Филип К. Дик
Война на реалности (7)

7

Бартън дишаше учестено.

— Слушай какво ще ти кажа. Стига си хленчил и слушай!

Кристофър кимна, но продължаваше да трепери.

— Да. Съжалявам, Бартън. Цялата тази история…

Бартън го сграбчи за ръката.

— Значи наистина е било така, както аз си спомням. Улица „Борова“. „Сентрал“. Старият парк. Спомените ми не са фалшиви!

Кристофър изтри очи с една мръсна носна кърпа.

— Да, старият парк. Спомняш ли си го? Боже мили, какво се случи с този град? — Кръвта се бе дръпнала от лицето му и то изглеждаше мъртвешки бледо. — Какво е станало с хората? Защо не си спомнят? — той потрепери от ужас. — А и те не са същите хора. Няма ги старите жители на Милгейт. Изчезнаха заедно с улиците и всичко останало. С изключение на теб и мен.

— Напуснахме града, — рече Бартън — когато бях на девет — той внезапно се изправи на крака. — Да се махаме оттук. Къде бихме могли да поговорим спокойно?

Кристофър най-сетне се овладя.

— У дома. Там ще е по-сигурно. — Той скочи от стола и се отправи с бърза крачка към вратата. Бартън го последва.

Навън бе тъмна и прохладна нощ. Тук-там мъждукаха улични лампи. Между баровете кръстосваха късни минувачи, предимно мъже.

Кристофър забърза по една странична уличка.

— Осемнайсет години чаках да се случи това — говореше той развълнувано. — Мислех си, че съм се побъркал, не смеех да споделя с никого. Страхувах се. Осемнайсет години — и накрая се оказа, че не съм грешал.

— Кога настъпи Промяната?

— Преди същите тези проклети осемнайсет години.

— Постепенно?

— Внезапно. За една нощ. Събудих се на заранта и всичко бе различно. Не можех да се ориентирам. Дни наред се криех вкъщи. Мислех, че съм полудял.

— И никой друг ли не си спомня?

— Всички бяха изчезнали!

Бартън се спря поразен.

— Искаш да кажеш…

— Как биха могли да си спомнят като просто ги нямаше? Всичко бе променено, дори хората. Един напълно непознат град.

— Знаеше ли нещо за бариерата?

— Знаех, че никой не може да се измъкне оттук. Че има нещо на пътя. На другите просто не им пукаше. Май нещо не са в ред.

— А какви са тези Скитници? — попита Бартън.

— Не зная.

— Кога се появиха? Преди Промяната ли?

— Не. След Промяната. Никога преди това не съм ги виждал. Всички останали ги приемат за нещо напълно естествено.

— Кои са двамата колоси?

Кристофър поклати глава.

— Не зная. Веднъж ми се стори че видях нещо. Нагоре по пътя в планината — бях тръгнал да търся изход. Така и не намерих — на пътя имаше разпилени трупи и един изгнил камион.

— Това е бариерата.

Кристофър изруга.

— По дяволите! Та това беше преди години! И още е там…

Зад гърба им бяха останали няколко квартала. Движеха се в почти непрогледен мрак. Тъмни очертания на сгради. Много рядко по някоя светлинка. Къщите бяха стари, почти грохнали, Бартън не си спомняше да е имало такива стари къщи в града.

— Всичко е по-лошо отпреди! — отбеляза той.

— Така е. Преди Промяната нямаше такива запустели райони. Тези квартали бяха доста хубави. Имах малко, кокетно бунгало с три стаи — сам си го построих. Аз прокарах ток, изкопах каналите и дори сам вдигнах покрива. И после една сутрин се събудих — и какво да видя? — Старецът се спря и започна да рови из джобовете за ключа. — Че живея в някакъв дървен фургон. Като зле скован контейнер. Дори без основи. Аз лично си бях излял основата. Цяла седмица ми отиде, за да я изпипам както си е редно. А сега живея потънал в кал.

Най-сетне Кристофър намери ключа и зачовърка в тъмнината за ключалката, като мърмореше недоволно и проклинаше неизвестно кого. Мина доста време преди вратата да се отвори със скърцане. Бартън бе поканен да влезе.

Кристофър запали една газена лампа.

— Нямам ток. Какво ще кажеш за това? Аз сам си прокарах кабелите. Ще ти призная, Бартън, че в цялата тази работа има нещо дяволско. Толкова труд съм положил. Толкова неща направих с двете си ръце. И всичко изчезна за една нощ. Сега съм никой. Преди дори не близвах алкохол. Разбираш ли? Нито капка.

Условията вътре бяха мизерни, като в бордей. Имаше една-единствена стая, в единия ъгъл — мивка и готварска печка, в другия — легло. Купища неизмити чинии, стари кашони от храна, торбички с черупки от яйца и боклуци, плесенясал хляб, смачкани вестници и списания, мръсни дрехи, празни бутилки, архаична мебелировка. И кабели.

— Да — потвърди Кристофър. — Вече осемнайсет години се опитвам да прокарам ток. — На лицето му се четеше безнадеждност и страх. — На времето бях доста добър електротехник. Имах малък магазин-сервиз за радиоапарати.

— Ама да, спомням си — рече Бартън. — „Уил — продажба и сервиз“.

— Няма го вече. Изчезна. На негово място сега има някаква пералня. На улица „Джеферсън“, както се нарича сега. Обслужването им е тиха скръб. Направо ти съдират ризата. Нищо не остана от моя радиомагазин. Събудих се една сутрин и тръгнах на работа. През цялото време се чувствах странно. А като стигнах там, намерих само тази проклета пералня. Димящи ютии и преси за панталони.

Бартън се наведе и вдигна малка електрическа батерия. На пода се търкаляха отвертки, клещи, няколко малки гаечни ключа, ампермер, радиолампи, кондензатори, резистори, схеми, поялник, колофон.

— И ти не можеш да прекараш в дома си ток?

— Опитвам се — Кристофър огледа с отчаяние ръцете си. — Но вече не ме бива. Не съм така ловък. Изпускам разни неща. Чупя. Забравям докъде съм стигнал. Бъркам връзките. Стъпвам по резервните части.

— Защо?

В очите на Кристофър блесна страх.

— Сигурно те не искат да го направя. Да го направя така, както е било. Трябвало е и аз да се променя като другите. И донякъде се бях променил. Никога досега не съм падал толкова ниско. Работех здравата. Поддържах магазина, биваше ме за всичко. Живеех тих, спокоен живот. Бартън, те не ми позволиха да направя нещата отново такива, каквито бяха. Направо ми изтръгнаха поялника от ръцете.

Бартън побутна настрана намотани на кълбо кабели и изолирбанд и приседна на края на грубо скованата пейка.

— Дори само частица от теб да командват, значи имат сила върху тебе целия.

Кристофър се зарови трескаво в някакъв кашон, натъпкан с най-различни части.

— Надвиснали са над Милгейт като черна мъгла! Мръсна черна мъгла, която се промъква през всички врати и прозорци. Тя разрушава града. Това не са хора, а имитации на хора. Истинските ги няма. Изчезнаха само за една нощ. — Той измъкна покрита в прах бутилка вино и я размаха победоносно. — Смятам да празнуваме! Какво ще кажеш, Бартън? От години пазя тази бутилка.

Бартън огледа внимателно бутилката. Той издуха прахта от етикета и я вдигна към светлината на газената лампа. Виното беше старо, много старо. Вносен мискет.

— Не зная — отвърна той неуверено. Усещаше, че му призлява от изпитите бърбъни. — Не обичам да смесвам пиене.

— Но днес е празник — Кристофър помете с ръка боклуците от масата и измъкна тирбушон. Той стисна бутилката между краката си, заби тирбушона и започна да го върти с опитни движения. — Празник за две самотни души, които се намериха.

Виното не беше нещо особено. Бартън отпи глътка и впери поглед в покритото с бръчки лице на стареца, който седеше прегърбен на стола срещу него. Кристофър надигна отдавна немитата чаша и отпи, почти механично.

— Не — рече той. — Те не искат нещата отново да станат такива, каквито бяха. Те направиха всичко това. Те ни отнеха града, приятелите, близките. — Лицето му придоби решителен израз. — Не дават дори с пръст да докоснеш това, което са направили. Сигурно се мислят за всесилни.

— Но аз успях да се промъкна — едва промърмори Бартън. След „бърбъните“ виното направо го довърши. — Минах някак си през тази проклета бариера.

— И те не са съвършени — Кристофър остави чашата и се изправи. — Пропуснаха мен, а теб оставиха да влезеш. Заспали са на пост, човешко е.

Той открехна вратата на гардероба и започна да вади стари дрехи и вързопи. Малко, сребърно, заключено с катинар ковчеже лежеше на дъното. Кристофър го измъкна с пъшкане и потене и го стовари на масата.

— Не съм гладен — кой знае защо каза Бартън. — Дойдох само да…

— Гледай — Кристофър извади едно дребно ключе от портфейла си, внимателно го пъхна в миниатюрната ключалка на ковчежето, завъртя го и вдигна капака. — Ще ти покажа нещо, Бартън. Ти си единственият ми приятел. Единственият човек на света, на когото мога да се доверя.

Ковчежето не беше посребрено. Всъщност, това не беше ковчеже, а някакъв сложен уред, целият усукан от кабели и жици, манометри и превключватели. Грижливо споен метален конус. Кристофър го вдигна и пъхна в него няколко щифта. Той изтегли два кабела и ги закачи за полюсите на акумулатор.

— Завесите — изсумтя Кристофър. — Дръпни ги. Не искам те да видят това — той се почеса нервно. — Какво ли не биха дали за да го докопат. Мислят се за големи умници, че имат власт над всички ни. Не над всички.

Той щракна един превключвател и конуса забръмча тихо. Докато човъркаше копчетата, бръмченето постепенно прерасна в тънък, пронизителен звук. Бартън се размърда неспокойно.

— Какво, по дяволите, е това, бомба ли? Да не мислиш, че ще можеш да ги взривиш?

Старецът го погледна с хитро изражение.

— Ще ти кажа по-късно. Трябва да бъда внимателен.

Той се затича из стаята, дръпна завесите, надзърна през прозореца, заключи здраво вратата и едва тогава се върна при бръмчащия конус. Бартън коленичи до него и се втренчи в чудноватото изделие. Лабиринт от сложно оплетени жици и паяжина от блестящи метални части. Отпред беше написано:

ИП

Не пипай

Собственост на Уил Кристофър

Кристофър придоби тържествен вид. Той приседна, с крака сгънати под него. Внимателно, почти благоговейно повдигна конуса, задържа го за миг и след това го постави на главата си. Сините му, воднисти очи надничаха отдолу, обветреното му лице излъчваше подходяща за случая тържественост. Изражението му помръкна, когато внезапно бръмченето на металния конус спря.

— Дявол да го вземе — той пипнешком намери поялника. — Прекъсната връзка.

Бартън се подпря уморено на стената и зачака, докато Кристофър запои връзката. Най-сетне бръмченето се появи отново, малко дрезгаво, но с достатъчна сила. Дори по-силно отпреди.

— Бартън — гракна Кристофър. — Готов ли си?

— Готов — промърмори уморено Бартън. Той отвори с мъка едно око и се опита да се съсредоточи върху сцената пред себе си.

Кристофър се пресегна и сграбчи бутилката с вино от масата. Постави я внимателно на пода и клекна до нея, прикрепяйки конуса на главата си. Предметът очевидно бе тежък, а предния му ръб се спускаше чак до веждите на Кристофър. Той го намести, след това скръсти ръце и се концентрира върху бутилката с вино.

— Какво, по дя… — поде Бартън, но старецът вдигна ръка.

— Не говори. Трябва да съсредоточа всичките си способности — очите му бяха полузатворени. Челюстите стиснати. Веждите сбърчени. Той пое дълбоко въздух и го задържа.

Настъпи тишина.

Бартън усети, че постепенно заспива. Мъчеше се да не изпуска от очи бутилката, но очертанията й ставаха все по неясни и размазани. Бартън с мъка сподави една прозявка и звучно преглътна. Кристофър му хвърли гневен поглед и отново се съсредоточи. Бартън промърмори неясно извинение. Миг по-късно не можа да издържи и се прозя. Шумно, с широко отворена уста. Продължително. Като в мъгла виждаше стаята, стареца и най-вече бутилката от вино. Тихото монотонно бръмчене му действаше приспивателно. Сякаш в стаята имаше рой пчели, които кръжаха неспирно.

Бутилката почти не се виждаше. Само някакво неясно очертание. Отново направи опит да се съсредоточи, но успя съвсем за кратко. По дяволите, бутилката я нямаше никаква! Той се размърда и с мъка отвори очи. Но и това не помогна. Бутилката бе само неясна мъглявина, бледа сянка на пода пред Кристофър.

— Съжалявам — измънка Бартън. — Не мога да видя, къде е тази проклета бутилка.

Кристофър не отговори. Лицето му бе придобило лилав оттенък и сякаш бе готово да експлодира. Цялото му същество бе съсредоточено върху мястото, където допреди малко стоеше бутилката от вино. Очите му гледаха напрегнато, веждите бяха сърдито сключени, той стисна юмруци и се наведе напред…

Нещо започна да се оформя. Бартън усети че му олеква. Да, ето, най-сетне можеше да различи. Сянката придоби плътност. Превърна се в някакъв плътен куб. Тъмен и солиден, с цвят и форма. Беше загубил първоначалната си прозрачност. Подът вече не прозираше през него. Бартън въздъхна облекчено. Колко хубаво, че проклетото нещо отново се вижда ясно! Той се облегна на стената и протегна крака.

Имаше само един проблем. Нещо, което неизвестно защо продължаваше да го притеснява. Това което се оформяше на пода пред Кристофър не беше прашната бутилка от мискет. Това беше нещо друго.

Някаква невероятно стара кафемелачка.

Кристофър измъкна главата си от конуса. Въздъхна и се огледа тържествуващо.

— Направих го, Бартън — рече той. — Успях.

Бартън поклати глава.

— Не разбирам — побиваха го ледени тръпки. — Къде е бутилката? Какво, по дяволите, стана с бутилката от вино?

— Никога не е имало бутилка от вино — отвърна Кристофър.

— Но аз…

— Фалшива. Изопачена — Кристофър се изплю с отвращение. Сетне посочи кафемелачката. — Баба ми я е донесла със себе си от Швеция. Нали ти казах, че преди Промяната не пиех.

Бартън като че ли започна да разбира.

— Значи кафемелачката се е превърнала в бутилка с вино, когато е настъпила Промяната. Но…

— Но отдолу продължаваше да се крие кафемелачката. — Кристофър се изправи уморено на крака, изглежда бе напълно изтощен от усилието. — Разбираш ли, Бартън?

Бартън разбра.

— Старият град си е все още тук.

— Да. Той не е унищожен. Само е погребан. Намира се под повърхността. Под някакъв слой от черна мъгла. Илюзия. Те спуснаха тази черна мъгла над всичко. Но истинският град си е отдолу. И той може да бъде върнат.

— ИП. Илюзо-преобразовател.

— Точно така — Кристофър гордо потупа с ръка конуса. — Това е моят илюзо-преобразовател. Сам го направих. Никой освен теб не знае за него.

Бартън посегна и вдигна кафемелачката. Беше солидна и доста тежка. Дървен корпус. Метална дръжка. От нея лъхаше на кафе и на мухъл. Той завъртя ръчката и механизмът избръмча. Отдолу изпаднаха няколко кафени зърна.

— Значи всичко си е тук — каза тихо Бартън.

— Да. Всичко си е тук.

— И как го откри?

Кристофър извади лулата си и започна да я пълни бавно, с треперещи от изтощение ръце.

— В началото бях доста обезкуражен. Когато открих, че всичко и всички са се променили. Никого не познавах. Не можех да говоря с тях, те не ме разбираха. Започнах всяка вечер да се мъкна в „Магнолия клъб“, така и така нямаше какво да правя, след като изчезна моят радиомагазин. Една вечер се бях натряскал здраво. Седнах, точно където съм сега. И започнах да си спомням старите дни. Стария град, старите жители. Спомних си моята малка къщичка. Докато мислех за това, този отвратителен бордей започна да избледнява. И на негово място се появи моята къща.

Той запали лулата и смукна от нея, притваряйки сънливо очи.

— Подскочих като пощурял. Не бях на себе си от щастие. Но къщата отново взе да изчезва. И на нейно място се върна тази гадна бърлога. — Той ритна с крак мръсната маса. — Сам виждаш. Мръсотия до шия. Като си спомня само…

— Помниш ли бижутерския на Берг?

— Разбира се. Беше на „Сентрал“. Сега вече го няма. На негово място има някаква съборетина, дето всеки миг ще се срути. Хлебарна.

Бартън извади от джоба си коричката хляб.

— Сега вече разбирам. Разбирам защо моят компас се превърна в това, когато пристигнах в долината. Купиха ми го от бижутерския на Берг. — Той хвърли коричката. — А илюзо-преобразователят?

— Петнайсет години го правих. Ръцете ми са толкова непохватни сега. Една спойка не мога да изкарам както трябва. Всяко нещо го повтарям по десет пъти. А колко време ми трябва за да се съсредоточа. Да си събера мислите. Да си спомня. Все едно че фокусирам далекоглед. Че измъквам нещо от голяма дълбочина. На повърхността. Мъглата се вдига и всичко отново е тук, както си беше преди. Както трябва да бъде.

Бартън остави чашата си на масата. Трябваше поне до половина да е пълна, ала в нея нямаше нищо. Безвкусното вино бе изчезнало заедно с бутилката. Той я подуши. Чашата миришеше съвсем леко на кафе.

— Добре се справи — рече Бартън.

— Ами предполагам. Но видях доста зор. Не съм напълно свободен. Те имат власт върху част от мен. Как ми се иска да имам поне снимка на къщата. Ако знаеш как само си я бях направил.

Бартън обърна празната чаша и от нея изпадна едно кафено зърно.

— Мисля, че някой ден ще успееш.

— Така ли?

— С това, кой може да те спре? Божичко, човече мили, та ти можеш да върнеш целия град обратно.

Лицето на Кристофър помръкна.

— Бартън, трябва да ти кажа нещо.

Но така и не успя да завърши. Внезапно по ръкава на Бартън потече топло вино, обливайки пръстите и китките му. В същия миг кафемелачката изчезна и на нейно място се появи старата бутилка от вино. Тънка, покрита с прах, наполовина пълна.

— Ефектът е съвсем краткотраен — допълни тъжно Кристофър. — Не повече от десет минути. Никога не успявам да го задържа по-дълго.

Бартън изми ръцете си на умивалника.

— И винаги ли става така?

— Да. Досега не съм успял да го стабилизирам. Просто не съумявам да задържа предмета. Не ми стигат силите. Които и да са ония горе, доста са силнички.

Бартън изсуши ръцете си с една мръсна кърпа. Имаше замислен вид.

— Опитвал ли си илюзо-преобразователя върху някой друг обект? Може би ще ти се отдаде по-лесно.

Кристофър се надигна уморено и отвори вратата на гардероба. Той се порови вътре и извади малка картонена кутия. Приближи се и приседна на пода до масата.

— Виж това — той отвори кутията и извади нещо от нея. С треперещи ръце разви хартиената опаковка. Бартън клекна и надзърна над рамото му.

В ръката си Кристофър държеше топка кафеникав на цвят и ужасно изхабен канап, навит около дървена пръчка. Той погали с ръка канапа и в очите му блесна тъга.

— Опитвал съм върху това. Много пъти. Всяка седмица пробвам поне по веднъж. Какво ли не бих дал за да успея да го върна обратно. Но най-доброто, което съм постигал е някое мимолетно видение.

Бартън пое канапа от ръцете на стареца.

— Какво, по дяволите, е това? Прилича на най-обикновен канап?

Умореното лице на Кристофър отново се озари от тържественост.

— Бартън, това беше желязната щанга на Аарон Нортръп.

Бартън вдигна вежди и го погледна изненадано.

— Мили Боже!

— Да. Истина е. Аз я откраднах. Никой не знаеше какво представлява. Доста се поизпотих докато я открия. Спомняш ли си, беше окачена над вратата на Милгейтската търговска банка?

— Спомням си, разбира се. Сам кметът я постави там. Помня добре този ден. Макар да бях съвсем малък тогава.

— Доста отдавна беше наистина. Сега естествено банката я няма. На нейно място се появи дамска чайна. И това кълбо канап висеше над вратата. Една нощ го откраднах. За другите това нямаше значение. — Кристофър се обърна настрана за да скрие сълзите си. — Никой вече не помни желязната щанга на Аарон Нортръп.

Бартън усети че и неговите очи се навлажняват.

— Бях само на седем, когато това се случи.

— Видя ли го?

— Видях всичко. Боб О’Нейл ревеше с цяло гърло насред улицата. Аз бях в сладкарницата.

Кристофър кимна въодушевено.

— Тъкмо поправях един издъхнал от старост „Атуотър Кент“, когато го чух да крещи. Ревеше като прасе под нож. Сигурно се е чувал на миля наоколо.

Лицето на Бартън светна.

— После видях крадеца да тича. Колата му не можа да запали.

— И тя ще да се е вцепенила от страх като него. О’Нейл крещеше, а крадецът бягаше по средата на улицата.

— А парите се сипеха от хартиения плик в ръката му. Все едно че стискаше бонбони.

— Казват, че бил от чикагските мафиоти.

— Сицилианец. Гангстер от сой. Мернах го като претича покрай сладкарницата. Излязох да видя какво става. Боб О’Нейл стоеше пред банката и викаше колкото му глас държи.

— Минувачите се разбягаха като подплашени магарета.

Бартън се опита да задържи картината в главата си.

— Крадецът тичаше по улица „Фултън“. А малко по-надолу старият Нортръп сменяше каплата на олющения си форд.

— Да, тъкмо бе пристигнал от фермата за фураж. Беше натиснал на банкета желязната капла и вадеше гумата с щанга. — Кристофър протегна ръка и пое нежно канапения вързоп. — Крадецът се опита да мине покрай него и…

— И старият Нортръп подскочи и го прасна по главата.

— Биваше си го старият Нортръп.

— Як мъж беше. Над шест фута висок. От едновремешната порода фермери. Страхотен удар му отпраска на негодника.

— Ръцете му бяха много яки. Че как иначе би се справил с тоя раздрънкан форд. Мисля, че го уби на място.

— Тежка контузия. С желязната щанга шега не бива. — Бартън пое отново навития канап и го поглади с ръка. — Значи това е тя. Желязната щанга на Аарон Нортръп. Банката тогава му брои петстотин долара за нея. Сам кметът Клейтън я закова над вратата на банката. Страхотна церемония беше.

— Целият град беше там.

Бартън пое дълбоко въздух.

— Аз държах стълбата — той потрепери. — Кристофър, стискал съм в ръцете си тази щанга. Позволиха ми да я държа докато Джак Уейкли се покатери нагоре за да забие пирона и после аз му я подадох. В ръцете ми беше.

— И сега е в ръцете ти — рече развълнувано Кристофър. — Това е тя.

Бартън сведе поглед и известно време разглежда канапа.

— Спомням си я добре. Доста тежичка беше.

— Да, доста тежичка.

Бартън се изправи на крака. Той постави внимателно канапа на масата. После свали сакото си и го преметна през облегалката на стола.

— Какво смяташ да правиш? — запита го разтревожено Кристофър.

На лицето на Бартън се бе появило странно изражение. Неясна смесица от решителност и самовглъбеност.

— Ще ти кажа — рече той. — Смятам да се преборя с илюзията. Възнамерявам да върна обратно желязната щанга.