Уилям Уортън
Пилето (4)

С Пилето се сдобих в навечерието на Коледа, а през февруари вече пролича, че й е време да се чифтоса. Застане на едно място и пляска криле, без да лети, някакво нервно пърхане. Освен това започна да примъква хартийки и конци. И взе да издава едно ново, късо пейп, а понякога и трели. Когато поема храна от пръста ми, цвърти, прикляка като за чифтосване, трепти с криле и иска да я храня. Аз слагам малко храна на края на пръста, а Пилето зяпва и чака да пусна храната направо в гърлото й, сякаш е пиленце. Когато искат да се чифтосат, женските много заприличват на малки пиленца.

Горе-долу по същото време майка ми разбра, че пускам Пилето да хвърчи извън клетката, и направи страхотна сцена. Въпреки нейните истерии баща ми каза, че мога да си направя птичарник в свободното пространство под леглото ми. Майка ми разигра още един припадък, но трябваше да се помири. Понякога баща ми е разбран човек.

Щеше ми се птичарникът да бъде колкото е възможно по-незабележим, затова го направих с тънка стоманена тел. Забих скоби в пода и отдолу на рамката на леглото. После опънах между скобите тънката стоманена тел от пиано. Опънах я нагъсто, като тел на клетка за канарче. Направих и врата, достатъчно голяма, да мога да се провирам през нея, и я закачих на рамката на леглото.

Когато всичко бе готово, телта едва се забелязваше. Двете стени от вътрешната страна облепих със светлосиня мушама, а от леглото спуснах крушка. Пода застлах също с мушама, която покрих с бял пясък. Натъкмих най-различни пръчки за кацане, а в задния ъгъл закрепих един чепат храст — все едно дърво. Тогава взех Пилето от клетката и на пръста си я вкарах в новата й къща. Тя литна от пръста ми и кацна на една от пръчките. После захвърча напред-назад из птичарника. Провери дървото, яде от новите съдинки на пода. Окъпа се. Още мокра, кацна на коляното ми и така се отръска, че цял ме намокри.

Все още имах двайсет долара от продажбата на списания. Другите бяха отишли, за да изплатя на родителите моя дял от деветдесетте и два долара. Исках да купя мъжкар за Пилето, и то първокачествен, майстор в летенето.

В съботни дни започнах да обикалям с колелото различни места, дето продават птици. Носех Пилето със себе си в малка преносима клетка. Бих могъл да я нося и направо на рамото си, но знаеш ли откъде може да изскочи било котка, било ястреб?

Недалеч от госпожа Превост има и други птицепродавци. Най-известният от тях е господин Тейт. Той държи шест-седемстотин птици. Нисък човек, почти глух, въпреки че не е много стар. Слага си слухово апаратче и е женен, но не съм забелязал да има деца. Много ми е чудно, че глух човек отглежда пойни птички. Нещо като Бетовен.

Птиците са професията на господин Тейт и той не се интересува от нищо друго освен от едно: колко ще произведе и колко ще му струват. Той има големи клетки, пълни с птици, и страхотна поредица от клетки за развъждане. Слага по две женски на едно мъжко, за да намали разходите за храна. Вижда му се странно, че нося с мен Пилето, но не възразява.

Заставам пред клетката с мъжките и изваждам Пилето, за да може да ги разгледа. Тя пърха по мрежата и някои от мъжките се приближават до нея. Няколко дори започват да й пеят или се опитват да я хранят. Разглеждам ги внимателно, но нито едно от тях не ми харесва кой знае колко.

Търся зелено мъжко, понеже в книгите пише, че жълта птичка трябва да се съеши с тъмна, за да се получат хубави пера. От две жълти се ражда канарче с тъпички, одърпани, недоразвити пера, а от две тъмни — с дебели, къси, кочанести пера. Сигурен съм, че ще разбера — а Пилето също — кое мъжко е подходящо, стига да го видя.

Наблизо има още една птицепродавка, която държи само петдесетина канарчета за разплод. Мисис Кокс. Мистър Тейт отглежда канарчетата си в задния двор, а мисис Кокс е настанила своите в покритата задна веранда. Тя обича птичките си и познава добре всяка една от тях. Тя е като мисис Превост; обяснява ми кои от женските са добри майки и кои от мъжките — добри бащи. Знае бащата и майката на всяко канарче. Като заговори за птичките, все едно че говори за хората в някой малък градец. А когато ми разказва за някое канарче, извършило според нея нещо нередно, шепти. На всяка птичка е дала име. Мисис Кокс се радва, че нося Пилето със себе си, за да ми помогне в избора на мъжко; и казва, че мога да пусна Пилето да си хвърчи в клетката с женските.

Мъжките стоят в едната половина на голямата клетка, а женските — в другата. Разделя ги само една телена преграда. Мисис Кокс казва, че наблюдава внимателно канарчетата и когато види, че две се обичат, отделя ги в клетката за разплод. Като я слушаш, имаш чувството, че четеш „Отнесени от вихъра“ или нещо подобно. Тя знае кое с кое флиртува и кое кое задиря. Послушаш ли я малко, започваш да вярваш на думите й.

Мисис Кокс няма определена система за разплод. Единственото й правило е да не се чифтосват братя и сестри от едно люпило. Това го има и в Библията, обяснява ми тя. В клетките за разплод държи само по едно мъжко и едно женско. Според нея мистър Тейт не постъпвал много добре, като оставя на две женски едно мъжко. Веднъж ми говори почти цял следобед на тази тема.

Мисис Кокс и мисис Превост са приятелки. Мисис Кокс веднага позна, че съм взел Пилето от мисис Превост. Понякога двете си разменяли канарчета, за да влеят свежа струя в птичарниците си. Те си приличат в много неща, само че мисис Кокс е кожа и кости.

Тя ме убеждава да оставя Пилето в клетката при женските и да идвам, когато пожелая. Ако Пилето, казва, си харесало някое от мъжките, щяла да ми продаде избраника й. Това е много мило от нейна страна, но на мен не ми дава сърце да оставя Пилето.

Затова ходя всяка събота там и пускам Пилето да хвърчи с женските. Много от мъжките се приближават до преградата и пеят на Пилето, но тя не проявява предпочитание. Има едно обаче, което лично на мен ми харесва. Гърбът му е зелен, гърдите — жълто-зелени, а маховите му пера отгоре са бели. Има плоска глава и дълги крака. Под гушата личи ясно очертана извивка, но не съм го видял да пее. Лети много грациозно и с голямо достойнство. Мисис Кокс казва, че това канарче пеело много силно, но не особено мелодично. Това било родова черта. Прапрадядо му бил голям певец, обаче останалите от рода не ги бивало.

Мисис Кокс ми каза за още един птицепродавец — мистър Линкълн. Бил чернокож и живеел през един площад от Шейсет и трета улица, от другата страна на парка. Всичките си птици държал в спалнята на втория етаж. Бил женен и имал пет деца. Не се занимавал с друго освен с отглеждане на птици и цялото семейство получавало помощ по бедност. Мисис Кокс ми разказа всичко това по същия начин, по който говореше за птичките си, за това, което те били направили или не били направили.

Когато отидох първия път при мистър Линкълн, той с нищо не издаде, че отглежда птици. Едва когато се поразговорихме на тази тема и видя Пилето, показа ми три-четири птички, които държеше в клетки на първия етаж. Поговорихме известно време за тях, а после той ми смигна и каза да го последвам горе.

Ама какъв страхотен птичарник има тоя мистър Линкълн! Лошото е само, че е на затворено и вътре мирише ужасно. Поддържа го много чист, но двеста птици без никакво проветреше може ли да не миришат? Обясни ми, че не можел да отваря прозорците заради съседите. Страхувал се да не го обадят, че отглежда птици — тогава щели да му спрат помощта.

Всичките птици са в една стая. На едната страна — клетките за разплод, а на другата — обикновените клетки. За стаята се минава през едно преддверие. Мистър Линкълн си прави сам клетките за разплод и ги боядисва в различни цветове в зависимост от това, какви птичета иска да развъди. Него най-много го интересува цветът. Каза ми за различните си проекти. Той прави опити — чифтосва канарчета с други видове птички, за да получи нови цветове. Показа ми канарчета от кръстоска с конопарки; много красиви, кафеникаво-червеникаво-оранжеви, с по-бледи ивици. Други пък са от кръстоска с щиглеци; те са тъмни с ярки, червеникавооранжеви гърди. Има и трети, от кръстоска с нещо, което той нарича австралийска сипка; те пък са с червени глави и тъмни тела.

Мистър Линкълн говори за първа кръстоска и втора кръстоска и ми показва птички, които нарича мулета. Обяснява ми, че муле — това била птичка, която е безплодна. Аз не му казах, че винаги съм смятал мулето за особен вид кон с дълги уши. Добавя, че повечето от първите му кръстоски са мулета. Казва, че понякога е правел по десет опита, докато получи плодовита птичка. И единственият начин да провери дали може да ражда, е да я чифтоса.

Мистър Линкълн има страхотни тефтери с диаграми и схеми за неговите кръстоски. Обяснява ми какво е това линеен подбор. Той е разработил специални хранителни смески, които засилват у птичките желанието да се съешават. Казва, че ако и човек яде от тези смески, сигурно ще може да се чифтоса с птица. В такива случаи мистър Линкълн никога не употребява мръсната дума. Той неизменно говори за „чифтосване“, „съешаване“ и тъй нататък. Изглежда, не употребява другата дума, защото съм малък, или пък се докарва, понеже съм бял, но не ми се вярва да е второто.

Главното, което той иска да постигне, е да получи съвсем черно канарче. Толкова черно, казва, та чак да синее. Според него в зелените птички се криело много черно и той се опитвал да го извади. Как го прави? Чифтосва с бели най-зелените птички, ония, дето имат най-малко жълто. Така се получават бели, сиви или петнисти птички. После взема най-тъмните от петнистите и ги чифтосва с тъмнозелените бащи или майки. Девет години е работил по този линеен подбор и сега има птички, които са по-черни от улични врабчета. По тях няма нито едно жълто перце; потъмните им пера са наситеночерни, а по-светлите — тъмносиви. Мистър Линкълн ми показа едно перце, което пази в портфейла си. Казва, че когато получел цяла птичка, черна като това перце, можел да умре спокойно. Това перце трябва да е от врана или от кос, толкова е черно.

Най-интересното е, че тъмните му канарчета пеят великолепно. Това не прави никакво впечатление на мистър Линкълн, но повечето от мъжките в черните кафези се скъсват да пеят и имат много хубави гласове. Това е така, казва мистър Линкълн, „щото ние черните винаги пеем“. Инак от него почти не можеш да чуеш такива приказки. Като казва това, той се усмихва и ме гледа право в очите.

Позволява ми да пускам Пилето в женския птичарник. Виждам, че няма особено високо мнение за нея; в неговите очи тя е само една няма блондинка, но на него му прави впечатление, че се оставя да я вземам и да правя с нея, каквото си поискам. Казва, че не бил виждал толкова опитомена птичка и че аз сигурно съм много добър към птиците. Можеш да стоиш, казва, в птичарника и да гледаш птиците, колкото си искаш. Аз ходя много често при него и наблюдавам не само птичките, но и как почиства и поддържа клетките. Ръцете му са уверени и бързи като самите птички.

След известно време жена му започва да ме оставя понякога на обед у тях. Дечурлигата на мистър Линкълн се възхищават от баща си, това веднага личи. И той сигурно е достоен за възхищение. Когато се застоявам у тях, казвам после на майка ми, че съм бил с Ал. Ал обещава да не ме издаде. Пита ме дали най-после не съм си намерил гадже, но аз му обяснявам, че ходя да гледам птици във Филаделфия. Разправям му за мистър Линкълн. Ал казва, че майка ми ще ме убие, ако разбере къде ходя. И е прав.

Мистър Линкълн не желае да ми продаде нито една от птичките, които са заведени в неговите тефтери, но казва, че от останалите мога да избера, която си искам. Между тях има едно мъжко канарче, което наистина ми харесва. Мога да го наблюдавам по цял ден и то разбира, че го наблюдавам. Единствено то се доближава до мрежата и се мъчи да ме клъвне по пръста.

И непрекъснато се бие с всички останали мъжки. Искам да кажа, все се мъчи да ги предизвика на бой. Ще кацне на някоя пръчка и ще разгони всички там първо от лявата си страна, после от дясната. После ще прелети на друга пръчка и ще повтори същото. Види ли някое канарче да се застои повече от две секунди при хранилката, спуска се върху него като ястреб. Посочвам го аз на мистър Линкълн, а той клати глава и казва: „Това е калпава порода.“

Оказва се, че тоя вид се е пръкнал при опитите да се получи черно канарче. Това птиче има доста черно по него, дори съвсем черно, но то е примесено с жълто, тъй че общият му вид е тъмнозелен. Мистър Линкълн казва, че опитвал какво ли не, за да отдели това черно, но накрая се принудил да се откаже. Това канарче беше последното от този вид. Другите разпродал. Лошото, казва, е, че мъжките с такава окраска са по-зли от оси. Така се биели помежду си, че едва не се избивали. Дори започвали да се бият, преди още да са излезли от гнездото. А с другите птички се биели, докато победят или докато капнат от умора.

Мистър Линкълн разправя, че те водели началото си от едно женско канарче от Германия, дъщеря на ненадминат певец. Купил го само заради цвета — било много тъмно; платил за него десет долара преди пет години. Това по начало са много пари за женско, да не говорим, че то било шестгодишно, болнаво и перушината му непрекъснато падала. Но мистър Линкълн го излекувал, започнал да му дава храна за полово усилване и получил от него две люпила, след което то умряло. Мистър Линкълн е убеден, че лошата кръв идва от него. Няма нищо по-лошо и по-проклето от немското, рече той.

И тогава ми каза, че бил расист. Според него хората и расите биват различни, защото кръвта им е различна, и това открай време си е било така. Той казва, че всеки народ трябва да живее в собствената си естествена среда и да остави на мира другите. Питам го защо тогава кръстосва канарчета с конопарки и щиглеци. Той пак ме поглежда право в очите и заявява, че е расист, доколкото това се отнасяло за хората, но не и за птиците; после се засмива. Казва, че повечето хора са нещастни, защото се мъчат да живеят неестествен за тях живот. Много му се искало да се пресели с цялото си семейство в Африка. Никога не беше ми минавало през ум, че черният народ в Америка е дошъл от Африка. Понякога с изненада откривам, че не зная неща, които са съвсем очевидни.

Нарекох това канарче Алфонсо, защото все налита да се бие, също като Ал. Струва ти се, че винаги е готово за схватка и ако не победи, ще умре. Мъча се да накарам Пилето да му обърне внимание, но тя не проявява интерес към него.

Веднъж обаче бе принудена да го забележи. Две-три от мъжките редовно преследваха Пилето. Тя ще се приближи до мрежата, отделяща мъжките от женските, и въпросните мъжки веднага ще долетят и ще започнат да й пеят. А тя обикновено подскача от пръчка на пръчка и се прави, че не ги чува, но току се връща на най-близката до тях пръчка и пърха с криле. Добре, ама Алфонсо реши веднъж да разпердушини тази сган. Приближи се той и започна да кълве най-близкото, докато то млъкна и избяга на най-долната пръчка. Второто се обърна, подскочи, разпери криле и отвори човка, както правят птиците, когато се готвят за бой, но Алфонсо го клъвна светкавично два пъти между очите и това му стигаше. През това време третото успя да избяга. Пилето, горката, трябваше да наблюдава как унищожават нейното трио. Алфонсо я изгледа, после полетя към мрежата с широко отворена човка, което при канарчетата е все едно лъвски рев. Пилето едва не падна от пръчката.

Както и да е, аз решавам, че ще взема Алфонсо, никое друго. Пилето ще трябва да свикне с него и да го заобича. Алфонсо е тъмен, с плоска като на ястреб глава и с издължено тяло; разликата между тревистозеленото на гърдите и мъховозеленото на гърба е много малка. По него няма нито едно бяло или дори жълто перце. Черните му крака са дълги, с перушина около кълките, а коремчето му — много стегнато. Наистина е страшен на вид. Очите му сякаш те пронизват; те са искрящо черни и сравнително близко разположени за птица. Просто да не повярваш, че е само канарче, което не яде друго освен семе.

Когато казах на мистър Линкълн, че него съм си избрал, той се опита да ме разубеди. Тия пущини, казва, не стават за чифтосване, понеже пребиват от бой женските, а се нахвърлят и върху малките, щом те излязат от гнездото. Само главоболия ще си имаш с него, казва. Женските от тая порода стават добри майки, но мъжките могат да те побъркат.

Но каквото и да ми говореше, все тая. Аз бях луд за Алфонсо. Какъв летеж! Лети, сякаш в пространството изобщо няма въздух. Като рече да хвръкне от дъното на птичарника, краката са му във въздуха, преди още да е разперил криле. А когато се спуска от най-горната пръчка, прибира криле и ги отваря само веднъж, току преди да кацне на земята. Струва ми се, че дори цял да го оскубеш, пак ще може да хвърчи. Той лети, защото от нищо не го е страх, а не само защото летенето е присъщо на птиците. Неговият летеж е индивидуално творчество, предизвикателство.

Мистър Линкълн ми го даде за пет долара. А той струва най-малко петнайсет. Виж там, опитай, казва мистър Линкълн, и ми кажи какво става. Ако не върви, казва, върни ми го и аз ще ти го заменя. Страшен човек е тоя мистър Линкълн! Жалко, че толкова рядко ги има такива като него.

Щом се прибрах у дома, пуснах Алфонсо в кафеза, в който държах Пилето, преди да направя птичарника. После окачих кафеза в птичарника, при Пилето. Беше ме страх да ги оставя направо заедно. Мистър Линкълн ме предупреди да внимавам, щото Алфонсо може да я убие.

Какво нещо беше само докато го хванем! Той хвърчи като бесен и когато мистър Линкълн най-сетне го притисна в ъгъла, взе да пищи и да протяга глава, за да ухапе ръката, която го държеше. Накрая грохна и изглеждаше съвсем безпомощен, но когато посегнах да го погаля с пръст, той извърна глава и здравата ме клъвна. В този момент Пилето стоеше на рамото ми и наблюдаваше всичко това. Питах се какво ли си мисли. След като я прибрах в кутията, тя наистина нададе няколко тревожни, въпросителни куииИИП. За да пренеса Алфонсо до нас, сложих го в друга кутия от дебел картон; но ме беше страх, че може да прогризе картона и да избяга.

Боже, каква наслада е да ги наблюдаваш! Разбира се, Пилето е възбудена до крайност. Току прелита до неговата клетка и се мъчи да се залови за нея. А той я кълве ожесточено по краката и гърдите. Веднъж дори отскубна няколко перца от гърдите й.

Алфонсо изглежда напълно доволен от новото си жилище; яде, пие и, общо взето, се чувствува у дома си още от първия ден. Единственото му желание, струва ми се, е да бъде оставен на мира. Чакам да чуя гласа му. У мистър Линкълн нито веднъж не съм го чул да пее. Мистър Линкълн духна под опашката му, за да ми покаже, че е мъжко, сякаш някой се е съмнявал. Но аз не зная дали може да пее. Мистър Линкълн каза, че не помни да го е чул да пее, но той не се вслушва. Него изобщо не го интересува дали едно канарче пее, или не. Това и мен не ме интересува особено, аз само горя от нетърпение да го пусна в птичарника и да го гледам как лети.