Джон Кейс
Сянката на Бога (24)

24.

Сестрата на Матилда Хендерсън беше любезна, но нищо повече. Хонър бе на около петдесет години, с къса сива коса. Носеше тежки стилни обеци и грозни очила. Беше облечена в панталони стил шалвар, с ластици на глезените, които напомняха на Ласитър облеклото на героите от анимационния сериал „Аладин“. Брендън толкова много го обичаше. Апартаментът й в Челси бе обзаведен изцяло в бяло, черно и сиво. Не им предложи нищо за пиене, а само направи притеснен жест да седнат на два стола, които като че ли бяха изработени от мека тел.

— Тук съм, защото изглежда има нещо, което ни свързва — започна Ласитър.

Тя само повдигна вежда.

Въпреки студения прием той се впусна в разказ, споменавайки, че сестра му и племенникът му бяха намерили смъртта си също както нейната сестра и нейният племенник. Рой вметваше по някоя и друга дума, докато Ласитър описваше подробностите — от деня, в който бе научил за трагедията, до тази сутрин. Когато свърши, в стаята се възцари напрегната тишина. И тогава тя каза:

— Не разбирам защо сте тук, мистър Ласитър.

Долната челюст на Рой Дънуолд провисна, но Ласитър предупредително го изгледа. После се наведе към нея:

— Помислих си, че… може би… — поколеба се — в моя разказ има неща, които ви напомнят за вашата сестра и племенник…

— Сестра ми и синът й са били убити от някакъв побъркан, докато са спели. Допускам, че може да е същият човек, но не виждам какъв е смисълът…

Ласитър я изгледа. Не знаеше какво да каже.

— Вие… не искате ли престъпникът да бъде открит и наказан?

Тя издуха струя дим и сви рамене:

— Той ще живее с гузната си съвест. Точно както О Джей. — После стана. — Аз съм будистка и вярвам, че всичко това намира своето справедливо равновесие във времето. Сестра ми и аз… не бяхме особено близки, както вероятно ще се намери някой да ви увери. Ако не бях по онова време на Бахамите, предполагам можеха да заподозрат дори мен.

— Едва ли — не се сдържа Рой. — Но, от друга страна, предполагам става дума за голямо наследство.

Хонър го изгледа гневно.

— Не бих казала, че се нуждая от парите на Матилда. Все още не съм решила, но предполагам, че ще ги вкарам във фонд и ще учредя литературна награда на нейно име. А сега, ако не възразявате — тя изразително погледна часовника на китката си, — имам друга среща.

Но Ласитър бе твърдо решен да извлече максималното от разговора с Хонър Хендерсън. Най-малкото за да изключи необходимостта отново да се среща с човек като нея.

— Споменахте, че е можело да бъдете сред заподозрените. Защо?

— Сестра ми ме предаде. Двете живяхме в идеална хармония години наред. Аз рисувах, тя пишеше. Бяхме много щастливи… до деня, когато й хрумна да има дете.

— Вие не сте одобрявали това?

— Естествено, че не го одобрявах. Накрая се наложи да помоля Матилда да се изнесе. И добре, че постъпих така! Когато малкият се роди… Тили започна непоносимо да се лигави. Говореше само за пелени, за болки в гърдите, за играчки и начини за приготвяне на истинска бебешка храна. Стана непоносима, беше просто невъзможно да размениш и две интелигентни приказки с нея. — Хонър внезапно спря и поруменя. — Край на всичко! Аз приключих със скръбта и ви съветвам и вие да го направите, мистър Ласитър. Сега, ако не възразявате… — и тя не особено деликатно ги подбра с ръка, за да ги съпроводи до вратата.

На излизане Ласитър спря и се обърна:

— Знаете ли в коя клиника за лечение на безплодие е ходила сестра ви?

Дълбока въздишка.

— О, Боже, не съм сигурна. Помня, че прахоса много време в търсене и избиране. Ходи в Щатите. После чак в Дубай! Можете ли да си представите!? Посети, мисля, пет-шест такива места. И все дрънкаше за овулации и менструални цикли — лицето й беше изкривено в гримаса на отвращение. — Постоянно си мереше температурата във влагалището и съобщаваше на всички точната й стойност.

— Ходила ли е в Италия — настоя да разбере Ласитър. — Защото убиецът на сестра ми е италианец. — Хонър вече стоеше на прага.

— Не знам. Отношенията ни вече се бяха развалили. Сега… Моля ви! Имам среща.

И вратата решително се затвори.

— Груба кучка — не се сдържа Рой. — Като нищо може тя да ги е убила.

 

 

Най-добрата приятелка на Матилда Хендерсън, Кара Бейкър, живееше на отсрещния бряг на Темза, в Южен Лондон. Рой си пробиваше път през натоварения трафик в посока към центъра с непрестанно използване на клаксона. След известно време вече минаваха по Хамърсмит Бридж. Телефонът в колата иззвъня точно когато излизаха на отсрещния бряг. Рой изруга:

— Едвам го изтърпявам… — Вдигна все пак слушалката, изслуша, каквото му казаха, и с примирен глас отвърна: — Майната му… Добре, звънни ми там след час.

Оказа се, че един от служителите му, изпратен в Лийдс по работа, се натъкнал на проблем с местната полиция. Налагаше се Рой да остави Ласитър за малко.

Барнс беше нещо като анклав. Имаше си езеро с патици и игрище за крикет. Домът на Кара Бейкър представляваше солидна тухлена къща, обградена със стар плет. Две малки каменни лъвчета с панделки от червено кадифе на шиите стояха като часови на входната алея.

Жената, която отвори, беше пълна противоположност на Хонър Хендерсън. Впрочем, и къщата й бе на сто и осемдесет градуса от ахроматичния апартамент в Челси. Кара Бейкър бе малко под четиридесетте, с невероятна красота: буйна червена коса, светлосини очи и тяло с такива сластни извивки, сякаш бе излязло изпод четката на тийнейджър с кипящи хормони.

Къщата й бе обзаведа с въображение и еклектизъм — античните мебели безпроблемно съжителстваха с модернизма. По излъскания паркет бяха сложени персийски килими, във всяко кътче се виждаха предмети на изящните изкуства от различни епохи. По перваза над камината имаше борови клонки — с вече поокапали иглички. Колоните в дневната и перилата на двойното стълбище също бяха обвити в зеленина.

Не можеше да се каже, че е прибрано — вестници и списания, книги, чаши и чинии, шапки и ръкавици бяха пръснати небрежно навсякъде. Червена бутилка за топла вода беше подпряна на облегалката на едното кресло, а на седалката на въртящото се столче пред пианото се мъдреше плик с картофен чипс.

Кара се извини за бъркотията, спря за миг, колкото да събуе обувките си с ритване във въздуха и тръгна напред към кухнята боса, само по чорапи.

— Чаша кафе? — Ласитър я последва. Кухнята се оказа огромна стая с френски прозорец. — Видяхте се с Хонър, нали? — попита го тя.

— Не бих казал, че беше много услужлива — отговори дипломатично Ласитър.

— Бедната Хони — въздъхна Кара. — Прави се на толкова коравосърдечна, а всъщност е парализирана от мъка. Безпокоя се за нея.

Ласитър се поколеба.

— Ако е така, значи е успяла напълно да ме заблуди.

— О, знам, тя може да се държи отвратително. Но повярвайте ми, Тилс — искам да кажа Матилда — бе единственият човек на земята, за когото й пукаше. И за Мартин, разбира се.

Той наклони глава, сякаш не бе чул добре.

— Тя не ми каза такова нещо.

Записука таймер. Кара правеше кафето във френска машина. Натисна ръчката плавно и както личеше — с опит.

— Глупости! — решително възрази тя, ровейки за чаши. — Точно това имах предвид, като ви казах, че се безпокоя за нея. Видели сте я как живее, разбрали сте какви усилия полага, за да се владее, предполагам почувствали сте какво напрежение е това за психиката й. Почакайте… ще ви покажа нейна скица. — Тя остави подноса на масата — две нащърбени керамични чаши, захарница от алабастър и картонена кутия сметана. Отиде до отсрещната стена и откачи от нея голяма рисунка в рамка, на която с писец и мастило бе нахвърлян изглед към Пикадили Съркъс. Подпря я на облегалката на стола и двамата се загледаха. — Разбирате ли сега? — каза тя. — Това е възможно най-сдържаната работна скица, която изобщо някога ще видите. — Кара разпери ръце. — Ето… такава е Хони.

Беше прекрасна творба, безукорна в композиционно отношение и напълно професионална с интригуващия ракурс. Но беше толкова подробна в детайлите, че напомни на Ласитър за онези рисунки на деца от Третия свят, които ослепяват, докато ги завършат.

— Разбирам какво искате да ми кажете.

Кара разбърка кафето си с пръст и го облиза.

— Хонър, която, впрочем, е във фазата, наричана от психоаналитиците „негативизъм“, макар да не отрича, че убийствата са факт или че Тилс и Мартин са мъртви, твърди, че случилото се никак не я засяга. Прави се, че не й пука. — Отпи от кафето и буквално простена от удоволствие.

Кафето беше много, наистина много добро, а и самата Кара Бейкър бе страшно привлекателна. Но Ласитър чувстваше странен имунитет срещу чара й. Това го безпокоеше, защото съзнаваше, че при други обстоятелства определено би я пожелал. В момента обаче магнетизма й му действаше по-скоро на интелектуално, отколкото на физическо ниво. Което го тревожеше.

— Ммммм… — Тя държеше чашата с две ръце. Погледна го и повдигна вежди, сякаш за да му подскаже, че е негов ред да направи някакъв принос към разговора.

— Хонър спомена, че била изхвърлила Матилда… заради детето — схвана намека Ласитър. — Каза, че двете се отчуждили, откакто сестра й забременяла.

— Дъра-дъра — възрази Кара. — Хонър се побъркваше само при мисълта за детето. Тя прекара часове в четене на най-съвременните техники за раждане и сравнителен анализ на смъртността при раждане в различните клиники, да не говорим, че скъса нервите на половината акушер-гинеколози на Харви Стрийт с какви ли не въпроси. Тя непрестанно бдеше над Тилс. Обади се на когото трябва във връзка с раждането. Контролираше лекарствата и диетата й. Беше се нагърбила с всичко…

— Това изобщо не се връзва с жената, с която разговарях преди малко — удивено поклати глава Ласитър.

— Вижте… не е нужно да вярвате само на моите думи — проверете сам. — Тя се наклони към него. — Тилс беше написала в своето завещание, че ако с нея се случи нещо, Хонър ще стане настойник на Мартин. Що се отнася до „изхвърлянето“ от дома й — това беше идея на Тилси. Тя не можеше да си представи как Хонър ще работи спокойно в дом, в който има бебе, което по правило става център на всичко. Истината е, че и двете търсеха къща в провинцията, където да прекарват уикендите. Само че, преди да я намерят… — Тя замлъкна и очите й се напълниха със сълзи. Подсмръкна и ги изтри с ръка. — Съжалявам… Тилс все още страшно ми липсва. С нея бяхме приятелки откакто се помня… И възнамерявахме да доживеем заедно до дълбока старост. Нали се сещате — да носим с достолепие невъзможни шапки в Прованс или Тоскана и… — Кара отново загуби контрол и едва не се разрида. Този път закри с ръка лицето си, стана и излезе от стаята. — Извинете ме… сега ще се върна.

Оставен сам в кухнята, Ласитър се замисли за разговора с Кара Бейкър. Поне досега той се бе въртял само около взаимоотношенията между двете сестри. Време беше да го насочи към онова, което искаше да научи. Например защо според нея някой е решил да убие приятелката й. Кого подозира, знае ли някакви интересни клюки. Да й разкаже собствената си история… за Кати и Брендън. Да я помоли да потърси някакви сходства.

Прибра чашите, занесе ги до умивалника, изплакна ги и ги постави на сушилката. После върна в хладилника сметаната.

Хладилникът беше огромен — особено за Англия, където се предпочитаха по-малките модели. Отвън бе плътно покрит с два-три пласта хартия. Истински домашен музей — скици, снимки, покани, изрезки от вестници, рецепти, пощенски картички, вече пожълтели стикери, листчета с телефонни номера без имена, квитанции с глоби и детски рисунки.

Дръпна вратата. Вложи повече сила, за да се пребори с магнита, и от раздрусването куп листа се отлепиха и паднаха на пода. Вдигна ги и се опита да ги закрепи някак обратно. Тогава зърна картичката.

Впи поглед в нея, замръзнал на мястото си. Преди години беше получил абсолютно същата пощенска картичка от Кати. Представляваше снимка в снимката: като фон бе изобразен планинска град в Италия със скупчени върху каменисто било сгради, заобиколени от средновековна стена. Върху този образ бе монтирана снимка на красив малък хотел, чиито собственици явно стояха зад отпечатването на картичката. „Пенсионе Акила“ пишеше на фасадата му.

Все още помнеше гърба на картичката, която той беше получил, и смесените чувства след прочитането й. Всъщност нямаше прочитане, а само поглеждане, защото посланието представляваше скица — една от глупавите й игри на думи. В четири квадратчета бе нарисувана врата и ръка, чукаща на нея. На първото квадратче юмрукът бе в долната част на вратата; на средните две бе по-високо, а на последното — юмрукът вече удряше по горната част. Смисълът беше прозрачен и тъп: „изчукана“. Кати се бе подписала както винаги с легнала странично главна буква „А“.

Беше я молил да не заминава за Италия. Да охлади малко страстите. Но тя вече бе прахосала шейсет хиляди долара и бе вложила три години в преследване на майчинството. Беше започнала да се изморява — и физически, и емоционално. Ставаше все по-крехка и чувствителна. Безпокоеше го мисълта, че може да отиде в някаква никому неизвестна клиника извън страната, макар че си бе направил труда да я провери по телефона и бе научил, че има отлична репутация.

След като бе получил картичката, беше започнал да се измъчва от мисълта, че и това нейно щастие може да приключи с поредното разочарование. Вече се бе случило веднъж при първата й бременност — осъществена в клиника в Северна Каролина, — завършила със спонтанен аборт. Кати бе смазана и почти неутешима. Ласитър не искаше това да се повтори.

Когато Кара Бейкър се върна в кухнята, той тъкмо четеше написаното на гърба на картичката, паднала от хладилника:

Скъпа К,

Тук е красиво и спокойно. Безкрайни слънчогледови ниви.

Пожелай ми късмет.

Обичам те!

Тилс

— А… — сепна се Кара със странно изражение, сякаш не можеше да повярва на непростимата му постъпка. После устните й се размърдаха в усмивка, но очите й останаха студени. — Знаете ли… струва ми се, че е най-добре да си вървите.

— Извинявам се — каза той и вдигна картичката като веществено доказателство. — Разбирам… Чета пощата ви. Всъщност аз… прибирах сметаната и неволно съборих някакви листа. Тогава тази картичка…

Кара се бе преоблякла в долнище на анцуг и стар, развлечен пуловер. Очите й бяха зачервени, лицето й — посърнало. Взе картичката от ръцете му, прочете гърба й и отново я обърна откъм лицевата страна. Захапа долната си устна и въздъхна.

— Това е градът. Където е клиниката. Там Тилс забременя с Мартин. Затова съм я запазила.

— Монтекастело ди Пелия.

Но тя сякаш не го чу.

— Отидох и аз там, за да… й държа ръката. Беше много красиво — прекрасно място в Умбрия. — Нова треперлива въздишка. — Тя беше толкова… щастлива. Бях взела със себе си бутилка шампанско, но не бях съобразила… Тя, естествено, не пожела да пийне дори глътка. Затова взехме такси и изляхме шампанското на моравата пред клиниката.

— Какво ви каза Рой? — попита я той.

Кара остро го погледна.

— Какъв Рой? — но веднага се сети: — А, да. Вашият колега…

— Разказа ли ви защо съм тук?

Тя прекара пръсти през косата си и се намръщи, опитвайки да си спомни.

— Нещо, свързано със сестра ви… Сестра ви и малкият й син. — Вдигна към него объркан поглед: — Някаква връзка с… Тилс.

— Причината, че си позволих да прочета картичката ви…

— Няма нищо — прекъсна го тя, — оставете…

— Не ме разбрахте. Сестра ми изпрати същата картичка.

— …

— И тя забременя там. След години ходене по мъките.

— Точно като Тилс. — Кара преглътна тежко. — Клиника „Барези“. — Очите й се разшириха и тя наклони въпросително глава: — Мислите, че…? Не, не бих могла да си представя.

— Честно казано, не знам какво точно да мисля. Но е странно, нали? Матилда никога не е споменавала човек на име Грималди, предполагам? Франко Грималди?

— Не.

Попита я може ли да се обади по телефона. Кара го погледна странно, после сви рамене и махна неопределено към френските прозорци.

— Ще си взема вана — изненадващо каза тя.

Ласитър й махна на свой ред и я проследи как излиза. Отне му цели десет минути, но накрая се свърза с Прага. После изчака да повикат на телефона детектив Яначек.

— Ne? — разнесе се гласът на Яначек.

— Франц. Обажда се Джо Ласитър… приятелят на Риордан.

— Да — официално отговори той. — Честита Нова година.

Ласитър му разказа за току-що откритото.

— Имам един-единствен въпрос към Иржи Райнер — продължи той. — Ходила ли е жена му в клиника за лечение на безплодие? И ако да, то къде? Интересува ме дали не става дума за клиника „Барези“ в Италия — и той обясни защо.

— Ще попитам пан Райнер — обеща Яначек. — Ще се обадите ли пак?

— И още как!

— Почакайте така! Можете ли? Ще му позвъня по другия телефон.

— Разбира се.

Ласитър седна със слушалката в ръка и зачака. Изминаха няколко минути, през които в главата му се въртяха различни възможности. Ако и жената на Иржи Райнер бе заченала в клиника „Барези“, тогава общото между случаите щеше да бъде доказано: някой преследва децата, заченати там, и ги избива едно по едно. Убийства на невинни. Но защо? Залови се да съставя списък от всякакви хипотези, когато в ухото му се разнесе гласът на Яначек.

— Ало? Пан Ласитър?

Едва сега осъзна, че бе затаил дъх.

— Да?

— Иржи… първоначално не ми отговори… а се поинтересува защо задавате подобен въпрос.

— Окей… аз…

— Казах му: „Иржи, семейството ти е избито. Отговори ми“. А той… започна да увърта, че се чувствал неловко… като мъж. Накрая ми призна защо се притеснява. Работата е там, че жена му не успяла да забременее от него. Намесил се доктор. Наложи се да настоявам: „Какъв доктор? Къде?“ Не му казвах името на клиниката. Исках да го чуя от него. Накрая ми отговори: „Клиника «Барези» в Италия“.

Ласитър пое дълбоко въздух.

— Аз съм… аз съм… просто не мога да повярвам!

— Ще отидете ли там? В клиниката?

— Това е следващата ми спирка — обеща Ласитър.

Размениха още няколко думи и се разбраха Ласитър да държи чеха в течение. После Кара Бейкър се върна в кухнята. Изглеждаше като преродена. Носеше бяла рокля от тънка материя. Докосна го неуверено по ръката и го погледна с очи, които казваха, че под роклята няма бельо.

Ласитър с изненада се улови, че поклаща отрицателно глава. Безразличието му го удиви. Жената пред него бе страхотна, но вместо да я вземе в ръцете си, той й разказа какво бе научил преди секунди от Яначек и й благодари за кафето и помощта. После стана да си върви.

— Не мога да ти опиша колко ми помогна. Щях да загубя месеци, докато…

— Предполагам — проговори тя с посърнал глас.

Ласитър я погледна и въздъхна:

— Трябва да вървя.