Филип К. Дик
Война на реалности (1)

1

Питър Трилинг наблюдаваше мълчаливо как другите деца си играят в прахта край верандата. Вниманието им беше напълно погълнато от играта. Мери месеше замислено кафяви топчици глина и ги оформяше в най-различни фигури. Ноакс бършеше потта от челото си и отчаяно се мъчеше да й подражава. Дейв и Уолтър бяха вече приключили. Мери преметна назад немирния кичур коса, изправи рамене и постави пред себе си миниатюрно глинено козле.

— Виждате ли? — запита тя настойчиво. — Къде са вашите?

Ноакс увеси нос, ръцете му бяха твърде бавни и несръчни за да се мерят с пъргавите пръсти на момичето. Мери вече бе смачкала глиненото козле и оформяше малко конче.

— Вижте какво направих — рече с хриплив глас Ноакс. Той вдигна пред себе си грубо оформен самолет и го завъртя като придружи полета му със съответното бръмчене от уста. — Харесва ли ви? Бива си го, нали?

Дейв презрително изсумтя.

— Скапана работа. Я виж това — той побутна напред своята глинена овца и я разположи внимателно до кучето на Уолтър.

Питър продължаваше да ги наблюдава мълчаливо. Седеше настрана от тях, на последното стъпало на верандата, обгърнал с ръце коленете си и ги следеше с големите си, влажни, кафяви очи. Сламеноруса коса се спускаше на кичури през широкото му чело. Страните му бяха потъмнели от горещото лятно слънце. Беше само едно малко момче, слабичко, с несъразмерно дълги крака, костелив врат и странно оформени уши. Не обичаше да говори, обичаше да седи и да наблюдава другите.

— Какво е това? — запита Ноакс.

— Крава — Мери дооформи краката на глинената фигура и я постави до самолета на Ноакс. Ноакс следеше с тревога движенията на момичето и се отдръпна, придръпвайки към себе си самолета. След това отново го вдигна във въздуха с нещастно изражение на лицето.

По стълбите на пансиона бавно слязоха доктор Мийди и мисис Трилинг. Питър се отдръпна да направи път на доктора като внимателно избягна допира с панталоните и черните лачени обувки.

— Хайде, Мери — подвикна доктор Мийди на дъщеря си, като хвърли поглед на своя позлатен джобен часовник. — Време е да се връщаме в Сенчестата къща.

Мери се изправи неохотно.

— Не мога ли да остана още малко?

Доктор Мийди прегърна с любов раменете й.

— Трябва да тръгваме, малка скитнице. Влизай в колата — той се обърна към мисис Трилинг и заговори отново с професионален тон:

— Няма нищо тревожно. Най-вероятно причината са полени, от ракитовите храсти. Сега летят навсякъде.

— Тези жълтите неща ли? — мисис Трилинг потърка зачервените си очи. Лицето й бе подпухнало, а клепачите — подути. — Но миналата година нищо ми нямаше.

— Алергията е странно нещо — опита се да обясни доктор Мийди. Той захапа пурата със зъби. — Мери, казах ти да влезеш в колата. — Доктор Мийди отвори предната врата и се намести зад кормилото. — Ако тези антихистаминови таблетки дето ви ги дадох не помогнат, обадете ми се. Всъщност, нали довечера ще дойда за вечеря.

Мисис Трилинг премигна със зачервените си очи, кимна на доктора и изчезна обратно в пансиона, връщайки се в знойната кухня при купищата неизмити от обеда чинии. Мери пъхна ръце дълбоко в джобовете на джинсите и промърмори разочаровано:

— Само ни развали играта.

Питър скочи от стъпалото, на което седеше.

— Аз ще те заместя — каза той тихо, вдигна от земята глинената топка на Мери и започна да я оформя.

 

 

Кипящото лятно слънце пръскаше огнени лъчи над разхвърляните по хълмовете ферми, над горичките от диви шубраци, сред които стърчаха тополи, кедри и лаврови дръвчета. И, разбира се, борове. Намираха се някъде на границата между областите Патрик и Керол. Шосето беше в ужасно състояние. Елегантният жълт пакард кашляше задавено и се клатеше измъчено нагоре по стръмния път през Вирджинските хълмове.

— Тед, хайде вече да се връщаме — изпъшка Пеги Бартън. — Не издържам повече. — Тя се извърна и затършува на задната седалка за бира. Кутията беше топла. Пеги я запрати обратно в сака и се облегна нацупено на вратата със скръстени ръце. Едри капки пот се стичаха по челото й.

— И това ще стане — отвърна Тед Бартън. Той се подаде през отворения прозорец и заоглежда наоколо с унесено изражение. Почти не чу гласа на жена си, цялото му внимание бе съсредоточено върху пътя и гледката, която се разкриваше от другата страна на хълмовете. — Още малко остана — добави той, след известна пауза.

— Ти и твоят проклет град!

— Чудя се, как ли ще изглежда? Знаеш ли, Пеги, изминали са осемнадесет години. Бях само на девет, когато семейството ни се премести в Ричмънд. Интересно, дали някой ще си спомни за мен? Старата учителка — мис Бейнс? Или пък негърът, който се грижеше за нашата градина? Доктор Долан. Толкова много хора ме познаваха.

— Сигурно са измрели — отвърна Пег и разклати яката на блузата си. Черната й коса бе прилепнала по шията, струйчици пот се стичаха по бялата кожа между гърдите й. За да се разхлади, беше свалила обувките и чорапите си и навила ръкавите. Полата й бе измачкана и посивяла от прах. Около колата бръмчаха мухи, една от тях кацна на потната й ръка и тя ядно се опита да я смачка.

— Що за ужасен начин да си прекараш отпуската! По-добре да си бяхме останали в Ню Йорк, да се печем на жегата. Но поне щяхме да имаме нещо за пиене.

Хълмовете отпред се издигаха стръмно нагоре. Пакардът се задави и отново подскочи напред, след като Бартън превключи на по-ниска предавка. На хоризонта блеснаха заснежените върхове на планини — приближаваха се към Апалачите. Бартън поглъщаше развълнувано тази гледка на познати от детството хълмове, клисури и долини, които не се бе надявал някога да зърне отново.

— Милгейт е на дъното на една малка долина — заобяснява той. — От всички страни е ограден с планини. Само този път води до него, освен ако, разбира се, не са построили и друг, откакто съм го напуснал. Едно малко градче, скъпа. Като стотици други. Два универсални магазина, дрогерия, железария…

— А барове? Моля те, кажи че има поне един свестен бар!

— Не повече от няколко хиляди жители. Малко коли идват насам. Земята тук не е кой знае колко плодородна — твърде камениста е. През зимата падат големи снегове, а през лятото е горещо като във фурна.

— Без майтап? — озъби се Пег. Лицето й бе побледняло, а устните й бяха придобили сивкав оттенък. — Тед, май ми става лошо.

— Още малко и сме там — отвърна замислено Бартън. Той се провеси от прозореца и втренчи очи напред. — Божичко, ето я старата ферма! Точно както си я спомням. И отбивката — той зави по един малък страничен път. — Вече сме съвсем близо, отвъд този хребет е.

Пакардът набра скорост. От двете страни се занизаха изсъхнали ниви и срутени ограждения. Настилката на пътя бе напукана и тук-там обрасла с трева. Пътят бе тесен, с много остри завои.

Бартън се прибра вътре.

— Знаех си, че ще успея да намеря пътя. — Той бръкна в джоба на сакото, порови и извади своя компас-медальон. — Ето кой ме доведе дотук, Пег. Тате ми го подари, когато станах на осем. Купи го от бижутерския, на улица „Сентрал“. Единственият бижутерски магазин в Милгейт. Знам, че винаги мога да разчитам на него. Винаги го нося със себе си и…

— Зная — прекъсна го уморено Пег. — Слушала съм го милион пъти.

Бартън прибра грижливо малкия сребърен компас. Той стисна здраво кормилото и впери поглед напред, а вълнението му нарастваше все повече с приближаването към Милгейт.

— Познавам всеки инч от този път. Знаеш ли Пег, спомням си веднъж…

— Даа, спомняш си. Божичко, защо поне веднъж не забравиш нещо. Толкова съм уморена да слушам всичките тия подробности за твоето детство, тези скъпи мигове от Милгейт, Вирджиния, че струва ми се, някой ден ще закрещя!

Пътят прехвърли билото на хълма и се спусна стръмно надолу. Бартън премести крак на спирачката.

— Ето я — каза той тихо. — Виж.

Някъде долу, в синята мараня се гушеше малка долина. Белезникава лента сред тъмнозелената растителност. Паяжина от криволичещи пътища. Рояк от къщи — самият Милгейт. Стръмни планински масиви, които ограждаха долината от всички страни. Сърцето на Бартън заблъска развълнувано. Неговият град — градът, в който е бил роден, в който е израсъл, където е прекарал детството си. Не се бе и надявал, че някога ще го види отново. Идеята възникна съвсем спонтанно — докато се скитаха из Балтимор, чудейки се как да прекарат отпуската. Малка отбивка до Ричмънд. За да го види отново, да види с какво се е променил…

Милгейт изскочи отпред. От двете страни на пътя се заредиха потънали в прах къщи и магазини. Пътни знаци. Бензиностанция. Кафене. Крайпътен ресторант, паркинги. „Златната мечка“. Пакардът профуча покрай дрогерия, пощенска станция с пожълтели стени и внезапно се озова в центъра на града.

Странични улички. Стари къщи. Паркирани коли. Барове и евтини хотели. Лениво пресичащи минувачи. Фермери. Магазинери в бели ризи. Чайна. Мебелен магазин. Два магазина за бакалски стоки. Голям супермаркет, до него магазин за плод и зеленчук.

Бартън спря на червено. После зави в една странична уличка и премина покрай двора на основното училище. Няколко деца играеха баскетбол на игрището от сгурия. Още къщи, по-големи и по-добре построени. В един от дворовете пълна жена на средна възраст поливаше цветя. Чифт коне.

— Е? — настоя Пег. — Кажи нещо де! Как ти изглежда?

Бартън не отговори. Той надничаше през прозореца с пребледняло лице, стискайки кормилото с една ръка. На следващото кръстовище зави надясно и пак се озова на магистралата. Отново край прозореца на пакарда се занизаха магазини, барове, кафенета и бензиностанции. Бартън продължаваше да мълчи.

Пег се размърда с безпокойство. Имаше нещо странно в държанието на мъжа й, нещо което я плашеше. Никога досега не бе го виждала такъв.

— Какво има? — запита тя. — Променил ли се е? Не можеш да се ориентираш ли?

Най-сетне устните на Бартън помръднаха.

— Сигурно ще е това — отвърна той хрипливо. — Завих надясно. Спомням си добре хълмовете, планините.

Пег го хвана за ръката.

— Тед, какво има?

Лицето му бе като от восък.

— Никога преди не съм виждал този град — отвърна той със сух, едва доловим глас. — Всичко е съвсем непознато. — Той се обърна към жена си объркан и уплашен. — Това не е Милгейт от моите спомени.

Това не е градът, в който съм израснал!