не иска да слуша приказка, а сам да му прочете една.

— Окей — съгласи се Ласитър, — давай!

Момчето извади изпод възглавницата си книжката и с много сериозно лице каза:

— Доктор Суус.^[1] — после я разтвори на първа страница, приведе главица и започна: — Една риба… — телцето му се изпъна назад: — Две риби! — после отново напред: — Червена риба! — и пак назад, но този път с нарочно глупаво изражение и широко отворени очи, вперени в тавана: — Синя риба-а-а! — След това се хвърли назад в леглото по гръб и се заля от смях.