Джон Кейс
Сянката на Бога (11)

11.

Няколко дни след погребението Джо Ласитър започна отново да пуска радиото в колата си. Беше го държал изключено известно време, веднага след убийствата, защото, като започнеше да превключва от станция на станция, за да намери любимата си джазпрограма, по правило биваше издебван от кратките новини. Нищо особено. Най-често рекапитулация на фактите, гарнирана с изказвания на Риордан. Но имаше все пак нещо мрачно и потискащо, тревожно и обезпокоително, в това да слушаш подробностите около трагедията в семейството ти, излъчени в ефир като, да речем, трийсет и втората новина между Хауърд Стърн^[1] и информацията за движението по пътищата.

Ама казвам ти, Робин, толкова ми се искаше тази сутрин, че щях направо да изкукуригам… Гърлото на малкото момченце било прерязано от ухо до ухо… На околовръстното има верижна катастрофа…

Този път, докато караше по магистралата, изслуша някакъв репортаж за жена, чието тяло било намерено в багажника на кола, оставена на паркинг до националното летище. Интервюираха говорител на полицията. Той обясни, че поради необичайно топлото време вниманието към колата било привлечено от миризмата. После увери слушателите, че мъртвата е идентифицирана. Ласитър се надяваше близките й да не слушат.

После темата се премести към трафика.

„На юг по Джордж Вашингтон се кара на спирачки — увери го някакъв глас, — като се започне от Спаут Рън, та чак до Мемориал Бридж.“

Беше самата истина. Пред него, докъдето стигаше погледът му, се виеше нишка от червени стопове.

Бяха изминали около две седмици от убийствата и колкото и невероятно да му се струваше, започваше да свиква. Мозъкът му някак си се нагласи. Фактът, че сестра му и племенникът му са били заклани, беше престанал да го шокира. Бяха мъртви, просто мъртви, и това бе най-важното. Изживяваше същото като след смъртта на родителите си. В началото бе мъката, после… после му беше трудно да си ги спомни. А след няколко години му се струваше, че сякаш никога не са били живи.

Отби от магистралата при Кий Бридж и пое по Уайтхърст Фрийуей към Е-Стрийт.

Беше на работа от около час, когато му позвъни Виктория и му каза, че го търсел някакъв репортер от „Вашингтон таймс“ — било във връзка с убийството на сестра му. Стори му се иронично, че го търси репортер, особено след размишленията му на идване. Освен това беше изненадан. Интересът на пресата към случаи като този с Кати беше по принцип краткотраен, издухван от страниците на вестниците от по-свежи и по-смразяващи трагедии.

Гласът се оказа женски. На млада жена. Неспокойна. С южняшки акцент. Имаше навика да изговаря утвърдителни изречения така, че да звучат като въпросителни.

— Джонет Дейли? — каза тя. — Съжалявам, че ви безпокоя, мистър Ласитър, но ме гони краен срок. Освен това…

— С какво мога да ви помогна?

— Ами… бих желала да науча за реакцията ви… Искам да кажа, какъв е вашият коментар на случилото се?

Беше озадачен. Неговият коментар?! На пулта на телефона му примигна нова светлинка, което означаваше, че става дума за нещо важно, иначе Виктория щеше да поеме разговора.

— Какво значи това? — попита той Джонет Дейли. — Искате да разберете как се е развил животът ми след събитието?

Настъпи пауза. После репортерката прошепна с плътния си глас:

— Господи! Нима… не знаете? — без да чака отговора му, тя продължи забързано: — Бях сигурна, че са ви се обадили веднага. Не подозирах, че…

— За какво става дума?

— Не бих искала да съм първата, която ви го съобщава, но… но в гробището Феърхейвън… Някой е изкопал племенника ви… изкопал е тялото му, нали разбирате? Вандал или… И аз…

— Какво? Това шега ли е?

— Полицията отказва да вземе отношение по инцидента, сър, и аз реших, че…

— Съжалявам — спря я той, — не мога да разговарям с вас в този момент.

Прекъсна разговора и изгледа слушалката в ръката си.

Помисли около минута и се обади на Риордан, който само дето не запълзя на колене пред него, че е научил новината от прослушваща полицейските радиочестоти репортерка.

— Аз самият разбрах преди малко — оправда се Риордан, — защото, нали знаеш, тук никой не се опитва да събере две и две и да съобрази, че гробът е на жертва. Някоя дървена глава преценила, че става дума за вандалска проява. Извинявай. Разбира се, че трябваше да ти се обадя. Издънка! — Въздъхна. — Вероятно моя.

— Кажи ми най-сетне какво, по дяволите, е станало!

— Доколкото ни е известно, случило се е между полунощ и седем сутринта. Там има денонощен пазач, само че той си стои в къщичката, нали се сещаш? Гледал е телевизия. Не е чул нищо. Не е видял нищо. Районът е голям. Както и да е, рано сутринта някакъв гражданин отишъл да посети гроба на майка си и съобщил за инцидента.

— Но какво са направили? Разбирам, че са изкопали тялото на Брендън. Защо? Да не са… Боже господи! Да не са го отнесли?

В слушалката се чу смутеното прокашляне на Риордан, който явно не бързаше да отговори. Накрая измънка:

— Мисля… Репортерката… хм… май не ти е казала цялата… цялата истина. — Говореше бавно, затрудняваше се да намери точните думи. — Тялото на племенника ти е било… ексхумирано… извадено от ковчега. А след това… според лабораторията… Чета ти буквално… „извършителят е използвал магнезиева запалка…“

— Какво?

— Чета доклада: „Извършителят е използвал магнезиева запалка, за да възпламени прахообразна смес от алуминий и железен окис, известна като…“

— Термит.

— Точно така. И, ъ-ъ… запалил останките. Отново. Изгорил ги е отново. — Риордан поспря. — Ще ти кажа, че направо кожата ми настръхва.

Ласитър обаче бе невъзмутим.

— И защо някой ще прави това?

— Е, тук ме хвана натясно. — После Риордан спомена нещо в смисъл, че бил проверил насам-натам за подобно престъпление. — Но засега не открих нищо. Е, имаме осквернявания на гробове. Най-често от омраза. Хлапашки истории. Но това?

— Магнезиева запалка? Термит?

— Знам, знам, напълно те разбирам. Има някакви налудничави идеи тук, но…

— Какви например?

— Виж, не се…

— Какви?!

— Ами например, че някой иска части от тялото му — има такива, викат им сатанисти. Но мен повече ме интересува дали това е свързано с убийството. Защото сега-засега няма никакви индикации в тази посока. — Отново се изкашля. — Е, едно знаем със сигурност.

— И какво е то?

— Нашият човек вече не е Джон Доу.

 

 

По-късно следобеда Ласитър излезе да потича с надеждата да проясни главата си, но единственият образ, който се въртеше в съзнанието му, бе овъглената маска, която само преди две седмици представляваше личицето на Брендън. Когато свърши с кроса, се върна в колата си и без да се замисля, подкара към гробището, където намери площта около гробовете заградена с лента. На близката надгробна плоча се бе подпрял униформен полицай, който пушеше цигара. Като видя Ласитър да се приближава, мъжът хвърли фаса и се изправи.

— Това е гробът на сестра ми — осведоми го той. — И на племенника ми.

Полицаят го погледна и сви рамене:

— Няма проблем, стига да не минавате зад лентата.

Ласитър стигна до преградата, спря се и се загледа. Гробът на Кати все още беше покрит с вече повехнали цветя. Белите панделки, с които бяха прихванати букетите, се развяваха от вятъра. Плочата на гроба на Брендън лежеше до прясно изкопаната дупка. Отстрани се виждаше купчина пръст. Стори му се, че е повече, отколкото съответства на дупката. Имаше следи от снемането на отпечатъци: прах по плочата, бели петна по вдлъбнатините от обувки в пръста и по тези от лопата. В основата на двата гроба имаше друга, по-плитка дупка, в която изглежда е било сложено тялото на Брендън. Техниците явно имаха нужда от някакви останки. Но едва ли бяха намерили такива, защото единственото останало бяха малко сажди и тъмна пепел. Пепелта му напомни за детските му години в Джорджтаун, когато бе излизал на прага на голямата къща и бе хвърлял по стълбите пепел върху снега.

Гледката го потресе. Беше съвсем ясно, че някой наистина е изгорил телцето на Брендън. Беше го изкопал и го бе извадил от ковчега. Според Риордан тялото било полято с бензин, запалено и изгорено до степен, при която по думите на Томи Труонг не бе останало нищо освен неизползваеми изгорели кости.

Когато се прибра у дома, къщата му се стори прекалено голяма и странно смълчана. Повика Клеър. Тъй като не се появи, я повика отново. Разказа й за случилото се и допълни, че може би ще е по-добре да го остави сам.

Събуди се посред нощ, опитвайки се да си спомни нещо, което му бе хрумнало насън. Сторило му се бе важно. Беше нещо, свързано с тялото на Брендън, затова искаше да се обади на Риордан, трябваше да се обади на Риордан и да му го каже. Но не можеше да се сети какво бе това важно нещо, колкото и да се напрягаше. Беше там някъде в главата му, но колкото повече мислеше за него, толкова повече то избледняваше, за да се стигне до момента, в който усещането напълно изчезна. Накрая взе да се пита осенила ли го бе изобщо някаква мисъл, или само бе сънувал. Разсъни се напълно и така и не можа да заспи повече.

На сутринта във „Вашингтон поуст“ имаше дописка. Не искаше да я чете, дори не искаше да я вижда, но неволно зърна заглавието:

ВАНДАЛСКИ АКТ СРЕЩУ ГРОБ НА ЖЕРТВА

Следобеда проведе странен телефонен разговор с погребален дом „Евънс“, който беше поел грижите по погребенията.

— От полицейското управление ми наредиха да ви се обадя — обясни мъж, чийто глас звучеше школувано състрадателно. — След като… ъ-ъ… приключи съдебномедицинският оглед на останките… ще пожелаете ли да се погрижим да бъдат погребани повторно? — Каза им „да“. — Ще предпочетете ли да изберете нов ковчег? Полицията свърши с предишния, но… как да се изразя… малко е повреден, нали разбирате? — Поръча нов ковчег. — И последно, мистър Ласитър. Ъ-ъ… — Тук дори траурният експерт се поколеба, явно усещайки, че се движи по непознат терен: — Ще искате ли… ъ-ъ… да присъствате… ъ-ъ… когато… ъ-ъ… ще го положим в земята? — Човекът деликатно се прокашля. — Искам да кажа… ще има ли нова церемония?

Ласитър отново почувства острата болка в гърдите си.

— Без церемонии. Но аз ще дойда.

— Прекрасно — въздъхна мъжът. — Ще ви уведомим.

 

 

Два дни по-късно слънцето отново ярко грееше и той отново бе на гробището. Беше някак сюрреалистично да наблюдава повторното спускане на същия малък ковчег в същата малка дупка. Този път обаче нямаше свещеник, нито успокояващи думи, нито други опечалени освен него самия и Риордан, който се появи по средата на процедурата. Физическият труд се отрази добре на Ласитър, макар че изкопаването не му отне много време. Двамата останаха мълчаливи над дупката около минута, после Джо се извърна.

— Гадна работа — прошепна Риордан, поклащайки глава. Бръкна за цигара, но изчака да се отдалечат, преди да запали.

 

 

След второто погребение на Брендън Риордан започна да му се обажда през ден.

— Обаждам ти се, Джо, да ти съобщя, че… нямаме нищо ново. Искам да кажа, че разполагаме с добра отливка на острието на лопатата и страхотни отливки от обувки… впрочем, става дума за „Найк“, модел „Чийфтън“, номер 43. При това има само един вид отпечатъци, което подсказва, че работата е свършена от един човек. И толкоз… Опряхме на камък. Никакви отпечатъци по ковчега, нищо по надгробните плочи. Който и да е той, бил е с ръкавици. — Полицаят замълча за момент. — Което е интересно само по себе си.

С изключение на зловещата ексхумация на Брендън полицейското разследване се бе развивало без прекъсвания, но и без съществени находки. Риордан се стараеше да държи Ласитър в течение, може би с надеждата, че така няма да му се бърка в работата. Тези телефонни обаждания все по-често ставаха повод да обсъдят уликите.

Отпечатъци.

— Познай чии?

— Няма нищо за познаване.

Не беше изненадващо, че пръстовите отпечатъци на Джон Доу са по целия нож, колата и портфейла, намерен в „Комфорт Ин“. Полезна улика, но и не подсказваща нищо по отношение на самоличността му: той все още си беше Джон Доу.

— Този тип го няма в компютъра — каза Риордан, имайки предвид базата данни на ФБР, където се съхраняваха повече от сто милиона отпечатъци, в това число на всички някога арестувани за каквото и да било, всички кандидатствали някога за секретни документи или за разрешение за носене на оръжие, военни, шофьори на таксита и на автобуси, държавни служители.

Кръв, коса, плът.

— Идеално съвпадение. Отпечатъците по ножа са негови. Кръвта по ножа е тяхна. Косата е, както ти каза, на Брендън. А кожата…

— Каква кожа?

— Под ноктите на сестра ти — та кожата е на Джон Доу. И това е извън всякакво съмнение. Даже и без ДНК-тест лекарят казва, че нашият човек е бил издран — четири следи по бузата, отдясно наляво. С теб не сме ги видели заради бинта.

Ножът.

— Повикахме художник в отделението. Направи човекът няколко скици, поигра си и последната стана — прекрасна е. Показва Джон Доу без изгаряния и без превръзки. С вежди и коса защото нали се сещаш, че в момента няма такива. Както и да е, ако преди не е носил зализан алаброс, значи вече знаем как изглежда.

— И какво?

— Ами показахме рисунката в двайсетина магазини за оръжие, половин дузина армейски складове, където разпродават излишъци на армията, и… Познай! Един служител в Спрингфийлд ни каза, че му е продал „Кей-бар“ нож преди три-четири седмици.

— И той го помни?!

— Като вчера.

— Откъде такава памет?

— Много просто. Каза, че онзи се откроявал. Бил облечен в един от онези развлечени вносни костюми на…

— Армани.

— Който и да е, но нямало да видиш такива на разпродажба. Онези в склада били свикнали на клиенти в работни комбинезони и анцузи, на хлапета с бръснати глави и по черни джинси… Човекът рече, цитирам: „Направо от бутика“, край на цитата. Нали ти казах, Джо. Откачен. Смятай случая за приключен.

 

 

Последва застой. В болницата, пред стаята на задържания, се сменяха отегчени полицаи и проверяваха документите на всеки влизащ или излизащ. Смисълът не беше много ясен: всички посетители бяха болнични служители, тъй като, с изключение на Джо Ласитър и пресата, никой друг не се интересуваше от състоянието на човека вътре.

В понеделника преди Деня на благодарността^[2] Риордан телефонира, за да каже, че лекарите са махнали дихателната тръба на Джон Доу и той бил достатъчно добре, за да отговаря на въпроси. Разпитът бил насрочен за сряда.

— И после? — пожела да разбере Ласитър.

— Ще го преместим във Феърфакс. Ще предявим обвинение… Дори да е в инвалидна количка.

По мнението на лекарите състоянието на пациента се подобрило изненадващо, макар че никога вече нямало да бъде „като нов“. По шията и лявата страна на лицето му имало жестоки белези, а тъканта на дробовете и ларинкса му била увредена.

— Няма да му хареса това — отбеляза Риордан.

— Кое?

— Онова, което научих от лекарите. Този тип е бил атлет. Или има физика на атлет. Казаха, че бил в страхотна форма.

— Бегач?

— Не… всъщност, кой знае. Едър е. Направо грамаден. Боксьор, може би. Или футболен защитник. Или бияч в бар. Не знам. Нещо… голямо. Почвам да си мисля, че не е изключено да е бил и… войник.

— Откъде ти хрумна пък това?

— Минал е през месомелачката. Докторите ми показаха рентгеновите му снимки. Даже и аз го видях — този се е млатил яко. Направо изглежда, сякаш е бил изтезаван.

— Не разбирам.

— Ами… има следи от стари счупвания. И втвърдени ръбове на белези по гърба… сякаш са го бичували.

— Какво?

— Не се шегувам. Трябва да го видиш сам. Освен това е бил и прострелван. Има зараснала стара рана: куршумът е влязъл отпред и е излязъл през дясното рамо. И още нещо…

— Какво?

— Мисля, че този тип… за професията му ти говоря… е фаянсаджия.

— Какво?

Риордан доволно се захили.

— Докторът казва, че имал мазоли на коленете. Големи мазоли… загрубели. И аз реших, че… слага плочки. От какво друго може да са?

Ласитър помисли. Накрая се предаде:

— Не знам.

— Аха — зарадва се Риордан. — Ами от мен толкова.