Уилям Уортън
Пилето (9)

Тая вечер след кльопачката срещнах ПеСе-то, санитаря на етажа на Пилето. Разговорихме се. Той ми каза името си — Фил Реналди; италианец е, но не от Сицилия. Дядо му и баба му били родени някъде около Неапол. Покани ме на плодова пита, която току-що бил получил от къщи. Още не съм сигурен дали на него му липсва нещо, или не, но приех поканата. И да му липсва нещо, какво от това? Аз не съм сигурен за себе си, камо ли за него. Може пък да ми падне случай да го попитам какво значи да си луд.

А-а, той се е подредил фантастично. Има малка стая, отделена от другите, самостоятелна. Като стаята на взводния в Джаксън. Живее си сам в нея. И я е подредил почти като дом. До леглото има масичка с грамофон, а в средата на стаята — друга маса. Над нея е спуснал лампа, хем с абажур. Има си дори електрически котлон и чайник.

Едно от нещата, с които никога не можах да свикна в казармата, са голите крушки. У дома майка ми не оставя лампа без цветен абажур. Това придава на къщата ни приятен италиански вид; място, в което да ядеш фетучини и зеполи. А по таваните в казармата има само голи крушки. Те правят всичко безлично и още по-потискащо.

Реналди е направил абажура си от някаква оранжева хартия. Това придава на стаята топъл, културен вид. Поднася плодовата пита и обяснява, че в същност е изпратена от приятелката му, а не от майка му. Обяснява ми още, че е роден в някакво градче Охайо на име Стубънвил. Момичето му също живеело там и му пишело всеки ден. Показва ми купчина писма, колкото да напълниш цял пощенски чувал. Подредил ги е в кутии, които държи под леглото си. Показва ми и няколко снимки на момичето. Италианка, ще надебелее още след първото бебе.

Чудя се как да го подхвана на тема лудост, причините за лудостта и прочее. Опитвам оттук-оттам, обаче разговорът все се отклонява в друга посока — войната и нейните противници. Аз съм готов да слушам. Казвам му, че първо съм се записал в щатската гвардия, а после съм постъпил в армията. Сега на самия мен това ми се вижда немислимо. Той пита защо. Не, не е от онези говна, дето се правят на интелигентни, момчето наистина се интересува от тия неща. Както казах, аз винаги съм готов да слушам, но като слушател той е шампион. И действително му е интересно.

Малцина са онези, които се интересуват какво мисли или какво има да каже събеседникът им. В най-добрия случай хората те слушат, за да те накарат и ти да ги слушаш после. Всеки гледа да ти го натресе. А има и такива, дето уж те слушат, но само те дебнат да кажеш нещо, за което да се заядат, и пак те да поемат топката. За мен разговорите обикновено са скучна работа.

Но Реналди наистина слуша. Иска да чуе нещо. Дори започва да ти се струва, че му правиш услуга, като му разказваш разни неща. Той те слуша така, сякаш това, което ще кажеш, е много важно за него, и в най-подходящия момент задава точно ония въпроси, които искаш да бъдат зададени. Тоя Реналди е нещо като мозъчно очистително. Насмалко щях да кажа и майчиното си мляко. Добре, че в последната секунда се сапикасах. Може би той ми се струва такъв, понеже имам нужда да разговарям с някого.

Реналди започна с това, колко трудно било на родителите му. Той бил единствен син и единствен той от тяхната махала отказал да влезе в армията и да участвува във войната. Майка му така и не могла да окачи синята звезда на прозореца^[1]. Някои от съседките й изпратили синьо знаме с жълта звезда. Не златна, а жълта, намек, че синът й е жалък страхливец. Ако имаш тоя късмет да убият на война сина ти, мъжа ти или брата ти, тогава окачваш на прозореца си златната звезда и ставаш златозвезда майка, сестра, съпруга или златозвезд баща. Въпросните съседки викали на майката на Реналди жълтозвездната майка. Тя му писала за тия неща, че и за други: как намирала лайна било пред вратата, било дори по дръжката й. Реналди ми казва, че един-два пъти му идело да отстъпи от убежденията си. Неговата приятелка му пише тайно, той пък й праща писмата си „до поискване“.

Съгласяваме се, че войните са най-голямата лудост. Сега беше моментът да го подхвана за смахнатите, но го пропуснах. Реналди включи котлона и наля вода от бензиновата туба. Продължаваме разговора.

Реналди е на двайсет и пет и държал изпитите си в Колумбийския за магистър по философия, когато се опитали да го приберат в армията. В неговите представи войните могат да бъдат предотвратени, като всеки поотделно се бори против тях. Така, казва той, никой не може да обяви извън закона противниците на войната. Пита ме дали повечето от момчетата от моята част са имали желание да воюват. Аз не мога да си спомня някой, който да е залетял да се бие, след като попаднахме за първи път под артилерийски обстрел. Интересува се какви са били настроенията, преди да ни пратят отвъд океана. Съвсем честно казано, аз май бях единственият, който имаше желание да влезе в бой.

После преминаваме към атомната бомба, която нашите току-що бяха пуснали. Реналди просто не може да го преживее. За мен пък бомбата сложи край на войната с Япония; какво по-хубаво от това. Много важно колко японци са избити и дали са ги избивали един по един или е хиляди наведнъж. Ако питат мен, само този е начинът.

— Да, но помисли, Ал. Загинали са толкова жени и деца, които нямат нищо общо с войната!

— Че какво от това, нали те са японци? Щом воюваме с японците, ще избиваме японци.

— Добре де, Ал, но войниците са тези, които се бият; а това са невинни жертви.

Не, казвам, не на мене тия. Да гинат смахнати като мен, които си го търсят, това да, но повечето от момчетата не щат и да чуят за война; значи, и те са невинни жертви. Те държат пушки само защото са надхвърлили дадена възраст и имат по-здрави стомаси. Не, жените, старците и дори децата са толкова виновни за войните, колкото и всички други. Не всеки може да бъде като Реналди и Пилето; а ето че и Пилето го впримчиха. Не можеш да изградиш свят от такива като тях, много са малко.

Реналди продължава да ме гледа опулено, затова решавам да му разкажа една история за Пилето и моя стария. Дано тя му помогне да разбере какво искам да кажа. В същност и таблицата за умножение да му издекламирам, Реналди пак ще слуша.

Той отрязва по едно парче плодова пита за двама ни и налива още чай. Представяте ли си? Чай! Преди шест месеца никой не би могъл да ме убеди, че това момче не е откачено.

На пътя от Лонг Лейн към Шейсет и девета улица имаше едно празно място, дето продаваха стари коли. Всеки петък, когато връщахме на библиотеката взетите книги, ние с Пилето се отбивахме вечер там да гледаме колите. И двамата бяхме страшни запалянковци по моторите. Самите коли не ни интересуваха особено — Пилето дори се беше заклел никога да не кара кола, — но ни интересуваха двигателите. Вече бяхме разчовърквали самолетни моторчета, мотора на един разбрицан скутер и дори бяхме поправяли косачката на мистър Хардинг.

Моят старият купуваше всяка година нова кола и я паркираше пред къщи, та да се вижда, че не е кой да е. Всяка седмица аз трябваше да мия и да лъскам тоя звяр. Пилето обикновено ми помагаше. Изчитахме всички каталози и брошури, които идваха с всяка нова кола. Баща ми купуваше „Де Сото“, защото бандата държеше представителство във Филаделфия. Като му приспадаха стойността на старата кола, той вземаше новата, кажи-речи, без пари. Братът на майка ми е един от главатарите на мафиотите във Филаделфия, та той уреждаше тия неща. Ние бяхме единствените в махалата, у които можеше да се види нова кола. Бащата и майката на Пилето дори не знаеха да карат. Баща му ходеше до училището с училищния автобус.

Тъй или инак, ние полагахме за колите на баща ми много повече грижи, отколкото бе нужно: лъскахме свещите, проверявахме реглажа, почиствахме контактите, регулирахме карбуратора. Изобщо поддържахме двигателя в такъв вид, та ще речеш, че не е излизал от магазина.

С Пилето непрекъснато обикаляхме магазините за коли. И всичко ни беше ясно — конски сили, ангренаж, бутала, цилиндри. Всеки от нас можеше да познае почти всяка кола само като чуе мотора, без изобщо да е видял колата.

Една петък вечер се въртяхме около мястото за продажба на стари коли и разглеждахме новопристигналите. И зърнахме една фантастична. „Стъц Беъркат“ от деветстотин и петнайсета. Зачудихме се как е стигнала дотук. Тя изобщо не работеше, а гумите й бяха съвсем легнали. Шварц, така се казваше човекът, който продаваше колите, ни обясни, че я довлекли на буксир. Платил за нея двайсет и пет долара на някакъв клиент, който купил „Додж“ от трийсет и осма година. Ние с Пилето не можехме да се откъснем от тоя автомобил — ни физически, ни умствено. Беше осемцилиндров и шасито му беше бомба. Пазарихме се около две седмици и накрая го взехме за трийсет долара. Платихме още три, за да го откарат до нашия гараж. Старият ни разреши да използуваме гаража до зимата — като застудеело, не можел да остави колата си навън.

Работихме като бесни по тоя автомобил. Разглобихме двигателя до последното винтче. Буталата бяха залепнали в цилиндрите. Извадихме ги и изшлайфахме цилиндрите. Сложихме нови пръстени и мотовилки. Пилето сам правеше онези части, които не можехме да купим. Майстореше ги в работилницата на училището, където беше изработил и крилата си. Смъкнахме цялата боя, изчукахме каросерията, където беше набита, и излъскахме хромовите части. Те бяха чист хром, а не хромирани. Набавихме нови вътрешни гуми й напомпахме гумите; колелата имаха истински дървени спици.

След хиляди опити накарахме мотора да заработи. Амбреаж, предаване, всичко бе в идеално състояние. Моторът просто пееше. Изкърпихме, почистихме и подновихме с препарат цялата тапицерия. Изстъргахме с гласпапир дървеното табло и го лакирахме наново. Красота. И накрая, след като бяхме смъкнали боята до метала, му теглихме едно сребристосиво. Тая работа ни отне три месеца.

Когато я запалихме, моторът забоботи така звучно, че целият гараж затрепери. Извадихме я навън и я подкарахме напред-назад по алеята между гаража и улицата. Никой от нас нямаше разрешително за каране. Колата не беше регистрирана и не беше минала на преглед. Съвсем незаконна работа. Ние разбирахме, че притежаваме нещо много ценно, но не искахме да го продадем. Влюбихме се в тая кола.

Аз често я сънувах; и сега я сънувам понякога. Сънувам как обикаляме с нея сред красива, топла природа, може би в страна като Франция. По пътя няма реклами, от двете ни страни се редят само дървета и са се ширнали разцъфнали поля.

Решихме да я закараме на преглед и да я регистрираме, за да можем да извадим разрешително. Старият каза, че той ще свърши тая работа. Ние още сме нямали право да притежаваме автомобил. Колата мина прегледа и беше регистрирана на името на баща ми. И досега помня номера на разрешителното: КРТ 645.

Оная пролет, докато Пилето седеше в стаята си и се занимаваше с канарчетата, аз или се въртях около колата в гаража, или работех с щангите в избата. Вече можех да вдигам над сто и петдесет паунда. Тренирах и някои йогистки номера. Можех да събирам на сноп мускулите на стомаха си и да местя тоя сноп ту на едва, ту на друга страна. Все карах Пилето да ме удря с всичка сила в стомаха, за да види колко издържам, но той отказваше.

Един ден, около два месеца след регистрирането на колата, влязох в гаража след училище, за да сложа нова калъфка на волана. Колата я нямаше. Някоя я е откраднал, сто на сто! Хукнах нагоре по стълбите и сварих стария да седи в дневната и да чете вестника си. Седеше с кръстосани крака. Неговите крака са толкова къси и толкова дебели в бедрото, че кракът, метнат връз другия, стърчеше право напред. Беше с ниски черни обувки и бели копринени чорапи. Той не можеше да понася цветни или вълнени чорапи.

„Някой е откраднал колата!“

„Никой не я е откраднал. Аз я продадох.“

Той дори не вдигна глава от вестника.

„Я стига! Не се шегувай! Не си я продал. На кого ще я продадеш?“

„Чичо ти Ники дойде с един от своите «приятели» и оня вика — дай ми я; това, вика, ще бъде истински фурор. И ми предложи стотачка. Аз, какво да направя, дадох му я; да не искаш да си навлека неприятности заради купчина старо желязо?“

При последните думи вдигна поглед към мен, после пак разгърна вестника, потупна го да го изправи и заби очи в него. Чичо Ники е братът на майка ми, гангстерският главатар. Обърнах се към нея:

„Истина ли? Ама той наистина ли е продал колата на тоя гангстер, приятел на чичо Ники?“

В момента майка ми гладеше на прага между кухнята и дневната. Не знам защо тя все там гладеше. Да не може да мине човек. О, сега се сещам: сигурно искаше хем да наглежда яденето, хем да си говори със стария.

Тя започна да говори на италиански, по-право — на сицилиански диалект. Винаги правеше така, когато искаше аз да не разбера какво казва. Това беше глупаво, защото аз й разбирах всичко. Не го говорех тоя диалект, но разбирах. И те знаеха това. Тя каза на баща ми да ми даде парите.

„Какво ще ги прави той тия сто долара? Само ще си докара пак някоя беля. Аз ще ги туря в банката. Като му дотрябват пари, нека ми каже. Но да не е посмял пак да забегне нанякъде.“

Той метна отгоре крака, който беше отдолу, разгъва и пак сгъна вестника. Като чете, баща ми сгъва вестника на четири, сякаш се намира в метрото или нещо подобно и не иска да заема твърде много място.

„Половината от тия пари дори не са мои. Колата е наполовина на Пилето.“

Той дори не ме погледна. Майка ми остави гладенето и се приближи към него.

„Дай му парите, Виторио. То си е кражба да вземаш чужди пари.“

Тя каза това пак на сицилиански диалект. Старият вдигна глава и я изгледа. Той обичаше да показва, че петел пее в тая къща.

„Не съм длъжен да дам никакви пари — нито на него, нито на който и да било друг. Тая кола е моя; води се на мое име. Мога да я продам на когото си ща.“

Той изчака да се запечатат тия думи в съзнанието ни. После се надигна на една кълка и измъкна фишека си. Той така си държеше парите, — свити на фишек в джоба, най-отгоре — най-едрите банкноти. Отлепи пет десетачки. Стодоларовата беше най-отгоре, а десетачките извади отвътре. Фишека стягаше с ластик, но не гумен ластик, ами като тоя, който майка ми употребяваше за жартиери. Подава ми той петдесетте долара и вика:

„Ето, дай това на твоя приятел, оня с шашавите очи. И ти казвам, той пак ще ти докара някоя беля на главата. Това момче нещо не е в ред.“

Аз се отдръпвам. Ама че гадория! Той навива фишека си, слага му ластика, надига се на една страна и го връща в джоба. И ми подава петте навити на руло банкноти. Отказвам да ги взема, но оставам на мястото си. Майка ми се оттегля; направила е всичко, което зависи от нея. Старият е в състояние да смаже всички, стига да го прихванат. Гледа ме, като че ще ме изяде. Още не са го хванали лудите, но започва да му писва.

„Не ги ли щеш? Добре, само да не кажеш после, че не съм искал да дам на твоя приятел неговия дял за оная купчина старо желязо.“

Надига се, за да бръкне в джоба си. Знам, че ако сложи тия банкноти във фишека и го прибере, няма да ги видя вече. Протягам ръка и вземам петте десетачки. Той дори не ме поглежда, само ръмжи, сякаш съм му бръкнал в джоба, и пак се залавя за вестника.

Отпрашвам към Пилето. Като му разправих какво е станало, той ме накара да повторя още веднъж всичко. А после все ме спираше, за да му повтарям пък отделни неща. Очите му играеха като луди. Опитах да му дам петдесетте долара, но той взе само половината. В същност взе двайсет и каза, че ще вземе още пет, като разваля една десетачка. Но умът му явно беше другаде, не в парите.

Попита ме дали мога да разбера кой е човекът, който е купил колата ни. Невъзможно, казах, щом е от мафията, никога няма да го открием. Тогава Пилето каза, че ще дойде да поговори с баща ми. Истинско самоубийство. Опитах се да го спра. Какво може да направи той? Баща ми ще го убие; и без това не го обича. Но няма начин да спреш Пилето. Тогава му казвам да върви сам, нямам намерение да бъда оплискан цял с неговата кръв. Но Пилето не ще и да чуе и се понася към нас.

На вратата излиза майка ми. Лицето й обикновено е безизразно, но този път тя дори не се усмихва. Аз съм останал назад, при стълбата към верандата. Пилето пита дали може да поговори с баща ми. Майка ми го пуска вътре. Аз заобикалям през задния двор и се вмъквам в къщата през избата. Излизам в кухнята. Майка ми все още глади. От дневната долитат гласовете на стария и на Пилето.

„Искаш си колата ли? Какво значи това?“

„Вие нямате право да продавате тази кола, мистър Колумбато. Тя е наша — на Ал и моя. Ние не искахме да я продаваме. И освен това тя струва много повече от сто долара.“

„Разкарай се оттук, момче; тая кола се води на мое име и аз мога да я продавам на когото си ща. Махай се! Остави ме да си прочета вестника!“

Пилето не се помръдва. Виждам, че старият започват да го хващат лудите. Кракът, метнат връз другия, потреперва. Това е лош признак — като котка, когато потрепва с опашката си. Майка ми оставя ютията изправена и само гледа какво ще стане.

„Мистър Колумбато, бихте ли ми казали името на човека, който, мисля, че е купил колата ни?“

Старият не му отговаря. Кракът му продължава да потреперва. Пилето стои. Аз очаквам гръм и мълнии. Майка ми се обръща към мен и ми казва да изведа Пилето, преди да е пострадал. Аз не мога да се помръдна. Пилето стои и чака. Без да вдига поглед, старият казва:

„Слушай, момче, омитай се или ще повикам полицията!“

„Ще ви бъда благодарен за това, мистър Колумбато. Аз се готвех да сторя същото. Ще съобщя, че колата е открадната.“

Това преля чашата. Старият хвърли вестника и скочи. Пилето дори не трепна. Старият не е много висок, само малко по-висок от Пилето, но е поне два пъти по-широк. Той размаха юмрук под носа на Пилето. Така го размаха, че косата му, зализана с брилянтин, заподскача на тила му.

„Ти мене за мошеник ли ме имаш бе? Искаш да кажеш, че съм откраднал тая бричка?“

Пилето пет пари не дава за юмрука и гледа стария право в очите. Аз се питам дали баща ми ще го удари. Пилето не се и помръдва. Стои като забит пирон.

„Мисля, че сте направили грешка, мистър Колумбато. Продали сте кола, която не е ваша. Просто сте сбъркали. Ако ми кажете името на човека, на когото сте я продали, аз ще му обясня какво е станало и ще му върна парите.“

За минута старият занемя. Очите му едва не изскочиха от орбитите. Явно искаше да сграбчи Пилето и да го изрита от къщата, но нещо се поколеба.

„Казвам ти, момче, оня, дето купи колата, никога няма да я върне. Ти само гледай да му създадеш неприятности — и ще завършиш с циментова риза на дъното на някоя река.“

Пилето сякаш изобщо не го е чул.

„Ако ми дадете името на тоя човек, мистър Колумбато, аз мога да се свържа направо с него и няма да стане нужда да ходя в полицията.“

Тук баща ми не издържа и го подхвана. Той така може да удря с върха на средния си пръст в слабината под ключицата, че все едно куршуми те пробиват, Пилето издържа на тия удари, без да се помръдне. Просто не ми се вярваше, че старият бие с всичка сила. Спря и се вторачи в Пилето. Виждам, сега ръката го сърби да му стовари един юмрук. И си мисля, че пак ще се повтори същото — неподвижен предмет и неудържима сила.

„Вижте какво, мистър Колумбато ние с Ал имаме за тая кола фактура, подписана от мистър Шварц. Официално тя е наша собственост.“

Чисти измишльотини. Шварц никаква фактура не ни е давал.

„Вие се съгласихте да закарате колата на преглед и да я регистрирате, тъй че тя е записана на ваше име, но официално вие не сте неин собственик; нямате доказателство да сте я купили от нас. Значи тя все пак е наша. И тъй, ако само ми кажете името на човека, който я е купил, аз мога да му обясня всичко това.“

Старият седна. Не можех да повярвам на очите си. Пилето продължаваше да стои пред него.

„Сигурен съм, че купувачът ще предпочете полицията да не се занимава с този случаи. Това може да има неприятни последици за всички.“

Старият започваше да се поти в буквалния смисъл на думата. По челото и по горната му устна избиваха капки пот.

„Защо бе, момче, си такава дебела тиква? Слушай, аз не съм толкова лош.“

Той се понадигна на една кълка, бръкна в джоба си и извади фишека. Отделя още петдесет долара и ги подаде на Пилето. Пилето стоеше като истукан. Старият размаха банкнотите.

„Това е всичко, което получих за нея. Вземи тия пари и се пръждосвай. Остави ме на мира, ей!“

Майка ми влезе в стаята. Взе парите от баща ми и хвана Пилето за лакътя. Той тръгна с нея и тя го изведе в кухнята. Лицето му беше побеляло като тебешир, устните — посинели, а цялото му тяло трепереше. Майка ми му заговори на английски.

„Вземи тия пари, момче. Аз ще искам още от брат ми, чичото на Ал. Недей създава главоболия. Колко пари искаш още?“

Пилето вдигна очи към нея. В тях напираха сълзи. Той пое парите от нея и ги даде на мен. Поклати тъжно глава, слезе по стълбите за избата и си тръгна през задния двор. Аз понечих да го догоня, но майка ми ме спря.

Когато свърших този разказ, Реналди ме погледна, като че очакваше да чуе още нещо. Той през цялото време кимаше с глава или ми даваше по друг начин да разбера, че ме слуша и му е интересно. А на мен понякога ми беше трудно да продължа разказа, понеже ми се дореваваше. Нервите ми все още не са много добре.

И тъй, след една седмица майка ми ми даде още сто долара. Тя просто ме насили да ги взема и се кълнеше, че ги е получила от брат си. Брат й, казваше тя, бил готов да й даде и десет хиляди долара, ако му поиска, и то без да се интересува защо са й.

Дадох стоте долара на Пилето, като му казах, че Ники се е изръсил с двеста. Нали разбирате, Пилето още го болеше. Той смяташе, че колата струва поне триста, мъчеше се да разбере кой я е купил и се готвеше да обади в полицията. Дори писа до отдела за превозните средства, за да открие на чие име е регистрирана колата. Аз му казвах, че ще го убият, но той пет пари не даваше. Когато Пилето са навие на нещо, особено пък ако му е дошло до гуша, никога не можеш да го развиеш.

Нещо към три седмици по-късно минах към тях и го сварих да размахва крилата в задния двор. На гърдите му се виждаха черно-сини петна. Едва след няколко секунди се досетих, че старият го беше ръгал с пръста си на това място. Той явно не беше жалил сили; но и Пилето беше посрещал както трябва ударите. Не е изключено да е счупил пръста на стария.

Млъкнах. Уморих се да разказвам тая история. И Реналди, струва ми се, не разбра какво точно исках да му кажа с нея. То и самият аз май не знаех.

„Невероятно интересно. Знаеш ли, Ал, трябва да разкажеш всичко това на Уайс. Той сигурно ще си направи някои изводи и ще може да помогне на Пилето. Уайс, струва ми се, дори не знае, че наричат твоя приятел Пилето. Това вероятно ще му подскаже нещо. Но трябва да му разкажеш, заради Пилето.“

„Никога. А и ти не му казвай! Предпочитам Пилето да си остане луд, отколкото да го излекува кретен като Уайс. Ако аз съм луд и като ми се намести чивията, видя пред себе си човек като Уайс, сигурно ще рева до края на живота си.“

Ето, тук трябваше да го попитам какво значи да си луд, но не го попитах. Реших, че Реналди отбира от тия работи не повече от мен. Всеки си е посвоему луд. Ако това досажда на твърде много хора, тогава те обявяват за невменяем. А случва се и тъй, че всичко ти става непоносимо, ти казваш някому, че си луд, и хората се съгласяват да се грижат за теб.