Джон Кейс
Сянката на Бога (33)

33.

През последвалата седмица придвижването на Ласитър беше по-скоро в обратна посока.

Човекът в Огъста докладва, че няма лице на име Мари А. Уилямс, родено в Мейн на 8 март 1962.

— Може да си е сменила името — каза подизпълнителят. — Ако наистина го е направила, ние сме безсилни. Аз не мога да направя извадка на всички момичета, родени на 8 март 62-ра. Което мога — и съм го направил, — е да проверя за Мери Уилямс, в случай че сте сбъркали първото й име.

— И какво се разбра?

— Намерих седемнайсет от 1950 насам. При четири от тях средното име започва с „А“. Но нито една няма нищо общо с това, което търсите — рождените им дати са различни и нищо друго не съвпада.

Толкова.

Гъс Удбърн и Гари Стойкович не се обаждаха. На практика, единствената полезна информация, която се получи, му бе донесена от едно хлапе в „Проучване“, което се появи с кашон в ръце. Това беше всичко за Калиста Бейтс, допълнено с материалите от агенцията „Кац и Джама“. Съдържанието на кашона представляваше хаотична компилация от разпечатки от Интернет, изрезки от вестници и списания, касети, фотографии, сценарии и какво ли още не. Вътре бяха например дословно снетите показания на Калиста пред съда по делото за натрапника, както и интервютата й за „Ролинг Стоун“, „Премиера“ и „60 минути“.

Хлапето се извини:

— Опитахме да организираме това, но тъй като не знаехме какво точно ви интересува… — Сви рамене и допълни: — Поне ги подредихме в хронологичен ред.

— Окей — каза Ласитър, — аз самият не знам какво точно търся, но предполагам, че ще разбера, след като го видя. Така че сега просто ще трябва да седна и да почета.

Прочете всичко за Калиста Бейтс — от критиките в „Синема ожьордюи“ до задъханите репортажи за любовните й връзки в таблоидите. Научи касовите постъпления за всеки неин филм, разбра кое е любимото й цвете, коя е предпочитаната от нея благотворителна организация и какво е мнението й за домашната земеделска продукция. Прочете най-подробно и описанията на всички случаи, когато я бяха „видели“. Започваше се с едно музикално студио, за да се стигне до пушалня на опиум в Чианг Май (и навсякъде тя или умираше от обезобразяваща болест в швейцарска клиника, или живееше като Бедната Клер по улиците на Калкута). Накратко казано, макар да му оставаше още много за четене, струваше му се, че вече знае всичко за Калиста Бейтс… освен къде е родена, къде живее и как се казва днес.

Вечерите бяха запазени за видеото. Вече бе изгледал всичките й филми в компанията на Бък и Пико, седнали направо на пода в дневната. Улиците бяха погребани под сняг и лед, което правеше бягането невъзможно, така че бе започнал да се състезава с двамата си телохранители в правенето на коремни преси.

Не беше щастлив.

Забеляза нещо в играта на Калиста: тя беше същински хамелеон, което и обясняваше как бе успяла да се скрие толкова успешно. Какъвто и образ да пресъздаваше на екрана, зрителят вярваше, че тя е такава и в живота, без значение в какво е облечена или каква е ролята.

Може би това я правеше голяма актриса. А може би не… Имаше много сензационност около Калиста, но истината бе, че звездата й бе изгряла в пълния си блясък, когато тя се бе оттеглила — поредното припламване в съзвездието на преждевременно отишлите си.

Или скрилите се.

Но според Ласитър в сензацията около Калиста се съдържаше и много истина. Тя имаше страхотно присъствие като актриса. При нея не можеше да се забележи „как се въртят колелата“, зрителят никога не оставаше с чувството, че наблюдава представление, преди то да е свършило, когато изведнъж хората осъзнаваха, че не са сваляли поглед от нея цели два часа. Но не само красотата й приковаваше вниманието. Напротив, привлекателността й често отстъпваше в името на ролите, които си избираше: пънкарка и наркоманка в „Гайдаря“, свита домакиня в „Цвете“ или делова жена учен в „Метеоритен дъжд“.

Което му напомни, че трябваше да се обади на друг учен — Дейвид Торгоф. Според Дева Торгоф бил консултант, използван от компанията им като вещо лице в разследвания, свързани с улики, изискващи ДНК-анализ. Беше професор по микробиология в Масачузетския технологичен институт и бе известен със склонността си да говори на обикновен английски. Точно последното го правеше особено подходящ за Ласитър, който отчаяно имаше нужда някой да го преведе през многосричните думи в статиите на Барези, отнасящи се до генетичните му изследвания.

Потърси върху бюрото си номера на Торгоф и тъкмо го намери, когато Виктория му позвъни по интеркома:

— Обажда се някой си мистър Копи. От Рим.

Ласитър се поколеба. Кой ли може да е този Копи? Накрая въздъхна:

— Прехвърли ми го.

Миг по-късно в слушалката се разнесе мъжки глас:

— Мистър Ласитър? Мистър Джоузеф Ласитър?

— Да?

— Извинете ме, но се налага да съм сигурен, че говоря, с когото трябва. Вие ли сте мистър Джоузеф Ласитър, който неотдавна е бил гост на „Пенсионе Акила“ в Монтекастело да Пелия?

Възцари се тишина, нарушавана само от тежкото дишане на Ласитър. Адреналинът се носеше из вените му.

— Кой се обажда? — попита накрая той.

— Извинявам се, мистър Ласитър. Казвам се Марчело Копи. Аз съм адвокат в Перуджа.

— Мммм… — неангажиращо произнесе Ласитър, опитвайки се да не издава вълнението си.

— Да. И… ъ-ъ… получих телефонния ви номер от мой познат карабинер.

— Разбирам. И за какво става дума?

— Опасявам се, че имам неприятни новини.

— Мистър Копи… моля ви!

Италианецът прочисти гърлото си.

— Полицията в най-близко бъдеще ще внесе обвинение срещу вас в съда заради убийството на… момент така… Джулио Ацети и Винченцо Варезе.

Ласитър усети как дъхът му спира.

— Но това е нелепо! Ако съм смятал да убивам Ацети, щях ли да казвам на хората, че отивам да се срещна с него в църквата? Той беше мъртъв, когато го намерих!

— Не се съмнявам във вашата невинност, мистър Ласитър, но нека ви предупредя да не дискутирате подробности по телефона. Целта на обаждането ми е да ви съобщя, че е във ваш интерес да имате представител тук, в Италия, и… да ви предложа услугите си. — Ласитър дълбоко пое дъх и изпусна струята към тавана. — Мога да ви уверя, мистър Ласитър, че разполагам с възможно най-добрите препоръки. Ако се свържете с американското посолство…

— Това е невероятно… — прошепна Ласитър.

— Да, съгласен съм. Абсолютно неестествено. Нормално полицията би следвало да направи опит да бъдете разпитан във Вашингтон, но в този случай… Знам от надежден източник, че ще бъде поискана вашата екстрадиция веднага щом обвинението срещу вас бъде заведено в съда. Крайно необичайна процедура.

Ласитър се замисли за момент и попита:

— И защо според вас постъпват така?

— Не знам. Може да се предполага натиск…

— Да — замислено промълви Ласитър, — и мисля, че се досещам откъде идва. — Направи къса пауза, за да събере мислите си. — Вижте, моментът не е особено подходящ да бъда екстрадиран…

— Шегувате ли се?

— Да. Смисълът беше: ако вие ме представяте там, можете ли да забавите това нещо?

— Не знам. Възможно е по принцип, но…

— Ще имате нужда от предплата, предполагам…

— Ами… да, разбира се.

След като се споразумяха за сумата, Копи обеща да държи Ласитър в течение, а Ласитър на свой ред каза, че ще си намери адвокат във Вашингтон, който да го представя в Щатите. После остави слушалката, облегна се и изруга няколко пъти от сърце. И пак. И пак… докато на вратата почука Виктория и надникна.

— Джо?

— Да, влез.

— Пристигна току-що. — Приближи се до бюрото му и му подаде плик на „Федерал експрес“. — Идва от „Нешънъл инкуайърър“.

— О! Чудесно, благодаря.

Готвеше се вече да разпечати плика, но Виктория се обърна и спря.

— Какво? — вдигна поглед Ласитър.

— Любопитна съм.

— За какво?

— Бък.

Ласитър изсумтя:

— Всички сме любопитни по отношение на Бък. Кажи за какво точно става дума?

— Ами… — проточи Виктория, — интересно ми беше дали е… дали е женен?

Ласитър се намръщи.

— Не знам. За това просто не сме говорили. Искаш ли да го попитам?

— Не-е… — изчерви се Виктория. — Не е важно. — И излезе, като тихичко затвори зад себе си.

Ласитър подпря главата си с ръце. Истинска катастрофа! Изобщо не ставаше дума за това да се защити в съда. Беше уверен, че ще може да го направи, ако се стигнеше до дело. Само че нямаше да се стигне до там. Екстрадират ли ме, ще свърша в затвора!

Освен ако не ги изпреваря.

Огледа се, облегна се на стола и избарабани с пръсти по плота. Какво да направя? Запази хладнокръвие, отговори си той. Докато не стане напечено. Тогава… бягай презглава.

Пликът от Гъс Удбърн съдържаше бележка и уголемена снимка на смееща се жена, клекнала да завърже връзките на зимното яке на малко момченце. Двамата стояха пред Макдоналдс. Имаше преспи сняг, а в далечината се виждаха планини. Ласитър си каза: „Тя е!“. Беше много вероятно да е тя, но не можеше да бъде абсолютно сигурен. Виждаше се в три четвърти профил и не беше съвсем на фокус. Явно държеше фотоувеличение на снимка, направена с евтин фотоапарат. Можеше да е тя, а можеше да е някоя, която много прилича на нея.

И все пак, определено беше тя — или сестра й, — защото момченцето не можеше да бъде сбъркано: то стоеше пред жената със скиорска шапка в едната ръка и „Биг Мак“ в другата. Косата му бе плетеница от тъмни къдри, а очите — бездънни.

„Това е Джеси“, бе казала тя. Ласитър ясно си го спомни, а също така си спомни, че му бе казала и своето име. Стояха на няколко метра от гроба на Кати, когато тя се бе представила. Казваше се…

Изръмжавайки от безсилие, Ласитър най-сетне обърна внимание и на бележката:

Джо,

Поклонниците на Калиста смятат, че това е тя, но кой знае? Получена е преди година и писмото е изчезнало някъде по пътя между стаята, където събираме пощата, и моя кабинет. Така че не знаем кой я е снимал и къде го е направил, но ако ти свърши някаква работа… чудесно. (Изглежда тя има и дете! От любовна връзка? Или нещо по-различно? Ако научиш, разкажи ми!)

Гъс

Ласитър имаше лупа в бюрото си и я извади, за да разгледа по-подробно снимката. На преден план бяха Калиста и Джеси. Отляво имаше две паркирани коли, а в далечината — планини.

Ако ъгълът беше малко по-различен, щяха да се видят регистрационните табели на колите, което на свой ред можеше да му помогне да разбере поне в кой щат е направена снимката.

Снимката все пак даваше някакъв шанс, защото благодарение на лупата Ласитър можеше да види, че склоновете на планините отзад са насечени от ски писти. От четиридесетте човека в офиса все имаше вероятност някой да познае мястото. Обади се на Виктория по интеркома и я повика при себе си.

— Ще обявим конкурс — каза той, подавайки й снимката. — Уикенд за двама в Ню Йорк с поемане на всички разноски за онзи, който ми каже къде е направена тази снимка.

Виктория присви очи и се вгледа:

— И как ще познаят?

— Ако знаех това, Виктория, нямаше да обявявам конкурса — въздъхна Ласитър. — Все пак си мисля, че си струва да им обърнеш внимание на ски пистите. Може някой да познае, все пак.

— Какви ски писти? — изгледа го недоумяващо Виктория.

— Ето тук — показа Ласитър. — Зад ресторанта. Не виждаш ли тънките бели нишки?

— Толкова е размазано…

— Не е размазано. Един скиор като нищо ще го познае за секунди.

— Аз съм скиорка — заяви Виктория — и ти казвам, че това е размазано.

Ласитър изкриви лице.

— Виж, направи няколко копия и ги раздай насам-натам, окей? Човек не знае.

— Окей! — изпя Виктория, сви рамене и тръгна да прави копия.

Същата нощ Ласитър яде китайска кухня в кабинета си. Изпи доста бутилки „Цин-тао“. Гледа „Метеоритен дъжд“ за трети път и заспа, мислейки си: „Ще ми трябва адвокат“. После се коригира: „Друг адвокат“. Някой, който да се присъедини към армията адвокати, специалисти по корпоративно право на работа във фирмата, някой, който да може да действа в тандем с Марчело Копи… иначе казано, адвокат, специализиран в криминалното право. Последната му мисъл беше колко е лошо, когато броят на адвокатите в живота ти надвишава броя на приятелите ти.

 

 

На сутринта се отбиха в пункта за химическо чистене на път за работа и Ласитър си взе ризите и коженото яке. За негова изненада и огорчение, в джоба си намери плик. Там беше писмото на Барези до отец Ацети. В суматохата по бягството от Монтекастело бе напълно забравил за него. Погледна го и го пъхна във вътрешния джоб на якето.

Докато буикът се спускаше по магистрала „Джордж Вашингтон“ към Кий Бридж, Ласитър седеше на задната седалка и преглеждаше „Вашингтон поуст“. Пико и Бък разговаряха тихо отпред. В един момент обаче Бък внезапно направи обратен завой.

— Имаме проблем — каза той.

— Хайде сега — измърмори Ласитър.

— Говоря сериозно — настоя Бък. — Имаме опашка вече от два дни.

Ласитър вдигна поглед от вестника и се обърна. Отзад имаше около хиляда коли.

— Не виждам нищо. И без това е пиков час.

— Бък е прав — намеси се Пико. — Снощи пред къщата имаше кола.

— Цялата нощ — коригира го Бък.

— И защо не повикахте полиция? — остави вестника Ласитър.

— Да викам полиция ли? — сви рамене Бък. — Те са полицията.

— Какво искаш да кажеш?

— Регистрационни табели на Бюрото — обясни Пико. — Градската управа ги издава наведнъж, затова са последователни. Разпознават се отдалеч. Все едно че са си вързали тенекия.

— Бонг! Бонг! — погрижи се за звуковите ефекти Бък.

Пико се засмя.

Ласитър пое дълбоко въздух, затвори очи и го изпусна.

— Има ли нещо, което би трябвало да знаем? — попита Бък.

Ласитър поклати глава:

— Имам проблем в Италия. Допускам, че тази история е част от другата.

Когато стигнаха в офиса, Пико паркира колата в подземния гараж, а Бък съпроводи Ласитър до деветия етаж. Вратите на асансьора се отвориха, телохранителят заглади косата си по слепоочията и ни в клин, ни в ръкав каза:

— Тази Виктория… е голяма работа, нали?

В мига, в който влязоха в кабинета, Ласитър отиде при прозореца и погледа през него. От другата страна на улицата, точно в забранената за паркиране зона, чакаше син „Таурус“ и буквално си просеше глобата. От височината на деветия етаж не можеше да се види дали в колата има някой, но от ауспуха се виеше дим. Ласитър скръцна със зъби, пусна завесите и се върна при бюрото си.

Там го чакаше пакет във восъчна хартия. Погледна обратния адрес — „Институт на вероизповеданието“ — и го разпечати.

Вътре имаше запазено — не абсолютно ново — копие на „Мощи, тотеми и божественост“. Книгата беше без обложка, а доста страници бяха с прегънати ъгълчета. И все пак… изглеждаше интересна. Вътре имаше доста черно-бели репродукции на малко известни картини като: „Пратеникът на Абгар получава от Христос покрова с неговия образ“, „Град Хиераполис“, „Мария кърми Исус“ и „Избиването на младенците“.

Последната беше част от някакъв „Ерусалимски триптих“. Според текста картината подчертавала садизма на мъчителите на Христос, илюстрирайки едновременно метафизичната му венчавка със Света Вероника.

Ласитър прелисти книгата.

Първата глава разказваше за произхода на преклонението пред мощите и за култа към иконата. В нея юдаизмът се противопоставяше на гръцката култура, която Барези характеризираше като политеистична, уседнала и образна — което според него означаваше, че гърците са организирали живота си около своите градове държави и изобразителното изкуство. Юдаизмът, от друга страна, се дефинирал като „лингвистичен монотеизъм“ — това било религията на номадите, ориентирана повече към Думата отколкото към Образа. Християнството се разглеждаше като еврейска секта, която през вековете засилила склонността си към портретизъм — през 325 година се появили първите портрети на Христос.

Втората глава имаше заглавие „Кръв и гносис“ и беше посветена на въпроса за отношението — в културологичен аспект — на християните и евреите към природата изобщо и към менструацията или „женското течение“ в частност. Ласитър беше стигнал дотук, когато му позвъни Риордан:

— Нещо изникна — започна без предисловие детективът.

Ласитър остави книгата.

— Какво? Да не е проговорила сестрата?

— Не-е, сестрата не иска да говори. Сестрата се моли. С броеница в ръка.

— Е… какво тогава? Намерил си Грималди?

— Не. Но мисля, че знам как се е измъкнал. И това никак не ми харесва.

— Какво искаш да кажеш?

— Получихме разпечатка на междуградските обаждания от онази къща в Емитсбърг за последните шест месеца. Така, да видим с кого са си бъбрили, нали разбираш? С идеята да подразберем къде е отишъл Грималди.

— Добра идея.

— Да. Та получих списъка и започнах да пускам номерата през „Крис-крос“. И познай сега?

— Джими…

— Хайде де, опитай!

— Телефонен секс.

Риордан издаде звук, напомнящ издавания от компютърните игри при получаване на грешен отговор.

— Сбърка! Грешка! Сред тях имаше куп обаждания от Емитсбърг до частен дом в Потомак. Така-а… Няма да те накарам да налучкваш чий е този дом…

— Благодаря.

— Защото така и не би се досетил. Конкретният дом принадлежи на моя и твой приятел… Томас Драбовски.

Ласитър се обърка. Остана замислен, разтривайки очите си с палец и показалец. Накрая попита, за да се увери:

— Агентът от ФБР?

— Именно!

— Значи… мислиш, че Грималди се е обаждал на Драбовски?

— Не, не, не! Обажданията, за които говоря, са от преди много време… преди Грималди да се появи на сцената. Август, септември, октомври… И се прекратяват горе-долу по времето, когато е арестуван.

— Тогава… за какво говорим?

— Повечето обаждания са през уикендите или вечер. По тази причина реших, че конкретният човек има личен бизнес с хората в Емитсбърг. Следиш ли мисълта ми?

— Едва-едва…

— Та аз и Дерек отидохме да ги видим…

— Дерек!?

— Да… Дерек отново има отношение към случая. Та, казвам ти, отидохме там и започнах да ги разпитва поотделно. Стигам до четвъртия и онзи мушморок ми казва: „О-о-о, да-а! Аз се обаждах. Аз разговарях с Томас!“. Аз пък му викам: „А-а-а, така ли било? И ще ми кажеш ли за какво си гукахте?“. А той ми отговаря: „Ами да-а… Обсъждахме програмата за приближаване до обществото. Томас ни помага през уикендите с храната за бездомните. Томас е светец“, твърди ми оня. Аз пък му викам: „Я-я, така ли било? И кой е този момък, всъщност… Томас, де?“. А той ми казва: „О, просто член… като всички“. „На какво е член?“, интересувам се аз. „Ами на «Умбра Домини». Томас е пътеводна сила“. Аз обаче не спирам да задълбавам: „И какво прави тази сила, когато не помага на слабите?“. А той ми казва: „Ами не знам. Ние не разговаряме за мирския си живот“. — Риордан избухна в смях: — Разбираш ли, този тип обяснява на детектив от отдел „Убийства“: „Ние не говорим за мирския си живот!“. Можеш ли да повярваш?

Ласитър не отговори веднага. Помисли, после попита:

— Какво според теб се е случило?

— Знам какво се е случило. Не мога да го докажа… но го знам. Когато Грималди попаднал в болницата, веднага се разчуло. Първият ход бил да вкарат Джулиет като медицинска сестра в отделение „Изгаряния“. След това идва моментът на прехвърлянето, при което тя подпомага бягството му, за да го скрият в Емитсбърг.

— Това вече го знаем.

— Чакай, де! Потомак не е единственото място, където са се обаждали. Имам списък на всички платени разговори^[1]. Но една група от тях се набива на очи: от Емитсбърг до Неапол. Сещаш ли се на кого са се обаждали?

— Няма нужда да се сещам.

— Точно така, Грималди се е обаждал у дома. В щаб-квартирата на „Умбра Домини“. Проверих…

— Това не е ли… как да кажа… малко рисковано?

— Не-е… Какво му е рискованото? Този дом си е техен. Няма нищо нередно, ако от време на време им се налага да се обадят в централата. Не това, а изборът на момента е интересното. Първото обаждане е веднага след като Грималди се изпарява от болницата — можем да предполагаме, че е докладвал за успеха на малката им операция.

— Окей.

— Следващото обаждане е две седмици по-късно — веднага след установяване на наблюдението над къщата.

— Емитсбърг се обажда в Неапол?

— Да. Според мен те са забелязали колите на екипа, осъществявал наблюдението. Което не е било никак трудно… искам да кажа, че в този град по принцип няма много движение по улиците.

— Значи Грималди се обажда в Неапол и…

— И хоп, намесва се Драбовски. Томас поема нещата в свои ръце, а неговите ръце са дълги. Наблюдението е снето. И Грималди изчезва.

Ласитър се замисли.

— Какво смяташ да правиш? — попита той след малко.

— Какво смятам да направя ли? Ще ти кажа какво смятам да направя. Смятам да се завра под някоя пирамида, да се омотая като мумия и да си затворя очите и устата. След това се изстрелвам за всеки случай до Марс. Ето това смятам да направя.

— Питах сериозно.

— Отговорих ти сериозно. Момченце, аз съм в полицията вече трийсет и четири дни. Нямам нужда от усложнения. Не само това… нищо не мога да докажа. Не разполагам с нищо друго освен предположения.

— Не е съвсем така. Имаш разпечатка на междуградските разговори.

— Да… но дали тази разпечатка разказва историята, която току-що обсъдихме? Тя нищо не доказва! Само дава основа за хипотези. Що се отнася до Драбовски… не можем да използваме религиозните му убеждения срещу него. Помисли сам. Какво да им кажа? „Арестувайте този тип, той храни бездомниците“. „Абе, ти майтапиш ли се?“. На всичкото отгоре, нашият човек не е точно редови агент в Бюрото. По-скоро е с ранг на бригаден генерал. Започнеш ли да се ебаваш с него, чака те море от неприятности. — Риордан въздъхна и двамата замълчаха. След малко попита: — А ти? Имаш ли нещо ново за мен?

— Не — машинално отговори Ласитър и се сети: — Всъщност… може би.

— „Може би“? Какво означава „може би“?

— Имам писмо… от Барези.

— Той ти е писал?

— Не, не — поправи се Ласитър, — писмото е до един духовник. Когато го преведа, ще ти изпратя копие.

Двамата нямаха какво повече да си кажат и разговорът приключи. Ласитър се облегна на стола и се замисли за Драбовски. Лошо, каза си той. Ако някой може да намери Калиста Бейтс, това е Бюрото. И ако някой в Бюрото реши да ме прецака, той разполага с всички средства да го направи.

Интеркомът иззвъня и Виктория го предупреди:

— Дик Бидъл чака… Искаш ли да се видите?

— Да, разбира се. Пусни го.

Бидъл беше възрастен мъж, пенсионирал се от Държавния департамент преди пет години. Висок, слаб, аристократично изглеждащ, той имаше пристрастия към тъмносивите костюми, бургундско червените вратовръзки и скъпите бутонели. Освен това пушеше цигара от цигара и притежаваше вбесяващия навик да държи пепелта неизтръскана до момент, когато всички край него забравяха за какво става дума и се вторачваха, очаквайки напрегнато тя да падне.

Както и можеше да се предполага, Дик влезе с цигара в ръка, постави една увеличена снимка на бюрото на Ласитър, седна и кръстоса крака. Цигарата димеше почти до ухото му. Ласитър отбеляза, че пепелта вече е дълга повече от два сантиметра. Как върви и я крепи, удиви се той.

— Винаги ми е харесвало в „Лоуъл“ — започна Бидъл, — но съм чувал добри неща и за „Пенинсула“. Нямам претенции.

— За какво говориш? — попита Ласитър и погледна снимката. Беше същата, която му бяха изпратили от „Инкуайърър“ — снимката „Аз мисля, че това е Калиста“, запечатала я пред Макдоналдс, Бог знае къде.

— Говоря за уикенда ми в Ню Йорк. Искам си награда. — Той всмукна дълбоко от цигарата и Ласитър впи поглед в борбата между гравитацията и пепелта.

— Знаеш къде е?

— Знам! — Към тавана се извиваше дим.

— И… склонен ли си да споделиш с мен тази информация?

— Абсолютно. Някъде… из Мейн.

Ласитър го погледна смаяно:

— „Из Мейн“, казваш? Къде по-точно? Лилехамер?

— Не — усмихна се Бидъл, — по-скоро Сънди Ривър. Или Шугърлоуф. Едно от двете, но определено в Мейн. — Той всмукна отново и пепелта се огъна застрашително.

Ласитър погледна фотографията.

— И откъде си сигурен?

— Първо от снега. Той е ключът.

— Да-а…

— После ски курортът… Знаем, че в Мейн бъка от ски курорти.

— Така…

— И накрая мечките.

Ласитър погледна снимката.

— Мечки? Няма никакви мечки!

— Има — настоя Бидъл и кимна към лупата върху бюрото. — Полярни мечки.

Ласитър взе увеличителното стъкло и погледна отблизо снимката.

— Къде?

— Върху прозореца на микробуса.

Вгледа се. Задното стъкло беше покрито с прах, върху който някой беше написал: „Изчисти ме!“ и „Вървете, Мечки!!!“.

— За надписа ли ми говориш?

— Говоря за полярната мечка — уточни Бидъл. — В долния десен ъгъл.

Ласитър премести лупата и я приближи максимално, после я изтегли към себе си. Върху стъклото имаше малко овално бяло петно.

— Бялата точка? За това, ли ми говориш?

— Това е полярна мечка. Бягаща.

— Откъде знаеш?

— Защото съм бил в Боудойн. Там е моята алма матер. И знам този знак.

— Но много училища имат мечка в техните…

— Тотеми — помогна му Бидъл.

— Благодаря — каза Ласитър и се огледа за пепелник. Издължената парабола в края на цигарата вече застрашително потрепваше.

— Но те са кафяви, черни или гризли. Освен това, когато учениците скандират, обикновено викат: „Напред, Мечки!“ или „Юра, юра, Мечки!“. В Боудойн обаче казваме: „Вървете, Мечки!“. Никой друг не окуражава своя отбор така.

— Хайде…

— Това си е наш патент. Затова ти казвам, че бялата точка, която гледаш, извън всяко съмнение е „ursus maritimus“. Довери ми се.

Ласитър се облегна назад и остави настрани лупата.

— Което обаче не доказва, че микробусът е в Мейн. Само че е от Мейн. Нищо повече…

Бидъл чукна цигарата си с показалец и се усмихна, наблюдавайки как пепелта пада върху мокета. Ласитър примижа с болка.

— Предполагам, че те интересува жената на снимката. Нея ли търсиш? — попита направо Бидъл. Ласитър кимна. Възрастният мъж свали десния си крак, който досега бе държал кръстосан върху левия, и стъпи върху купчинката пепел. — Имаш ли основания да предполагаш, че тя е на друго място, а не в Мейн?

— Не — завъртя глава Ласитър. — Всъщност… тя е родена там.

— Така ли? — Бидъл стана.

— Да.

— Ами добре тогава — каза той и се обърна да си върви. — Да си направя ли резервация, или не?

Ласитър взе отново лупата и за стотен път разгледа фотографията. След няколко секунди я остави обратно и въздъхна:

— Да… и приятно прекарване.

Когато остана сам, отиде до прозореца и погледна през него. Синият „Таурус“ си беше на мястото.

Върна се при бюрото си и се обади на Виктория:

— Изпрати ми Бък, ако обичаш. Искам да го видя.

После набра дадения му от Дева номер на генетика от Бостън. Телефонът иззвъня веднъж и се разнесе мъжки глас:

— Was ist?

— Доктор Торгоф? Дейвид Торгоф?

— Да-а…

Бък и Фреди влязоха едновременно и Ласитър им направи знак да сядат.

— Обажда се Джо Ласитър… от Вашингтон.

— О-о… — проточи Торгоф. — Извинявам се за предишното. Сбърках ви с партньора ми по скуош.

Ласитър облекчено се усмихна:

— Той… германец ли е?

— Не — отговори Торгоф. — Просто така се шегуваме… Малко е трудно да се обясни. Трябва да сте… в нещата.

— Всъщност обаждам се точно по този повод. Пристигам в Бостън днес следобед и се надявах… Ще имате ли свободно време в събота?

— Опасявам се, че не… но можем да се видим в неделя. Следобедът добре ли е? Към два?

— Прекрасно! — Ласитър си записа как да намери Торгоф и сложи слушалката обратно. После се обърна към Бък и Фреди: — Пико долу ли е?

— Да — кимна Бък. — Чака в гаража. Да го повикам ли?

— Не. Просто искам от вас тримата да се качите в колата и да я изкарате от гаража… бързо. Не убивайте никого. Но като излезете на улицата, завийте надясно и… натиснете педала.

— И къде да отидем? — поинтересува се Бък.

— Все ми е едно, стига таурусът долу да ви последва.

— Искаш да бъда с тях, така ли? — погледна го Фреди.

— Да. Искам ти да седиш отзад. За заблуда.

— Аха… — замислено кимна Фреди. — За заблуда като оптическа илюзия или за заблуда… като примамка?

— По-скоро оптическа илюзия. — Ласитър стана. Отиде до закачалката, свали от нея палтото си и го хвърли на Фреди. — Облечи това.

Бък поклати неодобрително глава и се намръщи.

— Не знам, Джо… Тери ми нареди да се държа за теб като бялото за ориза.

Ласитър кимна и извади коженото си яке, което тази сутрин бе взел от химическото чистене.

— Като стана дума за Тери… Кажи му, че Бък е дотук. — Фреди простена. — Както ви казах, педал до ламарината — повтори Ласитър и ги избута през вратата.

После се върна при бюрото си, сложи книгата на Барези и няколко статии за Калиста в куфарчето си, изгаси осветлението и отиде при прозореца. Погледна надолу. По тротоарите имаше няколко пазещи равновесие пешеходци, но движението общо взето беше замряло. Мина минута, втора… трета… и изведнъж от вратата на гаража излетя буикът, скочи от тротоара на платното, зави надясно, поднесе, ускори и се стрелна през кръстовището. Миг по-късно таурусът пое със свистене на гумите от зоната, забранена за паркиране, и с рев на двигателя се понесе след буика.

С куфарче в ръка Ласитър затвори вратата на кабинета си и отиде при асансьорите. Виктория го видя и извика след него:

— Джо?

— Какво? — Натисна бутона.

— Долу в приемната са дошли няколко щатски шерифи — каза тя, закрила с ръка микрофона на слушалката. — С тях има и представител на италианското посолство. Какво да им кажа?

— Да се качат — отговори Ласитър. Виктория изрече няколко думи в слушалката, докато босът й чакаше идването на асансьора. Когато вратата се плъзна, той сложи ръка върху фотодатчика, за да не се затвори, и задържа поглед върху индикатора на втория асансьор.

4… 3–2–1… 2–3–4–5… 6 — след няколко секунди щеше да пристигне.

С леко махване на ръката за сбогом Ласитър влезе в кабината на чакащия го асансьор, обърна се към Виктория и освободи вратата.

— Кажи им, че съм излязъл от кабинета за малко — нареди той. — Успокой ги, че се връщам веднага.