Джон Кейс
Сянката на Бога (26)

26.

— Не мога да повярвам! — изрече Хю, когато Ласитър приключи разказа си. Англичанинът смукна дълбоко от цигарата си и бавно поклати глава.

Напълно поразен от чутото, Найджъл премести поглед от единия на другия и извъртя очи нагоре:

— Дявол да го вземе!

— Надявах се да намеря нещо в клиниката, което… Даже и сам не знам… Нещо, което да обясни случилото се — завърши Ласитър. — Но сега се сещам, че не съм питал за дома на Барези. Може да е имал кабинет там и…

Хю поклати глава и го разочарова, като обясни, че Барези е живял в пристройка към клиниката. Така че, когато тя пламнала, изгорели както стаите му, така и всичките му вещи.

— Опасявам се, че нищо не е останало. Абсолютно нищо.

— Pas des cartes, pas des phones, et pas des souvenirs — допълни Найджъл.

— А сестрите, персоналът? — попита Ласитър. — Може би те…

— Нямаше сестри — попари надеждите му Хю и загаси цигарата си. — Само няколко лаборантки… Но не ми се вярва, че има смисъл да се разговаря с тях.

— Лаборантки ли? Този човек е имал клиника… а не е наел нито една медицинска сестра?

— Той беше изключително потайна личност. А и клиниката беше по-различна от другите. Не беше едно от онези места, обсадени от орди пациенти, с лекари, които ги приемат в кабинетите си. Не беше и болница. Беше по-скоро… изследователски център, нали така, Найджъл?

— Мммм…

— Старият дявол не приемаше повече от петдесет-шейсет души годишно… макар че от това, което са ми казвали, ако е имал желание, е могъл да обработва пет пъти повече.

— Добре де, какви са тия лаборантки? — не се предаваше Ласитър.

— Едната беше по-скоро нещо като чистачка. Другата бе в малко по-голяма степен corpos mentis… но не си спомням да сме я виждали след пожара, нали, Найджъл?

— Не, струва ми се, че пожарът я бе изплашил до смърт. Някой, не помня кой, каза, че заминала за Милано.

Ласитър се намръщи и се замисли. После попита:

— Друг? Приятели… роднини?

Хю погледна Найджъл.

— Няма. Наистина. Макар че… Защо не поговорите със свещеника?

— Ами да — възкликна Найджъл, — свещеникът!

— Не бих казал, че бяха точно приятели…

— Ама играеха шах, нали? На площада! — настоя Найджъл. — Пиеха заедно по чаша…

Хю се съгласи:

— Вярно, отец Ацети може да ви каже нещо…

— Що за човек е той? — поинтересува се Ласитър.

Хю сви рамене:

— Преселник. Местните много не го обичат.

— Говори се, че бил нещо като болшевик — допълни Найджъл и потисна прозявката си. — Което, предполагам, обяснява защо са го изпратили тук.

— Както и да е — заключи Хю, — определено си струва да опитате да говорите с падрето. Освен това… той знае английски. И то доста добре.

— Ще го потърся утре сутринта — реши Ласитър. — Къде бих могъл да го намеря?

— В църквата. На площада. Ще ви обясня пътя — обади се Найджъл, — защото иначе има да се лутате. Макар че, както и да ходите, накрая все там ще излезете. Неизбежно е.

Тримата станаха едновременно и Хю предложи да приключи с почистването. Найджъл направи знак на Ласитър и тръгна през салона, гасейки свещите по пътя си. Когато излязоха във фоайето, англичанинът отиде при гишето за регистрация и попита Ласитър дали ще иска да го събудят.

— Нося си часовник, благодаря.

— Почакайте малко — спря го Найджъл, — има нещо, което искам да ви покажа. — Той отвори тежката книга за регистриране, прелисти няколко страници, спря и вдигна поглед. — Тук записваме всички гости на пансиона от деня, в който го отворихме… макар тогава да бяхме ремонтирали само три стаи. Хю специално поръча книгата в Губио. — Той я затвори, за да може Ласитър да види фината кожена подвързия, фризовете в златно и зелено, корицата с величествения орел, понесъл в ноктите си табела с надпис: „Акила“. После прекара пръсти по повърхността и отвори на първа страница. — 19 юни 1987 година… Първият ни гост — мистър Базари. Остана два дни.

— Красива книга — призна Ласитър.

— Нали? Но аз ви я показвам, защото всичките ни гости са тук, вътре. Име, адрес, телефонен номер, дати на престоя. Потърсих сестра ви преди малко, намерих името й и си я спомних. Беше от тихите. Много четеше. Поиска ми рецептата за кейка. — Тъжно поклати глава. — Ето вижте сам.

Ласитър го направи и наистина видя записа за Катлийн Ласитър:

Катлийн Ласитър — КБ

„Кезуик Лейн“ 204

Бърк, Вирджиния, САЩ

703–347–2122

Пр.: 21–4–91

Зам.: 23–5–91

Беше останала 32 дни. Не помнеше, че е било толкова дълго. Трябва да е съвпаднало с период, когато е бил много зает… всъщност кога ли не беше много зает.

— Какво е това? — попита той и посочи съкращението „КБ“.

— Клиника „Барези“. Заради отстъпката. Използваме и други обозначения: „ТБ“ — е за туристическото бюро в Тоди, „АВМ“ — за агенция „Виадже мундиал“. — Ласитър кимна механично. Найджъл елегантно сви рамене: — Всички пациенти на клиниката са били и наши гости. Можете да разгледате, ако желаете…

Ласитър изведнъж схвана.

— Значи Хана Райнер…

— Хана, сестра ви… всички, нали ви казах.

Ласитър се замисли дали ще може да намери нещо, което да свърже сестра му с другите жертви. Може би са били в клиниката по едно и също време?

— Скучна работа, но мисля, че бихте могли да съставите списък на всички клиенти на клиниката — продължи Найджъл. — Ако имате желание, естествено. — Ласитър си представяше какъв труд би коствало прелистването на половин книга в търсене на съкращението „КБ“. Изморяваше се само при мисълта за това. Но нямаше избор. — Е… — каза Найджъл, обърна се и се предаде пред дълго потисканата прозявка, която само напомни на Ласитър за собствената му умора.

— Само още нещо… Ще ми кажете ли кога е била открита клиниката?

Въпросът му затрудни Найджъл, който се намръщи от усилието да си спомни.

— О-о-о… не знам… деветдесета… или може би деветдесет и първа. Горе-долу тогава — и с тези думи Найджъл завъртя неопределено пръсти във въздуха, обърна се и излезе.

 

 

Ласитър намери по датите „януари 1990 година“ и запрелиства, докато не попадна на първата пациентка. Беше някоя си Ана Вакаро от Верона, регистрирала се на трети май. Беше останала в „Акила“ седем дни.

Няколко минути по-късно Ласитър спря, отиде в стаята си, взе преносимия си компютър и се върна във фоайето. Отвори файл cbguest.lst и започна да записва в него имената, адресите и датите. Не след дълго се натъкна не на една, а на цяла група пациентки. Повечето жени оставаха по пет-шест дни. Само няколко, в това число и сестра му, се бяха задържали в „Акила“ много по-дълго — над трийсет дни.

Първият подобен случай бе Ланиел Жило от Антверпен, пристигнала в хотела на тридесети септември 1990 и напуснала месец по-късно. Така беше и със сестра му, а несъмнено имаше и други подобни случаи.

Ласитър тъкмо въвеждаше данните на Жило в компютъра си, когато във фоайето се появи Хю с чаша бренди. Изглеждаше изненадан, докато не разбра идеята. Ласитър го попита защо някои жени са оставали за кратко, а други — за по-дълго.

— Различни процедури — каза Хю и се подпря на колоната. Беше леко пиян.

— Какво означава това?

Хю се намръщи, вдигна поглед към тавана, сякаш разчиташе да намери отговора там, после го свали обратно върху Ласитър. Не беше на фокус. Лицето му изглеждаше като лицето на дете, което усилено се труди.

— Различни процедури — повтори той. — Оплождането „ин витро“ е най-бързият начин. И много ефективен. Изваждат една яйцеклетка и… до каква степен ви интересуват подробностите? Жените ми разказваха всичко…

— Не знам — сви рамене Ласитър.

— Добре… Както казах, оплождането „ин витро“ означава кратък престой. Дамите идват и си отиват след няколко дни. — Той затвори очи, завъртя глава, за да намести прешлените си и се замисли. — След това идват различните… прехвърляния. Прехвърляне на гамета. Прехвърляне на зигота. — Поусмихна се. — Странен лексикон за правене на деца, не мислите ли? Наистина… — Той направи пауза и издекламира: — „Интрафалопиално прехвърляне на гамета“. Опитайте се да го кажете, ако носът ви е запушен. — Погледна Ласитър с крива усмивка. — Какво, по дяволите, изобщо е „гамета“? Човек има право да знае все пак…

— А Хана Райнер? — попита Ласитър, чукайки с пръст по страницата, която обработваше. — Не съм стигнал още до нея, но тя… от кои беше?

Хю разтри уморените си очи.

— От друг вид — каза той. — Донорство на ооцита. Отнема месец. Вашата сестра не беше ли от същите?

— Мисля, че да. Всъщност знам само, че е стояла доста. — Замълча и го погледна: — Защо според вас е отнемало толкова време?

Хю сви рамене.

— А… — изненада се сам той, — всъщност мисля, че знам. Знам! Хана ми го обясни. Първо, самият Барези настоявал за дългия престой. Хана ми каза, че в друга клиника, където била ходила, я задържали само първия ден, за поставянето, а после й дали инжекции и хапчета за вкъщи.

— Инжекции и хапчета?

— Трябвало да синхронизират тялото й с това на донора.

— Какъв донор?

— Донора на яйцеклетката. Нали така се нарича методът: „донорство на ооцита“ — Ласитър изглеждаше напълно озадачен. Хю въздъхна: — Понякога дадена жена… като Хана… не може да забременее. Защото яйцеклетките й са… твърде стари.

— Какво означава това?

— Ами… те ги получават наведнъж… говоря за жените… когато се родят. Знаете това, разбира се.

— Разбира се — излъга Ласитър.

— Та, от самото начало разполагат с всички яйцеклетки, които им е писано да имат. Само че с остаряване на жените, остаряват и яйцеклетките. И понякога се получават усложнения. Хромозомите се разиграват, появяват се генетични увреждания или яйцеклетките не могат да бъдат лесно оплодени. Методът е разработен за такива случаи. Защото жените като Хана могат да раждат, т.е. могат да износят дете. Някой като Барези взема яйцеклетка от млада жена — донора, — която после оплождат с… хм… със спермата на съпруга на Хана… и слагат така оплодената яйцеклетка в по-възрастната жена. — Изтощен от обяснението, Хю отпи дълга глътка, изплакна с питието устата си и с наслада преглътна.

— Значи… биологически казано… това дете не е на тази жена.

Хю забарабани с нокти по ръба на тумбестата чаша.

— Позволявам си да не се съглася. Биологически погледнато детето е нейно. Тя го износва, ражда го и започва да го гледа. Но в генетичен аспект те нямат нищо общо, защото цялата ДНК е дошла от съпруга и донора. Струва ми се, че Хана се безпокоеше от това.

— Защо ми го казвате?

— Ами хлапето не е приличало много на Иржи, нали?

— Не знам — призна Ласитър. — Аз видях само снимка, на която детето беше още бебе. Вие двамата, предполагам… сте поддържали контакт.

— О, да. Цели две години си пишехме всяка седмица. После… престанахме. Тя ми изпрати снимка на малкия и… ами… предполагам, че е имал нещо общо с донора, защото не приличаше много на Иржи… не че той може да спечели конкурс за красота.

— И все пак не разбирам… защо е необходим цял месец…

— Заради инжектирането на хормони. Нали ви разказах. Жената, получила яйцеклетката… — обясни Хю с нежелание, — трябва да синхронизира, в смисъл, да промени своя месечен цикъл в съответствие с този на донора. А Барези имаше свои виждания за това.

— Ясно.

— Той настояваше да са му тук под ръка през целия месец… макар в другите клиники да не е така. Той задържаше дори местните пациенти. Обичаше да следи хормоните им изкъсо. Освен това не му харесваше, че някои от тях летят със самолет — твърдеше, че това било грешка, тъй като имало нещо, свързано с въздушното налягане.

Ласитър слушаше намръщен. Значи през това бе минала Кати? Беше изтърпяла всичко, без да спомене за хормоналните инжекции, ооцитите и донорството на яйцеклетки. От друга страна, Кати никога не бе обичала да говори за толкова интимни неща. Дори с него. Може би… точно с него.

— Мога ли да ви запитам нещо? — обади се Хю.

— Разбира се.

— Ще ни се обадите ли? Имам предвид за убийствата. Не знам дали разбирате… Найджъл ме подмята за Хана, но аз много я харесвах. — Направи безпомощен жест, погледна Ласитър и се прозя: — О, Боже, скапан съм. Май е най-добре да лягам. — И леко залитайки, тръгна през фоайето.

Ласитър върна вниманието си към книгата за регистрация. Прекарваше пръст по десетките страници, плътно изписани с имена, и търсеше с поглед издайническите букви „КБ“. Беше механична работа и докато я вършеше, му хрумна нещо.

Дали убийствата нямаха нещо общо с донорите? Донорите на яйцеклетки или сперма? Намери поредното име и го въведе в компютъра. Имаше случаи, когато хора започваха да преследват генетичните си наследници: мъже, неинформирани за бащинството си, научават по-късно, че са имали дете, дадено за осиновяване. Беше гледал подобен репортаж по „60 минути^[1]“ преди много време.

Късно е, каза си Ласитър, изморен си. Хм… Грималди в самоубийствена мисия, имаща за цел да бъдат премахнати потомците му? Спомни си, че вече бе отхвърлил тази идея, и то с основание. Нямаше никакви индикации, че Грималди е бил донор на сперма, а и дори да е бил, защо ще преследва „своите“ деца? Освен ако е побъркан, а Ласитър бе отхвърлил тази хипотеза още в началото.

Намери ново „КБ“ и вписа името.

Ами ако… ако имаше голямо наследство? И ако наследникът на състоянието е знаел, че покойният е бил донор на сперма? И започва да се страхува, че един ден заченатите със спермата деца ще дойдат и ще предявят претенциите си за своя дял от наследството.

Измислена история, скептично прецени Ласитър. Колко по-просто би било да се унищожи архивата на клиниката… което, впрочем, също беше направено.

Пръстът му спря на следващия запис — жена, която бе останала трийсет и пет дни в пансиона. Четвъртата. Още не бе стигнал до името на Хана Райнер. Понеже и Хана, и Кати бяха от подложените на процедурата с донорство на ооцита, той бе маркирал имената им с двойна звездичка.

Следващата: Мари Уилямс от Минеаполис, Минесота. Беше се регистрирала в пансиона на 26 март 1991 и беше напуснала на 28 април. Двете с Кати бяха един и същи случай и престоите им се застъпваха с една седмица. Сигурно са се познавали, помисли си Ласитър.

Продължи да прелиства страниците на регистъра и да записва имената на пациентите на клиниката. Не след дълго намери следващата клиентка от категорията „донорство на ооцита“:

Марион Кер — К.Б.

„Еджър Лейн“ 17

Бресингам, Б.К.

Пр.: 17–11–92

Зам.: 19–12–92

Беше вече въвел името в компютъра и бе започнал да търси следващия случай, когато осъзна за какво става дума! Бресингам, Британска Колумбия, Канада. Беше забравил името й, защото не му се бе сторило съществено. Но сега… седеше изумен. Онова търсене в „Нексис“… в Прага… точно преди посещението в болницата при Иржи Райнер… „палеж И дете И убийство“ или нещо такова… и извадката с единствения интересен случай… беше разказ за семейство Кер.

Не си спомняше подробностите, с изключение на това, че детето на Марион бе убито точно когато Грималди е бил в болницата. Ако беше така, този случай нямаше нищо общо със смъртта на Кати и Брендън. Ако пък имаше, значи убиецът не беше един, следователно ставаше дума за конспирация. Конспирация, поставила си за цел да избива деца!

Самата мисъл за нещо такова тогава му се бе сторила абсурдна, но онова, което собствените му очи виждаха, бе:

Марион Кер — К.Б.

Бресингам, Б.К.

Имаше нужда от чаша кафе, затова се върна в стаята, извади пликчето нескафе от барчето и кипна чаша вода, използвайки нагревателя, предвидливо предоставен от управата на пансиона.

Не знаеше какво да мисли. Името на Кер подсказваше… Не, доказваше… че има повече от един убиец и вече нямаше как да се прави, че „Умбра Домини“, смъртта на Бепи и пребиването му в Неапол не са част от една и съща мрежа. Но когато си зададеше въпроса „защо“… мозъкът му блокираше.

С чашата нескафе в ръка той се върна във фоайето, където го чакаха разтворената в началото книга за регистриране и включеният компютър.

Следващите три часа минаха в затъпяващ труд. Усещаше, че е изморен и концентрацията му изневерява, така че си наложи да проверява по два пъти всяка страница. Вниманието му обаче все се раздвояваше и в един момент се усети, че прелиства страница, без да е сигурен дали я е прегледал.

Беше три и половина сутринта, когато реши, че е напипал някаква логика. Но си забрани да мисли за нея, преди да е приключил. Смяташе, че това ще му позволи да се концентрира само върху случаите, които се вписват в схемата. Когато най-сетне стигна до края, небето бе започнало да порозовява.

Беше смачкан. Затвори с отвращение кожената корица на дебелата книга и се протегна с такава сила, че ребрата му изпукаха. Изгаси осветлението и се върна в стаята си.

Едва там си позволи да направи онова, което досега си бе забранявал — да отдели процедурите с ооцитата, т.е. жените, стояли в пансиона месец и повече. Двойните звездички ги открояваха, така че с помощта на компютъра след няколко секунди имаше списък от осемнайсет имена:

Катлийн Ласитър

Хана Райнер

Матилда Хендерсън

Адриана Пеня

Марион Кер…

Първите пет бяха мъртви. И децата им също. И всички бяха загинали в пламъци.

Затвори очи. В съзнанието му изплува образът на Брендън. „Чичо Джо! Чичо Джо! Гледай ме! Мога да правя кълбо. Виж!“, при което хлапето неумело се преобръща. Изобщо не беше кълбо, а по-скоро търкаляне по пода, но Брендън скача като олимпийски гимнастик, вдигнал победоносно ръце с горда усмивка.

Ласитър отново погледна списъка. Жените бяха предимно от Щатите и Западна Европа, но имаше и от Хонконг, Токио, Тел Авив, Рабат, Рио.

Премести компютъра на бюрото до прозореца и включи модема в телефонната линия. Използвайки програмата за кодиране, зашифрова файла cbguest.lst и го изпрати в офиса си във Вашингтон. После написа кратко писмо до Джуди Рифкин и приложи към него имената и адресите на осемнайсетте жени. Помоли я да съобщи на Риордан, че поне пет от жените в списъка са мъртви и че е много вероятно останалите да ги грози смъртна опасност. Риордан трябваше да се свърже с властите в съответните населени места и да издейства съответната защита на застрашените. Спомена, че смята да се върне до ден-два, за да обясни подробно.

Междувременно нареди на Джуди да отвори досие на името на покойния Игнацио Барези от Монтекастело, Италия, и да започне да събира информация за него, за клиниката му и за метода на оплождане, известен като „донорство на ооцита“. Накрая я помоли да подкрепи Риордан в откриването на останалите тринайсет жени. Имаше вероятност, ако се действа чрез полицаи, всички те да се изпокрият. А той точно това искаше.

Писмото се получи дълго две страници и след като го изпрати по електронната поща на Джуди, усети, че вече адски му се спи. Тогава осъзна, че е уикенд и има опасност Джуди да не провери пощата си до понеделник сутринта, което беше недопустимо. Погледна часовника си. Пет и половина сутринта, значи единайсет и половина във Вашингтон. Посегна към телефона и набра домашния номер на Джуди. Чу сигнала за позвъняване четири пъти, след като се включи телефонният й секретар. Изчака дългия сигнал и поканата да остави съобщение, после каза: „Джуди, обажда се Джо. Провери електронната си поща веднага. Важно е. Ще се видим след два дни“.

Съблече се и се просна на леглото, сякаш се готвеше да заплува по гръб. Затвори очи, вслуша се в дишането си и зачака да заспи.

Но мислите му се въртяха във вихрушка. Видя Мари Сандерс, хванала за ръчичка момченцето си. Очите на детето бяха махагоново кафяви и бездънни като кладенец. После изплува почернялото личице на Брендън, стрелна се през главата му и се разнесе гласът на Томи Труонг: „Няма кръв в това малко момче.“ След това се сети за опустошения поглед на Иржи Райнер. И за сълзите на Кара Бейкър.

Боже Господи, помисли си той и дръпна постелките през главата си, това си е живо клане!