Джон Кейс
Сянката на Бога (18)

18.

Ласитър стана, протегна се и погледна през прозореца към Лак Леман. Около всички светлини имаше ореол от мъгла. В далечината някаква яхта бавно се носеше в мрака, обгърната в сияние. Откъм френската страна на езерото се разнесе вой на сирена. Ласитър изведнъж осъзна… че всичко това е много красиво. Истината обаче бе, че не го чувстваше със сърцето си.

Онова, което намираше за възбуждащо и красиво, бе разпечатката по сметката на Грималди. Движението на парите винаги разкриваше нещо и той бе прекарал много време от живота си на детектив във внимателно изучаване на електронните таблици с финанси, изчовърквайки от числата скритите тайни на фирмите.

Когато се залови отново със сметката, видя, че през 1992-ра година по нея бяха правени месечни преводи от по хиляда долара. Платецът бе „Салве Каело“ — „благотворителният фонд“ на Еглоф. Вноските бяха продължили близо година, след което бяха спрели. Към края на 1993-та отново бе направено теглене по сметката, редуцирало баланса й до 1 000 швейцарски франка. На този ред Макс Ланг бе поставил звездичка с коментар „задължителен минимум за поддържане на сметката“.

След това не бе имало никакво движение до 4 август 1995-та — датата от известието за превода, което бе изпаднало от паспорта на Грималди. На този ден бяха постъпили $50 000 от сметка в неаполския клон на Банко ди Парма. Отново имаше звездичка, срещу която Макс внимателно бе изписал: Сметка на „Умбра Домини“.

Седмица по-късно, на 11 август, Грималди бе изтеглил цялата сума.

Следователно онова, което Ласитър бе намерил в Чикаго — между двайсет и трийсет хиляди долара, — почти сигурно бе остатъкът от парите на „Умбра Домини“. Замисли се над този факт. Изводът бе, че Грималди е бил нает да свърши някаква работа. Но каква?

Освен това какво можеше да се каже за месечните плащания от 1992–1993-та? Ласитър погледна страниците на паспорта и намери в тях потвърждение на онова, което помнеше: тези преводи съвпадаха с посещенията на Грималди в Сърбия, Хърватия и Босна. Изясняваше се, че този човек бе работил за „Салве Каело“, но оставаше въпросът: какво точно бе правил? Миналото на Грималди нямаше никакво отношение към хуманитарната сфера, а и в думите на Еглоф за ситуацията в Балканския регион не бе прозвучало никакво съчувствие. Как се бе изразил той? „Политически тумор“.

Ласитър вдигна телефонната слушалка и без да откъсва поглед от размитите светлини навън, позвъни на Бепи в Рим. Изчака дълго и миг преди да остави слушалката, в нея се чу някакво изтракване, последвано от неясен шум женско изкискване и единствената дума:

— Pronto?

— Бепи? Обажда се Джо Ласитър.

— А, Джо-о! — Бепи прочисти гърлото си: — Как си?

Ласитър се извини за неудобния час и каза, че спешно се нуждае от информация. После помоли Бепи да научи каквото може за религиозна организация на име „Умбра Домини“ и благотворителен фонд „Салве Каело“.

— Няма проблем — обеща Бепи.

— Но действай внимателно, моля те. Не искам някой да се изплаши.

— Si, si… discrete!

— Чудесно… Можеш ли да го направиш веднага?

— А-а… трябва ли ти писмен отчет?

— Не.

— Окей. Ще организирам обяд с Джани. Той знае всичко за религията! Като ти казвам всичко, разбирай всичко. Всичко, което би могло да те заинтересува. Няма проблем.

— Прекрасно. Утре пристигам в Рим. Ще се срещнем на обяда.

— Става.

 

 

Срещата с Бепи беше на Виа Венето, недалеч от американското посолство, пред едно заведение с маси отвън. Въздухът бе чист и хладен, а отоплителните лампи създаваха уют. Когато Ласитър пристигна, Бепи вече седеше в компанията на Джани Масина — отговарящ за религиозната тематика в списание „Attenzione“.

Ласитър се здрависа със журналиста и бе изненадан от поразяващата му прилика с Джони Карсън. За разлика обаче от клаустрофобичната маниерност на популярния американски водещ, италианецът се държеше подчертано непринудено. Когато Ласитър обясни изненадата си от приликата, журналистът се засмя:

— А, да, „другият Джани“. Нямате представа колко често са ми го казвали. Би ми се искало и финансовото ни положение да е сходно.

— Това се отнася до всички ни.

— Само че неговото е подложено на непрестанен натиск заради маниакалната му страст да се жени толкова често — Масина поклати съжалително глава. — Проблемът на Америка — той въздъхна, — истински големият ви проблем е, че вие, хора, така и не усвоихте изкуството на свободната любов. Естествено, нямам предвид никой конкретно, а още по-малко бих си позволил да говоря за вас — изобщо не ви познавам, — имам предвид Америка! Е, сигурно сте наследствено обременени със склонност към пуританство. Вие вярвате в законите и в развода, ние — в прегрешенията и любовните връзки. — Масина се засмя на собствените си думи, после стана сериозен. — Извинявам се. Позволих си да се пошегувам, а сме се събрали да обсъждаме сериозни неща.

Появи се сервитьорът и всички си поръчаха еспресо.

— Та — започна Масина, след няколко минути общ разговор, — приятелят ми каза, че се интересувате от „Умбра Домини“.

— Много.

Масина се наведе през масата и прошепна:

— Тогава трябва да бъдете крайно внимателен. — После се намръщи, за да събере мислите си. — Те представляват една от възродените религии. Мисля, че имат клон дори в Щатите.

Погледна Ласитър, видя изражението на недоумение върху лицето му и се обърна към Бепи. Двамата размениха няколко фрази на италиански и Бепи с усмивка поясни:

— Онова „възродени“… има предвид „родени отново“.

— Точно така — съгласи се Масина. — Раждат се отново къде ли не. Ситуацията е подобна на онова, което имате в Америка. С Пат Робъртсън. Тези хора казват, че единствената истинска вяра е старата вяра. Разбира се, в Америка групите са предимно протестантски. По правило те основават нови църкви. Тук обаче остават в рамките на Църквата и формират… как му казвате там?… associazioni… — той се замисли и намери термина: — Светски ордени.

— Като доминиканците?

— Не, не като доминиканците. В групи от рода на „Умбра Домини“ духовниците са малцинство. По-скоро са като… не знам думата… — отново двамата с Бепи бързо заговориха на италиански.

— Като Хамас! — вдигна поглед след малко Масина. — Точно така! Можете да ги разглеждате като групировка, която отхвърля всичко… само че католическа! Със стриктен устав. Силна мотивация. Разбира се, все пак говорим за религия, не за политика.

— И в какво вярват тези хора?

— В старите традиции. В тридентинската меса…

— Службата на латински — поясни Бепи.

— При която свещеникът е с гръб към конгрегацията — допълни Масина. — След Ватикана–2 свещеникът вече гледа към нея и проповядва на местния език.

— Това важно ли е? — попита Ласитър.

— Въпрос на живот и смърт! — заяви Масина.

— Всъщност — намеси се Бепи — по-скоро става дума за живота след смъртта. — Масина потвърди остроумната забележка с отсечено кимване.

— Значи „отхвърлят всичко“. По-конкретно?

Двамата италианци отговориха в синхрон:

— Ватикана–2.

Ласитър допи на една глътка остатъка от еспресото си и се наведе напред:

— Вижте, когато опира до вярата, няма такова нещо като глупав въпрос. Така че… какво е „Ватикана–2“? Искам да кажа, че на мен ми звучи като „Теория на относителността“ — всички са го чували, но никой не…

— Повратна точка — обясни Бепи.

— Или бомба — поправи го Масина. — Която едва не разкъса Църквата на парчета. Може би малко драматизирам нещата. По-скоро става дума за събор, за среща на католическите водачи от всички краища на света, за да се модернизира — някои биха казали „либерализира“ — Църквата. Традиционалистите се обявиха срещу повечето от предлаганите реформи. Така те създадоха свои асоциации и групи от рода на „Умбра Домини“ или „Легионът на Христос“. Във Франция се появи архиепископ Льофевр.

Бепи погледна Ласитър.

— Изглеждаш ми объркан.

— Може би, за да разбере всичко това, човек трябва да е католик.

— Може би — каза Масина. — Но не е задължително. Някои от тези хора са… неуправляеми. Те заявяват, че папата е Антихрист. Наричат вернакуларната меса… „черна меса“. — Ласитър се усмихна. — И са напълно сериозни! И способни на всичко!

— А „Умбра“?

— „Умбра“ са най-лошите. В началото бяха много шумни и ние мислехме, че ще се стигне до схизма. Предполагахме, че ще ги отлъчат, но изведнъж те… млъкнаха. Постигнаха се споразумения… направиха се компромиси. Сега проповядват на латински, мъжете и жените се молят отделно, имат собствени училища.

— Ватикана не иска схизма — подчерта Бепи.

— А за тях е по-добре да останат в лоното на Църквата. Но дори и при това положение на нещата пресата продължава да ги нарича „католическите Хизбула“. Вижте…! — Масина бръкна в ученическото си куфарче и извади от него някаква брошура: — Вижте това! Донесох го специално за вас… „Crociata Diecima“!

Ласитър хвърли поглед на брошурата. Беше същата, която бе видял в стаята на Грималди на Виа Дженова.

— „Умбра“ ги разпространява с хиляди вече от четири-пет години — обясни Масина. — Това е вербовка… за десетия кръстоносен поход!

— Защо десети?

— Първият от петстотин години насам — поясни Масина, посочвайки брошурата. — Срещу исляма, разбира се. Тези хора твърдят, че Босна е само „ислямско предмостие“. Следователно е дошъл моментът да засвири тръбата за мобилизация. И тук се намесват останалите групи. Като „Салве Каело“. Те всъщност са управлявани от „Умбра“.

— Благотворителният фонд — уточни Ласитър.

Масина махна с ръка на определението.

— Онова, което правят, няма нищо общо с благотворителността. Те вдигнаха до Бихач „бежански лагер“. Само че това по-скоро беше концентрационен лагер, изходна база за набезите на командосите — срещу мюсюлманите, разбира се. Виждате ли иронията? Тези хора създават предпоставките за бежанци, а после натикват нещастниците в концентрационни лагери! И наистина го направиха — първо за сърбите, след това за хърватите. И все срещу мюсюлманите.

— Значи най-сетне се изясни с какво се е занимавал Грималди в Босна — каза Ласитър. — С „благотворителност“. — Вече му беше ясна и връзката между Грималди и Еглоф.

— Наричат го „мускулест католицизъм“ — обади се Бепи.

— Това е съществено — продължи Масина, чукайки с пръст по брошурата, — защото Ватикана–2 декларира, че всички вероизповедания „са осветлени от Бог“. Вие не сте католик и не можете да го разберете, но… Преди Ватикана–2 да стъпиш в православна черква или храм вместо в катедрала, беше смъртен грях. Изобщо мисълта, че… мюсюлмани, протестанти, всякакви… могат да бъдат осветлени от Бог… и да черпят еднакво от неговата благодат… е-е, това е невероятна промяна в една религия, която не чак толкова отдавна е изгаряла еретиците на клади.

Ласитър кимна, за да покаже, че е разбрал.

— С какво друго се занимават?

— Издателска дейност: книги, брошури, касети. За контрола над раждаемостта, за масонството, за абортите, за хомосексуализма — те заявяват, че хомосексуалистите трябва да бъдат жигосвани.

Ласитър се замисли.

— За колко хора става дума? — попита след малко той.

Масина сви рамене.

— Мисля, че вече са към петдесет хиляди. Може и повече. Най-много са в Италия, Испания, Аржентина… Но има и в Щатите. Дори в Япония. Сини и бели. — Като видя, че Ласитър недоумява, Масина обясни: — В „Умбра Домини“ съществуват две групи. „Белите“ са крайно стриктни: денят започва в църквата, жените скриват косите и телата си. Няма дискусии и увъртания. „Сините“…! Те са по-различни. Те „напускат света“.

— Какво означава това?

— Като монасите са. Само мъжете могат да бъдат „сини“. Полагат обет за бедност и безбрачие…

— Аз лично не съм религиозен — вметна Бепи.

— … и се измъчват.

— Искате да кажете, бичуват се?

Масина пак сви рамене.

— Това е стара традиция, а тези хора са традиционалисти.

— Кажи му за ходенето — намеси се Бепи.

— Какво „ходене“?

— Друга форма на покаяние. В неделя „сините“ получават причастие на колене. Трябва да извървят определено разстояние по този начин — така както е ходил Христос, носейки кръста си към Лобното място. Сигурно… сигурно е болезнено. Заради камъните по площада, гранитните стъпала…

Ласитър отмести поглед и чу гласа на Риордан.

— Фаянсаджия?

— Какво? — стресна се Бепи.

— Един от полицаите беше решил, че Грималди си изкарва хляба като слага плочки… защото не можа да измисли друго обяснение за мазолите по коленете му.

— Ами… ако е бил „син“…

— Кой ръководи всичко това, все пак? Някакъв епископ или…?

Масина се наклони заговорнически към Ласитър и се усмихна.

— Не сте религиозен, нали?

— Не.

— Така си и мислех. Главата на организацията винаги е бил наричан — отвори въображаеми кавички във въздуха — „прост свещеник“. Това е човек на име Делла Торе — завърши Масина.

— „Прост свещеник“… на куково лято — изсмя се Бепи. — Все едно да наречеш…

— Готвех се да уточня, че има невероятно излъчване.

— … Бийтълс „гаражна група“.

— Казах, че има магнетизъм — спокойно продължи Масина. — И е още млад. Няма четиридесет. Доминиканец, естествено. Като основателя.

— Защо „естествено“?

— Доминиканците винаги са били за ортодоксалността. „Черните монаси“. Инквизицията е била тяхна. Както и да е, този Делла Торе обича да говори. Църквата му винаги е претъпкана. Тълпата прелива чак на улицата. Когато минава сред хората, те целуват крайчеца на расото му. Гледката си заслужава…

— Къде става това?

— В Неапол. Черквата на Сан Еуфемио. Малка е. От седми век. Там всичко е постановка. Похарчено е цяло състояние за специално осветление. Чух, че били извикали професионалист от Лондон — човек, който е правил същото за представления на открито и рокконцерти. Резултатът е… готически. Когато Делла Торе застане на амвона, той сякаш изплува от мрака и благодарение на някакъв специален ефект изглежда осветен отвътре. А когато заговори — тихо и страстно, — нещо те притегля напред, към него. И ти се приисква душата ти да бъде спасена.

— Усещам, че сте били там? — погледна го Ласитър.

— Веднъж — призна Масина. — Изплаших се. Бях на косъм — показа с палец и показалец — от това да му целуна десницата.

— Мислите ли, че ще се съгласи да ме приеме?

Масина се поколеба.

— Ако бяхте журналист… да. Нали все пак мисията му е да разпространява Словото.

— Значи, ако работех над статия…

Бепи вдигна ръка, за да вземе думата, и изрече с патос:

— „Нови насоки в католицизма“.

Масина сви рамене:

— Не знам. Може и да се съгласи.

— Говори ли английски?

— Говори всичко. Следвал е в Хайделберг, Токио и Бостън.

Бепи се наведе напред:

— Ще бъде ли това опасно за Джо?

Масина се засмя:

— Не, не мисля. Все пак е духовник. Аз обаче бих внимавал — обърна се той към Ласитър. — Защото като нищо може да ви покръсти.

 

 

Неапол.

Ласитър взе такси, слезе на няколко преки от централата на „Умбра Домини“ и извървя остатъка от пътя. Бавно.

Сега, когато вече беше тук, претекстът не му се виждаше убедителен. Макар че се бе снабдил с визитки, представящи го за Джон С. Дилейни, продуцент на CNN във Вашингтон, съществуваше определена вероятност Делла Торе вече да очаква идването му. Та нали беше удрял по вратата на Грималди в Рим, беше се срещал със сестра му, беше проникнал в тайните на банковата му сметка и бе разговарял с Гюнтер Еглоф. Не беше изключено той да е забравил срещата им още след хлопването на вратата, но Ласитър се съмняваше. Колкото и небрежно да бе задавал въпросите си Еглоф, той все пак бе поискал (и бе получил) визитната му картичка, името на хотела и плановете му относно пътуването. Пък и нали го бе наблюдавал през шпионката.

И не без основание. Защото нещата бяха свързани. Грималди с „Умбра Домини“, „Умбра Домини“ със „Салве Каело“, „Салве Каело“ с Еглоф, Еглоф с Грималди.

Ситуацията може да стане конфузна, мислеше Ласитър, а някакво ъгълче в мозъка му го предупреждаваше: „Или още по-лошо“.

Стигна до неокласическа вила с помпозни дървени врати и малък двор. В центъра му бълбукаше фонтан, а водните струи излитаха от статуи на митични същества.

Колкото вилата бе семпла отвън, толкова бе модерна отвътре. Въздухът буквално пулсираше под неоновото осветление. Чуваше се лекото бръмчеше на факсове, приглушеният мелодичен звън на клетъчни телефони и шумолене от вентилаторите на работещи компютри. Секретарка в рокля с дълги ръкави, говореща два езика, погледна визитката му, без да я взема, и го изпрати в офиса за връзки с обществеността, където се обработваха всички заявки от медиите.

Там Ласитър изчака десетина минути, заобиколен от книги и брошури с логото на „Умбра Домини“: златен медальон, в който на пурпурен фон се виеше линия, наподобяваща склон на хълм, кръст и дълга сянка от кръста, в която светли букви със златен кант изписваха „Умбра Домини“. Брошурите бяха на няколко езика, включително и на английски, но преди Ласитър да успее да ги разгледа по-подробно, влезе делови млад човек с модна прическа.

— Данте Вила — представи се той и протегна ръка.

— Джек Дилейни. Работя за CNN.

— Имате ли визитка?

— Естествено! — Ласитър я извади от джоба си и му я подаде.

— С какво мога да ви помогна, мистър Дилейни?

— Планираме да направим серия предавания върху новите насоки в християнството.

Младият мъж повдигна вежди и отметна назад лъскавата си коса.

— Нима?

— Абсолютно. От онова, което ни бе казано, разбрахме, че „Умбра Домини“ е един от най-бързо разрастващите се светски ордени в католицизма. Ако е така, можем да разкажем за него като част от по-голям материал… Зависи.

— Зависи ли? От какво?

— Е, знаете как е в телевизията. Много замисли се променят в зависимост от това кой стои пред камерата. Което, честно казано, е причината да съм тук. Научих, че отец Делла Торе може да бъде… неотразим. Ако е така, надявам се да взема предварително интервю от него… Просто за да добия лична представа как би звучал. Няма да отнеме много време. А и аз, от друга страна, ще мога да му разкажа какво се надяваме да постигнем. — Младежът се понамръщи и Ласитър реши да демонстрира повече ентусиазъм: — Казаха ми, че бил направо забележителен!

Все така намръщен, италианецът се поинтересува колко време ще остане в Неапол.

Ласитър примигна.

— Известно ми е, че би било редно да си уговоря среща предварително, но в случая просто не беше възможно. Всъщност бяхме тук със съвсем друга задача, но аз си казах: „Защо не опитам, по дяволите!“. О… извинете за последното! Нали разбирате, бях в Рим и изведнъж ми щукна да се кача в колата и да прескоча насам. С две думи, да си опитам късмета…

— Ясно! — отсече младежът и неодобрително всмукна въздух през зъбите си. — Както можете да се досетите, отец Делла Торе е изключително заета личност. От друга страна… сигурен съм, че той би пожелал да протегне ръка… Разбирате ли, той залага много на… — бърза усмивка — установяването на ред и от другата страна на „локвата“.

— Ъ-ъ…

— О, да! Ние вече имаме няколко центъра в Щатите.

— Така ли? — вежливо се поинтересува Ласитър и веднага извади бележника си.

— Дейността ни там всъщност се разширява с всеки изминал ден. Мога да ви покаже данните…

— И откъде са те?

— От Ню Йорк, Лос Анжелис, Далас.

— Значи засега се ограничавате с градовете?

— Всъщност, да. Концентрираме дейността си в нашите училища. Но имаме и места за отдих в провинцията. Нищо особено…

— Ако проявим желание да заснемем нещо?

— О, даже няма да ви се наложи да напускате Щатите. — Младежът отиде при бюрото си, завъртя ролодекса и се усмихна: — Всъщност повечето от интересуващите ви неща ще намерите във Вашингтон. Като се започне с училището „Сейнт Бартоломю“ и се…

— „Сейнт Барт“?

— Знаете ли го?

— Та аз съм играл срещу техния отбор. Когато бях в гимназията. Те участваха в ИАК.

— Моля?

— Това е спортната лига.

— А-а…

— Не съм предполагал, че „Сейнт Барт“ са…

— Едни от нашите ли? — засмя се доволно Вила. — Повечето хора мислят, че всички католически училища са едни и същи. А те, разбира се, не са. — Отново се съсредоточи върху ролодекса. — Мариленд беше близо до Вашингтон, нали не бъркам? — Произнесе го „Мариленд“, а не „Мериленд“.

— Да — потвърди Ласитър, — почти врата до врата.

— Е, там имаме почивен дом. Сега виждам, че имаме задействана програма и в нещо, което се казва „Анакостия“.

— Това е част от Вашингтон.

— Отлично! Ще ви дам списъка.

— Прекрасно.

— Всъщност имам готов материал, който предлагаме на всички репортери, така че, ако искате…

— Страхотно. Нямам думи. А… що се отнася до отец Делла Торе?

Младежът протегна ръка и за пореден път предложи щедрата си усмивка.

— Нека първо ви дам готовите материали. След това ще се обадя на секретаря му. Ще бъдете ли така любезен да седнете…

Докато чакаше, Ласитър подробно разгледа сгъваемата карта на света. В центъра й беше Неапол, от който тръгваха лъчи до онези места, където орденът имаше центрове. Видя, че става дума за поне двайсетина държави: Словения, Канада, Чили… Тези хора бяха завзели земното кълбо!

На обратната страна на картата имаше хистограма на членската маса по страни. Точно беше започнал да я изучава, когато младежът се върна. Държеше папка с материали, хванати със спирала. Върху корицата се виждаше пурпурно-златното лого на „Умбра“. Малка лепенка съобщаваше, че е на английски език.

— Тук ще намерите много информация — увери го Данте, — включително статия в „Ню Йорк таймс“ и друга в католическия сборник „Време на промени“. — Усмивка. — Ако вече не сте ги прочели.

— Прекрасно.

— Колкото до отец Делла Торе… — продължи той с грейнало лице и хвърли бърз поглед на визитката на Ласитър, която все още държеше. — Е, вие имахте голям късмет, мистър Дилейни.

— Като ми говорите така, ми напомняте за баща ми — пошегува се Ласитър. — Обикновено ми викат Джек.

Данте се усмихна.

— Добре, в девет има прием на нови членове, а за десет е планирано посвещаване в сан. Така че се оформя свободен прозорец в… да видим сега… аха, нека бъде в единайсет и трийсет за по-сигурно.

— Безкрайно съм ви благодарен.

— Той се поинтересува ще доведете ли със себе си и фоторепортер.

— Съжалявам, не смятах да…

— Няма значение. В папката ще намерите подходящи снимки — Данте отметна косата от челото си и протегна ръка.

Ласитър започваше да изпитва угризения от цялата тази проява на добра воля.

— За колко часа казахте…? — попита той и отново извади бележника си, сякаш имаше поне дузина други срещи и се боеше да не обърка нещо.

— Единайсет и трийсет сутринта. И не тук… Той ще е в църквата. Там има кабинет, където ще го намерите. Почакайте, ще ви начертая схема.