Уилям Уортън
Пилето (20)

— Господи! Това ти ли си, Пиле! Ти ли си?

Не мога да повярвам. Той се е облегнал на решетките и лицето му се подава между железата. Толкова е отслабнал, че ако се обърне настрани, ще може да мине между тях. Докато клечеше или пък седеше, не му личеше колко е отслабнал. А е станал и по-висок. Той винаги си е бил дребничък, а сега е дори по-висок от мен. Ставам и се приближавам до него.

— Това си ти, Пиле, разбира се. Добре ли си?

— Как да ти кажа, Ал, не съм добре, но че съм аз, аз съм.

Да, той е, само ми изглежда различен.

— Ами тая птича история? Само не ми казвай, че през цялото време си се преструвал. Ако си слушал и си ми се присмивал, ще те удуша с голи ръце.

— Точно така, Ал. Преструвах се. Преструвах се на птичка; а сега се преструвам на себе си. Измислих го, докато ми говореше. Сега съм си аз, така поне мисля. Впрочем и това не е съвсем вярно, защото не зная кой съм аз, зная само, че не съм птица.

— По дяволите! Просто не мога да повярвам. Искам да кажеш, че си спомняш всичко; че вече не си луд?

— За последното не съм сигурен, Ал.

Пилето се засмива тихо и кляка пред решетката. Кляка нормално, както клечеше някога в гълъбарника или когато наблюдаваше гълъбите на улицата: на цяло ходило, с опрени на коленете ръце и обърнати нагоре длани. Докато ме слуша, килва глава на една страна. У него все още има нещо птиче.

Пилето поема въздух бавно, мъчително. Говори бавно, не както някога, когато говореше с пет мили в минута.

— Слушай, Ал, ние с тебе бяхме много хубаво предприятие. Ти беше в състояние от най-незначителната случка да направиш истинско приключение — като героите от комиксите. Момчето птица и момчето чудо — за тях животът беше игра. Справяхме се с всичко като филмови герои. Нищо не можеше да ни засегне. Това е много особено качество, нали знаеш. Толкова добре играехме, че не беше нужно да си измисляме игри. Само че ние се оказахме дивечът.

— Чудесно. И сега сме простреляни.

— Не, положението не е толкова лошо, Ал. Все още съществуваме. Аз зная, че не съм в състояние да летя, дори вече нямам такова желание. Ти си даваш сметка, че не можеш да гълташ гвоздеи и да изплюваш камъчета. Но какво от това? Все още можем да съберем нещата и да ги сглобим така, че всичко да се оправи.

— Какво означава това, Пиле? Ти да клечиш в клетката и хората да те хранят, а аз да се върна при щангите и да се изпотрепвам, само и само да мога да прикова за три секунди нечии рамене върху тепиха. Това ли искаш? Не, не го виждам.

— Слушай, Ал, ако трябва да разтълкувам собствената си мисъл тя, струва ми се, означава, че ние сме луди. Луди сме, понеже не можем да приемем, че нещата възникват без всякаква причина и нямат никакво значение. Не можем да гледаме на живота просто като на писта с препятствия, които трябва да се преодолеят някак. Струва ми се, че нормалните, онези, които уж не са луди, точно това правят — гледат да минат някак препятствията. И така си живеят ден след ден, защото винаги идва нов ден, но когато дните им се свършат, те затварят очи и наричат себе си мъртви.

Ал ме гледа право в очите. Той все още не е уверен дали говоря смислено. Според мен точно това правя, но знам ли, напоследък често пъти се лъжа. Не мога да сдържа усмивката си.

Седим мълчаливи няколко минути. Страх ме е да поставя въпроса особено пък след тая история с летенето. Знам ли го как ще реагира? Току-виж, пак взел да клечи насред помещението. Но не мога да се сдържа, трябва да му кажа.

— Това ми хрумна, кажи-речи, насън, Пиле. Страхотен сън. Като се събудих, разсмях се е глас. Знаеш ли, накарах Уайс да се разпореди да пратят тук всички бейзболни топки, ония, дето майка ти ги задигаше.

— Да, помня. Ти ми каза.

— Не знаех, че си ме чул.

— Та именно с топките започна тоя сън. Събудих се посред съня, а после го оставих да продължи, както човек прави с хубавите сънища. Разиграем ли докрай тоя номер, ще прецакаме Уайс като нищо. Армията ще ти определи не сто, ами сто и петдесет процента инвалидност, само и само да се отърве от теб. Първо ще наговоря на Уайс куп глупости: как си давал признаци, че се оправяш, и като съм споменал за топките, съвсем си се опомнил. Ще добавя, е, нещо сълзливо: колко те е измъчвало чувството за вина, понеже майка ти задига топките. Може дори да му кажа и за неудържимото ти желание да летиш и да го свържа с топките, които непрекъснато летят във въздуха. Ще му пусна и една супердраматична версия за полета ти от газовия резервоар. И тук вече ще предложа да донесат топките в твоята клетка и само да гледат какво ще стане. Той ще се хване. Да пукна, ако не се хване.

Уайс започва да хъмка. Няколко пъти си поглажда долната челюст, после се опитва да обхване с едната ръка дебелото си туловище, а с другата да се облакъти на нея. Но е толкова дебел, че не успява. Как е възможно да си психиатър, щом не можеш да се прехванеш с едната ръка през гърдите, да се облакътиш с другата на нея и да си погладиш брадата? Сигурно е ужасно да си психиатър в армията и да си нямаш брада, че да си я погладиш. Тия нещастници по десет години се учат в училище как се поглажда брадата и как най-хубаво се хъмка, но попаднат ли в армията, брадата отива на кино. На Уайс ще му отива брада, една хубава черна брада, хем ще му скрие диплите на гушата.

И тъй, рано-рано на другия ден ние се понасяме по коридора, Уайс, Реналди и аз. Реналди е живо доказателство, че не е задължително да си в казармата, за да ненавиждаш армията.

Уайс върви напред с папката си, заредена с чисти листа. След него е Реналди с много сериозен и служебен вид. Аз завършвам колоната, помъкнал кутията с топките. Те миришат на плесен и са от всякакъв чешит — значи, не е възможно да са купувани сега. Това са си оригиналните топки, задигани някога една по една. Най-голямата колекция на света. И за нея трябва да се благодари на майката на Пилето, ястреба на игрището, гробокопача на бейзболните топки.

Стигаме до килията и Уайс отстъпва встрани, за да отвори Реналди вратата. Психиатърът започва да се клати напред-назад, целият се клати, сякаш върши с въздуха оная работа. Вирнал е глава и зяпа тавана на коридора. Прилича на хористче-чудовище; в гладичкото му лице има нещо евнухско. С едни гъсти мустаци то би могло да се позаличи. Просто го чувам как пее, хванал горно „до“: „Господи помилуй, господи помилуй“.

Стигнал съм до най-интересното и Пилето се смее. Да, смее се, колко е хубаво това.

Реналди отваря вратата и Пилето се доближава с подскоци до нас. Пляска с криле — знак, че е гладен. Уайс се стряска, „забравя“ черковния хор и гледа като отровен. После отваря папката и започва да пише нещо. Реналди отваря втората врата.

— В това време, Пиле, ти взе да подскачаш, да размахваш ръце, да тичаш из помещението и да рипаш срещу стените, както само ти можеш. На нас ни беше нужен един от най-хубавите ти птичи номера. С един последен скок ти кацна на прага на тоалетната.

Уайс е стъписан. Само стои и така се накланя напред, че едва не пада. Ръцете му — в едната писалката, в другата папката — висят безпомощно. Лашвам го с кутията с топките, та да влезе вътре. Реналди заключва вратата.

Подминавам Уайс и отивам към Пилето. Той скача към мен. И започва да цвърти — гладен е. Слагам кутията пред него.

„Ето, Пиле, това са бейзболните топки, дето майка ти ги свиваше от играчите. Не е нужно да се тревожиш повече за тях.“

Отстъпвам към Уайс и Реналди. Знам, погледна ли някой от тях в лицето, ще се пръсна от смях.

Пилето подскача около кутията. С прибрани до тялото ръце, като криле, напъхва глава в нея. После побутва топките с нос. После започва да ги души като куче. И тогава прави големия си номер: обкрачва кутията и кляка върху тях — както женската, когато ляга да мъти. Намества се и по лицето му се разлива усмивка.

Плувнал в пот, Уайс се е поокопитил и пише ли, пише. А Пилето мъти. После се понадига от гнездото и поглежда в него. Сега, както е обкрачил кутията, прилича повече на мъжко канарче, което варди гнездото. Бърка в кутията и изважда една топка. Тя е от по-запазените, още неоръфана и почти бяла.

Вдига топката срещу светлината и се взира в нея. След пет секунди ли, след пет минути ли се изправя, все още обкрачил кутията, и се провиква: „Запъртък!“

— И тогава, Пиле, запрати топката право в главата на Уайс.

Идеален удар! Той се обръща и ме гледа с невъоръжено око.

„Господи! Болният го прихванаха. Да се махаме оттук, сержант. Къде са ми очилата?“

Взимам очилата и му ги подавам. Стъклата са здрави, но рамката се е огънала и те стоят накриво на лицето му. Той тъкмо се мъчи да ги оправи и чуваме отново тоя вик:

„Запъртък!“

Топката и този път цапардосва Уайс право в челото. Той пада по гръб като отсечено дърво. Очилата му висят на едното око. Вдига се на колене гърбом към Пилето и гледа умолително Реналди.

„Отворете вратата и ме измъкнете оттук!“

Уайс се мъчи да се изправи на крака, а в този миг Реналди грабва една от топките и я запраща към тоалетната.

„Мини на първа!“

Отново онзи вик:

„Запъртък!“

Сега топката удря Уайс по задника и отскача към мен. Аз я улавям и я хвърлям към прозорчето — онова, в което Пилето се вторачваше през всичките тия дни.

„Дупка. Бий повторно!“

Уайс ме гледа като треснат. Все още е на колене и се мъчи да закачи очилата си на ушите. Пилето вади нова топка от кутията. Този път не я преглежда. Направо я хвърля.

„Запъртък!“

Само като чува това, Уайс забравя очилата си и се свива на пода, закрил глава с ръце. Дебел човек, сгърчен така на пода, може да събуди най-лошите инстинкти у всекиго. Представям си какво изпитват лъвовете, когато повалят бивол или някое друго голямо и опасно животно. Този път Пилето не успява да го улучи, но мигом взема друга топка. И преди Уайс да е шавнал, тя се стоварва в гърба му, отскача и Реналди я улавя във въздуха.

„Минавай на втора!“

Той бие, топката профучава покрай главата на Пилето и се удря в отсрещния ъгъл. Сега вече из цялото помещение хвърчат топки. Уайс не смее да стане, лежи на пода и се мъчи да си намести краката. И крещи. Кара Реналди да отвори вратата; а на мене вика да съм вземел ключовете от Реналди. Не му обръщаме внимание. Заплашва ме с военен съд; не на мене тия. Вика за помощ. Нека си вика, през тия две врати нищо не се чува. Та те затова са направени.

Играта става адски весела. Подаваме си един на друг, замеряме крушката на тавана, а рече ли Уайс да се надигне, фрас — по него. И при всяко мятане крещим много бейзболно.

„Отрежи го!“

„Дублирай на трета!“

„Жертвай!“

„Дай един тексаски!“

Бием накъдето ни падне. Търчим като щури из помещението. Топките отскачат от тапицираните стени и летят по всички посоки. Нищо не може да ни озапти. Аз току се мъча да прекарам някоя топка през високото прозорче. Всички сме изпонатъртени. Все едно бой със снежни топки — замеряш, който ти попадне. Почти съжалявам, че Уайс не може да се вдигне от пода и да се включи в играта.

Затичваме около базите. Мятаме топките и ти ловим във въздуха, както тичаме. И крещим като диваци. Тоалетната е първа база, задният ъгъл — втора, леглото на Пилето — трета, а там, дето лежи Уайс, е мястото на бияча. Тичаме в кръг и като минаваме покрай Уайс, подритваме го.

После волната игра се превръща в състезание. Стигне ли до мястото на бияча, тоест до Уайс, всеки от нас се спира и бие. Всички целим прозорчето. То е на около петнайсет фута от пода и е запречено с железа. Разстоянието между железните пръчки е достатъчно да мине бейзболна топка, стига да се премериш добре. Три-четири пъти топките попадат все в железата и Реналди извиква:

„По-бързо!“

Затичваме по-бързо. На мене вече дъх не ми остава и се боя някоя топка да не ме цапне по челюстта. Представям си как ще обясня на доктора в дивизионната, че съм бил ударен при игра на бейзбол в тапицирана килия.

— И точно тогава, Пиле, ти изведнъж се спря при мястото на бияча. Вдигна ръце като съдия, когато дава таймаут, и пристъпи крачка напред. Почти си помислих, че ще вземеш метличка за чистене и ще изчеткаш с нея Уайс.

В този миг Пилето извиква:

„Бияч!“

„Двама на база!“

„Двама навън!“

„Последна деветина!“

„Бий!“

Спираме на базите и гледаме. Пилето има три топки. Първата удря вдясно от прозорчето. Втората е малко ниско. Третата минава между железата, чува се звън на строшено стъкло и долу се поръсват стъклени парчетии. Реналди стои на трета база, изправен на леглото на Пилето. Аз съм на първа, в клозета. Реналди изкрещява:

„Идеално попадение! Освободи базите!“

И хуква към Уайс, който е надигнал глава при внезапната тишина и последвалия звън на строшено стъкло. Реналди заема мястото на бияча, докосва с топката Уайс и тича да отвори вратата. Аз минавам на втора. В това време Уайс пак е скрил глава. Реналди се връща да ми стисне ръка. Пилето е точно зад мен и ние с Реналди му стискаме ръка и го тупаме по гърба. Уайс се мъчи да стане и в този миг Пилето го прескача. Прави такъв скок, че дори Уайс да беше изправен в цял ръст, пак щеше да го прескочи.

— И тогава, Пиле, драснахме през вратата и заключихме Уайс вътре.

Докато му разказвам всичко това, Пилето слуша и само се смее. Тук-таме дори добавя по нещо, както ставаше някога. В такива случаи някой от двама ни ще прекъсне другия, ще го поправи, за да звучи разказът по-убедително, и после двамата ще се съгласим, че точно така е било, да, точно така. Аз млъквам, а Пилето ме гледа право в очите. Вече приключваме.

Виж го ти копелето! Пак ме поряза.

— Добре де, велики летецо. Да чуем твоя завършек. Ще хвръкнем през стените и ще се правим, че нищо не се е случило, така ли?