Джон Кейс
Сянката на Бога (3)

3.

Влакът от Перуджа за Рим беше от старите модели — с тапицирани седалки и пейзажи от езерото Комо. Миришеше на евтини цигари и спираше на всяка керемидка, за да вземе нови пътници. Изтощен от глад (така и не бе хапнал) и смазан от ленивия ход, отец Ацети се отпусна на седалката си, вперил поглед в избледняващия следобед. Малко по малко гледката ставаше все по-безинтересна, за да се заредят накрая студените индустриални предградия на италианската столица. Влакът навлезе в Стационе Термини, изтрака задавено и спря с последно раздрусване. Въздушните спирачки въздъхнаха с облекчение, вратите се отвориха и пътниците се изсипаха на перона.

Отец Ацети намери телефон и не без проблеми се свърза с монсиньор Кардоне в Тоди. Извини му се. Съобщи, че е в Рим по въпрос от изключителна важност.

— Рим?

Обясни, че се надява да се върне до ден-два, макар че можело да отнеме и повече — в такъв случай някой трябвало да поеме задълженията му в Монтекастело. Монсиньор бе толкова шокиран, че успя само да изтърси едно възмутено: „Che?!“, преди Ацети да му се извини още веднъж и да прекъсне разговора.

Понеже не разполагаше с пари за хотели, свещеникът прекара нощта на гарата. На сутринта се изми в мъжката тоалетна и тръгна да търси евтино кафе. Бързо намери подходящо заведение. Влезе, седна, поръча си двойно еспресо и отпивайки с наслада от чашата си, изяде на две-три хапки подсладената баничка, която приличаше малко на кроасан. Попритъпил най-острите пристъпи на глада, той се върна обратно на гарата и тръгна да търси голямото червено „М“ на метрото. Крайната цел на Ацети бе Ватикана.

Не, няма да е лесно, мислеше си той, никак няма да е лесно.

Като във всяка независима държава и във Ватикана властваше бюрокрацията — в конкретния случай така наречената Курия, чиято основна мисия бе да ръководи онова чудовищно голямо нещо, все още известно като Свещената римска империя. Освен Държавния секретариат, който се занимава с дипломатическата дейност на Църквата, Курията се състои от още девет свещени конгрегации. Всяка от тях има функциите на министерство, отговорно за един или друг аспект от делата на Църквата.

Най-могъщият от тези отдели е Светата конгрегация за доктрината на вярата, известна до 1965 година като Конгрегация за Светата инквизиция на еретическата грешка. На повече от 450 години, инквизицията оставаше жизнено важна част от ежедневната дейност на Църквата, не че някой продължаваше все още да я нарича така.

Според учебните програми на католическите училища по целия свят Конгрегацията за защита на вярата продължава да разследва случаите на ерес, да издава присъди за измяна, да налага дисциплинарни наказания на свещенослужители и да отлъчва грешници. В изключителни случаи част от конгрегацията може да изпълни ритуала на екзорсизма, да влезе в схватка със Сатаната или да предприеме нужните действия при атака срещу вярата.

Точно последните й прерогативи бяха накарали отец Ацети да пристигне в Рим.

Шеф на Конгрегацията за защита на вярата бе Стефано Орсини, кардинал Орсини, състудент на Ацети преди трийсет и две години в Грегорианския университет на Ватикана. Днес Орсини бе рицар на вярата, глава на ватиканската светая светих — вътрешния съвет, включващ още девет по-нископоставени кардинали, дванайсет епископи и трийсет и пет свещеника, всеки от които невероятен ерудит.

Канцеларията на кардинала се намираше под сянката на катедралата „Свети Петър“, в Двореца на Светия кабинет — сграда, добре позната на Ацети. Беше прекарал първите си години на млад свещеник, работейки в малка, ярко осветена стая на втория етаж, заобиколен от книги и ръкописи. Много вода бе изтекла оттогава, затова, докато изкачваше стъпалата към третия етаж, усети сърцето му да забива учестено.

Причината не бе във физическото усилие, а в самите стъпала — в начина, по който мраморът бе изтъркан по средата от безчислените крака, стъпвали по него в продължение на векове. Това издълбаване и споменът, че за последен път бе минал оттук преди двайсет години, го накараха да осъзнае, че животът му си отива. И той, подобно на стъпалата, малко по малко изчезва от лицето на земята.

Мисълта го накара внезапно да спре. За миг се поколеба. Намираше се на една от площадките и стискаше перилата с такава сила, че кокалчетата на пръстите му бяха побелели. Усети пристъп на носталгия… Не, не беше носталгия, а нещо… нещо още по-тежко, някаква загуба, от която в гърлото му се надигна буца. Бавно пое отново нагоре, но чувстваше, че затъва все по-дълбоко в собствената си болка.

Вече беше чужд, беше просто посетител в дома на Светия отец, но подробното познаване на тайните на тази сграда — текстурата на боята, копринено гладкия месинг на балюстрадата, особения начин, по който светлината падаше на успоредници по мраморния под — бе достатъчно, за да го разчувства до крайност.

Винаги бе смятал, че ще прекара по-голямата част от живота си зад стените на Ватикана. В библиотеката. Преподавайки в някой от университетите на Църквата. В точно тази сграда. Беше достатъчно амбициозен, за да си мечтае дори за червената шапка на кардинал.

Вместо това бе прекарал последното десетилетие сред вярващите в Монтекастело, където „паството“ му се състоеше от собственици на магазини, ратаи и дребни предприемачи. Не трябваше да позволява да го спохождат подобни мисли, но така и не можа да прогони завинаги от главата си въпроса: Какво прави човек като мен на това място?

Беше защитил докторат по канонично право и знаеше в най-големи подробности механизмите на действие във Ватикана. Беше работил в продължение на няколко години за Светата конгрегация за доктрината на вярата, а по-късно и в Държавния секретариат. Беше изпълнявал задълженията си по достоен за възхищение начин, страстно, интелигентно и най-вече ефикасно, така че на него бяха започнали да гледат като на изгряваща звезда. Изпратиха го на обичайната международна школовка, първо като помощник-секретар на апостолическия нунций в Мексико, а след това в Аржентина. Всички бяха убедени, че един ден и той ще стане нунций — посланик на папата.

Но не бе писано да се сбъдне. Успя да си спечели неодобрението на Курията, защото оглави демонстрантите срещу бруталния военен режим в Буенос Айрес. Захвана се да иска от аржентинското правителство и полиция информация за изчезнали граждани, продължи с интервюта за чуждестранната преса, които бяха толкова експлозивни, че се наложи размяната на дипломатически ноти. И то не веднъж, а два пъти.

Когато избраха Йоан Павел Втори за папа, веднага се разбра, че Ватикана няма да толерира нито секунда повече политическия активизъм на свещеници от рода на Ацети. Новият папа бе доминиканец, поляк консерватор от Студената война, за когото „социалната справедливост“ бе работа на миряните, а не на клира.

Много пъти в историята доминиканци и йезуити бяха преследвали съвсем различни цели. По тази причина не бе никак изненадващо, че Обществото на Исус попадна под критика. Целият орден бе сгълчан от папата за „липса на уравновесеност“, което означаваше, че повече се занимава с политика, отколкото служи на Църквата.

Отец Ацети се възмути от критиката. Макар четвъртата клетва на йезуитите да бе подчинение на папата, той се опълчи и срещу нея. Как е възможно да бъдеш свещеник и да не застанеш на страната на бедните? В неофициален разговор с американски репортер в Буенос Айрес Ацети подчерта, че според него папата не е срещу политическия, а срещу съвсем друг вид активизъм. Ако беше спрял дотук, може би щеше да му се размине, но той реши да уточни мисълта си. И за да няма никакво съмнение какво точно е имал предвид, каза: „по-конкретно, окуражава се антикомунистическата дейност, като при това не се толерират изказвания срещу фашизма, въпреки хилядите му жертви.“

След два дни думите му бяха публикувани — повече или по-малко дословно, не че това имаше някакво значение — в „Крисчън сайънс монитор“ редом с негова снимка начело на демонстрация на Плаца де Майо. Под снимката бе поместено името му и една-единствена дума: „Схизма^[1]?“.

При създалите се обстоятелства Ацети трябваше да се радва, че не го отлъчиха. Вместо това го извикаха във Ватикана и — на практика — го лишиха от сан. За назидание на останалите го изпратиха в енория толкова малка, отдалечена и незначителна, че никой не можа да му каже къде точно се намира. Някои смятаха, че е някъде край Орвието. Или може би Губио? Със сигурност из Умбрия, но къде? Накрая намери сам мястото с помощта на карта — точица, северно от Тоди. Беше прекарал десет години там, без кракът му да стъпи извън градчето. Кариерата му бе смачкана до практиката на енорийски свещеник.

Всичко това бе станало преди години…

Отец Ацети влезе в преддверието, което си спомняше така добре. Проста стая с две дървени пейки, антично писалище и разпятие на стената. Пропелер на тавана, който се въртеше бавно и раздвижваше горещината.

Секретарят го нямаше. Писалището беше разчистено от документи. Крилати тостери тихо плуваха по екрана на персоналния компютър. Ацети потърси с поглед звънец, за да обяви присъствието си, но не видя такъв и реши деликатно да се прокашля, като за по-сигурно попита: „Има ли някой?“. Накрая седна на една от скамейките. Извади броеницата си и започна безмълвно да се моли.

Беше на дванайсетото мънисто, когато от кабинета на кардинала излезе свещеник в бяло расо, видя го и застина.

— Мога ли да ви помогна с нещо, отче?

— Grazie — каза Ацети и скочи.

Свещеникът му подаде ръка с думите:

— Донато Маджио.

— Ацети. Джулио Ацети… от Монтекастело. — И като видя, че отец Маджио безпомощно сбърчва вежди, услужливо подсказа: — В Умбрия.

— О-о… естествено. — После замълчаха, разглеждайки се един друг с известно притеснение. Накрая Маджио седна зад писалището си: — Какво мога да направя за вас?

Ацети прочисти гърло:

— Вие ли сте секретарят на кардинала? — попита той.

Маджио поклати глава и се усмихна:

— Не, замествам го за две седмици. Тук е доста напрегнато. Всичко се променя. Всъщност аз съм помощник-архивар.

Ацети кимна и завъртя шапката в ръцете си. Можеше и сам да се досети за истинската длъжност на Маджио. И след двайсет години в главата му веднага изникна фразата „книжен плъх“. Така наричаха онези, които обичаха да се ровят дълбоко из архивите, за да измъкнат отнякъде някой стар пергамент или текстове, отнасящи се до кардинали, епископи и професори във ватиканските университети. Маджио имаше характерния за този човешки вид червен капещ нос и късогледи очи. Бяха нужни само няколко години — в комбинация с лошото осветление, мухъла и застоялия въздух — и всички ставаха еднакви.

— Така-а… — проточи Маджио, леко намръщен. — Та какво мога да направя за вас, отче? — Беше поразочарован, че свещеникът не бе пожелал да попита защо е „напрегнато“ и какви са „промените“, за които бе споменал. В този случай Маджио щеше да намекне за здравословното състояние на папата и да види как очите на непознатия се разширяват от изненада. Но отецът изглеждаше потънал в грижите си, каквито и да бяха те, така че Маджио трябваше да повтори въпроса си: — С какво мога да ви помогна?

— Дошъл съм да се видя с кардинала.

Маджио поклати глава:

— Съжалявам…

— Но това е urgente! — настоя Ацети и като видя съмнението върху лицето на Маджио, побърза да допълни: — Става дума за заплаха срещу вярата.

Книжният плъх се поусмихна:

— Той е много зает, отче. Сигурно знаете това.

— Знам. Само че…

— Всеки може да ви го каже: трябва да си насрочите среща предварително. — И служителят продължи монотонно, описвайки цялата процедура. Ацети трябвало да се посъветва с монсиньора, отговарящ за епархията. Но понеже не го е направил и след като вече е в Рим… можело да говори с някой от по-старшите служители към канцеларията, пред когото да изложи естеството на проблема. И ако след това се прецени за уместно, може да се назначи среща. Но при всички положения щяло да отнеме седмици. А може би и по-дълго. Така че… едно писмо вероятно би опростило нещата…

Отец Ацети слушаше, барабанейки с пръсти по периферията на шапката си. И преди го бяха обвинявали в арогантност и в склонност да гледа на собствените си безпокойства като на най-важни. Но в този случай? Не! Никакъв посредник не би могъл да свърши работа, а още по-малко писмо. Беше тук, за да говори с кардинала. С този кардинал.

— Ще почакам — каза той, върна се при пейката и седна.

— Опасявам се, че не ме разбрахте — анемично се усмихна Маджио. — Кардиналът не е в състояние да се среща с всеки, пожелал да го види. Това просто не е възможно.

— Разбрах ви — отговори отец Ацети. Секретарят направи лек жест на безпомощност. — Но ще почакам.

 

 

И зачака.

Всяка сутрин Ацети идваше в катедралата „Свети Петър“ в седем сутринта. Казваше молитвите си, сядаше на пейката до световно известната статуя на Свети Петър и започваше да гледа вярващите, наредили се на опашка, за да целунат бронзовото ходило на великия апостол. Векове целувки бяха изтрили оформените поотделно пръсти и сега цялата предна част на ходилото бе излъскана и се сливаше с основата. Дори подметката на сандала вече се бе заличила.

В осем часа Ацети изкачваше стъпалата до преддверието на третия етаж и съобщаваше името си на неизменно облечения в бяло отец Маджио. И всеки ден Маджио кимваше студено, след което записваше с ъгловатия си почерк името на Ацети в дневника. После провинциалният свещеник заемаше мястото си на пейката и оставаше на нея цял ден. В пет часа — канцеларията на кардинала затваряше тогава — той слизаше по обратния път, минаваше през Колонадата на Бернини и излизаше през Портата на Света Ана.

Докато чакаше, разполагаше с предостатъчно време, за да размишлява за човека, с когото бе дошъл да разговаря. Помнеше Орсини още от университетските им години младеж с едро и непохватно тяло, така странно контрастиращо с острия му аналитичен ум. Гениалността на Орсини бе студена и някак… подобна на лазер, лишена от състрадателност или дори привиден интерес към мнението на околните.

Единствената му страст бе Църквата и в преследване на тази ги страст той просто прегазваше всеки, изпречил се на пътя му. Издигането му в йерархията на Ватикана бе предсказуемо и бързо. Никой не се изненада, когато един ден го направиха глава на Конгрегацията за защита на вярата. Длъжността в известен смисъл си бе полицейска, а Орсини имаше душа на полицай. Напомняше на Ацети с нещо Жавер — безсърдечния полицай от „Клетниците“, неуморим й безмилостен. Вкаменена добродетел.

Разбира се, подобни хора бяха необходими, а Орсини бе идеалният човек, с когото да сподели изповедта на доктор Барези. Той щеше да знае какво да се направи и да се погрижи да бъде сторено.

Ацети не искаше да разсъждава по този въпрос. За онова, което може би щяха да направят или, по-точно, щеше да се наложи да направят. И много често прибягваше към молитвата, за да отклони мислите си, неволно насочили се натам.

Вечерите прекарваше на stazione. Още след първата нощ бе установил, че ако остави кръглата си шапка на цимента до пейката, на която спеше, на сутринта може да намери няколко хиляди лирети в нея. Спеше неспокойно, но никой не му обръщаше внимание. На сутринта се измиваше в тоалетната, прибираше милостинята, отиваше в близкото заведение и похарчваше полученото за кафе, cornettos и минерална вода.

На четвъртия ден отец Маджио престана да бъде вежлив. Не поздрави и се държа така, сякаш отец Ацети изобщо не съществуваше. Междувременно идваха други подчинени на кардинала и питаха с какво могат да помогнат. Вежливо, но твърдо Ацети отхвърляше услугите им, като заявяваше, че онова, за което е дошъл, може да бъде споделено само с il cardinale.

От време на време някой подаваше глава през вратата, за да види побъркания свещеник, после бързо изчезваше. Всички шушукаха и Ацети често дочуваше откъслечни фрази. Първоначално в забележките се долавяше известно любопитство. Постепенно служителите започнаха да се изнервят и накрая в гласовете им зазвуча нескривана досада.

„Какво иска този?“

„Да говори с кардинала?“

„Невъзможно!“

„Естествено!“

Малко по малко отец Ацети се превърна от дразнител в притеснител. По съвсем прозаична причина, защото въпреки сутрешните опити за лична хигиена вече започваше да мирише. Което обстоятелство безкрайно го притесняваше, защото той бе по природа чист. Принуди се обаче да изтърпи падението, тъй като нямаше друг избор. Мръсотията постепенно запълваше гънките и порите на кожата му и се напластяваше по дрехите. Косата му вече бе съвсем сплъстена.

Направи няколко опита да се изкъпе нощем, когато мъжката тоалетна оставаше за по-дълго празна, но все се появяваше някой. Хората намираха за крайно забавно да спрат и да погледат какво прави един свещеник в обществена тоалетна.

Макар че преодоля съвсем естественото чувство на срам, така и нищо не се получи. Умивалниците бяха малки, водата — студена, а евтиният сапун не правеше никаква пяна. На всичкото отгоре нямаше кърпи, а само сешоари с горещ въздух. Така че, каквито и старания да полагаше отец Ацети, колкото и акробатично да извиваше тялото си, имаше части от него, които просто не можеха да бъдат изсушени, без да направи сцена. Затова мръсотията продължаваше да се лепи по него. За пръв път в живота си разбра какво означава да си бездомен.

„Не можем ли да го махнем оттук?“, попита накрая някой. На шестия ден вече го обсъждаха открито, сякаш бе чужденец или животно, неспособно да разбере, че си говорят за него. Държаха се, като че ли изобщо го нямаше.

Но Ацети не се обезсърчи. Започнеше ли да го спохожда отчаянието, достатъчно му бе да си припомни думите на Барези. Не можеше, нямаше да допусне да се върне в Монтекастело като единствения посветен в тайната на неговата изповед. Пред тази перспектива той по-скоро бе готов да чака вечно.

На седмия ден от Тоди пристигна монсиньор Кардоне и седна до него.

Съсухреният крехък старец не проговори повече от минута. Беше вторачил черните си живи очи в стената отсреща и мълчаливо гледаше изпод посивелите си вежди. Накрая леко се усмихна и сложи ръка върху коляното на отец Ацети.

— Казаха ми, че си тук.

— А-а… — Ацети остави впечатлението, че до този момент е изпитвал любопитство какво именно е довело монсиньор — любопитство, което вече е задоволено.

— Джулио… Може би аз мога да помогна?

Ацети поклати глава.

— Не, освен ако можете да въздействате на кардинала. Иначе… — Сви рамене.

Монсиньор направи всичко, което беше по силите му. Вложи целия си личен чар. Събра цялата си убедителност. Събеседва с Ацети като с висш духовник. Опита се да му припомни — беше убеден, че Ацети го знае, при това по-добре от повечето хора — как се правят тези неща. Напомни му, че има канали за действие и процедури, които са задължителни. Формалности, въздъхна той. Изтъкна — Ацети беше наясно — колко ценно е понякога времето на кардинала и колко разбираемо е желанието на неговите хора да му спестят разконцентрирането. „Хайде, нека си вървим“.

— No, grazie. Molto grazie.

Накрая монсиньор премина в атака. „Ацети, ти не изпълняваш задълженията си! Изоставил си поверената ти църква! Знаеш ли, че междувременно имаше кръщене и опело? Не може това, за което си дошъл, да е по-важно! Известно ли ти е, че хората вече шушукат?“

После смени тактиката. Започна да го уговаря. Опита се да го убеди, че ако сподели тайната си с него, той ще се опита да му ходатайства. Подхвърли, че кардиналът може би изобщо не е разбрал, че чака пред вратата му.

Но Ацети упорито поклати глава:

— Няма да кажа на никого, с изключение на кардинала.

Накрая монсиньор гневно скочи.

— Щом толкова настояваш, Джулио…

Ацети се помъчи да намери думи, които биха угасили гнева на монсиньор, но преди да отвори уста, Донато Маджио надникна в преддверието.

— Кардиналът ще те приеме сега — обяви той.

Орсини явно бе решил, че това е най-лесният начин да се отърве от посетителя.

 

 

Стефано Орсини седеше зад огромно дървено писалище. Черното му расо бе обточено с алена лента, а на главата му бе цъфнала кардиналска шапчица. Беше едър, с отпусната кожа, месесто лице и огромни кафяви очи. Очи на куче, на голямо куче, при това недружелюбно. Когато долови миризмата на свещеника, чертите му за миг се изопнаха, после вдигна поглед.

— Джулио — изрече той, — колко се радвам да те видя! Седни. Съобщиха ми, че чакаш отдавна.

— Ваше Преосвещенство… — Отец Ацети приседна на ръба на тапицирания стол с облегалки за ръцете и изчака отец Маджио да излезе от кабинета. В главата му се прескачаха думите, които толкова бе репетирал. После видя, че вместо да излезе, Маджио сяда на един стол до вратата и кръстосва крака. Ацети деликатно се изкашля.

— Е? — подкани го кардиналът.

Ацети погледна изразително в посока на отец Маджио. Кардиналът отмести очи от единия към другия и обратно. После поклати глава и каза:

— Той е мой помощник, Джулио. — Ацети кимна. — Така че ще остане. — Ацети кимна отново. Виждаше, че кардиналът губи търпение. — За помилване ли си дошъл? — попита той с пренебрежение. — Сигурно ти е дотегнал провинциалният живот?

Ацети чу отец Маджио да се подхилва зад гърба му. Беше му безразлично. Тогава осъзна, че провинцията му е отнела нещо безвъзвратно — амбицията. Колкото и трагично да му се стори, почувства, че все пак не е като да загубиш крак. По-скоро приличаше на изцеряване от треска. Погледът му обходи кабинета на Орсини. Въпреки първоначалната носталгия нищо не би могло да го изкуши да се върне към интригите на Ватикана. В Монтекастело бе намерил нещо много по-ценно от амбицията.

Беше открил вярата.

Разбира се, не можеше да сподели това с Орсини. Макар че самият кардинал бе рядка птица — той бе от искрено вярващите, страстен и непреклонен войник на кръста. Но Ацети знаеше, че Орсини изобщо не се интересува от душата му. Онова, от което се интересуваше, бе властта. Отецът изведнъж осъзна, че никой религиозен сан не бива да се приема просто като такъв, защото всъщност той само прикрива нечии политически маневри.

— Не. Не съм тук заради себе си. — Ацети погледна Орсини в хищните очи. — Има нещо, което Църквата трябва да знае. — Поколеба се за миг: — Нещо, което може да…

Кардиналът вдигна предупредително ръка и му предложи студената си усмивка.

— Джулио… моля те! Спести ми интродукцията.

Отец Ацети кимна. Погледна неспокойно към отец Маджио, забравил напълно изложението, толкова старателно подготвяно в продължение на цяла седмица. Трябваше му обаче само миг, за да се ориентира във вихрушката от думи в главата си, после заговори:

— Чух изповед… Чух изповед, от която сърцето ми направо спря.