Джон Кейс
Сянката на Бога (25)

25.

Ласитър стоеше до прозореца на стаята си в хотела, държеше чаша „Лафрейг“ и наблюдаваше проливния дъжд. Лошото време поддържаше свой ритъм и шибаше стъклата на пориви, сякаш самата нощ шепнеше: „Навън… навътре… навън… навътре“.

От време на време небето се разкъсваше на парчета от поредната светкавица, пейзажът се осветяваше ярко като декор на сцена и за част от секундата можеха да се видят локвите, блестящите мокри стени и неясните очертания на сградите в далечината. После отново се стъмваше и се разнасяше продължителният грохот на гръмотевицата.

Ласитър слушаше плющенето на дъжда, разклащаше леда в чашата си и размишляваше за нещата, които знаеше и които още не му бяха известни. Някой убиваше деца, заченати в италианска клиника за лечение на безплодие. Религиозен фанатик, който е нает от католически култ с името „Умбра Домини“.

Но как точно бе замесена „Умбра Домини“? Това, че Бепи бе убит точно докато бе разследвал групата, определено бе показателно, но какъв по-конкретен извод можеше да се направи? От друга страна, Ласитър съзнаваше, че може да не е бил единственият клиент на Бепи, който несъмнено бе замесен в доста неща. Колкото до сблъсъка в Неапол, предполагаше, че зад него стои Делла Торе, но отново възникваше същият труден въпрос: „Защо“. Нямаше никакви свидетелства за уличаваща връзка и подозренията му оставаха напълно неподкрепени. После идваха бутилчиците за светена вода, които притежаваха и носеха със себе си и Грималди, и Делла Торе. Колкото обаче и любопитно да бе това обстоятелство, и то не доказваше нищо. Бутилките можеха да са дарение на „Умбра Домини“ от техни заклети последователи. А може водата в тях наистина да е осветена… от Делла Торе или папата. Или да беше вода от Лурд^[1]. Но пак, какво от това?

Оставаше банковият превод.

Целта на тези пари — а сумата беше все пак значителна — беше неясна. Можеше да има нещо общо с работата на Грималди за „Салве Каело“, закупуване на оръжие или подкупване на сърбите. Можеше, но беше неправдоподобно. Банковият превод бе направен непосредствено преди серията убийства на деца. Разбира се, този факт не означаваше задължително, че между двете събития има причинно-следствена връзка. Къде беше грешката в тази логическа конструкция. Вярно, „Post hoc, ergo propter hoc“ — след факта, значи вследствие на него, но все пак…

Ласитър отпи от скоча и се наслади на специфичния му дъх на пушек. Знаеше вече много повече, отколкото бе знаел преди месец, но всичко се свеждаше до един и същи мъчителен въпрос: „Защо?“.

Това той още не знаеше и — което беше много по-лошото — не можеше да си представи защо някой — още повече вярващ човек — ще тръгне да избива невръстни деца. Нямаше не само теория, но дори и зачатък на хипотеза.

Как така „Умбра Домини“ — религиозен орден, макар и реакционен — ще обяви война на децата? Брошурите на култа осъждаха съвременните репродуктивни технологии и още много други неща, но това едва ли можеше да бъде мотив за убийство. Имаше някакъв друг, много по-зловещ и все още неизвестен фактор. Но какъв?

Светкавиците навън прорязваха нощта, гръмотевиците разтърсваха стаята. Ласитър крачеше зад прозореца и отпиваше от питието си. Какъвто и да бе отговорът, най-вероятното място, където можеше да го намери, бе клиника „Барези“. Това означаваше полет до Рим на сутринта, наемане на кола и три часа път до Монтекастело. После щеше да наеме стая в „Пенсионе Акила“ и да решава как да продължи.

Извади преносимия си компютър, нахвърли няколко бележки, за да фиксира наученото за убийствата на Хендерсън и Пеня. След това съхрани файла на диска, зашифрова го, свърза се по модема, ползвайки телефонната линия в стаята си, и го прати като електронна поща до компютъра у дома си. После извести Джуди къде би могла да го намери през следващите няколко дни.

 

 

Беше почти три и половина, когато Ласитър мина през средновековните градски порти на Тоди — красиво и процъфтяващо градче, кацнало на стръмен хълм над умбрийската равнина. Бяха му казали, че може да намери карта на района в туристическото бюро, недалеч от централния площад, така че той се насочи натам, следвайки табелите с надпис: „Centro“. Криволичейки по тесните улички, в крайна сметка той излезе на Пиаца дел Пополо.

Площадът представляваше голямо каменно пространство, заобиколено от също каменни palazzi. Ласитър мина бавно покрай скупчени на едно място масички и се озова пред наклонен паркинг, гледащ на север към Перуджа.

Служител в зелена униформа му поиска пари. Ласитър сви рамене и подобно на възможно най-тъпия турист остави човека да подбере нужното от ръката му. Мъжът отдели шестстотин лирети и деликатно сви банкнота от сто лирети между двата си пръста. Посочи себе си и повдигна въпросително вежди. Ласитър разбра — бакшиш — и кимна. Служителят написа бележка с куп информация на нея и я затъкна между предното стъкло и чистачките.

— Туристическо бюро? — попита Ласитър, използвайки минимум английски думи.

— A-a-a, si — каза мъжът, — si, si. — След което подхвана триминутна тирада на скорострелен италиански, завършила със змиевидно движение на китката. — Шу, шу, шу — изрече накрая той и обърна ръката си с дланта нагоре, за да покаже, че е приключил. — Ecco!

Ласитър се изненада, че след това „обяснение“, което изобщо не беше разбрал, все пак се озова пред вратата на бюрото. Жената там говореше английски съвсем слабо, но все пак схвана какво иска от нея. Обърна се и с няколко светкавични движения извади подробна карта на Умбрия, карта на Тоди и околностите — включително Монтекастело, — списък на фестивалите тук, малък плакат с герба на града и четири пощенски картички с изгледи от района.

Ласитър й благодари, после взе химикалката и лист хартия от бюрото й и написа: „Клиника «Барези» — Монтекастело“.

Поглеждайки написаното, жената се намръщи и изигра сложна пантомима: вдигна ръце към тавана, после ги кръстоса и започна да „мете“. Изкашля се, изтри очи и каза: „Пуф“.

Ласитър нямаше представа какъв е смисълът на всичко това, но се усмихна и се престори, че е разбрал.

— Si, Si — каза той. — Няма проблем.

Жената го погледна скептично, сви рамене, отвори картата и очерта върху нея маршрута до клиниката, а после и втори маршрут до „Пенсионе Акила“. Отбеляза крайните точки със звездички, сгъна обратно картата и му я подаде с: „Buona sera“.

Ласитър си получи колата от служителя в зелената униформа, разгъна картата на седалката до себе си и пое в указаната върху нея посока. Пътят го поведе надолу по хълма, обратно през портите на града и после из провинцията. След няколко грешки накрая излезе на твърда почва и продължи покрай някаква тясна река.

Пет мили по-нататък стигна до главния ориентир, бензиностанция на „Аджип“. Тук реката бе широка не повече от петнайсетина метра, но фигурираше на картата като величествената Тибър.

Мина по моста „Тевере“, зави наляво, след още няколко мили мина покрай няколко сини контейнера за боклук, а след това и през някаква овощна градина. После пътят се разклоняваше. Ласитър отби, спря за малко и разгледа картата. Надясно бе Монтекастело — скрито зад каменна стена селце, сгушено в грамадна скала, издигаща се на около двеста и петдесет метра над речната долина. Същото като на картичката върху хладилника на Кара Бейкър. Нямаше никакво съмнение, че изгледът върху нея бе на място, недалеч от тук.

Жената в туристическото бюро бе маркирала обаче лявото разклонение, затова Ласитър тръгна по него. В началото пътят вървеше покрай царевични нивя, от които сега стърчаха само ниски стебла, после мина покрай една маслинена горичка и няколко семпли къщурки.

Не след дълго пристигна. Отляво видя две масивни каменни колони, чиято вдлъбната като купа горна част бе запълнена с изсъхнала растителност. На стълб от ковано желязо висеше табела с надпис: „Клиника «Барези»“. Мина покрай колоните и около километър по-нататък излезе на билото на нисък хълм.

Това, което видя, прониза сърцето му.

Ако тя не беше построена от същия сив камък както колоните край пътя, от нея вероятно щеше да е останала само черна пепел. Явно точно това се бе опитала да му обясни онази жена.

Дим. Огън. „Пуф!“.

От клиника „Барези“ бе останало онова, което се съдържа в думите „изгоряла до основи“. Там, където високата температура на пожара бе напукала хоросана, камъните се бяха свлекли на безформени купчини. От дясната половина на сградата не бе останало нищо друго освен един почернял комин, заобиколен от изгорели боклуци. Западната страна бе по-слабо поразена… но зейнала към небето. Без таван и с избити от огнената стихия врати и прозорци, останките на клиника „Барези“ изглеждаха много по-стари, отколкото бяха в действителност. Ласитър слезе от колата и смаян се огледа. Гледката на опустошението му напомни за първата ужасна сутрин, когато бе пристигнал пред дома на Кати. Дори отново усети миризмата на изгоряла пластмаса и метал. Никога нямаше да забрави първото си впечатление — овъглена купчина от греди и огънат черен метал.

И за друго му напомни тази гледка — за ексхумирания гроб на Брендън. Полицията се бе постарала да смекчи впечатлението, но той добре помнеше какво бе видял: падналата надгробна плоча, пръснатите наоколо изгорели цветя, стъпкани в пръстта, черната пепел…

По ръцете му полазиха мравки, плъзнаха по плещите му и се събраха на тила. Почувства ледена вълна по гръбнака си й изпита влудяващо усещане за безпомощност. Подпря гръб на колата. Навсякъде, където потърсеше отговори, намираше само изпепелена земя.

Останките от клиника „Барези“ като че ли слагаха край на разследването. Най-сетне беше намерил следа, най-сетне се беше натъкнал на нещо, което свързваше смъртта на сестра му с другите случаи. Беше открил общия знаменател на всичко. Той обаче се оказваше доведен от огъня… до нула.

Напълно обезсърчен, Ласитър изпусна дълбока въздишка. Беше загубил надежда. За пръв път от смъртта на сестра си насам сериозно се усъмни, че някой ден ще разкрие защо тя и Брендън са били убити.

Върна се бавно при разклонението и пое към Монтекастело и „Пенсионе Акила“. Слънцето залязваше и от това разстояние градът изглеждаше като крепост на фона на пламтящото небе.

Пътят се издигаше плавно в началото, а после ставаше все по-стръмен. Виеше се като спирала по склоновете на хълма, на чийто връх беше скритото зад каменните стени градче. Смени предавката от трета на втора, после и на първа. Температурата на двигателя застрашително се покачваше. Десет минути по-късно излезе на относително равен участък, точно пред стените. Спускащите се коли бяха през цялото време на спирачки.

Намираше се в нещо като „чакалня на открито“. Няколко къщи се гушеха в склона, в периферията на малък парк, където под сянката, до красив фонтан седяха жени и наблюдаваха как децата си играят. Останалата част от равното пространство се заемаше от паркинг и Ласитър видя там няколко клетки, резервирани за „Пенсионе Акила“. Избра една от тях, паркира, изгаси двигателя и слезе от колата. На ръждясал метален стълб бе закрепена червена кутия, върху която с големи бели букви бе написано на ръка: „MAPA“^[2]. Вдигна висящия на панти капак и извади отвътре твърда картичка, на едната страна на която имаше начертана на ръка карта, показваща пътя до пансиона, а на другата — скица в две части. Първата изобразяваше пиколо — панталони на райе, огромна усмивка и шапка с надпис: „Акила“. Момчето тръгваше от паркинга с по два куфара във всяка ръка и пети, стиснат под лявата мишницата. Втората част показваше същото пиколо във фоайето на пансиона по време на нисък поклон пред царствено изглеждаща старица. Куфарите вече бяха старателно подредени в редичка. Ласитър намери всичко това за много експресивно, но нямаше нужда от пиколото.

С картата в ръка той отиде до края на паркинга и погледна надолу в урвата. Видя как тъмната лента на реката прорязва пейзажа, а в далечината зърна и светлините на Тоди. Точно под мястото, където бе застанал, се разнесоха детски викове. С изумление видя малко футболно игрище. Дузина момчета играеха в два отбора по шест, без да се притесняват, че вече се смрачава.

Площадката опираше с единия си край в склона, а другият стърчеше в пространството на система от подпори. Цялото поле бе заградено от черна мрежа, окачена на метални стълбове — иначе момчетата щяха да гонят топките по склоновете.

Искаше му се да остане и да погледа, защото гледката бе неповторима, но спускащият се мрак го подсети, че е по-добре да отиде в пансиона по светло.

Явно движението с коли в града беше забранено и когато мина под арката на портала, разбра причината. Просто нямаше място и за коли. Влезе през късия тунел и се озова от другата страна на стената. Тунелът опираше във „Виа Майоре“ — стръмно каменно стълбище, извеждащо до средновековна „улица“, толкова тясна, че без затруднение можеше да докосне едновременно стените на сградите от двете й страни. Малко по-нататък уличката минаваше през тунел в основата на сива каменна постройка и излизаше на каменно площадче.

Всичко беше под наклон и Ласитър вече дишаше тежко, когато видя ярко боядисания овален знак, закрепен в камъка до масивната дървена врата.

 

 

Изненада се. Пансионите обикновено са скромни места, но „Акила“ беше много елегантна сграда.

На старата врата стоеше табела: „Влез“. Ласитър прие поканата и се озова в малък мраморен салон, където мебелите почти отсъстваха, но имаше черен роял. Подът беше частично застлан с ориенталски килими. Зад голямото дървено писалище — на него нямаше нищо освен въртяща се поставка за картички и подвързана с кожа регистрационна книга — седеше мъж на около петдесет години. Беше къдрокос, облечен в тъмносин блейзер със златна катарама. Имаше хубостта на театрален актьор.

— Prego?

Ласитър се приближи до писалището, все още задъхан от изкачването. Ребрата му пулсираха от болка.

— Джо Ласитър — каза той. Вече се запъваше да си спомни италианската дума за „резервация“, когато мъжът го изненада, проговаряйки на английски.

— О, да. Добре дошли в „Акила“! Имате ли багаж? Мога да изпратя Тонио.

— Говорите английски? — запъна се Ласитър.

— Ами… да. Всъщност аз съм англичанин. Бях.

— О, изненадахте ме.

— Повечето хора се изненадват. Човек не очаква да чуе майчиния си език в място като Монтекастело, макар че през лятото ни нападат част от дошлите в страна на киантито.

— Тоскана ли? — засмя се Ласитър.

— Ммм… Там можете да се наслушате на английски… Е, поне през август. — Мъжът се усмихна. — Тук обикновено не идват много туристи… особено през януари. — Той се поколеба, оставяйки деликатна пауза, за да даде възможност на Ласитър да обясни какво го е довело в Монтекастело по толкова необичайно време на годината. Ласитър отвърна на усмивката му, но не каза нищо. — Е, добре! Впишете данните си в книгата и ми дайте паспорта си за няколко часа. Ще ви покажа стаята. — Той обърна регистрационната книга към Ласитър, отвори я на текущата страница и му предложи химикалка.

Фактът, че този човек говореше английски, бе добре дошъл. Той можеше да знае нещо за клиниката и лекаря, който я бе ръководил. Но засега Ласитър имаше нужда само от душ и време за размисъл.

Последва мъжа, който настоя да носи куфарчето му, по широкия коридор. Стените бяха украсени със свещници от ковано желязо във формата на орли, събрали нокти около дебели бели свещи.

Стаята беше голяма, с висок таван и обзаведена с антики. Мъжът посочи прояден от дървояди шкаф.

— Телевизорът е там.

Колкото и старо да изглеждаше, мястото разполагаше с нови радиатори, а мраморната баня беше съвсем модерна. Имаше дори такива екстри като закачалка за подгрети кърпи, а на вратата висеше чисто бяла хавлия.

— Отново изглеждате изненадан — отбеляза мъжът.

— Бих казал щастлив — отговори Ласитър.

Мъжът наклони глава и отвори скритата зад завеса френска врата. Двамата излязоха на малкия балкон. Небето бе потъмняло, с изключение на малкото виолетово петно ниско над хоризонта.

— Ако е ясно, ще можете да видите Перуджа. — Мъжът направи жест към неясното сияние в далечината: — Ето там. — Върнаха се обратно в стаята и англичанинът се отправи към вратата. На излизане се обърна и го погледна. — Ако ви потрябва факс или копирна машина, ние имаме, разбира се. А ако в тази голяма чанта носите компютър, в контакта до бюрото има защитно устройство срещу пренапрежение. Освен това… ще вечеряте ли? Честно казано, ако не ви се ходи до Тоди или чак до Перуджа, едва ли ще намерите по-добро място от тук. Сервираме в осем.

— Звучи примамливо.

 

 

Още преди да приключат с ньокито^[3], Ласитър вече знаеше доста неща за Найджъл Бърлингейм, симпатягата, който го бе регистрирал, и за компаньона му, Хю Кокейн. Хю също бе около петдесетте, но колкото Найджъл бе красив, толкова той бе обикновен. Висок и длъгнест, целият сякаш само нос, уши и оредяла коса.

Както скоро разбра, двамата бяха гейове, приятели от Оксфорд, дошли в Италия през 60-те да рисуват.

— Е, естествено — разказваше безгрижно Хю, — бяхме ужасни като художници, нали, Найдж?

— Направо невъзможни.

— Хубавото е, че се намерихме.

Известно време бяха живели в Рим, а след като бащата на Найджъл починал („от апоплексия, предполагам“), си купили лозе в Тоскана.

— Звучи прекрасно — отбеляза Ласитър.

— Беше по-лошо от рисуването — оплака се Найджъл.

— Прашно… — допълни Хю.

— Потно…

— А помниш ли комарите?

Найджъл се засмя:

— Със зъби от натрошено стъкло.

— А усойниците?

— Усойници? — на Ласитър му се стори, че не е чул добре.

— Мммм… — отговори Хю. — Смъртоносни, макар че всички държаха антивенин в хладилниците си. И не бяха само по земята. Увиваха се и по лозите. Берачите треска ги тресеше, нали, Найдж?

— Мммм…

— Помня, веднъж развеждах туристи. Представяте си: „А това са нашите лози със санджиовезе. Това грозде е пренесено… и така нататък. Посадили сме го през… и така нататък“. Вдигам значи един грозд и… Боже Господи!… озовавам се лице в лице… Не, как се казва, „лице в глава“… — Хю се обърна към по-красивия си приятел: — Има ли змията лице? — Тук се започна дискусия за дефиницията на „лице“, в края на която Хю въздъхна: — Та, така беше в лозето.

— С работниците също беше трудно — обясни Найджъл. — Не знам дали си представяте ситуацията. В Тоскана и без това е пълно с експатриати, така че лозето…

— Абе работата си беше тежка — изкриви лице Хю и погледна приятеля си. — А ние не си падаме по тежката работа, нали, Найдж? Изобщо!

Разговорът продължи в този тон, като Хю отсервираше, а Найджъл сервираше. След ньокито последваха агнешки котлети на грил, които отстъпиха на зелена салата, последвана от купичка плодове, за да се стигне до неизбежното „диджестиво^[4]“.

Ласитър слушаше с удоволствие. Не искаше да разваля вечерта с разказа за своята трагедия, но накрая забеляза, че Найджъл и Хю го гледат очаквателно.

— Сигурно се питате какво ме е довело тук?

Найджъл хвърли поглед на Хю.

— Е, ние, естествено, сме професионално излекувани от любопитство, но… да. Чудим се, разбира се.

— Малко — уточни Хю.

Ласитър отпи от чашката „Фернет Бранка“.

— Ако избирате недвижим имот — каза Найджъл, — бих ви предупредил, че ще си загубите парите.

Ласитър поклати отрицателно глава.

— Всъщност — призна той — надявах се да посетя клиника „Барези“.

Найджъл примигна.

— Уви, лош късмет!

— Знам — въздъхна Ласитър, — видях какво има там днес следобед. — Помълча секунда-две и попита: — Кога се е случило?

— Беше… Кога беше, Хю? Август или края на юли? Помня, че беше в туристическия сезон.

— А как стана? — продължи да пита Ласитър, макар че вече се досещаше.

— Умишлен палеж, нали така, Хю?

— Не беше игра — намеси се Хю. — Никакви деца със свещи, фойерверки или други такива. Сградата беше стара — от шестнайсети век, поне по-голямата част от нея. В миналото е била манастир.

— Беше понесла всички сюрпризи на вековете и ето на… — Найджъл щракна с пръсти, — изгоря до основи.

— Професионална работа — намеси се Хю. — Не остана нищо. Само камъни! Вие всъщност сам сте видели. Дори хоросанът се изпари! Пламъците бяха толкова горещи, че камъните се пукаха. Пожарникарите изобщо не успяха да се доближат.

— Имаше ли някой вътре?

— Не, голям късмет, ако може да се нарече така. Клиниката вече беше затворена — уточни Хю и запали цигара от свещта.

— Как така?

— Барези, докторът, който я управляваше, се разболя. Когато разбра, че няма повече сили, просто си събра нещата. Така че беше затворена месеци, преди да изгори.

— Дали не бих могъл да се срещна с този… доктор Барези?

Найджъл и Хю едновременно поклатиха глави.

— Малко е късничко — каза Найджъл.

— Помина се — обясни Хю.

— Рак на белите дробове — продължи Найджъл и отвя встрани с красиво оформената си ръка дима от цигарата на Хю. — Клиниката ни липсва, макар че, след като Тоди става толкова популярен, можем някой ден да сменим бизнеса.

— Какъв „бизнес“? — не разбра Ласитър.

— Ами в клиниката нямаше къде да се живее — отговори Найджъл, — така че някои от жените, които отиваха там, се настаняваха при нас.

Изненадата на Ласитър бе очевидна.

— Не, това не е случайност — засмя се Хю, — все пак ние сме единствените хотелиери в града.

— Имахме уговорка — допълни Найджъл.

— Пациентите на доктор Барези получаваха специална отстъпка — продължи Хю, — а ние се грижехме за тях. Поемахме ги от летището, организирахме транспорта до тук… Ей такива неща.

— Това не бяха болни хора — отбеляза Найджъл. — Те не се нуждаеха от болнични грижи. Искам да кажа… бяха си напълно здрави жени.

— И познавахте доктора? — поиска да се увери Ласитър.

Найджъл и Хю се спогледаха. Найджъл поклати глава:

— Познавахме се… Но не бих казал, че бяхме приятели. Просто не мога да използвам тази дума.

Хю се облегна на стола.

— Найджъл иска да каже, че добрият доктор си падаше малко хомофоб.

— Но пациентите му отсядаха във вашия пансион?

— Да, но нали ви казах — ние сме единствените в Монтекастело. Предполагам, че е могъл да им осигури нещо в Тоди… но при нас бе несравнимо по-удобно. Що се отнася до самия Барези — него го виждахме съвсем рядко.

Хю започна да събира чиниите върху поднос, балансирайки го на една ръка и обикаляйки масата. Правеше го с подчертани движения на балетист. След малко спря, без да оставя подноса:

— Според мен великият dottore си беше един от нас — каза той с лека усмивка и подчерта казаното с движение на брадичката. — Не се беше женил. Не бе допуснал жена в живота си. Обличаше се превъзходно. Разбираше от антики. Имаше мъничко кученце. И… подчертано странеше от нас. За мен работата е повече от ясна. Само че такива като него са най-яростните хомофоби.

— Какво значи „такива като него“?

— Затворените — обясни Хю. После се извъртя на пети и се отправи към кухнята.

Найджъл го проследи с поглед, а след това се обърна към Ласитър.

— Съжалявам, че сте дошли за клиниката — замислено каза той. — Сигурно сте страшно разочарован. Беше ли… — Поколеба се, размисли и поклати глава. — Не, не би трябвало да питам.

— Да питате какво?

— Е, исках да попитам… има ли нещо общо с жена ви? Говоря за причината да дойдете тук. Искам да кажа, сигурно имате проблеми със зачеването? — Той скри с ръка очите си. — Извинете ме!

— Не — отговори му Ласитър, — не е това. Аз нямам съпруга.

Найджъл изпусна дълбока въздишка на облекчение.

— Доволен съм. Искам да кажа… поне не сте изживели разочарование.

Но Ласитър полюбопитства:

— Беше ли клиниката на Барези… Как да се изразя, последен шанс? Говоря за повечето хора.

Найджъл се облегна назад.

— Хм… честно казано, познанията ми в мистерията на възпроизводството по неизбежност са ограничени от липсата на какъвто и да е личен опит. Но не, не бих казал, че клиниката беше място на последния шанс. Като „Тихуана“ например. Точно обратното, говореше се, че старият бил гений. Несравним. Затова имаше пациенти от къде ли не: Япония, Южна Америка… от четирите краища на света. И… повечето от тях напускаха щастливи.

— Така ли? Кое беше… по-особеното в метода на доктора?

Найджъл се смръщи:

— О, не знам. Както казах, естественият ми интерес е нулев. Но жените не спираха да говорят на тази тема, от което подразбрах, че при Барези няма провал. Имало някакви технически особености. С яйцата… — Найджъл се смръщи още повече. — Хванахте ме! Аз съм безнадежден случай.

— Мразя думата „яйце“ — намеси се Хю, който се бе върнал от кухнята. — Какъв ужас! Да мислиш за себе си като за яйцеклетка! — Лицето му се изкриви от отвращение. — Сякаш си пиле. Пиле с нищожен мозък в курник. — Замълча. После отново изкриви лице. — Всъщност, Найдж, не му казват „яйце“, а ооцита.

— Така ли? — искрено се изненада Найджъл.

— Покрай другите неща, il dottore бил измислил метод, позволяващ на ооцитата да си създаде… броня… която обикновено се създава само след като сперматозоидът проникне през стената. Така не се позволява на другите сперматозоиди да проникнат, тъй като вече няма нужда от тях. Защото… — Хю вдигна ръце като победител в състезание — печелившият вече е избран! — Найджъл изглеждаше отвратен. — Та — продължаваше Хю, — тази броня не само задържала навън ненужните сперматозоиди, но и вдигала оборотите на механизма на оплождане до максимум, така че работата непременно да стане.

— Не съм предполагал, че си толкова добре информиран по тези въпроси — намеси се Найджъл. После се обърна към Ласитър: — Макар че той по правило е много търсен да утешава и все държеше някоя за ръката.

Хю кимна и запали поредната цигара:

— Най-вече Хана.

— Една чехкиня — обясни Найджъл.

— Беше толкова изплашена и толкова сладка. Споделяше с мен всичко, абсолютно всичко.

— Хана Райнер — промълви Ласитър. — От Прага.

— Какво? Нима я познавате?

— Не — отговори той. — Не можах да се запозная с нея. Тя умря.