Джон Кейс
Сянката на Бога (27)

27.

Излюпи се от леглото към единайсет часа и първата му мисъл бе, че му трябва нормален сън, а не няколко часа дремване по светло. Горещият душ го поосвежи. Остави струите да масажират раменете му и да измият от тялото му натрупаната умора. Не му се бръснеше, но не си спести усилието. Духовниците могат да бъдат доста странни хора. Или поне така предполагаше. Не знаеше със сигурност.

Облече коженото си яке и слезе във фоайето. Найджъл му се оплака от махмурлук, но все пак му посочи в каква посока се намираше площадът с църквата и „кафето“.

Навън беше студено, може би пет градуса, и всеки момент щеше да завали. Зави наляво и тръгна на север по тясна калдъръмена уличка. Нямаше тротоари и коли, само плътни стени от сиви каменни къщи от двете страни. Хората бяха затворили врати и прозорци, а повечето бяха спуснали и щорите като преграда срещу зимния въздух.

През зимата Монтекастело може и да беше красив, но излъчваше някаква скрита заплаха. С течение на вековете основите на къщите се бяха изместили по стръмните склонове и сега се подпираха една друга, надвесени заплашително над уличката. Ласитър слизаше надолу, за да се заизкачва след минута отново. Започваше да си мисли, че градът е построен като лабиринт.

Подмина някакъв магазин без надпис, после втори. Никъде не се виждаха табели, може би защото нямаше нужда от реклама — всички в градчето добре се познаваха и всеки отлично знаеше къде какво да намери. Зад пластмасовите гирлянди, висящи като пердета на входовете на магазините, блестеше флуоресцентна светлина. Някакъв старец излезе, размествайки със странен шум завесата на входа на близкия магазин, понесъл торбичка със зеленчуци, някакви пакети и хляб. „Чао“, поздрави той и внимавайки къде стъпва, забърза нанякъде.

На следващия завой Ласитър излезе от плетеницата от улички и се озова на главния площад на Монтекастело, Пиаца ди Сан Фортунато. Църквата, която търсеше, носеща името на Сан Джовани Деколато, заемаше цялата му северна страна. Беше малка, семпла и построена от все същия сив камък. Ласитър вече се готвеше да изкачи стъпалата пред входа й, когато чувствителният му нос долови аромата на кафе.

Срещу църквата наистина имаше кафене с вездесъщата завеса от пластмасови мъниста на входа и няколко метални маси и столове отпред. Това изглежда бе центърът, продаващ „грях на едро“, защото комбинираше функциите на закусвалня, будка за вестници, салон за видеоигри, бар, кафе и магазин за цигари — всичко това събрано в едно-единствено помещение. Въпреки студа Ласитър седна на една масичка отвън и си поръча еспресо.

Поне не бе ветровито, а щеше да бъде и тихо, ако не бе непрестанното писукане на машините за „Пак-Ман“. Площадът бе заграден от трите страни със сгради. Четвъртата беше част от градската стена — парапет около метър и двайсет висок, над който се разкриваше гледка към умбрийската равнина.

На съседната масичка двама работници на средна възраст играеха на карти. Носеха отеснели им вълнени якета, закопчани догоре над толкова много дрехи, че изглеждаха като тапицирани. Отпивайки по ред от чашите с кафе и бренди, те тихичко ругаеха, шегувайки се с капризите на съдбата.

Докато чакаше да му донесат кафето, Ласитър погледна към стойката, изнесена пред входа. Имаше поне дузина вестници, хванати с метални щипки, но нищо на английски. Зърна „Льо монд“ отпреди три дни, но не изпита желание да поставя на изпитание френския си. Все още не беше измислил как да обясни на свещеника желанието си да разговаря с него. Да му каже направо: „Сподели ми всичко, което знаеш за доктор Барези“. Не вървеше.

Докато си пиеше кафето, Ласитър се загледа в картоиграчите. Колодата бе толкова стара, че гланцовата повърхност отдавна се бе изтрила. И самите карти сигурно биха се огъвали в ръцете им, ако мъжете не ги подпираха отзад.

Двамата явно бяха прекарали живота си на открито, ако се съдеше по обветрената им кожа и бръчиците в ъгълчетата на очите. Но изглеждаха здрави, яки и някак язвително насмешливи. Зъбите и очите им блестяха върху тъмните лица.

Опита се да си представи къде в Америка можеше да види двама като тези да седят навън безгрижно по работно време, да пият кафе с бренди и да играят карти. И то през януари. Никъде, освен може би по обяд в някоя работническа таверна, което не беше същото.

В центъра на площада имаше малък обикновен фонтан с правоъгълен каменен басейн, издигнат на стъпка-две от земята, и с изображение на… да, сигурно беше лъвска глава. Устата беше напукана, така че вместо оттам да се излива гладка водна струя, се чуваше някакво бълбукане. Но фонтанът си работеше и явно дори изпълняваше ролята на нещо повече от градска украса. Ласитър видя как възрастна жена напълва две пластмасови кани, изправя рамене и се отдалечава.

Поръча си второ кафе и се разходи до парапета. Склонът падаше почти вертикално. Беше скалист, понеже почвата — ако изобщо я е имало — сигурно беше ерозирала още преди векове. Няколко пинии бяха успели да пуснат корени в пукнатините на каменната повърхност.

В далечината, точно над хилавите пинии, беше Тоди, който благодарение на някаква оптическа илюзия изглеждаше, като че ли се рее във въздуха. Стените му обхващаха хълма диагонално и се изкачваха нагоре до самия град. Зад тях се виждаше хаотично застроен квартал — явно резултат от безконтролното разрастване на Тоди като районен център, — но по-нататък редът вземаше превес чак до реката под формата на геометрично очертани ниви.

Гледката беше прекрасна. Ласитър изпита носталгия по нещо, което така и не бе имал в живота си. Отдавна бяха забравени времената, когато фермерството в Щатите приличаше на това. Сега гледката на земеделска Америка бе рядко достъпна, и то от височина шест хиляди метра. Отдаде носталгията си на Сезан.

Малко по-наблизо, на отсамната страна на реката, се виждаше овощната градина, през която бе минал. Позна я по правите редици дървета. После откри мястото, където пътят се разклоняваше към клиника „Барези“ — по-точно останалото от нея — и към Монтекастело. Проследи го с поглед, докато не го загуби по стръмнините на хълма. Появяваше се отново вече стотина метра под града, при малкия парк зад градската стена. Дори различи колата си — сребристата, ето там!

Върна се при масичката си, където втората чаша кафе вече го чакаше, и без да сяда, я изпи на един дъх. Подпъхна пет хиляди лирети под чинийката и тръгна да пресича площада в посока към църквата.

 

 

Изкачи стъпалата и мина през тежката дървена врата, през която се влизаше в малко антре. Дървена стена с арка в нея отделяше света за молитва от този навън. Антрето представляваше своеобразно чистилище, където имаше стара дървена маса, върху която бяха подредени малки купчета листовки и метална кутия за помощи. Ласитър пъхна няколко банкноти в процепа и мина през арката.

Вътре се оказа изненадващо тъмно, затова първоначално не можа да различи нищо друго освен тавана високо горе. Дим от свещи и мирис на мухъл изпълниха ноздрите му. Внезапно чу тих шепот откъм дъното на църквата, където трябваше да се намира олтарът.

Естествена светлина влизаше само през разположените високо на една от стените прозорчета. Беше крайно недостатъчна. Зимното слънце навън бе анемично и под ъгъл, който едва разсейваше мрака горе. Лъчите минаваха почти успоредно и далеч от пода. Свещниците също бяха безсилни. Бяха малко на брой и в тях всъщност нямаше свещи, а глим-лампички, чиято трепкаща светлина изобщо не приличаше на пламък.

Малко по-навътре, в основата на тъмна статуя, бяха подредени свещите на вечното бдение. Ласитър седна на най-близката седалка и зачака очите му да се адаптират към полумрака.

Малко по малко започна да различава подробностите. Отвътре църквата беше изненадващо просторна. Едва сега забеляза, че пред олтара се е събрала малка групичка хора — не се виждаха добре от неговото място, но виждаше светли дрехи да мърдат насам-натам. Изплакването на бебе му подсказа, че може би наблюдава кръщене.

Няколко минути по-късно церемонията приключи и хората тръгнаха по пътеката, следвайки майката и плачещото дете. Свещеникът завършваше процесията. Беше висок и главата му стърчеше над останалите като белезникав балон. Когато мина — мъж около четиридесетте, с кестенява къдрава коса, волева брадичка и прав нос, — погледите им за миг се срещнаха и Ласитър си помисли, че го познава отнякъде. Но кой беше той? Ако не бе толкова слаб, толкова измършавял, можеше да бъде мъжествено красив. Но не беше. Имаше нещо неестествено в чертите на лицето му. И тогава се сети: свещеникът бе Икабод Крейн, някога преследван и измъчван.

Около десетина минути откъм антрето се разнасяше италианска реч, примесена със смях, макар бебето да плачеше все така пронизително, сърдито и неутешимо. После се чу шум от излизащи хора: характерните двойни целувки в европейски стил, използвани при среща и раздяла, приглушените прегръдки на мъжете, леко повишените на изпращане гласове, звучащи малко по-официално от обикновено.

Вратата на църквата се отвори и студеният повей на течението обгърна глезените му. За миг дневната светлина надви над сумрака. Разнесе се трополене и почукване на женски токчета. Гласовете затихваха. Представи си как свещеникът се сбогува с всички на стълбището отвън.

Вратата отново се затвори и в следващия миг той мина покрай Ласитър, който се изправи и се чу да изговаря с неприлично висок глас:

— Scusi, padre!

— Si — обърна се свещеникът.

Само че речниковият запас на Ласитър се бе изчерпал.

— Може ли да поговорим за минутка?

Отец Ацети се усмихна:

— Разбира се — каза той на отличен английски. — С какво мога да ви помогна?

Ласитър пое дълбоко дъх. Не знаеше откъде да започне.

— Не съм сигурен — призна той. — И все пак… отседнах в пансиона и… там научих, че сте били приятел с доктор Барези.

Усмивката на свещеника повехна и той замръзна на мястото си. Гледаше Ласитър с неспокойното изражение на очевидец. Накрая каза:

— Играехме шах.

— Разбирам, но… надявах се да можем да поговорим.

Вратата на църквата изскърца и по пода премина студена вълна. В началото на пътеката се материализира жена в черно, която се прекръсти. После тръгна към тях. Ласитър и Ацети я проследиха как се отпуска на колене и започва да се моли.

Ацети погледна часовника си и поклати глава:

— Съжалявам — каза той. — Имам изповеди до два.

— О! — разочаровано възкликна Ласитър.

— Но ако можете да почакате… или може би да се върнете по-късно… Можем да поговорим. Стаите ми са непосредствено до църквата.

Ласитър беше благодарен:

— Ще се поразходя — обеща той. — Ще поразгледам забележителностите.

— Както желаете — въздъхна Ацети и се отправи към нещо, което се тъмнееше в края на пътеката. Формата му напомняше на скрин със завеска, но когато свещеникът се мушна в него, Ласитър разбра, че това е изповедалнята.

 

 

Два часа по-късно Ласитър и Ацети седяха в кабинета на свещеника. Бяха си разделили италианската паста, донесена от един енориаш. Ласитър реши, че не е бил прав в първоначалните си подозрения за предпазливостта на свещеника, защото Ацети се оказа гостоприемен домакин. Той наряза дебели филии хляб с хрускава коричка и наля по чаша вино. Пръсна по филиите зехтин и ги поръси със сол и пипер. Междувременно Ласитър седеше с гръб към електрическата печка и се топлеше.

— Значи — започна свещеникът — дошли сте за клиниката. — Ласитър кимна. — Ами, ако сте я видели, значи знаете какво се случи.

— Казаха ми, че било умишлен палеж.

Ацети сви рамене.

— И без това вече беше затворена. Жалко е все пак. Двамата с вас няма да видим повече такъв човек, докато сме живи.

— Какво искате да кажете?

— Говоря за доктор Барези. Беше много талантлив. Не съм експерт, но доколкото ми е известно, процентът на успех при него е бил просто… феноменален.

— Наистина ли? — обади се Ласитър с надеждата да окуражи събеседника си да продължава.

— Да. И мисля, обяснението е в това, че той беше не само лекар, но и учен. Знаехте ли го? — Ласитър поклати отрицателно глава. — Аха…! Значи изобщо не сте познавали доктор Барези. Той беше много неща едновременно — замислено каза Ацети. — И най-вече беше гений! Което не ми пречеше да го бия на шах, и то редовно, уверявам ви. — Ласитър се засмя. — Да, изглежда правех толкова много грешки, че не можеше да предугади ходовете ми — доверително вметна Ацети. — Често ми се оплакваше, че провалям плана му за красива игра. Още вино?

— Не, благодаря — отклони поканата Ласитър. Този човек започваше да му харесва.

— Баща му, дядо му — цялото семейство — бяха без изключение богати. Политика и строителство — върхът на корупцията. Много корумпирани… даже за страна като Италия. На него никога не са му липсвали пари. Нямаше нужда да работи. Но той се залови да учи: генетика в Перуджа, биохимия в Кеймбридж… Кеймбридж! — Ацети си наля втора чаша вино, топна коричката на хляба в нея и гризна една хапка. — Продължи в Цюрих… Спечели медал или нещо такова.

— За какво?

— Не знам… за научните си изследвания. Но, разбира се, той се отказа от всичко това…

— От кое?

— От науката.

— Искате да кажете, че се е посветил на медицината — уточни Ласитър.

Ацети поклати глава.

— Не, това стана много по-късно. Първо се залови с теология. Следва в Германия. Написа книга. Всъщност имам я под ръка. — Без да гледа, свещеникът бръкна в лавицата зад гърба си и извади оттам дебел том.

Ласитър го отвори, погледна заглавието и поклати глава.

— На италиански е — каза той и веднага съжали за глупавата си забележка.

Ацети се поусмихна.

— Да, казва се „Мощи, тотеми и божественост“. — Ласитър кимна и бутна книгата встрани. — Беше голям авторитет.

— Така ли — незаинтересовано вметна Ласитър.

— О, да.

— Пастата беше великолепна — отбеляза Ласитър. Разговорът се развиваше в посока различна от онова, което го интересуваше, и той не знаеше как да го насочи към желаната тема.

— Барези свързваше силата на мощите с определени, много примитивни инстинкти като: анимизма, боготвореното на предците и така нататък. Същият инстинкт, провокирал дивака да изяде сърцето на врага си — за да поеме и неговата сила, — е подтикнал християните да вярват, че костта на светеца, а често и само част от тази кост, носена в малка торбичка, може да защити от болести.

— Интересно — измърмори Ласитър, колкото да поддържа разговора.

— О, наистина е така. Нещата опират до бялата магия, а някои биха казали, че и до причастието.

— Не разбрах връзката — призна Ласитър.

Ацети сви рамене:

— Ядем и пием плътта и кръвта Христова. За вярващите това е свещенодействие. За другите… сигурно е нещо по-различно. Магия например.

— Долавям противоречие — неуверено коментира Ласитър.

Свещеникът се усмихна:

— Има такова. Но това не правеше впечатление на Барези. Неговата репутация беше кристално чиста. А и Ватикана гледаше благосклонно на него.

— Така ли?

— Абсолютно. Ватикана го използваше през цялото време.

— В какъв смисъл?

— За анализ на мощи. Винаги, когато имаше съмнение в автентичността на даден артефакт, викаха на помощ Барези. Повечето пъти ставаше дума за прости неща: треската от Светия кръст се оказваше тиково дърво, късчето от скалпа на Свети Франциск имаше ДНК-структурата на вол. Чували сте за Торинската плащеница, предполагам? — попита свещеникът, говорейки за ленената тъкан, за която се смяташе, че е била използвана за саван на Христос.

— Да — потвърди Ласитър, — кой не е.

— Ето ви един пример за популярността на Барези. Той е един от учените, на които бе възложено да я изследват.

— Прочетох някъде, че се оказала фалшификат.

Ацети се намръщи:

— Имаше такова нещо. „Ленена покривка от тринайсети век“. Изработена уж от самия Леонардо. Според други първата фотография.

— А какво беше мнението на Барези?

— Мислеше, че е мистификация, но с тъмно минало.

— Тоест?

— Както казва в своята книга, историята на мощите понякога е зловеща… и плащеницата вероятно е част от тази традиция. Някога мощите са били толкова важни, че когато някой светец се разболеел, хората се събирали пред дома му, чакайки го да умре. А когато това станело, те нахлували най-безцеремонно и излизали с… пръсти, зъби, очи — кой до каквото успеел да се докопа. После разпродавали тялото му на парче. — Ласитър недоверчиво го погледна. — О, да, така е било! Говори се например, че преди да са минали два дни от смъртта на Свети Тома Аквински, той вече е бил сварен до окапване на месото, само и само да се доберат до костите му. — Ацети се засмя. — Отвратително, нали? А понякога на нещастните светци им помагали и с отрова.

— Но плащеницата… това все пак си е само тъкан, независимо дали е истинска, или не?

— Да, но била пропита с телесни течности и… билирубин.

— Това пък какво е?

— Страничен кръвен продукт, който нормално не се екскретира. Но понякога, например при титанично усилие… или изтезания… хората го изхвърлят с потта си.

— И е намерен в плащеницата?

— Барези е открил следи. Така че, макар да смяташе, че тя е само мистификация, се страхуваше, че зад нея наистина стои мъчителна смърт, с цената на която е направена.

— Мили Боже — промълви Ласитър.

Ацети кимна:

— През тринайсети век популярността на мощите е била голяма. Църква с чудотворни мощи е привличала много поклонници, а многото поклонници автоматично означавали и много пари. Накрая дошло времето на Реформацията, когато голяма част от мощите били изгорени.

— Изгорени — повтори Ласитър. Думата му напомни защо е тук. Отпи глътка вино. — Това, което не мога да разбера, е как е преминал от светите мощи към медицината?

— О… предполагам, почувствал е призвание. Той, струва ми се, беше на почти петдесет години, когато се залови да следва медицина. В Болоня. Акушерство и гинекология. — Ацети се намръщи. — Мисля, че по време на лекарската си практика е развил интерес към проблемите на безплодието. След това направи и клиниката. Което беше много изненадващо.

— Защо?

— Има известен емоционален момент, нали разбирате. А Барези беше непохватен. Беше му неудобно в компанията на много хора. А ето на, налагаше му се да кара жените да се събличат! Пък беше и католик. При това по убеждение — изключително набожен. Така че имаше неприятности.

— Защо?

Отец Ацети извъртя очи.

— Кардинал Ратцингер изрази позицията на Църквата. А именно: Църквата се противопоставя на всякакви опити да се манипулира естественото зачатие.

— Контрола над раждаемостта?

— Не! Църквата беше както срещу клиниките за аборт, така и срещу тези за лечение на безплодие.

— Интересно…

— О, да! Казаха го направо и го обясниха подробно. Децата трябва да бъдат зачевани чрез полово сношение, по нормалния начин. Точно както контрацептивите са намеса във волята Божия, такава е и репродуктивната — как й казват? — технология. Практически всичко, което става в клиниките за лечение на безплодие, е специално забранено.

— Наистина интересно. Но това не е попречило на Барези, доколкото разбирам?

Свещеникът отмести поглед.

— Той смяташе, че има право на изключение. — Въздъхна. — Иначе не би игнорирал Ватикана по такива въпроси. Вярно, контролът върху раждаемостта е забранен, но в Италия — почти изцяло католическа страна — хората имат малки семейства и населението е стабилно. А аз мога да ви уверя, че… въздържанието не е национална черта. — Ацети сви рамене и доля чашата си. — Така-а… Какво ще предприемете сега за вашата съпруга? Имате ли нужда от консултация? — Ласитър го изгледа неразбиращо. — Тя в пансиона ли е? Удивлявам се, че сте дошли чак тук, без да опитате да се свържете предварително. Сега сигурно ще е много разочарована. Искате ли да поговоря с нея…

— Не, отче…

— Аз съм добър слушател — напомни му Ацети.

— Мисля, че има недоразумение.

— О?

— Аз не съм женен.

Свещеникът се обърка.

— Тогава…? — Обърна длани нагоре, за да покаже безпомощността си.

— Тук съм, защото сестра ми е идвала в клиниката. Преди няколко години.

— А! Добре! Сестра ви! Успешно ли се оказа?

— Да, роди й се прекрасно момченце.

Ацети се усмихна на новината и кимна доволно. После усмивката му премина в смръщване.

— Не разбирам — каза той. — Защо тогава сте тук?

— Тя почина през ноември.

Свещеникът примижа от болка.

— Страшно съжалявам. А момчето? Предполагам, сега за него се грижи баща му… и вие?

Ласитър поклати глава:

— Няма баща. Сестра ми живееше сама. А освен това и детето е мъртво. Всъщност… и двамата бяха убити.

Ацети отмести поглед. След малко попита:

— И как се случи всичко това?

— Някой ги е убил, докато са спели, след това домът им е бил подпален.

Ацети дълго не проговори. Отряза ново парче хляб и го топна във виното. Накрая го погледна:

— Това ли ви води тук?

Ласитър кимна.

— Убиецът е италианец. Не мисля, че двамата със сестра ми са се познавали. После научих…

Свещеникът стана от масата, изправи се и закрачи неспокойно. Нещо го бе развълнувало, някаква тревожна мисъл. Изведнъж попита:

— Момче ли казахте? — Ласитър потвърди с кимване, без да изпуска свещеника от очи. — Чудя се… — започна Ацети.

— Какво, отче?

— Питам се дали знаете… Може и да не ви е известно, разбира се, но все пак… дали не знаете по кой метод е била обработена сестра ви. Защото има няколко…

— Знам, че е имало донор на яйцеклетка. Мисля, че го наричат…

— Донорство на ооцита. — Свещеникът произнесе фразата, сякаш ставаше дума за фатална болест. Продължи да крачи все така неспокойно, после се почеса по главата, спря и погледна Ласитър: — Но, разбира се, такива неща се случват. Има толкова много насилие и жестокост. Особено в Щатите. Сестра ви в град ли живее? В тези трудни времена…

Ласитър кимна:

— Прав сте. Наистина има много насилие. Но сестра ми и племенникът ми не са единствените.

— Какво искате да кажете?

— Друго момче е било убито в Прага. Горе-долу по същото време. И в Лондон. В Канада… Рио… Един Бог знае къде още. Това е причината, поради която съм тук: те всички са били заченати в клиниката.

Свещеникът рухна на стола си, отметна назад глава и затвори очи. После сложи лакти на масата и прекара пръсти през косата си. Дълго време не каза нищо. В настъпилата тишина Ласитър чу, че навън вали.

След минута свещеникът се изправи на стола. Събра внимателно дланите на ръцете си и наведе глава, докато челото му не опря връхчетата на средните пръсти. Лицето му бе скрито, а брадичката му — заровена в гърдите. Прошепна нещо, което Ласитър не разбра.

— Моля?

— Добре, „такава е волята Божия“ — извика Ацети. Опря длани върху масата и погледна Ласитър. Погледът му беше тревожен и нефокусиран. — А може би не е!

— Отче…

— Не мога да ви помогна!

— Струва ми се, че можете.

— Не мога!

— Тогава ще бъдат убити още деца!

Очите на Ацети плувнаха в сълзи.

— Вие не разбирате… — умолително каза той, пое дълбоко въздух и се опита да се успокои. — Изповедта е свещена. Което се признае, остава запечатано. Така би трябвало да бъде.

— Какво означава „би трябвало“? — Но свещеникът упорито поклати глава. — Знаете кой стои зад всичко това, нали? — настоя Ласитър.

— Не — Ласитър почувства, че говори истината, — не знам. Но мога да ви кажа следното: всеки аспект от живота на Барези е част от онова, което се опитвате да откриете: работата му като учен, религиозните му изследвания, дейността му в клиниката. — Свещеникът отново въздъхна дълбоко и замълча.

— Това ли е? — осведоми се Ласитър.

— Това е, което мога да кажа — със съжаление в гласа произнесе Ацети.

— Значи не ми остава нищо друго, освен да ви благодаря за голямата помощ — язвително отговори Ласитър, без да скрива сарказма си. — Ще гледам да го запаметя добре. И ако някоя от майките ме попита защо синът й е трябвало да умре, аз ще й разказа за вашия обет… и как нещата опират до принципи. Сигурен съм, че ще разбере — той сграбчи палтото си и скочи на крака.

— Почакайте — спря го Ацети. — Има още нещо… — Преди Ласитър да успее да каже каквото и да било, Ацети отиде в съседната стая. Чу се как дръпва чекмедже. После се върна. — Ето — каза той и даде на американеца някакво писмо.

— Какво е това?

— Барези ми го изпрати от болницата, няколко дни преди да почине. Мисля, че в него ще намерите отговорите на някои от вашите въпроси. — Ласитър видя, че писмото беше написано на ръка от двете страни на тънка, полупрозрачна хартия. Над главите им удари камбана. Ацети дръпна ръкав и погледна часовника си. — Имам изповеди до осем — каза той. — Ако се върнете довечера, ще ви го преведа.

— Не бихте ли могли просто да…

Ацети поклати глава:

— Не мога. Градът е малък и сигурно вече се е наредила дълга опашка.

— Отче…

— Чакало е хиляди години. Може да почака още малко.