Филип К. Дик
Война на реалности (4)

4

Като се увери, че мъжът не направи опит да го последва, Питър Трилинг се изкачи на купчината изпотрошени тухли и чакъл зад къщата. Той премина покрай свинарника, отвори вратата към задния двор, сетне я затвори грижливо зад себе си и се отправи към плевнята.

В плевнята миришеше на гнило сено и тор. Въздухът бе влажен, горещ и неподвижен — като лепкав следобеден чаршаф. Той се изкачи внимателно по дървената стълба без да изпуска от очи къщата — да не би все пак мъжът да реши да го проследи. Покатери се ловко на тавана и се излегна, обмисляйки току-що случилото се.

Допуснал бе грешка. Голяма грешка. Мъжът бе научил от него много, а той нищо. Или поне не бе научил достатъчно. В много отношения мъжът си оставаше загадка. Трябваше да бъде по-съсредоточен, да внимава какво говори и да обмисля всяка дума. Но мъжът можеше да се окаже много полезен.

Питър се изправи и протегна ръка към фенера, който висеше от един ръждясал пирон на тавана. Жълт сноп светлина проряза сумрака.

Стояха си точно там, където ги беше оставил. Никой не стъпваше тук — това бе неговата работилница. Той се отпусна на влажното сено и постави фенера до себе си. След това се пресегна и внимателно вдигна първата клетка.

Един плъх с блестящи червеникави очи и сплъстена сива козина вдигна острата си муцуна към него. Сви се в дъното на клетката, когато Питър открехна вратичката и посегна към него.

— Хайде — прошепна той. — Ела. Не се страхувай.

Питър измъкна плъха и погали с ръка гърчещото се тяло. Плъхът се озъби, помръдна с нос и подуши пръстите и ръкава на момчето.

— Няма нищо за ядене — каза му Питър. — Искам само да видя колко си пораснал. — Той напъха обратно плъха в клетката и затвори телената вратичка. След това плъзна светлината по останалите клетки, от които надзъртаха същите злобни червеникави очички и помръдващи муцунки. Всички бяха тук. И при това в добро състояние. Тлъсти и охранени. Клетка след клетка се губеха надолу в мрака.

Той се изправи и огледа бурканите с паяци, подредени грижливо в стройни редици по рафтовете. Бурканите бяха натъпкани с паяжини, плътно усукани като сплъстените коси на старица. Паяците се катереха мързеливо един по друг, мъхестите им тела проблясваха на светлината на фенера. Питър бръкна в една кутия и извади шепа изсъхнали пеперуди. С опитни движения той сипа по малко във всеки един от бурканите, като внимаваше някой от паяците да не се измъкне.

Остана доволен от проверката. Изгаси фенера и го окачи обратно, след това се спря и погледна навън, през яркия отвор на вратата.

Слезе долу по стълбите, взе клещите от тезгяха и продължи работата по остъкления аквариум за змии. Като се имаше предвид, че за първи път се захващаше с нещо подобно, не изглеждаше никак зле. Надяваше се с течение на времето, като придобие повече опит, да се справя по-бързо.

Измери рамката и изчисли размера на стъклото, което ще му е необходимо. Къде би могъл да намери прозорец, който не служи за нищо? Може би в старата сушилня, в която никой не влизаше откакто миналата пролет покрива се схлупи? Той остави молива, грабна подпряната на вратата тояга и излезе под знойното слънце.

Докато тичаше през двора сърцето му блъскаше от вълнение. Всичко се развиваше чудесно. Бавно, но сигурно той печелеше територия. Разбира се, появяването на този мъж би могло да обърка всичко. Ще трябва да направи каквото е необходимо, та тежестта му да не попадне на отвъдния край на Везните. Никой не би могъл да предвиди ефекта на тази допълнителна тежест. Питър се надяваше, че ще е минимален.

Но защо бе дошъл в Милгейт? В душата му се прокрадна съмнение. Сигурно имаше някаква причина. Тед Бартън. Ще трябва да поразучи. Ако се наложи, ще го премахне. Но по-добре ще е, ако успее да го привлече на…

Нещо избръмча. Питър извика и се хвърли настрана. Заслепяваща болка прониза шията му, друга подобна го прободе в китката. Той се затъркаля по знойната трева, като крещеше и размахваше ръце. Вътре в него се блъскаха гигантски вълни на ужас, Питър правеше отчаяни опити да се зарови в твърдата земя.

Бръмченето постепенно затихна и накрая изчезна. Само вятърът леко подухваше. Отново бе сам.

Разтреперан от ужас Питър вдигна глава и внимателно отвори очи. Цялото му тяло се тресеше, обливаха го едновременно горещи и студени вълни. Ръката и шията му горяха — бяха го пронизали на две места.

Но слава Богу, всичко бе станало случайно. Без предварителна подготовка.

Изправи се несигурно на крака. Нямаше ги. Той започна да кълне като обезумял. Какъв глупак е бил, така необмислено да се появява на открито! Ами ако беше го нападнал цял рояк, а не само две!

Питър забрави за стъклото и се затича обратно към плевнята. Този път се размина на косъм. Следващия път едва ли щеше да се отърве толкова лесно. И двете се бяха измъкнали — не можа да ги смачка. Ще й занесат вестта и тя ще узнае. Ще има да злорадства! Каква лесна победа. Ще й достави голямо удоволствие.

Печелеше територия, но положението все още не бе безопасно, поне не съвсем. Трябва да бъде нащрек, едно малко невнимание и за миг може да загуби всичко онова, което е постигнал с толкова труд.

И което е най-страшното — да наклони Везните на обратната страна, да събори къщата от карти. Всичко бе толкова преплетено…

Наведе се да търси кал за ужилените места.

* * *

— Какво има, мистър Бартън? — запита го мек глас, почти над ухото му. — Проблеми със синусите? Хора, които имат болни синуси си подпират главата по този начин.

Бартън вдигна глава. Почти бе задрямал над чинията. Кафето му бе изстинало, картофите се бяха втвърдили.

— Какво, моля? — промърмори той.

Човекът, който седеше на масата до него дръпна назад стола си и попи уста с кърпа. Беше закръглен мъж на средна възраст, облечен в приятен тъмносин костюм, бяла риза, вратовръзка с ярки шарки, а на пръста му се мъдреше масивен пръстен.

— Името ми е Мийди. Ърнест Мийди. Начинът, по който си държите главата. — Той се усмихна с професионална усмивка, която разкри богат набор от позлатени зъби. — Аз съм доктор. Вероятно ще мога да ви помогна.

— Просто съм уморен — отвърна Бартън.

— Настанихте се днес, нали? Мястото е доста приятно. Храня се тук от време на време, когато ме домързи да си сготвя сам. Мисис Трилинг няма нищо против моята компания, нали така мисис Т.?

Мисис Трилинг кимна замислено от другия край на масата. Лицето й не бе така подпухнало, вечер полените не стигаха до тук. Останалите наематели се бяха измъкнали на верандата да подишат малко свеж въздух преди лягане.

— Какво ви води в Милгейт, мистър Бартън? — запита вежливо докторът. Той бръкна в джоба на сакото си и извади кафява пура. — Отдавна не сме имали нов човек в града. Странно, като си помислиш. На времето движението бе доста оживено, а сега е направо мъртвило.

Бартън преглътна информацията. Очите му блеснаха заинтригувано. Мийди беше доктор. Може би той ще знае. Бартън допи кафето си и попита предпазливо:

— Отдавна ли практикувате тук, докторе?

— Откакто съм завършил. Имам частна болница на отсрещния хълм — викат й Сенчестата къща — той снижи глас. — В този град няма друго място, където да ви окажат свястна медицинска помощ. Построих тази болница със собствени средства. Давам на пациентите си всичко, на което съм способен.

Бартън подбираше внимателно всяка своя дума:

— Имах някакви роднини тук. Разбира се, преди много години.

— Бартън? — зачуди се Мийди. — Преди колко години?

— Преди около двайсет години — Бартън продължи, наблюдавайки внимателно лицето на доктора: — Доналд и Сара Бартън. Имаха син. Роди се през 1926-та.

— Син ли? — Мийди го погледна заинтригуван. — Май си спомням нещо. 26-та? Сигурно аз съм го измъкнал на този свят. Тогава вече практикувах. Разбира се, бях много млад. Нали така?

— Момчето е умряло — продължи бавно Бартън. — Починало е през 1935-та. Скарлатина. Заразило се е от кладенеца.

Докторът сбърчи вежди.

— Божичко! Спомням си, разбира се. Аз го затворих този кладенец. Накарах ги да го затворят. Ваши роднини ли бяха? И момчето ли ви беше роднина? — той гневно изпуфтя облак дим. — Спомням си този случай. Три или четири деца починаха по онова време, преди да вземем нещата в свои ръце. Казвате, че и детето е било Бартън? Спомням си, спомням си. Ваш роднина? — запита отново докторът, унесен в спомени. — Имаше едно дете. Много сладко момче. Черна коса — като вашата. Същите черти — като си помисля, знаете ли, че ми напомняте за него?

Дъхът на Бартън спря.

— Спомняте ли си го? — той се наклони напред. — НАИСТИНА ЛИ ГО ВИДЯХТЕ ДА УМИРА?

— Видях ги всичките. Това беше още преди да вдигна Сенчестата къща. В старата градска болница. Майчице, каква бърлога беше само! Нищо чудно че измряха! Мръсотия, средище на некомпетентност — затова си построих моя болница. — Той поклати глава. — В наше време не би било проблем да ги излекуваме. Никакъв. Но тогава… — той докосна Бартън по рамото. — Съжалявам. Но и вие по онези времена сте бил доста млад. Момчето какъв ви се пада?

Добър въпрос, помисли си Бартън. Но и той самият би искал да узнае отговора.

— Като се замислих за тези времена, — заговори тихо, сякаш на себе си доктор Мийди — струва ми се, че момчето носеше вашето име. Не сте ли кръстен Тиъдър?

Бартън кимна.

— Точно така.

Докторът го гледаше объркан.

— Значи същото име. Знаех си, че името ми е познато, когато мисис Трилинг го спомена.

Ръцете на Бартън се вкопчиха в ръба на масата.

— Докторе, в града ли го погребахте? Наблизо ли е гроба му?

Мийди кимна замислено.

— Разбира се. В градското гробище — той погледна внимателно Бартън. — Искате да го посетите, ли? Няма никакъв проблем. Затова ли дойдохте? За да посетите гроба му?

— Не съвсем — отвърна вдървено Бартън.

На другия край на масата, Питър Трилинг се бе разположил до майка си. Вратът му бе подут и зачервен. Дясната му ръка бе увита в някакъв мръсен парцал. Имаше мрачен и нещастен вид. Какво ли се бе случило с него? Ухапало ли го бе нещо? Бартън загледа как момчето рони хляб с подутите си пръсти. Знам кой си, бе извикало то. Знам кой си в действителност. Наистина ли знаеше, или това беше просто момчешко самохвалство? Някаква зла, безсмислена шега?

— Вижте, — поде доктор Мийди, — не бих искал да ви се бъркам в работата, това не е редно. Но мисля, че има нещо което ви тревожи. Не сте дошли тук на почивка.

— Така е — съгласи се Бартън.

— Не искате ли да ми кажете какво е то? Аз съм по-възрастен от вас. Живея в града от много време. Познавам всички тук. Доста от тях съм довел на този свят.

Можеше ли да се довери на този човек? Да се сприятели с него?

— Докторе, — заговори бавно Бартън — това момче, починалото, е свързано с мен. Не зная точно по какъв начин. — Той потърка уморено чело. — Не мога да разбера. Трябва да открия, какъв точно се падам на това момче.

— Защо?

— Не мога да ви кажа.

Докторът измъкна сребърна клечка за зъби от изящно гравирана кутийка и замислено зачовърка в устата си.

— Ходихте ли в редакцията на вестника? Нат Тейт би могъл да ви помогне. При него има архиви, снимки, стари броеве. А и от полицейския участък можете да получите сведения. Но разбира се, щом става дума за родствени връзки, най-добре е да отидете в областния съд.

— Това, което търся, е тук, в Милгейт. Не в областния съд. — Бартън продължи след кратко мълчание: — Въпросът не е само в Тед Бартън. Въпросът е в целия град. Трябва да узная всичко за него — той махна уморено с ръка. — Нещата са свързани. Имам предвид града и Тед Бартън. Другият Тед Бартън, искам да кажа.

Доктор Мийди се замисли. После прибра сребърната клечка за зъби и се изправи на крака.

— Искате ли да излезем на верандата? Познавате ли се с мис Джеймс?

Сякаш нещо го ощипа. Той вдигна бързо глава, забравил напълно умората.

— Името ми е познато. Чувал съм го и преди.

Доктор Мийди го наблюдаваше със странно изражение.

— Вероятно — съгласи се той. — Седеше срещу нас на вечеря — той отвори вратата към верандата. — Библиотекарка е в градската библиотека. Знае всичко за Милгейт.

Верандата тънеше в мрак. Изминаха няколко минути докато очите му свикнат с тъмнината. На старомодните кресла и паянтовата кушетка се бяха разположили няколко тъмни фигури. Едни пушеха, други просто се наслаждаваха на прохладната вечер. Верандата бе затворена от всички страни с мрежа против комари, в ъгъла самотно мъждукаше електрическа крушка.

— Мис Джеймс — рече доктор Мийди. — Това е Тед Бартън. Може би вие ще можете да му помогнете. Има няколко въпроса.

Мис Джеймс се усмихна зад широките си очила с дебели лещи.

— Приятно ми е да се запозная с вас — каза тя с мек, приятен глас. — Вие сте нов тук, нали?

Бартън приседна на облегалката на едно кресло.

— От Ню Йорк съм — отвърна той.

— Вие сте първият човек, който идва в този град от години — обади се доктор Мийди. Той издиша плътен облак дим на верандата. Огънчето на пурата присветваше в мрака. — Пътят направо е готов да се разпадне. Никой вече не идва по него. На улицата срещаме същите, добре познати ни лица. Добре че всеки си има работа. Аз си имам болницата. Обичам да чета за нови болести, да експериментирам, да се грижа за пациентите. Имам десетина болни, които не могат без мен. От време на време взимам една акушерка от града да ми помага. Но в момента е спокойно.

— Знаете ли нещо за… бариерата? — обърна се ненадейно Бартън към мис Джеймс.

— Бариера? — намеси се доктор Мийди. — Каква бариера?

— Никога ли не сте чували за нея?

Доктор Мийди бавно поклати глава.

— Никога не съм чувал нищо подобно.

— Аз също — добави мис Джеймс. — В каква връзка?

Никой от останалите не слушаше. Наемателите дремеха, или тихичко си шепнеха помежду си. Бартън ги огледа. Мисис Трилинг, няколко непознати, Питър, Мери — дъщерята на доктор Мийди, съседи от близките къщи.

— Какво знаете за момчето на мисис Трилинг? — запита той.

Мийди изсумтя.

— Струва ми се, че е напълно здрав.

— Преглеждал ли сте го?

— Разбира се — отвърна почти обидено Мийди. — Преглеждал съм всички в този град. Будно момче е, има доста висок коефициент на интелигентност. Обича да играе сам — той се замисли и добави: — Честно казано, никога не съм обичал преждевременно развитите деца.

— Но той не се интересува от книги — възрази мис Джеймс. — Никога не е идвал в библиотеката.

Бартън обмисли чутото. След това попита:

— Какво според вас би могло да означава — „този, който е на отвъдната страна, с протегнати напред ръце“? Намирате ли някакъв смисъл в тези думи?

Мис Джеймс и доктор Мийди се погледнаха изумени.

— Звучи ми като някаква игра — промърмори доктор Мийди.

— Не — отвърна Бартън. — Това не е игра. — Беше уверен в думите си. — Както и да е. Забравете.

Мис Джеймс се наведе към него.

— Мистър Бартън, може и да греша, ала струва ми се, вие смятате че зад тези думи се крие нещо. Нещо много важно, свързано с нашето градче — Милгейт. Права ли съм?

Бартън сви устни.

— Нещо става тук. Нещо отвъд всякаква човешка логика.

— Тук? В Милгейт?

Бартън сякаш изговаряше думите с невероятна мъка.

— Трябва да разбера. Иначе просто не мога. Все някой в града трябва да знае. Не може всички да ме гледате невъзмутимо и да се държите така, сякаш нищо не се е случило! Някой в този град трябва да знае истината.

— Истината за какво?

— ЗА МЕН!

Събеседниците му се раздвижиха.

— Какво искате да кажете? — запита неуверено мис Джеймс. — Има ли някой тук, който ви познава?

— Тук има някой или нещо, което знае всичко. Знае ЗАЩО и КАК. Знае това, което аз не мога да разбера. Нещо злокобно и чуждо. А вие си седите тук и се забавлявате — той внезапно се изправи. — Съжалявам. Уморен съм. Ще се видим по-късно.

— Къде отивате? — настоя доктор Мийди.

— Горе, в стаята си. Искам да поспя.

— Вижте, Бартън. Ще ви дам няколко таблетки фенобарбитал. Ще ви помогнат да се успокоите. И ако искате, наминете утре сутринта през болницата. Ще ви прегледам. Имам чувството, че нещо страшно много ви гнети. За млад човек като вас, това не е…

— Мистър Бартън — намеси се мис Джеймс с мек, но решителен глас. — Уверявам ви, няма нищо странно в Милгейт. И аз бих искала да има. Това е най-скучният град на света. Какво ли не бих дала да се случи поне веднъж нещо интересно.

Бартън отвори уста, но така и не можа да отговори. Думите отлетяха, загубени завинаги. Защото това, което видя накара ума му да се разтвори във вакуум.

На края на верандата се появиха две мъгляви, светещи с призрачна светлина фигури. Мъж и жена, хванати ръка за ръка. Устните им се движеха, изглежда разговаряха, но не се чуваше никакъв звук. Те се отправиха безшумно към насрещната стена. Минаха само на крачка от Бартън, той видя съвсем ясно лицата им. И двамата бяха млади. Жената имаше дълга, руса коса, сплетена на плитки, остро лице, бледа и гладка кожа. Устните й бяха тънки, изящни. Мъжът до нея също имаше красиви черти.

Никой от двамата не забелязваше нито Бартън, нито останалите наематели насядали по креслата. Очите им бяха плътно затворени. Преминаха направо през креслата, кушетката и наемателите. През доктор Мийди и мис Джеймс и след това през насрещната стена. Изчезнаха така внезапно, както се бяха появили. Без никакъв звук.

— Боже мили — успя само да изговори Бартън. — Видяхте ли ги? — Никой не отговори. Дори тези наематели, които бяха млъкнали докато край тях минаваха двете светещи фигури, отново възобновиха разговорите сякаш нищо не се е случило. — Видяхте ли ги? — повтори той развълнувано.

Мис Джеймс изглеждаше изненадана.

— Разбира се — отвърна тя. — Видяхме ги всички. Почти всяка вечер минават оттук. Разхождат се. Приятна двойка, не мислите ли?

— Но… кои… какво… — Бартън запелтечи объркано.

— За първи път ли виждате Скитници? — запита го доктор Мийди с изненадан вид. — Искате да кажете, че там, откъдето идвате няма Скитници?

— Няма — отвърна Бартън. Сега вече всички го гледаха учудено. — Какво са те? Та те минаха през стената! През мебелите. През вас!

— Разбира се — отвърна скромно мис Джеймс. — Нали затова ги наричаме Скитници. Защото се скитат навсякъде. И минават през всичко. Не го ли знаехте?

— И от колко време е така? — попита Бартън.

Отговорът въобще не го изненада. По-скоро го изненада спокойствието, с което бе даден.

— Винаги е било така — отвърна мис Джеймс. — Откакто се помня.

— Струва ми се, че Скитниците са съществували винаги — съгласи се доктор Мийди и издиша голям облак дим. — Те са нещо напълно естествено. Какво странно има в тях?