Джон Кейс
Сянката на Бога (32)

32.

Мъжът, който влезе през вратата, беше висок към метър и шейсет и пет и гонеше четиридесетте. Косата му бе събрана назад в плитка, а кожата му бе с цвета на химически обработен бронз. Нямаше врат. Онова, което го заместваше, изглеждаше естествено продължение на плещите му. Приличаше на лошия герой от слаб трилър.

— Аз съм Бък — представи се той и протегна ръка.

— Благодаря, че дойде — отговори Ласитър, докато се опитваше да изтръгне дланта си от смазващата десница.

— Имаш ли нещо против да поогледам?

— Прави, каквото трябва.

Почти лениво бодигардът се разходи из офиса, като въртеше глава и попиваше всичко с поглед, без да проявява дразнещо любопитство.

— Какво има там? — поинтересува се той.

— Баня.

Бък отвори вратата и надникна.

— Приятно — беше единственият му коментар. После отиде до прозореца и дълго оглежда улицата, след което пусна щорите. Обърна се обратно към вътрешността на стаята и я огледа още веднъж с неспокойния си леко нефокусиран поглед, забележителен със своята неутралност.

Накрая седна до камината на ръба на стола в стил „Барселона“ и изпука с пръсти.

— Тери вече ме инструктира, така че си вършете работата. Аз ще… понаблюдавам. — И с тези думи Бък извади една книга от куфарчето си и зачете. Ласитър хвърли поглед на заглавието: „Разговорен японски“.

После се върна към документите на бюрото си и продължи сортирането им в две купчини: едната, представяща Барези учения, а другата — Барези теолога. След това помоли Виктория да му намери момичето от „Проучване“.

— Мислиш ли, че още е тук?

— Сигурна съм, че е, но…

— Какво?

— Кой е този мъж?

— За Бък ли говориш? Бък ми е гледачката.

Бък продължаваше невъзмутимо да си чете.

— О… — Виктория замлъкна. — Искаш да кажеш „бодигард“? — Гласът й беше необичайно възбуден. — Веднага ще потърся Дева Колинс.

След малко в телефонната слушалка се разнесе гласът на момичето. Питаше с какво може да му помогне.

— Нуждая се от гуру — обясни лаконично Ласитър.

— Моля?

Дева явно не беше запозната с вътрешнофирмения жаргон. „Гуру“ бе термин, измислен от Джуди, за хората, с които се правят консултации на ранната фаза от дадено разследване. Обикновено журналист, понякога университетски преподавател, гуруто действаше като екскурзовод през терен, който формира общия план. В този случай Ласитър търсеше някой, който да говори за молекулярна биология на разбираем английски. Обясни това на Дева.

— О… — замисли се тя. — Ясно. Ще намеря.

— Добре. Надявам се ти пък да ми помогнеш с религиозния аспект. Има много за четене. Дали не би могла да ме осветлиш „Кой кой е“?

Дева нервно се засмя.

— Не знам, аз не съм експерт…

— Не ми трябва експерт.

— Добре тогава… Ще опитам, щом настоявате. Искате ли резюме?

— Предпочитам да поговорим.

— О, не — неочаквано енергично възрази тя. — Свикнала съм да подреждам мислите си на лист хартия. — Ласитър я успокои и й нареди да намери някой в отдела, който да състави профил на Калиста Бейтс. — Добре — с подозрение в гласа каза Дева. Помълча, но не успя да сдържи любопитството си: — Това във връзка с друг случай ли е?

Директният въпрос го накара да се поколебае.

— Не — отговори й накрая.

— О… добре… ще ви приготвя резюмето до утре вечер. Така добре ли е?

Каза й, че е страхотно. Когато остави слушалката, Бък прелисти една страница и направи коментар, без да вдига поглед от учебника:

— Калиста Бейтс… Каква лисица^[1]!

Час по-късно Ласитър седеше на тясната седалка на сив буик, който чакаше пред „Ласитър Асошиитс“.

— Тази вечер е изключение. От утре шофьор ще е Пико — обясни Бък, докато маневрираше по заледените улици. — Пико обожава тази машина. Мен ме е страх да стъпя на педала… може би защото знам какво чудо дреме отдолу. — Скоро вече караха по Мемориал Бридж над замръзналата Потомак. После се понесоха покрай Пентагона, южно по магистралата „Шърли“. Бък не спираше да му разказва за колата: — Хората обичат да говорят за бронеустойчивите стъкла, само че не знаят за какво става дума. Това тук е дебел един сантиметър „Лексан“ — и той почука по страничното стъкло. — Хубаво нещо. Спира всичко… Е, почти. Но ако са решили на всяка цена да те премахнат… тогава ще използват С–4.

Макар вътре да бе малко тясна, отвън колата изглеждаше съвсем обикновена. Беше толкова добре изолирана, че когато затвориха вратите, ушите на Ласитър изпукаха. Причината за необичайната теснотия, както я обясни Бък, бе, че пространството на стандартния модел било пожертвано за броня, за подмяна на резервоара с по-голям и за монтиране на хидравлична система, която повдигала шасито за каране по труднопроходим терен.

— Чувствам се като Джеймс Бонд — отбеляза в един момент Ласитър.

— Всички го казват — усмихна се Бък.

Спряха в магазин на „Севън-Илевън“, за да купят опаковка с 12 кутии „Будвайзер“, а след това се отбиха в „Блокбъстър“, за да вземат за гледане две касети с Калиста Бейтс. Когато пристигнаха в „Комфорт Ин“, Ласитър изчака в колата, а регистрацията направи Бък. Усещаше се като в банково хранилище.

След малко Бък излезе и пазейки равновесие, се приближи по заледения паркинг.

— Взех съседни стаи — обясни той — и поисках видеокасетофон.

После влезе в колата, зави зад хотела и повлече Ласитър по стълбището към третия етаж.

— Можехме да отидем в „Уилърд“ — подхвърли той. — Щях да платя.

Но Бък поклати глава:

— Тук е по-добре. Ако някой тръгне да търси Джо Ласитър, няма да започне с „Комфорт Ин“ в предградията.

Стаите им бяха в края на коридора, точно на стълбищната площадка, и бяха свързани с врата в общата стена. Бяха относително големи и приятно обзаведени, с широки легла и панорамен изглед към междущатска магистрала 95.

— Взех ги с тройна отстъпка! — похвали се Бък. — Шейсет и четири долара на нощ… с данъка и закуската. — Отиде до прозореца и пусна завесите. — В хотел като този охраната е добра. В полунощ заключват и трябва да позвъниш, за да ти отворят, ако си закъснял навън. Освен това във фоайето стои въоръжен пазач. В голям хотел като „Уилърд“ разчитат само на портиера. Бодигардът поклати глава: — Сякаш той може нещо да направи.

Ласитър се просна на леглото и се зачете в текста върху кутията на едната касета.

Бързака, комедия, 114 минути, 1987. Калиста Бейтс, Дейв Голдман. Харвардски випускници замислят удар на фондовата борса.

 

„Калиста Бейтс е точна като «Ролекс» — четири звезди!“ — „Ню Йорк таймс“

 

„Паднахме от смях!“ — „Сискел & Еберт“

 

„Блокбъстър“ ви съветва: „Ако този филм ви е харесал, гледайте и «Риба, наречена Уанда». Достъпна във всичките ни видеотеки“.

Вторият филм беше фантастика.

Гайдаря, научна фантастика, 127 минути, 1986. Пресъздава по нов начин легендата за гайдаря от Хамелн този път в Хамлин, Охайо. Номинираната за Оскар Калиста Бейтс играе ролята на просякиня, чиято хармоника спасява града от нашествието на плъхове, заразени със смъртоносен вирус.

 

„Изумителен!“ — „Ню Йорк дейли нюз“

 

„Ужасяващ.“ — „Премиера“

 

„Калиста е неустоима. И вие ще поискате да я последвате, където и да е!“ — „Ролинг Стоун“

Спомняше си възторга по „Гайдаря“ и намерението си да види този филм. Помнеше дори че бе гледал връчването на Оскарите с… коя беше? Джилиан! В паметта му изплува Джилиан… усмивката с трапчинките и млечнобелите й гърди. Какво ли стана с нея?

Връчването на наградите на Академията беше невероятна скука, но Джилиан бе настояла. Беше отстъпил, без да скрива неудоволствието си, и в резултат изтърпя нощ на тъпи шеги, декори за хокейно игрище и аранжирана музика — всичко двойно по-нетърпимо заради досадата, с която Джилиан се бе съпротивлявала на опитите му да я съблазни. Седеше на дивана като залепена, скачаше възбудено от време на време и свиркаше в полза на своите фаворити. Когато обявиха връчването на Оскар за най-добра актриса, камерата бе проследила победителката по пътя й към сцената, а след това се бе върнала на Калиста Бейтс. Джилиан бе възмутена, че не печели Калиста, но и тя, и Ласитър, и всички в залата онемяха от възторг, когато актрисата непринудено извади хармониката и я вдигна до устните си с онзи неповторим закачлив поглед, напомнил на всички, че „Пени“ знае как да постъпи, когато я прекарат.

Така и не видя филма, а 1986-та му се губеше. Това беше годината, когато бе основал фирмата. Година на търсене на хора, наемане на помещения и на справяне с цял куп работа. Помнеше дни с по шестнайсет часа в офиса, но самата година — и Джилиан — не беше оставила следи в него.

Бък вдигна телефона и поръча пица от местен ресторант, който се рекламираше с тухлената си пещ и безплатната си доставка.

— Повикайте ме отдолу. Ще сляза да я взема… и не забравяйте салатите.

После Бък се обади на Пико и Чаз — останалите от „екипа“. Те в момента проверяваха дома на Ласитър в Маклийн. След кратък разговор Бък се изсмя с изненадващо тънък глас:

— Не — каза той, — няма такова нещо. Добре, момчета… ще ви звънна след полунощ. — Сложи обратно слушалката и се обърна към Ласитър. — Къщата ти в провинцията ли е?

Ласитър поклати глава.

— Повечето хора не възприемат Маклийн като провинция.

— Пико видял елен. Изплашил се до смърт. — Засмя се отново. — Знаеш ли какво ме попита? — Ласитър го погледна изчаквателно. — Дали хапят.

 

 

Седяха на дивана, гледаха „Бързака“ и ядяха пица. Бирата беше студена, салатата — свежа, а пицата — по-добра, отколкото можеше да се очаква.

Филмът беше забавен, много забавен, но от време на време Ласитър усещаше, че е на ръба. Малко по-тежка режисьорска ръка, малко по-слаби артисти и резултатът щеше да е катастрофален.

Всъщност нещата се крепяха единствено на Калиста. Тя беше направо гений на комедията и играеше блестящо роля, изтъкана от клишета. Не беше тъпата блондинка, а по-скоро коварната жена, умееща да се прави на глупава, когато това й носи изгода.

Бък знаеше филма наизуст и подсказваше на Ласитър по-интересните моменти, като го смушкваше с лакът.

— Ето тук ще отидат в Световния търговски център… Обърни внимание на дребния отзад!

По средата на филма дори го плесна по ръката.

— Ама виж бе, човече, виж какво правят!

Облечена в тъмен костюм и с огромна шапка, Калиста се представя за опечалена в погребален дом. Затрупан с цветя, партньорът й в престъпните комбинации лежи в ковчег и се преструва на умрял. Калиста бавно пристъпва напред, коленичи отстрани и започва да се моли. Или поне така изглежда, докато камерата не се приближава. Тогава става ясно, че тя и „трупът“ спорят един с друг през зъби:

— Дай ми ключа — настоява тя.

— Не мога! Ще ме видят, че мърдам.

— В кой джоб е? Ще си го взема сама!

— И ще ме оставиш тук? Няма да я бъде!

За ужас на погребалния уредник и пред погледите на вцепенените опечалени Калиста започва да рови в джобовете на трупа.

— Кълна се в Бога, Уолтър, че ако не ми дадеш шибания ключ, ще те убия!

— Не можеш да ме убиеш — надига се на лакът покойникът, — защото вече съм умрял. Нали това беше номерът!

Уредникът припада, Калиста сграбчва ключа и…

— Стоп! — каза Ласитър. Взе бързо дистанционното, спря филма и натисна бутона за пренавиване.

— О, човече! — оплака се Бък. — Какво правиш? Това беше един от най-смешните моменти! — Ласитър вдигна ръка във въздуха и му даде знак да мълчи. Бък веднага схвана, че интересът на Ласитър към Калиста Бейтс няма нищо общо със забавленията, и примирено кимна. — Добре, отивам в кенефа — каза той с нацупено лице. — После ще потърся лед.

Ласитър кимна, без да го слуша. Върна филма минута-две назад и го пусна бавно до кадъра, който така го бе поразил: когато камерата бе дала в едър план забуленото лице на Калиста. Натисна бутон „Пауза“ и кадърът затрептя на екрана.

Не, нямаше грешка. Това бе жената, дошла на погребението на Кати и Брендън.

Калиста Бейтс.

Впил поглед в екрана, Ласитър си припомни погребението, сякаш и то беше филм.

Лакираните дървени ковчези, малък и голям, са спуснати в правоъгълните гробове, прясно изкопани, за да ги приемат. Всеки ковчег е посипан с бели рози, донесени от опечалените. Една последна роза пада бавно в кинематографичен каданс и леко отскача при докосването до капака.

Един мъж — това е самият Ласитър — стои на дискретно разстояние и чака надошлите да му поднесат съболезнованията си. Първа сред тях е непозната привлекателна блондинка — всъщност много от присъстващите тук са му непознати, — облечена в черно, със старомодна шапка и полупрозрачен воал.

За момент Ласитър се изтръгна от спомена и се вгледа в екрана. После пак затвори очи.

Жената му се струва позната, но не може да се сети откъде. Съседка на Кати? Или майка от забавачката? Момченцето е на възрастта на Брендън, с тъмна къдрава коса и смугла кожа. Притеснен е, че не може да си спомни името на жената. Вижда се как се навежда напред: „Срещали ли сме се?“, но тя поклаща глава. „Запознахме се със сестра ви в Европа.“

Изведнъж телевизорът оживя едновременно със звук и образ — предпазният механизъм, свързан с бутона „Пауза“, освободи жената на екрана, която прибра ключа в джоба си, проби си път между опечалените и…

Звукът беше прекалено силен. Ласитър изключи телевизора и се опита да помисли. Тя сигурно му се беше представила на погребението на Кати и Брендън, но той не можеше да си спомни името й. За нищо на света.

Въздъхна, седна обратно на дивана и си отвори бира. Калиста Бейтс, Мари Уилямс, която и да бе… тя и синът й бяха живи през ноември. Но дали още са? И ако да, то къде се намираха?

Появи се Бък с пластмасова купа лед в ръка. Погледна тъмния екран и се зарадва:

— Ей, благодаря, че ме изчака. Наистина…

Довършиха пицата, почти доизпиха бирата и доизгледаха филма. Известно време Ласитър виждаше само лицето й, после обаче действието го погълна и той започна да се смее и да чака Бък да го смушка.

Когато свърши, Ласитър отиде да си вземе душ, а Бък завъртя няколко телефона. Изгледаха новините заедно, после проследиха как „Никс“ размазват „Булетс“. Накрая Бък се надигна:

— Аз — каза той — отивам да нюням. Но съм наблизо, така че, ако има нещо, свиркай.

Свиркай. Уди използваше този израз, което напомни на Ласитър нещо друго… или почти му го напомни. Изпита мъчителното усещане за спомен на границата между съзнанието и подсъзнанието, но покрай него имаше и още нещо. Нещо за истинската самоличност на Калиста — Мари Уилямс. Изведнъж се сети: Ами ако е Грималди? Ако Грималди е направил запитването за кредитната история на Мари Уилямс?

Стана от леглото и отвори куфарчето си. Извади от него папка, отвори я на отчета за Мари Уилямс и погледна страницата:

Запитвания: 10.19.95, „Обединени национални продукти“ (Чикаго).

Чикаго — старата база на Джон Доу.

Без обаждането на Грималди до „Ембаси Суитс“, където бе наел стая, представяйки се за Хуан Гутиерез, самоличността на италианеца така и щеше да си остане загадка. Ласитър погледна датата на запитването и видя, че е направено две седмици преди смъртта на Кати и Брендън.

Което не доказваше, че зад него стои Грималди. В крайна сметка, информационните брокери са за всички — самият той използваше фирма в Маями. И все пак… Ако някой търси Мари Уилямс и единственото, е което разполага, е стар, вече невалиден адрес, кредитната проверка е добра първа стъпка. При повече късмет така може да се научи новият адрес или най-малкото да се разберат номерата на кредитните карти. А с тяхна помощ Грималди можеше да следи придвижванията й… стига, разбира се, тя да не се криеше. А явно тя правеше точно това. Затова и беше забравила за кредитните си карти… което може би й бе спасило живота.

 

 

Шофьорът, Пико, се оказа немногословен кубинец, който ги откара в „Ласитър Асошиитс“ за рекордно време, сновейки по заледените улици из центъра с ловкостта, с която Майкъл Джордан се провира към коша на противника.

Бък остана в приемната, притеснявайки Виктория с присъствието си, а Ласитър нареди на отдел „Проучване“ да извършат кредитна проверка на Катлийн Ан Ласитър, „Кезуик Лейн“ 132, Бърк.

В слушалката настъпи моментна тишина, после гласът неуверено попита:

— Това не е ли…

— Да.

— Окей… веднага.

После позвъни на Уди.

По някое време през нощта си бе спомнил какво го бе накарало да се сети за него. Всъщност не беше Уди, а един от братята му… Анди, Гъс… или Оливър.

Семейството на Ник Удбърн — съвипускника на Джо Ласитър в „Сейнт Олбънс“ — бе знаменито. Не по начина, по който бе известно семейството на Ласитър. А заради числеността си.

Децата в него бяха единайсет — седем момичета и четири момчета, — число, толкова необичайно за стандартите на Вашингтон, че където и да отидеха Удбърнови, славата ги съпътстваше. Всички говореха едно и също като мантра: „Имат единайсет деца… а даже не са католици… даже не са католици… даже не са католици!“.

Приятелите на Ник обичаха да се майтапят с постоянната бременност на мисис Удбърн и да сумират таксите, когато поредният Удбърн постъпваше в забавачката в Сидуел или в „Сейнт Олбънс“. Ласитър бе прекарал половината си детство в дома на Удбърнови в Джорджтаун — къща, която си имаше име, имаше си свои игрища и достатъчно деца и приятели по тях поне за няколко отбора.

Когато Ласитър му телефонира в Държавния департамент, Уди вдигна слушалката, колкото да предупреди:

— Не мога да говоря, в съвещание съм.

— Не искам да говоря с теб — успокои го Ласитър, — а с един от братята ти.

— Би ми било много забавно да се опитам да позная, но в момента…

— Онзи в таблоида.

— Гъс? Гъс щеше да бъде последният, за когото щях да помисля. Чакай малко… Ето телефона.

 

 

Оказа се по-трудно да се свърже с Огъстъс Удбърн, главен редактор на „Нешънъл инкуайърър“, отколкото с брат му, който просто оглавяваше един от най-тайните отдели на американското правителство. Накрая Ласитър просто трябваше да се примири с обещанието на секретарката му, че ще му каже за обаждането.

Гъс винаги бе обичал журналистиката. В „Сейнт Олбънс“ бе списвал „Булдог“, бе стажувал в „Поуст“ и бе репортерствал за вестника в Йейл… до последната година, когато си бе провалил следването с женитба за професионална състезателка по водни ски. Беше се преместил във Флорида, където жена му работеше в „Сайпръс гардън“, и там бе намерил работа в „Инкуайърър“.

Във всяко друго семейство при подобна „кариера“ щеше да се превърне в черната овца. Но кланът Удбърн бе достатъчно голям, за да прощава, а и Уди веднъж бе подметнал: „Нямаш представа на какво е способно това хлапе, като хване телефонната слушалка!“.

Онова, което бе накарало Ласитър да се сети точно за Гъс, бе, че го бе зърнал на екрана, докато превърташе каналите. Беше едно от онези предавания на кръгла маса с много говорене, при които безкомпромисно настроен водещ се опитва да въведе някакво подобие на ред, докато група репортери и доморасли експерти се опитват да се надкрещят. Ласитър беше готов да премести на следващия канал, когато насмешливият водещ обяви: „Мистър Огъстъс Удбърн, главен редактор на «Нешънъл инкуайърър», тема: медийна етика“.

Очевидно някому бе хрумнала гениалната идея да подхвърлят в шоуто Гъс сред корифеите от „Харпърс“, „Вашингтон поуст“, „Таймс“ и „Нешънъл пъблик рейдио“. Но стана така, че точно Гъс — симпатичен мъж към трийсетте, с изваяна челюст и пронизващи сини очи — бе размазал звездите. Бъзикнат на тема „гадостта на таблоидния журнализъм“, той бе подхванал фронтална атака срещу обществените порядки.

С точно балансирана смес от изненада и злорадство, Гъс бе напомнил на колегите си, че „Инкуайърър“ заработва приходите си по традиционния начин — чрез продажба на вестници, а не от скъпите реклами на големите компании, производители на алкохол и цигари. По отношение съдържанието на вестника бе признал, че „Инкуайърър“ наистина още не е спечелвал наградата „Пулицър“, но от друга страна, самата награда се е обезценила в резултат на скандала около Джанет Кук. Което на свой ред повдига въпроса за журналистическата етика. Споменавайки невъзмутимо имената на водещи и техните благодетели, Гъс бе поставил под съмнение възможността един журналист да отрази с еднакво безпристрастие дадена тема — примерно контрола над оръжията или системата за здравеопазване, — ако му плащат, да кажем, 30 000 долара за слово от Националната оръжейна асоциация или от Американската медицинска асоциация. „Ние в «Инкуайърър» не произнасяме речи — бе казал той, — всъщност даже не ги и коментираме“.

В края на шоуто публиката в студиото бе станала на крака и бе изпратила Гъс с аплодисменти.

Когато Гъс му се обади, вече беше два следобед. Ласитър понечи да обясни кой е, но Гъс го прекъсна:

— Помня те. Елизабет Гуд ме заряза заради теб, когато бях втора година, а ти вече завършваше.

— Съжалявам.

— Преживях го. — Гъс премина по същество: — Кажи за какво става дума? Не мога да си представя…

Ласитър се чувстваше малко неудобно и отбеляза, че разчита на дискретност.

Гъс се засмя:

— Знаеш ли, този разговор го водя по десет пъти на ден. Отговорът е стандартен: да. Можеш да разчиташ.

— Става дума за Калиста Бейтс.

— Любимата ми филмова звезда. Та какво за нея.

— Търся я.

— Ти и всички останали. За Калиста Бейтс получаваме почти толкова обаждания, колкото за Елвис. Лично аз бих предпочел да си остане в неизвестност. Защото, ако се появи, вестниците ще гръмнат за седмица, а после тя ще бъде поредната кинозвезда, която си търси работа.

Ласитър се пошегува, че ако я намери, ще запази новината за себе си. Обясни донякъде защо се интересува от актрисата, спомена, че въпросът е личен и че наистина не може да разкаже всичко, но че ако вестникът знае нещо за нейното местонахождение, дори ако разполага само с непроверени сведения…

— Поласкан съм. Следовател се обръща към мен. — Гъс въздъхна: — Но Калиста Бейтс? Честно ти казвам, за нея не се чува почти нищо. Много пъти са я „виждали“, нали ме разбираш, но… вече изминаха… колко?… почти шест години оттогава.

— Добре, ако все пак чуеш нещо…

— Възможно е. От друга страна, има при нас един репортер, който направи кариера покрай Калиста…

— Финли?

— Да, чакай! Ти вече си говорил с него?

— Не аз. Едно ченге, което работи за мен…

— Добре, надявам се да е бил дискретен, защото Финли е същински питбул. Ето какво ще направим: аз ще помоля някой да погледне в архива, в дневника на горещата линия. Пък нека видим какво ще излезе. Ще кажа, че искам да опресним информацията и… ще го възложа на Финли. Това ще го ангажира изцяло. Дявол да го вземе, този човек един ден ще ми седне на мястото! Както и да е, лично ще видя с какво разполагаме и ако забележа нещо интересно, ще ти се обадя.

— Благодаря ти, Гъс. Имаш от мен едно.

— Две! Не забравяй за Елизабет Гуд.

 

 

По-късно същия следобед пристигна плик от „Проучване“ с кредитната история на сестра му. Беше дълга шест страници, но той отиде направо на края, където бяха изброени и другите запитвания. Там намери онова, което очакваше: 19.10.95, „Обединени национални продукти“.

Това слагаше точка. Същият брокер в Чикаго, който бе проверявал Мари Уилямс, не само бе правил справка и за сестра му, но я бе направил на същия ден. Със сигурност бе работа на Грималди.

Ласитър избарабани с пръсти по бюрото си. Сега какво? Замисли се за момент, след което се обади в „Проучване“.

— Искам да получа акт за раждане — каза той — на жена на име Мари А. Уилямс. Дата на раждане: 8 март 1962. Не знам точно мястото, но е в Мейн. Намерете някой в столицата на щата. Сигурен съм, че там имат Статистическо бюро или нещо подобно. Кажете им да ни пратят, каквото успеят да изровят.

Най-малкото щяха да изровят имената и рождените дати на родителите й. Макар че Калиста едва ли бе потърсила убежище в техния дом, имаше вероятност да поддържа контакт, ако не с родителите си, поне с някои от хората, с които бе израснала. Като нямаше за какво друго да се хванат, не биваше да изпускат нито една възможност.

Това беше всичко. Гари Стойкович ровеше из Минеаполис, опитвайки се да изчовърка нещо от двугодишния й престой там. Гъс Удбърн проверяваше архива на „Нешънъл инкуайърър“, а някой в Мейн щеше да потърси акта за раждане на Калиста. Дева Колинс пишеше резюме за теологическите трудове на Барези и търсеше „гуру“, който да му обясни какво е сътворил докторът като генетик.

Обмисляше всичко това, когато едно от хлапетата в „Проучване“ се обади да го предупреди, че са им изпратили цял тон материали от „Кац и Джама“…

— Това пък какво е? — попита Ласитър.

— Компания за връзки с обществеността, която работи за Калиста Бейтс.

— Много хубаво, че са решили да ни помогнат — отбеляза Ласитър.

— Да не забравяме, че са доста мотивирани. Момчето, с което говорих, каза, че ако намерим Калиста, това автоматично означава много пари. „Трайстар“ я иска за биографичен филм за Гарбо, а Ники Кац твърди, че това означава осем цифри в договора. Така че им обещах да ги светнем, ако се натъкнем на нещо.

Останалата част от деня прекара в оперативки и консултации с адвокати относно абзаците със ситен шрифт в догорите за продажбата. Където и да мръднеше, Бък оставаше точно две крачки зад него и оглеждаше офисите, сякаш бяха Дийли Плаза^[2]. Че присъствието му притеснява хората, ставаше ясно по неспокойните им погледи, но Ласитър не обясняваше нищо и изпитваше труднообяснимо задоволство от невъзможното присъствие на гарда.

Когато към шест часа при него се отби Дева Колинс и с подчертан жест остави на бюрото му една папка, той вече беше изморен.

— Какво е това?

— Моят обзор — посърна тутакси момичето.

— Твоят „обзор“?

Лицето й поруменя.

— Относно Игнацио Барези — приносът му към теологията.

— О, да! — Ласитър разтри очи. — Да, чудесно! — Опита се да имитира малко ентусиазъм, но не се получи убедително. Единственото, което му се искаше в момента, бе да се прибере у дома, да пийне едно питие и да погледа Калиста Бейтс заедно с новия си приятел.

Погледна резюмето. Пет-шест страници.

Истината бе, че интересът му към разгадаване на мистерията — която се въртеше около връзката на Барези с „Умбра Домини“ и оттам с убийствата — беше поотслабнал в мига, в който бе започнал да гледа „Бързака“. Важното сега бе да се намерят Калиста Бейтс и детето й. Живи или мъртви. Едва после можеше да се върне към издирването на Грималди и причините зад всичко това.

От друга страна… младата жена пред него бе положила голям труд, за да напише обзора, и някак не вървеше да й демонстрира капризи. Така че седна, разтвори папката, подпря брадичка с ръка и зачете:

Игнацио Барези (1927–1995)

Приноси към библистиката

Резюме от Дева Колинс

Биографични данни и списък на публикациите

Ласитър прелисти този раздел набързо. Барези бе учил в Сорбоната: трийсет и седем годишен „студент“, който бе слушал лекции и полагал изпити по философия и сравнителна история на религиите. След една година бе продължил в Мюнхенския университет, Германия. По-късно, след година като гост лектор в Харвардския религиозен факултет, Барези внезапно се бе отдръпнал от тази сфера и през 1980 година се бе върнал в Италия. Въпреки краткостта й, кариерата му… И така нататък… Влиянието на Барези още се усеща…

Следваше хронологичен списък на публикациите му. Ласитър го прегледа набързо и погледът му се спря само на две заглавия: „Хуманността на Христос: доктрина или мнение?“ (1974) и „Обожествяването и Дева Мария“ (1977). И единствената му книга — „Мощи, тотеми и божественост“ (1980).

Библистика и Христология: Дева описваше естеството на тази научна дисциплина, която според нея през последните 150 години се била фокусирала върху търсенето на „историческия Исус“. По същество това било опит на учените да отхвърлят митологията, мълвата и доктрината, наложени post factum върху „събитието“, и да открият кои части от евангелията са „доказуема истина“. За целта се използвали все по-съвременни научни методи, които търсели отговор на въпроса „Какво в живота и смъртта на Исус може да бъде научно доказано?“. Оформящият се засега отговор бил: почти нищо.

Работата на Барези: Дипломната работа на Барези беше в сферата на доктриналния анализ и се отнасяше до въздействието на външни събития върху църковната доктрина. Барези изтъкваше, че ударението в доктрината върху човешката, телесна природа на Исус не иде от евангелието, а само като противопоставяне на вярванията на друга християнска секта, че Исус е изцяло богоподобен.

В самите евангелия имало малко упоменавания на самото раждане на Христос — а за Мария почти не се говорело — и не се наблягало много на страданията му. Заложеното в доктрината, че Исус се е родил като човек, умрял като човек и изпитвал болка като човек, можело да се проследи в паметниците на християнското религиозно изкуство. Макар да нямало ранни такива — първите християни са спазвали семитската традиция, която забранявала изобразяването, представянията на Христос бързо еволюирали: от лъчезарен, щастлив младеж, обгърнат в сияние (четвърти век), до страдащия Исус, разпнат на кръста и кървящ (седми век).

Дева изтъкваше, че макар първият му труд в тази сфера да бил в традициите на библистиката, след това работите на Барези рязко се отклонили.

„Мощи, тотеми и божественост“: В единствената си книга Барези изследва развитието на култа към мъчениците и светците в рамките на християнството, довел до получилата популярност вяра в силата на мощите, която със сигурност пък се корени в анимизма и древния култ към тотемите.

Тотемите и фетишите се различавали от мощите по това, че макар и двете да давали сила на носещите ги, те имали символичен характер, докато мощите били истински материални останки от свят човек след смъртта му или обекти, осветени от контакта с тленното му тяло.

Тотемите и фетишите често се свързвали с животни, чиято сила прехвърляли върху племето или индивида. По мнение на Барези древните скални рисунки имали характер на тотеми, защото прославяли животното и в известен смисъл „улавяли“ силата му.

Барези отнасял вярата в тотемите и вярата в мощите към възможно най-примитивните ритуали, в които кръвта на лъва например се изпива, за да се погълне и силата му. Канибализмът като ритуал също често включвал приемане на кръв и органи от победения враг като средство да се поеме силата му и да се покори душата му. Барези разглеждал тотемната мощ на ритуалните предмети в много религии и изследвал изместването в някои култури на тази мощ от реалния обект към абстрактното: думи, заклинания и — особено в юдаизма и исляма — букви и числа.

Втората част от книгата на Барези била посветена на мощите и особено на ролята на мощите в християнството. Към четвърти век от новата ера вече стабилно е била утвърдена вярата в магическата сила на християнските мощи като средство за прогонване на демони, лекуване на болести и т.н. Мощите са били лесен за възприемане от средния човек израз на сила, така че съвсем естествено популярността им нараснала. Към девети век вече имало специализирана търговия с център в Рим, чиито представители продавали свети мощи из цяла Европа. През Средновековието дори най-незначителната църква разполагала със свещени кости, нокти и зъби, често съхранявани в специални мощехранителници. Толкова разпространено било събирането им и толкова голяма била вярата в тяхната сила, че търговците на мощи внимателно наблюдавали потенциалните светци и мъченици, особено болните сред тях, и веднага се появявали след смъртта им, за да сварят телата им и да освободят костите.

Най-могъщите реликви, естествено, били тези на Исус и Мария. Препуциумът^[3] на Исус бил съхраняван в украсени със скъпоценни камъни мощехранителници в половин дузина църкви, както и сеното от яслата му, косата, пъпната връв, млечните му зъби, сълзите, кръвта, ноктите му. И косата на Мария се пазела по доста места, също и стъкленици с млякото й, та дори и побелели камъни от скалата, върху която то е капало. А мощите, свързани със Страстната седмица, били неизброими: нокти, тръни от короната, цялата корона — да, в Сен Шапел, в Париж, три екземпляра от копието на Лонгиний (което проболо Христос в ребрата) и най-различни дрехи, пропити с потта на Исус, в това число и прословутата Торинска плащеница, парчета от мраморната плоча в гробницата му, погребалните чаршафи, сандалите му и изобщо всичко, което е влязло в контакт с тялото му (без кости и зъби, разбира се… защото нали все пак се е възнесъл).

Барези изброявал част от чудесата, свързвани с различните мощи, и проследявал техния произход. Явно било, че има фалшификации (само парчетата от кръста били достатъчни, за да се построят няколко хамбара). Вярата в мощите обаче била толкова древна и толкова инстинктивно вкоренена, че се противопоставяла на гласа на здравия разум, крещящ, че просто няма мощи на Христос. След като има хора, които вярват — аргументирал се Барези, че нещо толкова нематериално като видението на Дева Мария може да проникне дълбоко под земята, до извора на лечебната вода (както твърдят поклонниците, които не спират да отиват в Лурд), как може да се допусне, че никой сред искрено вярващите последователи на Исус няма да притежава отнякъде нещо, свързано с живелия някога бог?

Той завършвал книгата с твърдението, че ритуалът на причастието, при който символичното вино и символичният хляб се трансформират в кръв и тяло Христови, е практика, основаваща се на анималистичната вяра в силата на мощите. Транссубстанцията не е нищо повече от духовна трансформация на символичните мощи (виното) в истински мощи (кръвта).

Накрая имаше бележка:

Мистър Ласитър, по-голямата част от тази информация е взета от докторска дисертация на студентка в Джорджтаун, написана през 1989. Името й е Мърсия А. Ингерсол и аз разполагам с адреса й, ако ви потрябва.

Дева