Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Genesis Code, 1997 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Иван Златарски, 2000 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,2 (× 21гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- dave(2009 г.)
Издание:
ИК „Бард“, 2000
Оформление на корицата: „Megachrom“, Петър Христов
Редактор: Теди Николова
ISBN 954–585–165–1
История
- —Добавяне (сканиране, разпознаване и редакция: dave)
13.
Ласитър се събуди от някакъв звън и облак ослепителна светлина — плътна стена с такава яркост, че той се отдръпна от нея и закри очите си с ръка, докато се надигаше от леглото. Телефонът продължаваше да чурулика, така че подобно на изненадан от слънцето вампир той залитна напред със затворени очи. Намери опипом телефона, хвана слушалката, вдигна я, прочисти гърло и измърмори:
— Да?
Човекът от другата страна за момент не каза нищо, после попита:
— Спеше ли? — беше Риордан.
— Не — излъга машинално. И сам не можеше да обясни защо, но винаги, когато телефонът го събуждаше, отричаше, че е спял. Дори да беше в три сутринта, чувстваше необяснима вина, сякаш светът бе в правото си да очаква от него винаги да е нащрек. Щом звънящият не спеше, тогава и той можеше да бъде буден.
— Сигурен ли си?
— Да… Колко е часът?
— О… точно седем.
— Задръж така.
Миналата нощ бе имало токов удар и Ласитър бе забравил да препрограмира таймера, управляващ завесите и щорите на горните прозорци. Навън дърветата, стволовете, клоните и листата им, бяха обхванати в леден обков. Слънчевите лъчи попадаха върху гладката повърхност и се отразяваха болезнено ярко. Имаше чувството, че в стаята нахлува приливна вълна от светлина. Потърси ключа на стената, докосна го и чу над главата си леко бръмчене. Бавно притъмня и Ласитър се върна при телефона.
— Какво има?
— Свалиха ме от случая.
— Какво? Защо?
— Ами… по две причини: първо… Сигурен ли си, че не съм те събудил? Казвали са ми, че имам навика да се обаждам на хората по…
— Сигурен съм.
— Значи си от ранобудните. Като мен.
— Давай по същество.
— Добре тогава. Ами, както смятат по върховете, случаят е решен. И ако питаха мен…
— Не е решен.
— Знам, знам какво ще ми кажеш, но нека ти съобщя и втората причина: имаме двойно убийство в Анандейл. Една от жертвите е полицай.
— Съжалявам…
— Хлапе на двайсет и четири години… Готино хлапе, новак… Отбил се в някакъв магазин за чаша кафе. — Риордан замълча. — Има дъщеричка само на два месеца… Прибирал се вкъщи, жена му стоплила яденето и го чакала и… БАМ!… Пречукват го, докато си купувал кафето.
— Това е ужасно…
— Не си чул и половината. Другата жертва е тайландка. Получила си гражданството преди два дни. Работила на телефонни поръчки по празника, плащали й пет и осемдесет и седем на час и… БИМ, БАМ, БУМ!… Получила три в лицето. Добре дошли в Америка! Весел Ден на благодарността! Почивай в мир!
— Виж, Джим… разбирам какво искаш да ми кажеш, но…
— Има и още нещо: имам покана за конференция, така че… трябва да се приготвя.
— Конференция?
— Да. Едно от онези мероприятия, дето… Как им казват… побратимявания? Измислица на Интерпол. В Прага. Бил ли си някога в Прага?
— Не… Каква конференция?
— Абе определили са ме да председателствам един от форумите — с двама жабари и руснак. Нали се сещаш: „Защо пък да не повикаме и редови американски детектив?“. Ще си бъбрим за „Задачите на полицията в демократичното общество“… щото чехите си нямат такова, поне не са имали отдавна.
— Знам.
— Както и да е, Анди Писарчик поема за известно време случая на сестра ти и племенника ти. Спокойно, той е умен. Ще приключи разследването както се полага. А… ето, мога да ти дам номера му.
Ласитър искаше да спори. Риордан беше един от най-добрите в Северна Вирджиния следователи, специализирани по убийствата. Беше обаче безсмислено да предъвкват с него нещо, което не можеше да се промени, защото разпределението на случаите не бе сред задълженията на Риордан. С това се занимаваха хора, много по-високостоящи от него.
— Може ли поне… докато имам тази възможност… да те попитам някои неща?
— Окей — каза Риордан с глас, в който не се чу ентусиазъм.
— Нашият човек… Проверихте ли телефонните му обаждания от онзи мотел?
Риордан не отговори веднага. Явно беше, че се колебае. Накрая каза:
— Не знам… Чакай да видя. „Комфорт Ин“… Сигурен съм, че възложих да направят проверката. Ето, вземам папката от Писарчик. Стой така… — Ласитър чу разлистване на хартия. — Аха… Ето тук… Да, едно обаждане. До Чикаго. Продължителност под минута. Нищо особено.
— И на кого се е обаждал?
Отново колебание.
— Ами… — Детективът не се опитваше да скрие, че се съмнява редно ли е да говори за тези неща. — В хотел „Ембаси Суитс“.
— И?
— С централа е. Ако са го свързали с някого, ние как да го разберем? — Гласът му звучеше оправдателно. — И толкова. Не сме правили нищо повече. Там имат… Колко?… Поне двеста стаи. Освен това разговорът е за по-малко от минута. Спокойно може да са му дали и грешен номер.
— А бутилката?
— Снехме от нея частични отпечатъци. Всички са на Доу. Лабораторията изследва повторно съдържанието и отново стигна до извода, че е обикновена вода. С микроскопични примеси. Така че и бутилката води до все същото „И какво от това?“.
— Снимали сте я, предполагам. Има ли някакъв шанс да получа копие?
Силна въздишка.
— Виж… ще видя какво мога да направя. Само че, Джо, разбери — не работя вече по случая! Отсега нататък си говори с Писарчик.
— Добре. Чакай, ами онзи пансион във Флорида? Там, където „Гутиерез“ си е получавал пощата. Имаш ли адреса?
— Я ми се махай от главата — засмя се Риордан и прекъсна разговора.
Оказа се, че в Чикаго има четири хотела с име „Ембаси Суитс“. Ласитър не посмя да разпитва Риордан за онзи, който ги интересуваше. Така че изпрати в „Комфорт Ин“ един от своите детективи, бивш ФБР агент на име Тони Харпър. Беше сигурен, че Тони ще вземе от администрацията копие на сметката, макар че най-вероятно щеше да се наложи да бутне някой долар. Оказа се прав. Два часа по-късно детективът му прати по факса копие на сметката и разписка за сто долара. Основанието за сумата бе вписано в разписката като „За извършени услуги“.
Освен цената на обаждането до номер, започващ с 312[1], в разписката фигурираше и номерът на визата, с която „Гутиерез“ бе гарантирал за стаята. Ласитър знаеше, че за двайсет и пет долара ще получи компютърна разпечатка на кредитната история на „Гутиерез“, но знаеше още, че за двеста може да разчита на нещо къде по-полезно: подробен списък на платеното от „Гутиерез“ с тази карта. Както впрочем и с другата — ако си спомняше добре, Риордан бе подхвърлил, че „Гутиерез“ имал две визи, всяка от които издадена само преди два месеца. Агенцията нямаше да има проблем да идентифицира втората чрез първата. И не само втората, а и всички останали, ако имаше още.
Това не беше съвсем легално, но и превишаването на разрешената скорост по магистралата се наказва от закона. В Информационната епоха нахлуването в личния живот се смяташе за морален еквивалент на неправилното пресичане на улицата, с други думи, хванат ли те, плащай глобата и заминавай. Ласитър превъртя ролодекса, докато намери номера на една фирма във Флорида, носеща името „Услуги“.
Това бе информационен брокер, специализиран в „черни данни“. Трябват ти банкови извлечения, невключени в указателя телефонни номера, копия от плащания с кредитни карти, разпечатки на водени от даден номер телефонни разговори — тези хора можеха да го направят, при това бързо и евтино. Според Лио го правеха по „старомодния начин“ — чрез подкупване. Но съдейки по размаха на дейността им, явно имаха ведомост във всяка голяма кредитна компания, както и в повечето телефонни компании, осъществяващи междуградски обаждания в САЩ. „Прекрасна пазарна ниша — бе коментирал веднъж Лио. — Предлагат само едно нещо, но го правят добре“.
Ласитър набра номера, продиктува кода на сметката, която още преди време си бе отворил при тях, и информира жената, поела разговора, какво иска: копия от разписките по кредитната карта на „Гутиерез“ за последните три месеца. Съобщи й номера на интересуващата го карта и поясни, че е готов да плати за експресна услуга.
После насочи вниманието си към телефонното обаждане във фактурата на „Комфорт Ин“. Вписаната сума бе $1.25 с разшифровката, че това е цената на една минута за междуградско обаждане, което означаваше, че самото обаждане може да е продължило и по-малко.
Замисли се. Една минута — едва ли точно, вероятно по-малко. Недостатъчно, за да направи резервация. А ако бе търсил гост на хотела, за толкова кратко не биха могли да го свържат: операторката първо трябва да набере номера, после телефонът в стаята трябва да иззвъни… Или онзи, когото бе търсил, е бил излязъл. Освен… освен ако Джон Доу бе дошъл във Вашингтон от друго място. В този случай може би се е обаждал „у дома“. Повечето хотели предлагат услугата „гласова поща“ — запис в централата на обаждания, когато абонатът отсъства. После можеш да си ги провериш по телефона. Може би Джон Доу е правил точно това.
И Ласитър имаше система за „гласова поща“ в офиса. Набра номера, натисна няколко бутона, за да я активира, и погледна часовника си, за да види колко време му е отнело това. Имаше две кратки съобщения и заедно с прослушването всичко продължи деветдесет и две секунди. Записа си оставените съобщения, натисна „D“, за да ги изтрие, и се обади пак. Този път му бяха нужни само петдесет и една секунди.
Тогава позвъни в хотела.
— „Ембаси Суитс“. С кого да ви свържа? — чу се вежлив глас.
— Опитвам се да намеря ваш гост, Хуан Гутиерез. — Произнесе фамилията по букви.
— Момент, моля… — Дълго чакане, по време на което в ухото му звучеше лека музика. После: — Съжалявам за забавянето. Опасявам се, че нямаме гост под това име.
Едно от нещата, които го бяха направили добър детектив, бе способността му да изстисква всяка възможност до край. Дори когато стигнеше до задънена улица, се оглеждаше във всички посоки, за да се увери, че няма заобиколен път. Така че, вместо да се примири и да затвори, той настоя:
— Вижте, това е последният известен ни номер за него. Бихте ли проверили още веднъж? Знам, че е бил при вас преди няколко седмици, и доколкото ми е известно, е възнамерявал да се задържи в Чикаго. Може би е оставил номер, на който да бъде търсен. Моля ви, проверете.
— Вие приятел ли сте, или…
— Не, аз съм адвокатът на мисис Гутиерез. Тя е много обезпокоена.
Поредната порция музика. И сам не знаеше какво може да научи дори ако се увереше, че Джон Доу наистина е бил там. Но може би щеше да има нова хотелска сметка, а в нея и нови телефонни номера.
Музиката спря и отново се разнесе познатият глас:
— Оказахте се прав. Наистина сме имали гост с такова име, но… той не се е обадил при освобождаването на стаята си.
Ласитър се престори, че не е разбрал:
— Извинете, нещо не ми стана ясно.
— Напуснал е, без да предупреди.
— Искате да кажете, измъкнал се е. О-о, това съвсем не е в негов…
— Не, не… разбрахте ме неправилно. Той ни показа кредитната си карта при регистриране. Взехме отпечатък от нея. Проблемът е, че… Бихте ли ми казали с кого разговарям?
— Но, разбира се: аз съм Майкъл Армитидж. От „Хилман, Армитидж и Маклийн“, Ню Йорк.
— И сте адвокат на мисис Гутиерез?
— Да, точно така.
— Ами проблемът е, че мистър Гутиерез е превишил лимита по визата си. Искахме да обсъдим ситуацията с него… само че така и не го видяхме.
— Разбирам.
— Тоест престоят му не е заплатен изцяло.
— Мисля, че бихме могли да помогнем с последното. Но първо искам да ви попитам колко дни престоя мистър Гутиерез при вас? — Дългото мълчание от другата страна показа, че е прекрачил границата, задавайки въпрос в повече.
— Струва ми се, че ще е най-добре да го обсъдите с управителя. Мога да му кажа да ви се обади…
— Не, няма нищо. И без това трябва да излизам. Много ви благодаря. — Ласитър прекъсна разговора.
В Джорджтаун имаше магазин от веригата „Кинко копиърс“, разположен точно срещу Кий Бридж. Тръгна към него. Стигна по магистралата до Рослин, завъртя там по детелината и пресече Потомак, за да излезе на М-Стрийт. Остави колата на паркинга пред магазина за алкохолни напитки „Ийгъл Ликърс“ и пресече тясната уличка пред „Кинко“. Десет минути по-късно излезе с голям лист сив плътен картон, напръскан с черни точици, на който бяха перфорирани визитни картички. На картичките пишеше:
Виктор Оливър, Вицепрезидент
Муеблес Гутиерез
2113 52-ра, югозапад
Маями, Флорида 32134
305 234–2421
Нямаше ни най-малка представа съществува ли 52-улица и номер 2113 на нея, но пощенският код и зоналният код на телефона бяха верни. Всъщност това бе телефонът за сигнали на Службата за борба с наркотиците, което означаваше, че на него се приемаха обаждания от всеки за всеки. Разбира се, ако някой потърсеше на този телефон Виктор Оливър, служителят щеше да загуби доста време, докато открие, че всъщност няма на кого да предаде оставеното съобщение.
Уикендът не беше подходящ за пътуване без резервации. На „Нешънъл“ една от пистите бе затворена, дори полетите от „Дълес“ се бавеха заради обледяване на самолетите. И все пак в три часа следобед Ласитър седеше на място 2В в салона първа класа на полета на „Нортуест“ по линията Вашингтон-О’Хеър. Личното му мнение бе, че летенето с първа класа си е ненужно пръскане на пари, ако не е по свръхдългите дестинации, но други билети просто нямаше. До него седеше блондинка с кафяви очи и деколте, което несъмнено й създаваше някои неудобства в толкова студен ден. Парфюмът й беше задушаващ, а на всичкото отгоре всеки път, когато решеше да му каже нещо, се накланяше интимно към него и го хващаше за ръкава. Ноктите й бяха аленочервени и дълги поне два сантиметра.
Казваше се Аманда. Съпругът й се оказа строителен предприемач, който много пътувал („Всъщност дори в този момент е на път“). Самата тя отглеждала шотландски овчарки и се връщала в Чикаго от фестивал на кучета в Мериленд. Ласитър слушаше всичко това и вежливо кимаше, докато разгръщаше страниците на някакво списание. Въпреки че с нищо не я окуражаваше, тя говори по време на целия полет до О’Хеър, навлизайки в достойнствата на различните фестивали и в тънкостите на „занаята“, които, както се оказа, залагаха в значителна степен на спрейовете, прозрачните лакове за нокти и на витамин Е („Едно мазване на носа с памуче, натопено в мазнина, и той заблестява! Е, не е кой знае какво, но на фестивалите, които аз посещавам, подробностите са от голямо значение!“).
Кацнаха. Ревът на включените на заден ход двигатели я заглуши, но не задълго. Когато самолетът започна да рулира в посока на терминала, тя за последен път се наклони към него, притисна гърдата си в ребрата му и му сграбчи ръката.
— Ако ти се прииска компания — каза Аманда и му подаде картичката си, — аз съм в северната част на града.
Визитката й беше розова, а текстът по нея калиграфски изписан с винетки. В едното ъгълче имаше мъничка рисунка на куче. Лъхаше някаква уязвимост от тази жена и Ласитър се улови, че не иска да я наранява по никакъв начин. Затова пъхна картичката във вътрешния си джоб.
— Ще бъда страшно зает — каза й той, — но ще видим как ще се развият нещата. Човек никога не знае, нали така?
Телефонира в хотела от Амбасадор Клъб на компанията TWA.
— „Ембаси Суитс“. С кого да ви свържа? — този път беше мъжки глас.
— Ами… честно казано, не съм сигурен — въздъхна Ласитър. Имаше вродена дарба за подражание и този път имитираше лек испански акцент. — Бях гост на хотела преди известно време, но ми се наложи да замина по спешност. Семейни проблеми.
— Съжалявам.
— Е, тя и без това вече беше на възраст.
— О-о…
— Но… това е животът! Сега бих искал да оправя сметката си.
— О! Разбирам, значи не сте се обадили при напускането?
— Именно.
— Но, естествено, господине. На всеки може да се случи. Ще ми кажете ли името си? Ще отворя архива…
— Хуан Гутиерез. — Произнесе фамилията по букви.
— Един момент, ако обичате. — Ласитър чу тракането на клавиши и бе благодарен, че този път му спестяват музиката. — Ето… Стаята е била резервирана до дванайсети, нали така?
— Да, доколкото си спомням.
— Задържали сме я, колкото сме могли да си позволим, но… а-а, сега виждам какво е станало: превишили сте лимита на визата.
— Нямаше как.
Администраторът съчувствено се засмя:
— Опасявам се, че по баланса ви има непокрита сума от $637.18. Ако желаете да говорите с управителя… Не знам, той може да ви опрости ден-два.
— Не, не. Нямам време. А и освен това вината не е в хотела, нали така?
— Можем да ви изпратим сметката…
— Всъщност… един от моите помощници, сеньор… Извинете! Мистър Виктор Оливър утре ще бъде в командировка в Чикаго. Мога да му наредя да се отбие в хотела и да оправи сметката. Това приемливо ли е за вас?
— Но, разбира се, мистър Гутиерез. Сметката ще го чака на рецепцията.
Ласитър пое дълбоко въздух:
— Има още нещо… В бързината оставих някои неща. Мога ли да се надявам, че са били… съхранени някъде? — Опита се да вложи умерена доза съжаление в тона си.
— При нормални обстоятелства изпращаме всичко забравено тук на адреса на кредитната карта, но тъй като сметката не е била платена… Сигурен съм, че вашите неща са на гардероб. Ще се погрижа помощникът ви да ги получи.
— Много ви благодаря. Страшно ми помогнахте. Ще наредя на Виктор да ви потърси.
— Не, аз застъпвам едва в пет, така че…
— Идеално. Той и без това има срещи през целия ден. Съмнявам се, че би могъл да се отбие преди шест вечерта.
— Всеки на рецепцията би могъл да му помогне.
— Бих предпочел да се срещне с вас. Заради разбирането, което проявихте.
— Благодаря. В такъв случай, кажете му да търси Уилис… Уилис Уайтстоун.
Ласитър обичаше Чикаго. Многоетажните постройки покрай езерото[2], блясъкът и изтънчеността винаги го изненадваха приятно. Взе такси от О’Хеър до Норт Уест Сайд, където се регистрира в един от любимите си хотели, „Нико“ — добре организиран, стилен и… много японски. Икебаната там бе колкото изящна, толкова и семпла, а на партера имаше отличен ресторант. Възползва се от него още същата вечер, заливайки сушито с две големи бутилки „Кирин[3]“. Когато се прибра в стаята си, очакваше да намери шоколад на възглавницата… но това, естествено, бе „Нико“, така че откри оригами: виещ вълк, а може би куче.
Почти цялата следваща сутрин прекара из залите на Музея на изкуствата, после се отби в офиса на собствената си компания и лично се здрависа с всички свои служители. По численост този филиал бе под половината на персонала във Вашингтон, но хората бяха професионалисти, а и приносът им към печалбата на компанията нарастваше. Поздрави ги. След това отиде на превъзходен обяд в „Бергхоф“. Накрая тръгна пеша към хотела. Улиците бяха задръстени с Армията на спасението, улични музиканти, коледни светлини и пазаруващи.
В хотела смени костюма си със спортен екип и излезе да потича по крайбрежието. Откъм езерото както обикновено духаше пронизващ вятър, но той приведе глава и не се предаде, пробягвайки петте километра до яхтклуба и обратно. Когато се прибра отново в хотела, вече беше тъмно и бе капнал.
Душът го прероди. Преоблече се отново: избра сиво-синята риза от трико, с която Моника толкова много го харесваше („Тя е точно с цвета на очите ти!“), тъмносин костюм на едва забележимо райе, вратовръзка в бургундско червено, кожени ръкавици. Всичко бе от „Бърберис“, без обувките, които бяха модел „Джонстън енд Мъри“, и кашмиреното пардесю, което пък си бе купил в Цюрих преди осем години. Предпочиташе по-неофициалното облекло, но този път случаят бе особен: трябваше да се постарае заради Уилис Уайтстоун.
Хотелът бе на Стейт Стрийт. Тръгна натам пеша и се отби по пътя в един бар, за да нагласи пристигането си за шест часа. Беше малко неспокоен — все пак не можеше да предвиди всичко. Ами ако Джон Доу бе оставил пистолет или килограм хероин? Пое дълбоко дъх и влезе във фоайето, стараейки се да изглежда уверен.
Уилис Уайтстоун едва ли можеше да бъде по-любезен. Ласитър му даде картичка на Виктор Оливър, погледна сметката и отброи седем стодоларови банкноти. Отказа рестото със забележката: „Мистър Гутиерез спомена, че сте били много мил“. Уилис го заля с благодарности, подпечати сметката и му я подаде заедно с една кожена чанта. Ласитър метна дръжката й през рамо, махна с ръка за довиждане, излезе навън и потъна в студената чикагска нощ.
Когато се прибра в „Нико“, съблече пардесюто, но не свали ръкавиците. Пътната чанта изглеждаше поожулена, но добре изработена, и от мека и скъпа кожа. Беше елегантна и едновременно с това непретенциозна лична вещ, с твърдо дъно, меки стени и плътна кожена презрамка. На етикета пишеше „Трусарди“. Имаше централно отделение с цип и големи джобове от двете страни, също с ципове. Ласитър изсипа съдържанието й на леглото.
Изпаднаха две ризи в стил ретро, които бяха или изключително скъпи… или много евтини, колан, чорапи, бельо и чифт панталони за носене в тропиците. По-обещаващо изглеждаше кутията от телешки бокс с размери дванайсет на двайсет и два сантиметра. В нея намери анулиран самолетен билет по линията Маями-Чикаго, брошура с условията на рент-а-кар компания в Аламо и три двайсетдоларови пътнически чека, подписани от Хуан Гутиерез.
Разочарованието му бе пълно.
Трябваше да има още нещо! Вдигна чантата и я измери на ръка. Пребърка всички отделения, опипа страните, огледа дъното — отвън и отвътре. Повтори отново всичко. Помисли си, че може да има фалшиво дъно, но основата не помръдваше.
Едва на третия път намери онова, което търсеше: плосък джоб по дължината на основата. Коженият капак се отдели едва след като го дръпна по-силно. Стори му се, че чува разпорването на шев, но всъщност закрепването бе с велкро. Онова, което извади, бе дебело, правоъгълно парче от фиброкартон, а дъното се отваряше като книга и така даваше достъп до няколкото плитки среза в порестата материя. В един от тях имаше пачка банкноти, а в другия — паспорт. Бяха изработени толкова умело, че не предизвикваха никакво издуване.
Ласитър извади паспорта и го завъртя в ръцете си. Беше италиански. Когато отвори твърдата, червена, напръскана с шарка корица, сърцето му заби по-силно. Вътре бе снимката на човека, убил Кати и Брендън. Франко Грималди. Снимката бе по-млада версия на компютърно генерирания образ. Усети радост и вълнение, подобно на ловец, чиято жертва току-що е влязла в мерника на оптическия му прицел. Което беше доста странно, като се имаше предвид, че въпросното лице лежеше в болница под засилена охрана. И въпреки това Ласитър не можа да овладее възбудата си.
До този момент Джон Доу бе само име. Отсега нататък имаше самоличност и Ласитър бе сигурен, че без значение дали този човек ще проговори, или не, той ще съумее да разгадае мистерията, свързана с убийството на Кати и Брендън.
Никога преди не бе познавал изгарящата нужда да разбереш как и защо твоите близки са умрели. Беше чел за семействата на изчезнали по време на военни действия, за приятелите и роднините на загиналите в небето над Локърби… Но винаги досега бе недоумявал пред непонятната им страст да разберат, да постигнат правосъдие, да научат подробностите. Защо тези хора не оставят нещата такива, каквито са си? Защо не продължат да живеят както досега и не загърбят трагедията?
Сега вече знаеше.
Извади малка бутилка от барчето, отви капачката и изсипа шейсетте грама скоч във водна чаша. После седна на бюрото с паспорта пред себе си и се загледа в него. На страницата отдясно на снимката пишеше: Грималди, Франко. Роден 17–3–55. Имаше залепено бяло хартиено квадратче с официален печат, на което бе написан смененият адрес: Виа Дженова 114, Рим. Ласитър повдигна едното ъгълче и видя, че отдолу действително има друг адрес: някакъв неразбираем номер, Виа Барберини. Следваха номера на паспорта и личните данни. Височина: 185 сантиметра. Тегло: 100 килограма. Коса: черна. Очи: кафяви. Разлисти последните страници, където следваше да бъдат визите и печатите за преминаване през граница, и оттам изпадна някакво листче. Ласитър го вдигна.
Беше разписка за извършване на банков превод на стойност $50 000. Сметката, в която се депозираше сумата, бе в клона на „Креди Сюис“ на Банхофщрасе в Цюрих. Преводът носеше дата отпреди четири месеца.
Ласитър остави листчето настрана и отново насочи вниманието си към паспорта. Надяваше се да възстанови пътуванията на Грималди по печатите отзад, но те бяха толкова много, че трябваше да направи списък. Започна да прелиства, дешифрирайки онези печати, които се четяха. Вписваше всяко влизане и излизане на страниците на жълтия си адвокатски бележник. Когато приключи, ги откъсна, и състави нов списък, този път хронологически.
Паспортът покриваше десетгодишен период, като най-старите печати бяха от 1986 година. Те разкриваха, че Грималди е пътувал често между Бейрут и Рим. Ласитър се замисли: през 86-та Бейрут бе нещо като седмия кръг на Ада. Единствените европейци, живеещи там по онова време, бяха оковани за радиаторите, по улиците избухваха коли бомби, а убийствата от двете страни на Зелената линия не правеха впечатление никому. Какво, по дяволите, бе търсил Грималди в Бейрут?
След Бейрут бе започнал да кръстосва между Италия и Испания, влизайки в последната през Сан Себастиан и Билбао. Земята на баските… След това бе посетил Мозамбик — през 1989-та. И после… цели три години нищо! Накрая, през юни 1992-ра, бе започнал да пътува отново — този път из Балканите. Имаше регистрирани серия отивания до Белград, последвани половин година по-късно от няколко посещения в Загреб, столицата на Хърватия. После отново нищо до 1995-та, когато Грималди бе ходил до Прага, Сао Пауло и Ню Йорк. Последният печат в паспорта му бе от международното летище „Кенеди“, с дата 18 септември 1995.
Ласитър поклати глава. Не знаеше какво да мисли. Грималди можеше да има втори, дори и трети паспорт, защо не и под друго име… И не само това. Италия е част от Европейския съюз, което означава, че в неговия паспорт нямаше да са регистрирани евентуални пътувания в страните членки на ЕС, т.е. в повечето европейски страни. Нямаше никакво съмнение, че Грималди е пътувал и из Европа, без обаче никой да регистрира тези предвижвания.
Но дори и така… все пак… тази тригодишна пауза от 1990 до 1992 навеждаше на размисли. Затвор? Кой знае. А може би беше пътувал, но под друго име. Интересно беше и времето, прекарано в Белград, Загреб и Бейрут, още повече че това не бяха места, често посещавани от туристите. Ами Испания и Мозамбик? На почивка ли бе ходил там? И от какво ли е почивал? С какво ли се занимаваше Грималди, когато не убива хора? Как ли си изкарваше прехраната?
Напълно объркан, Ласитър остави паспорта настрана и разлисти пачката банкноти. Имаше няколко вида валута и макар да не ги преброи, виждаше се, че става дума за значителна сума… Двайсетина хиляди долара… или повече. По-скоро към трийсет бона.
Ласитър прибра паспорта и пачката в един от външните джобове, възстанови дъното, събра дрехите и затвори ципа. Щеше да изпрати чантата на Риордан по пощата утре сутринта. Анонимно, разбира се.
Междувременно, колкото по-скоро се върнеше във Вашингтон, толкова по-добре. Вдигна слушалката на телефона и успя да си намери място в първата совалка до Балтимор. Полетът не беше никак удобен: излиташе в един след полунощ, а и Балтимор бе на цели сто и трийсет километра от летище „Дълес“, където бе паркирал колата си. Но какво от това. Имаше във Вашингтон един човек, с когото трябваше спешно да поговори, един стар приятел в едно много тъмно ъгълче на правителствената администрация. Ник Удбърн. Уди…