Филип К. Дик
Война на реалности (13)

13

Бартън се изправи уморено и се отдалечи от кръга. Докато се спускаше в тъмнината надолу по хълма, с ръце пъхнати в джобове, около него кръжаха нощни пеперуди.

Бяха изгубили. Опитът им за реконструкция бе пропаднал.

Той вдигна очи и се взря в тъмната фигура на Ариман, която се издигаше над отвъдния край на долината. Очертанията му се сливаха с нощното небе, ръцете му бяха все така прострени над тях. Космическият разрушител. Къде, по дяволите, беше Ормузд? Бартън се извърна и погледна нагоре. Ормузд трябваше да е от тази страна, от този хълм започваха краката му. Защо не предприемаше нищо? Какво го спираше?

Долу под него светлините на града се множаха. На фалшивия град, илюзията, която Ариман бе хвърлил преди осемнайсет години, в деня на Промяната. В този ден, в защитата на Ормузд се бе появила пукнатина и той не бе успял да я затвори. Защо е позволил на Ариман да се промъкне? Не го ли е грижа за това, което е сътворил? Не го ли интересува какво става тук?

— Този въпрос съществува от край време — проговори в мрака доктор Мийди. — Ако бог е създал света, то откъде се е взело злото…

— Той просто си стои там — прекъсна го Бартън, сякаш въобще не го бе чул. — Като огромна каменна скулптура. А ние тук се мъчим като грешни дяволи, да направим нещата такива, каквито Той ги е създал. Защо, по дяволите, не ни помага?

— Неведоми са неговите пътища.

— Изглежда, че това не ви интересува много.

— Интересува ме. Интересува ме много повече, отколкото би могло да се изрази с думи.

— Може би ще дойде и вашият миг.

— Надявам се. — Мийди помълча и после продължи: — Нещата вървят на зле.

— Не. Направо ни пометоха. Май нямаше голяма полза от мене. Критичният момент дойде, а аз не мога да направя нищо.

— Защо?

— Нямам достатъчно сила. Някой е застанал между нашия модел и града. Отрязал ни е от него напълно. И сега изтласква назад реконструираната зона.

— Кой?

— Знаете кой — Бартън махна с ръка към града. — Той е някъде долу. С неговите плъхове, паяци и змии.

Мийди сграбчи въздуха с ръце.

— Ако можех само да го докопам…

— Вече е късно. Твърде дълго сте си затваряли очите.

— Страхувах се, Бартън. Не исках да се върна към старата си форма. — Мийди го гледаше умолително. — И още ме е страх. Знам, че всичко това не е редно, да не мислите че не разбирам? Но не мога да го направя. Не мога да се примиря с връщането назад. Не знам защо. Дори не знам какво съм бил преди това. Бартън, дълбоко в душата си аз се радвам, че не успяхте. Трябва да ме разберете. Щастлив съм, че всичко ще си остане както е било. Божичко, как ми се иска да съм умрял!

Бартън вече не го чуваше. Той беше вперил очи в нещо насред хълма.

В здрача, нагоре към тях бавно се издигаше мътносив облак. Той се люшкаше като огромна, неумолимо настъпваща вълна. Какво беше това? Трудно можеше да се различи в бледата светлина на ранната утрин. Облакът беше вече съвсем наблизо. Кръгът на Скитниците се разкъса, хората започнаха да отстъпват нагоре по хълма. От облака се носеше зловещ тътен, придружен с равномерно бумтене.

Пеперуди.

Огромна, плътна маса от нощни пеперуди летеше панически нагоре по хълма към Скитниците. Хиляди. Тук със сигурност се бяха събрали всички пеперуди от долината. Но от какво бягаха така масово?

И тогава Бартън видя. В същия миг и последните Скитници изоставиха кръга и се разбягаха. Хилда викаше нещо неразбрано, вероятно се опитваше да въдвори ред. Реконструкцията бе напълно забравена. Скитниците се струпаха накуп с побелели от ужас лица. Около тях, в пълно безредие се носеха обхванатите от паника рояци на нощните пеперуди.

Бартън усети, че през лицето му се спуска паяжина. Той размаха с ръка, но паяжината стана още по-гъста и лепкава. Вече се виждаха и самите паяци, пъргаво пълзящи сред храсталаците нагоре по хълма. Като надигащ се сив потоп, като яростен прилив, прииждащ от камък на камък. Все по-близо и по-близо.

Отзад идеха плъховете. Безброй злобно проблясващи червени очички, жълти нокти, мръсносиви козини. Не можеше да види какво е зад тях. Но някъде отзад сигурно бяха змиите. Или може би те идваха по друг път. Сигурно пълзяха отстрани, за да ги затворят в обръч. Най-вероятно бе така.

Една от Скитничките извика и се свлече в несвяст. Някаква дребна и пъргава фигурка скочи от нея и се прехвърли на следващия Скитник. Той се отърси от фигурката и посегна да я настъпи. Голем. В бледата нощна светлина, в ръката на миниатюрния голем нещо проблесна.

Той бе въоръжил големите си.

Играта вече се играеше по нови, сурови правила. Бартън и групата Скитници се отдръпнаха от ръба на склона. Големите се бяха появили някъде отстрани, при това се бяха промъкнали в редовете им съвсем незабележимо. Пеперудите се интересуваха единствено от паяците, дори не бяха забелязали дребните, пъргави фигурки от жива глина.

Глутница разярени големи бе обкръжила Хилда. Тя се бранеше диво, едни настъпваше, други разкъсваше с ръце или ги запращаше настрани.

Бартън й се притече на помощ, замахна с желязната щанга и смачка наведнъж десетина нападатели. Останалите се разбягаха. Хилда се залюля, цялата разтреперана и той я подхвана. От ръцете и краката й стърчаха игли, миниатюрни копия, които големите бяха оставили след себе си.

— Обкръжават ни — изпъшка Бартън. — Нямаме никакъв шанс.

— Но какво да правим? Да се скрием в мазето на къщата?

Бартън хвърли бърз поглед наоколо. Вълна от паяци прехвърляше ръба на склона. След няколко минути и плъховете щяха да са тук. Нещо изхрущя под краката му. Той подскочи. Една змия бавно пълзеше към Хилда. Бартън едва сподави отвращението си, дръпна Хилда за ръката и забърза към къщата. Навсякъде около тях Скитниците се сражаваха с настъпващите жълтозъби сенки и с дребните глинени воини с техните миниатюрни блестящи саби. Паяците не бяха чак толкова страшни, задачата им се бе изчерпала с разгонване на пеперудите. Но змиите…

Един от Скитниците се свлече под тежестта на гърчещо се, сивкаво кълбо от плъхове и големи. Всичко се смеси в бъркотия от прах, кал и мръсносива козина.

Зазоряваше се, от тъмновиолетово небето постепенно ставаше нажежено бяло. Скоро слънцето щеше да се покаже.

Бартън внезапно почувства болезнено пробождане в крака. Той смачка голема с желязната щанга и продължи да отстъпва. Бяха го обкръжили отвсякъде. По крачолите му се катереха плъхове. Дрехите му гъмжаха от паяци, които го обвиваха в лепкавите си мрежи. Той ги разкъса с ръка и продължи.

Някаква странна фигура привлече вниманието му. Отначало помисли, че е някой от Скитниците. После осъзна грешката си. Фигурата идваше откъм долината заедно с цялата орда. Изкачила се бе последна, очевидно всичко тук бе под нейна команда.

Бартън забрави за плъховете, големите и паяците, които бяха впили зъби в плътта му. Нищо от досега видяното не можеше да се сравни с това. Необходимо му беше известно време, за да осмисли гледката и тогава се спря като парализиран.

Знаеше, че рано или късно отново ще се срещне с Питър. Дори вече се питаше кога ли ще стане това. Ала бе забравил, че за да стигне до тях, Питър ще трябва да премине през реконструираната зона, през доскоро разширяващия се парк.

Питър беше рожба на Промяната. Бартън познаваше само неговата фантомна фигура. Това, което се гърчеше и пълзеше нагоре по склона също беше Питър. Но Питър без своята фалшива обвивка. Истинският, такъв какъвто е бил вечно.

Това беше Ариман.

Наоколо цареше хаос. Обхванати от паника, Скитниците бягаха през глава към Сенчестата къща. Някъде зад сивия, гърчещ се килим бе изчезнала Хилда. Начело на група Скитници, Кристофър се приближаваше към вратата на къщата. Някои вече бяха успели да влязат вътре и барикадираха вратите и прозорците. Добрал се до колата, доктор Мийди се опитваше да отвори предната врата. Битката бе загубена, силите им — разделени и изолирани. За да бъдат най-накрая унищожени — един по един.

Бартън размахваше яростно желязната щанга, тъпчейки по пътя си големи и паяци. Ариман беше огромен. В него не бе останало почти нищо човешко. Над склона неумолимо се надигаше огромна кипяща маса от сиво-жълтеникаво желе. Само на горния й край се поклащаха няколко русоляви кичура — жалък спомен за доскорошната човешка форма. Косата растеше с невероятна скорост, извиваше се и се гърчеше подобно на стотици змии. Назад по склона се точеше влажна, лигава следа, като от огромен, космически охлюв.

Ариман поглъщаше всичко на пътя си. Пипалата му помитаха Скитници, големи, плъхове, змии, земя и камъни. Плътна маса от кадаври в различни стадии на смилане се виждаше във вътрешността на желирания колос. Всичко, до което се докоснеше, попадаше вътре. За да се превърне в хлъзгава пътека на смърт и разруха.

Ариман вдишваше живот и издишваше ледения полъх на космическата пустош. Вледеняващ, смразяващ кръвта вятър. Предвестник на неумолима гибел. Разнесе се отвратителна воня. На разложение, гниене и смърт. Неговата естествена миризма. А той продължаваше да расте. Скоро щеше да е голям колкото долината. Колкото света.

Бартън побягна. Той прескочи двоен кордон от големи и се затича между дърветата, огромните кедри които растяха от двете страни на Сенчестата къща.

Валеше дъжд от паяци. Той се отърси от тях и продължи слепешката напред. Безцелно. Нейде отзад, Ариман продължаваше да расте. Беше се спрял на ръба на склона, забил пипала като котви в каменистата земя, а нагоре се издигаше фонтан от вряща желирана гадост. От ледения му полъх всичко наоколо се покри със скреж.

Бартън падна, изправи се и се огледа задъхан. Беше стигнал до една издадена напред площадка точно над пътя. Под него, утрото вдигаше покривалото на мрака и долината се разкриваше в цялата си прелест. Ала огромна сянка бе паднала над полята, фермите и къщите. По-гъста от разсейващия се мрак. Сянката на Ариман, Богът на разрушението, който най-сетне се приближаваше към истинските си размери. Сянка, която никога не ще се вдигне.

Бартън се подхлъзна. Нещо подскочи към него и той се отдръпна трескаво. Пепелянката се сви и се приготви за ново нападение. Бартън замахна и хвърли желязната щанга. Щангата се стовари върху гърба на влечугото и то се загърчи безпомощно.

Наоколо бе пълно със змии. Цели кълба пълзяха и се въргаляха по склона. Бартън едва успя да измъкне щангата. Където и да стъпеше, под краката му нещо се извиваше, гърчеше, съскаше.

Подхлъзна се отново. Падна и се затъркаля надолу по склона. Опита се да се изправи, целият покрит с паяци, които го жилеха на безброй места. Бореше се с тях, късаше обвиващата го паяжина. С мъка застана на колене.

Слепешката затърси желязната щанга. Не можа да я стигне. Нима я бе загубил? Пръстите му докоснаха нещо меко. Канап. Кълбо от канап. Той отчаяно зарови ръка в него. Желязната щанга бе изчезнала. Това бе последният удар. Символът на неговото окончателно поражение. Той разтвори пръсти и изпусна кълбото.

Един голем се покатери на рамото му. Пред очите му зловещо проблесна игла. Насочена към него, готова да се забие дълбоко в мозъка му. Ръцете му сякаш бяха оковани в гъстата лепкава паяжина. Бартън безпомощно затвори очи. Беше се провалил. Битката бе загубена. Той зачака покорно пробождането…