Филип К. Дик
Война на реалности (3)

3

Питър Трилинг приклекна и протегна ръка към захвърлената от Мери глинена фигурка. С пъргави движения той заличи последните остатъци от малката крава и започна да оформя нова фигура.

Ноакс, Дейв и Уолтър го загледаха с гневно недоверие.

— Кой каза, че ти можеш да играеш с нас? — запита Дейв ядосано.

— Това е моят двор — отвърна меко Трилинг. Той вече приключваше с оформянето. Постави своята фигура в прахта между овцата на Дейв и грозното куче на Уолтър. Ноакс продължи да играе със самолета, без да поглежда фигурката на Питър.

— Какво е това? — изсумтя Уолтър. — На нищо не прилича.

— Това е човек.

— Човек? Това било човек!

— Махай се — намеси се презрително Дейв. — Много си малък, за да си играеш с нас. Иди да помагаш на майка си в кухнята.

Питър не отговори. Големите му кафяви очи не мигваха, цялото му внимание бе съсредоточено върху миниатюрния глинен човек. Стоеше напълно неподвижно, леко наклонен напред с лице обърнато надолу и леко помръдващи устни.

Известно време нищо не се случи. После…

Дейв изпищя и отскочи. Уолтър изпсува с побледняло лице. Ноакс замръзна с увиснала уста, напълно забравил за своя самолет.

Малкият глинен човек бе помръднал. Отначало почти незабележимо, после все по-енергично той размърда първо краката си, след това сви ръце, опипа тялото си и накрая, без никакво предупреждение скочи и побягна.

Питър се разсмя с висок, писклив глас. Той се пресегна и ловко пресече пътя на бягащата фигура. Човечето се бореше отчаяно, стиснато здраво в шепата на Питър, който го разглеждаше със задоволство.

— Боже мили — прошепна Дейв.

Питър търкулна глинения човек между дланите си, докато от него остана само една безформена купчина. Раздели я на две. Бързо, с опитни движения той оформи две глинени фигури, две малки глинени човечета, наполовина колкото първия. После ги постави на земята и зачака търпеливо.

Едно по едно, човечетата се размърдаха. Изправиха се, опипаха ръцете и краката си, след това се затичаха в противоположни посоки. Едното от тях профуча покрай Ноакс към улицата.

— Дръж го! — извика рязко Питър. Той сграбчи другото човече, скочи пъргаво на крака и се завтече след първото. Глиненото човече се носеше с всички сили право към фургона на доктор Мийди.

В момента, в който фургонът потегли фигурката се хвърли отчаяно напред. Малките й ръчички задраскаха по гладката метална броня. Фургонът продължи да набира скорост, а миниатюрната фигурка се затъркаля в прахта на пътя.

В този момент дотича Питър. Той стовари обувката си отгоре, превръщайки я мигом в мазно петно сред прахта.

Отзад бавно приближиха Уолтър, Дейв и Ноакс. Те спряха страхливо на известно разстояние.

— Хвана ли го? — попита дрезгаво Ноакс.

— Ами да — отвърна Питър. Той невъзмутимо изтъркваше глината от подметката си. — Хванах го, разбира се. В края на краищата той си е мой, не е ли така?

Децата мълчаха. Питър виждаше, че са уплашени. Това го учудваше. Какво толкова страшно имаше във всичко това? Той понечи да заговори, но в същия миг насред двора спря потънал в прах жълт пакард и Питър се обърна да види кой идва. Напълно бе забравил за глинените фигурки.

Моторът заглъхна и предната врата се отвори. От колата излезе млад мъж с приветливо лице, черна къдрава коса и широки вежди. Имаше уморен вид. Сивото му сако бе измачкано, обувките — покрити с прах, а вратовръзката — извъртяна на една страна. Очите му бяха зачервени и подпухнали. Той бавно се приближи към децата, погледна ги с отсъстващо изражение и запита, едва движейки устни:

— Това ли е пансионът?

Никой не отговори. Мъжът явно не бе оттук. Всеки в града знаеше пансионът на мисис Трилинг, този човек идваше от някъде другаде. Колата му бе с нюйоркска регистрация, по всичко личеше, че идва от Ню Йорк. Никой от тях не го бе виждал преди. Говореше със странен акцент, изговаряше думите рязко, отривисто, с дрезгав глас.

Питър се размърда.

— Какво обичате?

— Искам да наема стая — мъжът бръкна в джоба си и извади пакет цигари и запалка. Ръцете му трепереха докато палеше цигарата и за малко да я изпусне. Децата го наблюдаваха с любопитство примесено с известна доза неприязън.

— Ще отида да кажа на мама — обади се най-накрая Питър. Той се обърна и бавно пресече верандата. Без да поглежда назад влезе в прохладната къща и се отправи към кухнята, където, ако се съдеше по шума, майка му още миеше чинии.

Мисис Трилинг премигна с подпухналите си очи към Питър.

— Какво искаш? Далеч от хладилника! Нищо няма да ти дам преди вечеря, вече ти казах!

— Навън има един мъж. Иска да наеме стая — добави Питър. — Не е тъдявашен.

Подпухналото лице на Мейбъл Трилинг внезапно се оживи и тя трескаво започна да бърше ръцете си.

— Не стой тук де! Бягай да го поканиш вътре! Сам ли е?

— Сам.

Мейбъл Трилинг заобиколи сина си, пресече с бърза крачка верандата и се спусна по стълбите. Слава Богу, човекът беше още тук! Тя въздъхна с облекчение. От доста време не се бе появявал нов човек в Милгейт. Пансионът бе полупразен — няколко пенсионера, градският библиотекар, един чиновник и те двамата с Питър.

— С какво мога да ви бъда полезна? — запита тя задъхано.

— Искам стая — отвърна с уморен глас Тед Бартън. — Нищо повече. Не ме интересува как изглежда нито колко ще искате за нея.

— С нас ли ще се храните? Тук храната е по-евтина отколкото в снекбара, а обзалагам се и по-вкусна от техните сухоежбини. От Ню Йорк ли сте наистина?

За миг лицето на мъжа се изкриви в измъчена маска.

— Да, от Ню Йорк съм.

— Надявам се, да ви хареса в Милгейт. — Тя се приближи към него като бършеше ръце в престилката. — Градът е тих и спокоен, нямаме си никакви неприятности. По работа ли сте тук, мистър…

— Тед Бартън.

— По работа ли сте в града, мистър Бартън? Или идвате на почивка? Доста нюйоркчани бягат от жегата в големия град през лятото, нали? Не бихте ли ми казали какво точно работите? Сам ли сте? — тя го хвана за ръкава. — Влезте, ще ви покажа стаята. Колко време възнамерявате да останете?

Бартън се изкачи след нея по стълбите и се спря на верандата.

— Не зная. Може би за малко. Може би не.

— Сам ли сте в града?

— Жена ми може да дойде, ако реша да остана за по-дълго. Оставих я в Мартинсвил.

— А по каква работа сте тук? — продължи да настоява мисис Трилинг, докато се изкачваха по износените стълби към втория етаж.

— Застраховки.

— Ето и стаята ви. С изглед към хълмовете. Не са ли красиви? — Тя дръпна белите, захабени от често пране щори. — Виждали ли сте по-красиви хълмове през живота си?

— Да — съгласи се Бартън. — Красиви са. — Той се завъртя безцелно из стаята, плъзгайки поглед по масивното легло, високия двукрил гардероб, картината на стената. — Точно каквото ми трябва. Колко искате за нея?

Мисис Трилинг го погледна лукаво.

— С нас ще се храните, нали? Два пъти на ден, обяд и вечеря. — Тя облиза устни. — Четирийсет долара.

Бартън извади портфейла си. Сумата не му направи никакво впечатление. Подаде й безмълвно две банкноти.

— Благодаря ви — отвърна сподавено мисис Трилинг като отстъпи бързо назад. — Вечерята е в седем. Обядът вече мина, но ако искате аз…

— Не — Бартън поклати глава. — Това е всичко. Не искам да обядвам. — Обърна й гръб и се загледа през прозореца.

Стъпките й заглъхнаха към хола. Бартън запали цигара. Гадеше му се, главата го болеше от продължителното каране до Мартинсвил, където остави Пег в хотела преди да поеме обратно. Трябваше да се върне. Да остане тук, ако трябва дори години. Трябваше да узнае кой е той всъщност и това можеше да стане само тук, в този град.

Бартън се усмихна иронично. Едва ли някога щеше да научи истината. Едно момче бе умряло от скарлатина преди осемнайсет години. Никой не си спомняше. Нещастен случай, един от многото, хората идват и си отиват. Една смърт, едно име по-малко…

Вратата на стаята се отвори.

Бартън бързо се извърна. От прага го гледаше хилаво момче, с големи кафяви очи. Бартън с изненада позна сина на хазяйката.

— Какво искаш? — запита той. — Защо идваш тук?

Момчето затвори вратата зад себе си. Поколеба се за миг, след това внезапно попита:

— Кой си ти?

Бартън замръзна.

— Името ми е Бартън. Тед Бартън.

Момчето изглеждаше доволно от отговора. То се завъртя около Бартън, оглеждайки го от всички страни.

— Как успя да се промъкнеш? — запита момчето. — Повечето хора не успяват. Трябва да има някаква причина.

— Да се промъкна? — учуди се Бартън. — През какво?

— През бариерата. — Момчето внезапно отстъпи назад и отклони поглед встрани. Бартън осъзна, че е чул нещо, което не е трябвало да чуе.

— Каква бариера? Къде?

Момчето сви рамене.

— През планините. Пътят е доста дълъг. Шосето е разнебитено. Защо дойде тук? С какво се занимаваш?

Можеше и да е само детско любопитство. Или нещо повече? Момчето имаше странен вид, слабо и костеливо, с огромни очи, над които се спускаше кафяв кичур коса. Интелигентно лице. Чувствително, за едно дете живеещо в забутан град нейде из южна Вирджиния.

— Може би, — каза бавно Бартън — аз зная как да минавам през бариерата.

Реакцията бе мигновена. Тялото на момчето се вцепени, очите му блеснаха и се впериха нервно в Бартън. Разтреперано то се отдръпна назад, далеч от него.

— Така ли? — гласът му издаваше объркване. — И как го правиш? Сигурно си пропълзял през някое слабо място.

— Дойдох по пътя. По магистралата.

Големите кафяви очи премигнаха.

— Понякога бариерата я няма. Сигурно си успял да минеш в такъв момент.

Сега Бартън започна да усеща безпокойство. До този миг просто бе блъфирал и то с успех. Момчето знаеше от какво е бариерата, а той не. Безпокойството му започна да прераства в страх. Като стана дума за това, по пътя не бе срещнал, нито задминал някакво превозно средство. Никой не отиваше, нито пък се връщаше от Милгейт. Шосето бе пусто, занемарено, обрасло в трева, с напукана настилка. Никакво движение. Само безлюдни хълмове и ниви, заградени с увиснали огради. Трябваше да се опита да научи нещо повече от това момче.

— Откога, — запита той предпазливо — знаеш за бариерата?

— Какво искаш да кажеш? — отвърна момчето. — Винаги съм знаел за нея.

— И всички ли тук знаят за нея?

Момчето се засмя.

— Разбира се че не. Ако знаеха… — той внезапно млъкна и отново сведе поглед. Бартън бе загубил малката преднина, момчето отново бе стъпило на здрава почва, задавайки въпроси вместо то да отговаря. Знаеше повече от Бартън и двамата го осъзнаваха.

— Ти си едно много умно момче — рече Бартън. — На колко си години?

— На десет.

— Как се казваш?

— Питър.

— Винаги ли си живял тук? В Милгейт.

— Аха — гърдите му се повдигнаха. — Къде другаде?

Бартън се поколеба.

— Напускал ли си някога града? Минавал си от другата страна на бариерата?

Момчето сбърчи вежди. Нещо се бореше в него, Бартън усети, че е докоснал някаква струна. Питър закрачи неспокойно из стаята, с ръце пъхнати дълбоко в джобовете на избелелите дънки.

— Ами да. Доста пъти.

— И как минаваш през бариерата?

— Има си начини.

— Искаш ли да ги сравним с моите? — предложи Бартън. Но момчето не се хвана на примамката.

— Мога ли да видя часовника ти? — запита то. — Колко камъни има?

Бартън свали часовника си и му го подаде внимателно.

— Двадесет и един.

— Хубав е — Питър го завъртя. Погали го нежно, след това го подаде обратно. — Всеки нюйоркчанин ли има такива часовници?

— Всеки, който е някой.

Питър замълча, след това каза:

— Не мога да спирам времето. Поне не за дълго — не повече от четири часа. Но скоро ще мога да го правя за цял ден. Какво мислиш за това?

Бартън не знаеше какво да мисли.

— Какво друго можеш да правиш? — запита той уморено. — Това не е нещо кой знае какво.

— Мога да заповядвам на неговите създания.

— Чии създания?

Питър сви рамене.

— Неговите. Сигурно знаеш. На този, който е на отсамната страна. С протегнатите напред ръце. Не оня със светлата коса, дето е като металическа. Другият. Не си ли го виждал?

Бартън реши да рискува.

— Не, не съм.

Питър го погледна изненадано.

— Трябва да си го виждал. И двамата трябва да си ги виждал. През цялото време са там. Понякога се изкачвам нагоре по пътя и сядам на една издатина, от която и двамата се виждат много добре.

Известно време Бартън се чудеше какво да каже.

— Ще ме вземеш ли някой път с тебе?

— Много е красиво — страните на момчето поруменяха, обхванат от ентусиазъм той забрави всякаква предпазливост. — В ясни дни лесно се различават и двамата. Особено онзи — на отвъдната страна. — Той се изкиска. — Смешна работа. В началото направо ме побиваха тръпки. Но после свикнах.

— Знаеш ли как се казват? — запита напрегнато Бартън, мъчейки се да открие и най-малката следа здрав разум и логика в думите на момчето. — Кои са те?

— Не зная — Питър се изчерви още повече. — Но някой ден ще открия. Трябва да има някакъв начин. Разпитвах съществата от най-ниското ниво, но и те не знаят. Направих дори един специален голем, с двойно по-голям мозък, ала и той не можа да ми каже. Може би ти ще ми помогнеш. Бива ли те с глината? Имаш ли опит? — той се приближи към Бартън и снижи глас. — Тук никой нищо не знае. Но има и подмолна опозиция. Нуждая се от помощ…

— Аха — едва успя да изговори Бартън. Божичко, в какво се беше забъркал?

— Искам да проследя някой от Скитниците — продължи с развълнуван глас Питър. — Искам да разбера откъде идват и по какъв начин се появяват. Ако ми помогнеш, може би поне това ще открием.

Бартън беше направо парализиран. Какви бяха тия Скитници и какво отношение имаха към всичко това?

— А… хм… като заработим заедно… — поде той неуверено, но Питър го прекъсна.

— Дай да ти видя ръката — той сграбчи ръката на Бартън и започна внимателно да изучава дланта. После внезапно отскочи с пребледняло лице.

— Ти ме излъга! Нищо не знаеш! — в гласа му Бартън долови паника. — Ама абсолютно нищо!

— Разбира се че знам — безуспешно се опита да го увери Бартън. Момчето го гледаше с отвращение и неприкрита враждебност. То се извърна рязко и отвори вратата към хола.

— Нищо не знаеш — повтори Питър с гняв и съжаление. Той се спря на прага. — Но аз зная нещо.

— Какво е това нещо? — запита Бартън решил да отиде докрай.

— Нещо, което ти не знаеш — устните на момчето се разтвориха в загадъчна усмивка. Очите му гледаха лукаво.

— Какво е то? — настоя Бартън с пресипнал глас. — Какво е това нещо, което ти знаеш, а аз не зная?

Не очакваше отговора, който получи. Преди да осъзнае чутото вратата се затвори с трясък и стъпките на момчето заглъхнаха надолу по коридора. Бартън стоеше неподвижно, заслушан в тропота на детски обувки по износените стълби.

Момчето изтича навън, на верандата. То се спря под прозореца на Бартън, сви ръце пред устата и извика с пълни гърди. Пронизителният вик болезнено отекна в главата на Бартън, потресаващо повторение на онова, което бе чул преди малко.

— Знам кой си — шибаха го като камшик думите. — Знам кой си в действителност!