Уилям Уортън
Пилето (19)

На другия ден, когато отивам да видя Пилето, той ми се усмихва, бога ми! Намествам стола между двете врати и изчаквам Реналди да си отиде.

— Здрасти, Пиле, това съм аз, твоето старо приятелче Ал. Да кажеш нещо? Готов ли си вече да говориш? Помниш ли ме?

Той клечи и ме гледа. Кръстосал е ръце върху коленете си, а брадата му е опряна на ръцете. Очите му са втренчени в мен, но в тях не виждам отговор. Наблюдава ме тъй, както някога наблюдаваше птиците. Погледът му хем играе, хем някак е съсредоточен върху мен. Става ми кофти, но той си е такъв, няма грешка.

Заговарям пак за някогашните наши преживелици, обаче започвам да омръзвам на самия себе си. Ние с него прекарвахме много време заедно, шляехме се по Шейсет и девета улица или ходехме в петък вечер да вземаме книги от Общинската библиотека, но за тия неща не си струва да се говори. Подхващам за нашата гимназия и за онова скапано шкафче, от което така добре си преживяхме, но пак не върви. Той, струва ми се, помни всичките тия работи и не ще да слуша повече за тях. Сигурен съм, че иска да чуе нещо за мен, но не може да ми каже.

Готов съм да говоря, да му разправя всичко. Не знаех каква голяма нужда съм имал да разкажа някому. Пък на Пилето ако не кажа, на кой друг?

След основната подготовка ме изпратиха в Европа като попълнение към Осемдесет и седма дивизия. Започнах разказа си с хубавите неща, с разни смехории; как се возехме с камионите след танковете, а пък едно време — приказка. После за френските мадами и чак след това за калищата в Саар. После му разправих за Мец и как Двайсет и осма атакува оная тъпа височина при форт Жана д’Арк, и какво се случи с Джо Хигинс. Той играеше от лявата ми страна в училищния. Голяма мъка беше, докато стигна до най-важното.

По времето, когато влязохме в Германия и предстоеше да направим пробив в линията Зигфрид, аз, ако щете вярвайте, бях вече сержант. Не че бях кой знае какъв боец, но просто нямаше голям избор. Едно нещо не знаех за себе си — че съм късметлия. Макар то да не беше единственото, което не знаех за Ал Колумбато.

Открих, че се страхувам повече от всеки друг от неща, срещу които съм безсилен; да кажем, артилерията. Разни дребосъци, копелета, дето ги е страх да те погледнат в очите, дето мога да ги размажа само с един ляв, си седят под артилерийския огън в окопа и не им пука; окопът се срутва, а те кльопат шоколад или си разправят вицове. О, страх ги е и още как, ама на, устискват някак. Не знам как става тоя номер — хем да те е страх, хем да се държиш достойно. Аз умирам от страх да не ме обезобразят и осакатят. Все се виждам ранен и окървавен. Моята шибана влюбеност в собственото ми тяло ми разгонва фамилията. Стигам дори дотам, че страхът ми започва да ме плаши. Страх ме е, че някой път ще драсна, накъдето очите ми видят, и ми струва страхотни усилия да не побягна дори в случаи, когато няма нищо страшно. Вече всички ме знаят — нахаканият сицилианец, който умира от шубе.

Имаше едно дребничко еврейче, едва ли да влезе в категория „петел“, което стана отдельонен. Заслужаваше си момчето. Винаги знаеше кога да върви напред и кога да спре; и винаги мислеше. Това е то истинският войник. А великият Ал само мислеше как да не напълни гащите, буквално. Дишаше дълбоко и гледаше да не търчи често до полевата кухня.

Колко пъти се престраша да се направя на луд, та да ме хване параграф осми, толкова пъти ни изтеглят от бойната линия и после се мъча да си събера частите. Не спя много. Все ме гони дрисъкът. Ръцете ми така треперят, че едва мога да зареждам пачката. И това е постоянно, а не само когато положението е напечено. Сякаш слабеещото ми тяло си има някакъв друг, свой център, който го командува. Умът ми, мозъкът ми, нямат нищо общо с него.

Луис и Бренър — Бренър е еврейчето — получиха порция олово на кръстовището в Омсдорф. От старите никой не е останал и мене ме правят помощник на Ричардс. Ричардс дойде като попълнение в Саар. Слагам си аз нашивките с много едри бодове. Сигурно скоро ще се наложи да ги махна; без друго ще ме разберат що за войник съм.

Съсед по легло ми е Харингтън. Той е бил в специалните части и през зимата е хванал ставен ревматизъм из окопите в Ардените. Дойде преди две седмици. Той е дявол и се досеща, че скоро ще се разкапя съвсем. Точно преди да ни изтеглят от предната линия, Морган ме беше турил патрул и Харингтън отиде вместо мен. На фронта няма по-голяма услуга от тая. Харингтън е от Калифорния. Не съм виждал човек с такива железни нерви. Да не беше ревматизмът му, сигурно щеше да стане отдельонен.

Докато ни държат в резерв, размотавам се ден след ден и благодаря на бога за всеки такъв ден. Но не щеш ли, получава се заповед да сменим първи батальон в някакво градче на име Нойендорф. Точно срещу линията Зигфрид.

Два часа преди разсъмване тръгваме напред под заградителен огън, като избикаляме височината. Срещаме първия батальон, който се връща. Ония ни подвикват разни пожелания от рода на: „Дано имате късмет, пичове, той ще ви е нужен“ или „Добре дошли в осемдесет и осма алея!“. Повдигат ни духа, няма що; усещам как стомахът ми се свива. Няколко осемдесет и осем милиметрови мини падат около нас. Падат толкова наблизо, че се налага да залегнем. Хвърчат шрапнели. Дори в тъмното виждаме тъмните дупки, които оставят. Те вдигат буци пръст, които се разлетяват и тупат наоколо ни като кравешки лайна.

Влизаме в градчето. Една сграда не е останала. Трябва да е бомбардирано от въздуха; само артилерията не може да го изравни така със земята. Наблъскват ни в избата на нещо, което ще да е било къща. Тя е до черквата. Фасадата на черквата е почти непокътната, останалото е прахоляк.

Лейтенант Уол, офицерът за свръзка от първи батальон, е все още тук. Отиваме с Ричардс да поговорим с него. Той ни обяснява, че в другия край на долината има градче, наречено Ройт. Вече се развиделява и лейтенантът ни сочи някакви бели точици близо до хоризонта — на около миля и половина от нас. Ройт, изглежда, е център за свръзка в тази част на фронта. Швабите го защищавали като бесни. Из града и около него шетали най-малко десет танкове „Тигър“. И патрули колкото щеш. Уол казва, че неговата част се намирала в Нойендорф от десет дни и вече е дала двайсет и седем убити и ранени. Показва ни стражевата охрана на нашия взвод. Според него сигурно ще се наложи да атакуваме Ройт; цялата дивизия била задържана тук.

Щом се връщаме в избата, стомахът ми се разбунтува. Уплаша ли се, нищо не може да му помогне, да не говорим, че чувствувам главата си празна. Целият треперя вътрешно. И аз ще бъда един помощник-отдельонен — здраве му кажи! Не виждам друг начин да се измъкна от тая гадост, освен да ме цапне някой куршум.

В избата е задимено и мирише, но пък е топло. Момчетата от отделението спят, натъркаляни на сламениците покрай задната стена. В една дъгообразна ямка до вратата гори огън. Някога в нея сигурно са държали картофи. Комин няма, тъй че пушекът се стели по тавана и излиза през вратата по стълбите. От кръста нагоре всичко е пушек — трябва да се превиеш одве, за да можеш да дишаш и да виждаш къде стъпваш. Входът е затулен с одеяло и само огънят дава светлина. Помещението вони на дим, пръдня и крака.

Излизам навън да потърся нужника той е до останката от задната стена на черквата. През развалините е отъпкана пътечка дотам. Развиделява се все повече и от светлината студът сякаш понамалява. Колър и Шнайдер са на пост; виждам ги да стоят в окопа на една могилка. Господи, дано само не даваме патрул!

Клякам и се издрисквам. Сигурно никога вече няма да мога да се изходя като хората. Три месеца от задника ми тече само вода. Тоалетната хартия е надяната на дръжката на шанцов инструмент. Избърсвам се около пет пъти — да обера добре всичко, изправям се, закопчавам се и хвърлям отгоре няколко лопатки пръст. Нужникът едва е започнал да се пълни; ще ми стигне поне до атаката.

Следващите десетина дни минават сравнително добре. Не даваме патрул, вземат хора само за стражевата охрана. Спя по много. Все се свирам в избата. Единственият начин да ме надупчат тук е с пряко попадение. Но от миля и половина това надали е възможно.

Чувствувам се в безопасност, обаче умирам от страх само при мисълта за атаката.

Ох! Тръгваме в четири сутринта. Правим дълъг обход наляво и влизаме в някаква гора. Борова гора, която се вклинява в един хълм и преваля малко отвъд по посока на Ройт. Но оттам нататък е открита местност… Промъкваме се благополучно до другия край на гората. Ричардс ни заповядва да се окопаем. Часът е към пет, а атаката е насрочена за седем. Нашият преграден артилерийски огън трябва да започне в шест и половина. Ето, цялата тая история започва отново. Отначало просто не ти се вярва, че такова нещо е възможно. После, като ти дойде до главата, то е толкова реално, та мислиш, че никога няма да свърши. Ето, сега ще започне, знам си аз; обзема ме безумен страх.

С Харингтън сме залегнали в края на гората. Вече просветлява и виждаме къщите на Ройт. Дотам има не повече от триста-четиристотин ярда. Харингтън казва: ония може да са се изтеглили. Къде ти, ще се изтеглят от център за свръзка! Освен ако не са намислили да зарежат целия този сектор от фронта. Но не го виждам — швабите такова нещо няма да направят. За да си смел, изглежда, трябва да имаш по-малко мозък; или пък е нужна способност да се самозалъгваш.

Студено е, а не разрешават да се пуши. Ричардс ми нарежда да обиколя всички и да проверя дали е в ред оръжието им, патрондаши, гранати и други такива. Не вярвам някой да го е страх повече от мен, та дори двете нови попълнения. Но какво са видели те?

С радост се връщам в нашия окоп, скачам вътре и се сгушвам, колкото е възможно по-ниско. Колко приятно е да усещаш здрава земя зад гърба си. Уплашен ли си, няма нищо по-успокоително от допира и мириса на земя. Нищо чудно, че някога хората са живели в пещери.

Докато трае преградният огън, седим в окопа. Тежките снаряди прелитат отгоре като товарни влакове. Свивам се още по-ниско; всеки миг може да се изпусна. Не мога да не благославям всички онези глупави цивилни, които произвеждат тия снаряди, и слабоумните военни, които пък после гърмят с тях.

В седем излизаме от окопите. Това се казва късмет: ние сме челното отделение на челния полк на челната дивизия на цялата челна американска армия. Харингтън разузнава напред, с него е Ричардс, а аз завършвам колоната. Според правилата мястото ми е на опашката. По една случайност това съвпада с моето желание. Впрочем не е точно така. Ако ме питат, предпочитам да съм където и да било другаде, само не и на това открито надолнище.

Спускаме се по полето в походна колона. Приличаме на смахнати играчи на голф, приведени над стиковете си, които не тичат, а бързат, готови за всякакви изненади. От полето се вдигат изпарения, а над него е надвиснала мъгла. Стигаме до средата на надолнището, откъдето вече няма връщане. Ако швабите са ни забелязали, ей сега ще ни започнат. Викам си — дано Харингтън излезе прав, и току преглъщам, за да не повърна кафето. Ушите ми бучат. Вратът, ми лепне от студена пот. На върха на пушката ми има фосфорна граната и капковидната й тъмнозелена глава се люлее застрашително пред очите ми. Цялото поле и къщите на Ройт са обгърнати от сияние в цветовете на дъгата — какво ли не му се привижда на човек от страх.

Ето че започва! Автомати, тежки картечници, после миномети. Танковете още ги няма. Затичваме се. Някой пада. Не е нито Харингтън, нито Ричардс. Колинс. Като минавам покрай него, виждам го, че се държи за лявото рамо. Тече му кръв. Продължавам да тичам. Пада единият от попълненията. Затулил е лице с шепи и се въргаля по надолнището. После ръцете му падат от лицето, започват да се размятат и го спират. Той не става. Задминавам Морис. Каква весела утрин! Настигам Ричардс и Харингтън.

Те са клекнали в дола, дето се срещат двата склона — единият, по който току-що сме се спуснали, и другият, който води Към Ройт. По дола тече вода. В калта и по тревата проблясват люспици лед. Ричардс поглежда към върха на склона, а Харингтън гледа мен. Посочвам назад.

„Колинс и единият от попълненията.“

„Не думай!“

Ричардс не се обръща назад.

„Да пукна, ако тоя склон не е покрит с мини. Обикновени, скачени с жици, и сюрпризки. Копелетата му с копелета!“

Над главите ни жужат като оси трасиращи куршуми. Другите от отделението вече също клечат из дола. Обръщам се и виждам взвода да преваля хребета. Пак ще има касапница, като при Омсдорф. Трябва да се направи нещо; сега ще ни зачешат с минометите. Сигурно ни наблюдават и пуснат ли танковете — край! А трябва да завършим пробива — да прекосим минното поле, да стигнем до билото на склона и да унищожим картечните гнезда там. Мисля си за всичко това, а не мога да се помръдна. Не мога и да говоря. Клеча, затънал дълбоко в калта; студената влага охлажда приятно протритите места между краката ми. Вече не смея и да се огледам. Харингтън се изправя.

„Единственият начин е да се движим бавно и да внимаваме къде стъпваме. Тръгнем ли направо, ще закачим някоя жица и както са навързани, ще ги възпламеним всичките.“

„Ясно.“

Ричардс не се помръдва. И той е заседнал в калта. Харингтън започва да пълзи по дола.

„Хайде, Ал. Дай да опитаме с тебе. Няма да векуваме тук я! Ще ни избият като псета.“

Той тръгва. Аз го псувам наум и тръгвам след него. Не откъсвам поглед от земята. На два пъти прекрачвам жици, а по едно време забелязвам и колчетата на сюрпризка. Започвам да се треса неудържимо и спирам. Не мога да продължа. Вече съм на открито — ни напред, ни назад. Също както някога на газовия резервоар, напълно скован. Харингтън си пробива път. Да извикам, няма смисъл. Обръщам се. Ричардс не се вижда никакъв. Чувствувам се много самотен. Не виждам никого и се надявам, че никой, не ме вижда.

Свличам се бавно на земята.

Не знам колко време съм останал тъй. Знам само, че трябва да извадя шанцовия си инструмент и да се окопая, но нямам сили за това.

Изведнъж забелязвам някой да се спуща по склона към мен. Отначало това е само силует, после различавам сиво-зелената униформа на швабски войник. Разтреперан, вдигам карабината, долепям буза до приклада и се мъча да напипам спусъка през ръкавиците. Дърпам и нищо. А те прииждат. Вдигам предпазителя и пак дърпам спусъка. Само дето не ми изби зъбите. Едва тогава се сещам, че имаше фосфорна граната на карабината. Тя цапардоса единия от войниците и избухна с пламък.

„Кой е тоя идиот? Не стреляй!“

Беше Ричардс, който хукна да гаси швабата. Забравил за мините, хуквам и аз и помагам да очистим оня от фосфора. А фосфорът се е пръснал на малки огънчета, които изгарят всичко. Швабата пищи, а ние го блъскаме като луди, за да го очистим от тия огънчета. Той си смъква шинела и куртката и там, дето го е ударила гранатата, виждаме голямо кървавочервено петно.

„Ти какъв дявол търсиш тук? Нали беше с Харингтън? Аз хванах тоя педераст да ме преведе през мините, та след нас да мине и взводът. Вдигай си задника и тичай при Харингтън. Кажи му да ни чака при боровете горе.“

Тръгвам покрай склона в посоката, която беше взел Харингтън. Започва минометен огън. Една мина пада точно на хребета пред мен, но след взрива разбирам, че не е мина. Забързвам се. Подскачам между жици и сюрпризки, сякаш играя на дама. Засега благополучно. А само преди няколко минути не можех да се помръдна.

Харингтън е седнал на земята. Държи се за коляното и се люлее напред-назад. Карабината му е на земята до него. Той пищи!

„Ох, божичко! Господи боже мой! Майчице мила! Крака ми-и-и! Ох, господи!“

Сядам до него. Лицето му е зелено. От коляното тече кръв, която блика между пръстите на ръцете му. Иде ми да повърна. Долната част на крака му, под коляното, се държи само на парченце месо. От разкъсаното място стърчат изпочупени кости. Другият му крак е надупчен от шрапнели, които са се забили през панталоните и обущата. Харингтън ме поглежда и очите му ми се струват като две черни дупки.

„Господи! Ще ми изтече кръвта. Помогни ми, Ал! Спри я! Исусе Христе, помогни ми!“

Ръцете ми треперят, но все пак успявам да си сваля колана. Навивам го стегнато до разкъсаното. Притягам го още и се мъча да го закопчея. Но пръстите ми са хлъзгави от кръвта. Най-после вкарвам края в месинговата катарама и го закопчавам. Харингтън пуска крака си. Сега кръвта само едва църцори. Изваждам превръзка от аптечката си. Слагам тампон върху разкъсаното и го превързвам над колана. После подавам на Харингтън манерката си и го карам да глътне няколко обезболяващи хапчета. Забравил съм да сложа сулфамид, затова повдигам, превръзката, за да поръся вътре. Ами — това е. Харингтън се е подпрял на ръце и гледа долната част на крака си, която виси на една страна. От обувката няма и следа и от разкъсаното стъпало също стърчат кости.

Страх ме е да вадя шрапнелите от другия крак. Харингтън губи съзнание. Сега лицето му е бяло като платно и той плаче. Майната му на Ричардс; ще вървя да търся санитар. Те сигурно се навъртат в гората. Досега не съм казал дума на Харингтън. Мъча се гласът ми да звучи спокойно.

„Не мърдай! Ще ида да доведа санитар.“

Харингтън кима. Хапе долната си устна и се хваща за здравия, божем, крак. Аз подпирам внимателно отрязания на каската. Забивам карабината му в земята, с цевта надолу, та санитарите да могат да го намерят. Поглеждам го още веднъж и тръгвам обратно по склона.

Господи, тука е гъчкано от мини! На всяка крачка се натъквам на жици. Чудя се как още не съм закачил някоя. Може пък да съм надмогнал нещо в самия себе си. След двайсет-трийсет крачки се оглеждам, за да запомня мястото, че нали трябва да доведа санитарите. Харингтън, който ме следи с поглед, ми махва. Махвам му и аз и продължавам надолу по склона. Не съм изминал и три крачки и изтрещява страшен взрив. Обръщам се и виждам тялото на Харингтън във въздуха. То се превърта веднъж и тупва на земята с отскок. Хуквам обратно, като прескачам през мини и жици.

Разкъсан е на две. Стомахът му е отворен. По лицето няма и драскотина, но той е вече мъртъв. Червата му лъщят и се слягат сред още струящата кръв. Извръщам се и повръщам.

Излишно е да викам санитарите. Коленича предпазливо. Зад гърба на Харингтън, между ръцете му, на които се беше подпрял, изглежда е имало мина сюрпризка. И той просто е легнал на нея. Отново ме обзема безумен страх.

Не знам колко време съм седял край него. Може би две минути, а може и двайсет. Умът ми се блъска като птиче в клетка и отказва да работи. Давам си сметка, че плача; не мога да свикна и това си е.

Става по-светло; мъглата се вдига; над Ройт възхожда оранжево, слънце. Трябва да предприема нещо. Изправям се и тръгвам предпазливо по склона. Прескачам мините, сякаш прескачам пукнатини по тротоара. Съзнавам, че все пак не съм достатъчно внимателен. Умът ми е скован. Стигам до билото на хълма.

Вдясно има горичка. Целият взвод се е събрал там. Зървам Ричардс. Всички се окопават като бесни. Ричардс се втурва към мен.

„Ти къде ходиш бе? След малко се измъкваме оттук и влизаме в градчето. Само че там има танкове. Къде са противотанковите гранати?“

„Харингтън свърши. Сюрпризка.“

„Отвратително! Господи, трябва да се измъкнем час по-скоро оттук. Пак ви питам, къде са противотанковите гранати?“

„У единия от попълненията. Той е на хълма зад нас.“

„Ама че шибана работа! Не можем без гранатомети! Минометите бият все по-близо. Ако ни открият, свършено е с нас. Къде се дяна лейтенантът?“

Ричардс търчи напред-назад и каканиже. Уплашен е не по-малко от мен, но все пак премисля какво трябва да се направи. Оставя ме и хуква при другите. Аз се строполявам и се хващам за земята. Няма да мръдна оттук. Каквото ще да става. Нека танковете бият; нека немците ме вземат в плен; нека ме съди военен съд, нека се опозоря. Готов съм на всичко. Аз съм мъртъв, няма ме. Тия неща не ги казвам на глас, само си ги мисля, но все едно. Вече съм се издигнал дори над страха, над всичко. Искам само едно: да свърши веднъж завинаги тая дивотия.

В този миг Ричардс се изправя и с ръка дава знак да вървим. Всички престават да копаят и стават. Гледам, че и аз ставам. Вече не мисля. Само правя това, което правят другите. Каква маймуна! Те тръгват към превала, първо Ричардс, после Ванс и Сканлан, после другото попълнение, после аз. Но зад нас има още. Всичко е невероятно объркано.

Изминали сме едва петдесетина крачки, когато наблизо пада мина. Всички залягаме. Когато ставаме, попълнението се обръща, оглежда се и хуква обратно надолу по склона. Ако не закачи някоя мина, пак е добре.

Пак тръгваме напред. Още не се виждат танкове. Възможно е Ричардс да греши. Умът ми заработва отново. Но ето че започва! Изневиделица! Без да се чуе звук. Осемдесет и осем милиметровите. Вече съм на земята. Тя трепери под мен. Не чувам дори двигателите им. Навсякъде хвърчи пръст. Надигам глава, но започва пак. Земята се тресе под мен, обаче аз все още съм добре. Дори се радвам, защото всичко вече ми е безразлично; така е къде по-лесно. Чувствувам се откъснат от всичко, все едно, че съм зрител на военен филм.

Някой вика за помощ. Ванс. Той тича с каската в ръка. Оставя диря от кръв. Шрапнел е заковал ръката му за каската. Някой пред мен изохква. Оглеждам се. Виждам лицето на Сканлан. Той започва да пищи. Не, това не е лицето на Сканлан, това е лицето на смъртта. От оголения череп се процежда кръв.

„Очите ми! Нищо не виждам! Помогнете!“

Става и тръгва, залитайки, към мен. Как ще вижда — цялото му лице е размазано и някак изместено на една страна, като маска. Над едното му око виси месо, другото пък е излязло от орбитата и виси на бузата. Носът му и горната устна не са на мястото си. Виждат се оголеният венец и зъбите. Някои са счупени и вбити навътре. Допълзявам до него, хващам го за коленете и го смъквам на земята.

„Не си пипай лицето!“

Сканлан седи и продължава да стиска карабината. Аз клякам пред него, хващам кожата на лицето и се мъча да я наместя. Но нищо не става — тя се е набръчкала и стои като гума. Тогава намествам носа в средата на лицето и помолвам Сканлан да го държи за малко, докато си извадя аптечката. Обаче ме мога да си спомня къде е тя. Викам за помощ, но зад мен вече няма никой, а Ричардс е залегнал далеч напред. Извиквам още веднъж, но той не се и помръдва.

Измъквам аптечката на Сканлан и изваждам превръзката. Макар да ме е страх, че пак ще ни запердашат, ръцете ми не треперят. Превързвам хубаво главата на Сканлан и завързвам бинта отзад. Той току преглъща кръв, а тя тече все повече и повече. По дяволите таблетките; уж свестявам Сканлан, а пък мен нещо ме унася. Мозъкът ми работи, обаче бавно; сякаш аз не съм аз.

Викам на Сканлан да хвърли тая карабина. Той вече не говори, само охка тежко. Сваля лявата си ръкавица и виждам, че двата му средни пръста ги няма. От ръката му също блика кръв. Сграбчвам го здраво за дясната китка, изправям го на крака и започвам да тичам назад с него. Той скоро ще угасне, а не мога да го нося. Всеки миг може да угасна и аз. Усещам главата си празна. Сканлан се отскубва от мен, връща се и взема ръкавицата, в която са двата му пръста. Държи я в здравата си ръка. Господи! Какво ли е намислил!

Прекосяваме някак минното поле. Този път избикалям по-надясно. Забелязвам само две мини. Започва да ми се струва, че мини вече няма. Когато бе разкъсан от тях, Харингтън сякаш ги обезвреди всичките. Дори ми се струва, че ако настъпя някоя, тя няма да експлодира. Ето докъде съм стигнал.

Връщаме се до края на горичката, където сварваме Лучеси, първия сержант. Той крещи: „Кой е там? Къде ходиш бе?“

Спирам се и обръщам Сканлан към него. Сканлан е моят билет за излизане от ада. Малко подличко, но няма друг начин. Смятам да използувам. Сканлан, за да стигна чак до медицинския пункт.

„Водя Сканлан, сержант. Много зле е ранен.“

Лучеси и сам може да види това. Той вижда също, че аз умирам от страх. И му е съвсем ясно какви са ми намеренията. Да си мисли, каквото ще — много ми пука! И той е жабар като мен, нищо, че е първи сержант. Лучеси оглежда Сканлан. Аз се чудя дали да не драсна към гората. Лучеси едва ли ще ме разстреля.

„Къде е Ричардс? Къде е вторият взвод? Къде е твоето отделение? Изобщо какво става там?“

„Ричардс каза, че идват танковете. Трябваха му противотанкови гранатомети. А нямахме и противотанкови гранати.“

„Ясно, но къде, по дяволите, е Ричардс?“

Лучеси се мъчи да оправи бинта на лицето на Сканлан. Аз все още стискам Сканлан за китката.

„Ей там зад ония дървета. Лежеше на земята, когато раниха Сканлан. Извиках му, но той нито отговори, нито се помръдна.“

Да, ето как работи мозъкът ми. Едва сега си давам сметка, че Ричардс е убит. Ричардс е паднал. Ричардс е мъртъв. Не че съм го обичал, но започвам пак да треперя. Искам да се махна, да изчезна някъде. Сега аз не само бягам в отстъпление; не, искам да избягам. Едвам удържам краката си. Но ме е страх от Лучеси. Сигурно мога да го сваля с една ръка; и все пак ме е страх. Чакам някаква възможност да побягна, да се скрия в земята, да умра от глад, каквото и да е, само и само да изчезна и да остана сам. Все още стискам Сканлан за китката, за да спра кръвоизлива, а той нещо се бъзика с ръкавицата в другата ръка. Изважда нещо от нея иго обърсва о панталоните си. Венчалният пръстен. Прибира го в джоба си. Лучеси ме гледа.

„Ще трябва да се върнеш, Колумбато. Щом Ричардс е убит, ти поемаш командуването на отделението. Както е тръгнало, може да поемеш и целия взвод. Ама че шибана работа. Аз пък ще отведа Сканлан. И ще се разпоредя да пратят противотанковите гранатомети и гранати. Хайде, вдигай си задника и върви!“

Той вече реорганизирва цялата рота. Представям си как размества мислено цветни картончета. Предавам му Сканлан и той го хваща за китката. От лицето на Сканлан се стича кръв и цялата му куртка е окървавена. Лучеси се обръща и хуква с него към гората.

Отново съм сам. Зная си, че ще стигна само до дърветата и ще се скрия там. Ще скоча в някой от окопите, изкопани от отделението. Ще легна вътре и ще чакам нещата да се уталожат. После може да се промъкна до Франция, като се движа само нощем, и да се скрия у някое френско семейство. Явно, че лека-полека полудявам.

Отново прекосявам минното поле, като прескачам жиците и се старая да не поглеждам към мястото, където Лежи Харингтън. Стигам до дърветата и се скривам в една вдлъбнатина в земята. Хич не ми е до окопаване.

Отново започва. Този път са нашите. Някой трябва да е дал като координати тези дървета и да е повикал дивизионната или корпусната артилерия. Скачам и хуквам като луд по склона към Ройт. Земята се тресе, във въздуха се носят бучки пръст и ме удрят. Аз тичам, а те ме шибат в лицето — все едно, че тичам в градушка или пък карам колело след камион, пълен с чакъл. Изведнъж усещам, сякаш нещо ме дръпва за лявата ръка и ме завърта. Поглеждам и виждам от горната страна на лявата си китка дупка с форма на жълъд. От дупката бавно потича кръв. Тъмночервена. Стоя насред полето и не мога да откъсна поглед от нея. Затварям си пестника, но кутрето ми не се сгъва, стърчи. Обръщам си ръката и не виждам дупка от другата страна. Нещо се скъсва в мен и се разплаквам. Да, сега имам право да се върна. Имам право да отида в болницата и да поискам да ме оперират. Ще поговоря с докторите и ще им обясня състоянието си. За мен войната е свършена!

Отляво удря още един снаряд и аз падам на земята. Ушите ми пищят, а когато отривам лице, ръката ми се омацва с кръв. Опипвам си лицето, но ми няма нищо — само драскотинки от пръстта и камъчетата, които са ме удряли. Отново хуквам. Тичам, тичам и излизам на някакъв път в покрайнините на Ройт. Още не съм срещнал жива душа. Откъм града дочувам пукот на ръчно оръжие. Край пътя виждам окоп. Ще се вмъкна в него и ще чакам да дойдат санитарите. Време колкото щеш: войната е свършена. Алфонсо Колумбато ще се прибере у дома като герой, ранен във войната. Чувам да свисти друг снаряд, хвърлям се напред и скачам в окопа.

Войната още не е свършена! В окопа има двама шваби! Насаждам се право отгоре им. Те се мъчат да се измъкнат изпод мен и слагат ръце на главите си. Аз се опирам на стената на окопа и се опитвам да насоча карабината си към тях. Почти съм се посрал от страх, а тия двамата ми се хилят. Изобщо смахната работа. Явно искат да ги отърва от войната. И тъй, ето ни трима в един окоп, мечтаещи да станем цивилни.

Единият е старичък, над четиридесет; другият — я има, я няма шестнадесет. Не носят каски, с кепета са. Продължават да ми се хилят. Сигурно се радват, че още не съм ги убил. Аз пък се радвам, че ги спипах тук — сега имам две основания да се върна. Първо, ранен съм и, второ, водя военнопленници, които съм заловил в ръкопашен бой. Май всички герои стават герои по този начин.

Нашите пак започват да бият и снарядите падат все по-близо. Някой е сменил координатите. Сякаш целият свят се събаря върху нас. Един снаряд избухва само на десетина крачки от окопа и оронва стените му. Обзема ме ужас. Толкова близо съм до избавлението, а ето сега ще ме убият за нищо. Отдръпвам се назад и пак насочвам карабината към швабите. Давам им знак да излязат. Те вече не се усмихват и не щат да излязат. Ще трябва да се измъкна оттук и да измъкна и тях. Искам хем да ги избавя от войната, хем да стана голям герой.

Добре, ама те не помръдват. Ръгам възрастния с карабината в ребрата. Той изломотва нещо, но все пак излиза от окопа и жалкият го следва. Оставят карабините си и продължават да държат ръцете си на главите. Соча с карабината към дърветата. Ако някой ни гледа, картината е съвсем както трябва — героят води пред себе си военнопленниците. Усмихвам се, за да им покажа, че съм на тяхна страна, но все пак ме е страх да им пусна една истинска усмивка. Трябва да спечеля доверието им; няма да векуваме тук при тия снаряди, които падат все по-нагъсто.

Не сме изминали и тридесет крачки по пътя, и настава ад. Този път това е артилерията на швабите, не танковете. Двамата шваби залягат, все още с ръце на главите. Аз се просвам зад тях. Целият свят се тресе. На всяка цена трябва да се доберем до дърветата, и то час по-скоро. Останем ли тук на откритото, ще ни направят на кайма. Изкрещявам им да стават и да бягат. Или не ме чуват, или не ме разбират, но каквото и да е, не се помръдват. Само забиват глави в земята. Мога и дори трябва да ги оставя. Но вече съм се навил да ги взема като военнопленници, а си мисля, че така ще е по-добре и за тях.

Пускам един куршум над главата възрастния. Той се обръща и се пули насреща ми. В очите му се чете страх. Давам му знак с карабината да стане. Той скача, скача и младия и двамата хукват напред все тъй с ръце на главите. Подпрян на карабината, надигам се и аз и в тоя миг… Бам!

Съвземам се покрит с кръв и съсиреци. Прикладът на карабината ми е счупен на две. Опитвам се да стана, но отново изпадам в безсъзнание. Когато се свестявам за втори път, пред очите ми играят кръгове, ушите ми пищят, а носът и устата ми са пълни с кръв. Сядам и се оглеждам. Двамата шваби лежат на земята пред мен. Снарядът, май от нашите, е паднал помежду им и е изровил голяма яма. Започвам да се проверявам. Повечето съсиреци са от швабите. Усещам нещо да ми мокрее в слабините, но не ме боли.

Мъча се да стана. Не мога. Главата ми бръмчи и пак се строполявам. Кракът ми нещо не е в ред. Довличам се пълзешком до швабите. И двамата са мъртви. Не знам колко време съм бил в безсъзнание, но явно достатъчно, за да издъхнат; достатъчно и за да ги налетят мухите. Слънцето грее в небето, времето се е затоплило. От две седмици насам за първи път виждам слънце. Артилерията мълчи. Светът изглежда нов. Откъм Ройт не долита стрелба. Всичко е толкова тихо и спокойно, че си мисля да не съм оглушал. Мъча се да кажа нещо, за да проверя дали чувам, но челюстта ми отказва да работи. Издавам само някакъв стон и пак ми пада черно перде. Сякаш съм страшно уморен и заспивам от умора. Но преди да изпадна отново в безсъзнание, поне се уверявам, че не съм глух; чувам се как охкам.

Отново идвам на себе и запълзявам към дърветата. Просто трябва да седя там и да чакам някой да дойде. Искам да се махна от пътя и да се скрия в сянката на дърветата. Искам да се махна от швабите. Прокарвам ръка по слабините и усещам изпъкналите си вътрешности. Нямам никакъв бинт, затова ги притискам с ръка. Не тече, много кръв. Главата ми се прояснява. Започвам да мисля, да търся начин да се спася.

Допълзявам до мястото, където лежи Ричардс. Доближавам се до него. Наоколо няма никаква кръв. За миг си помислям, че той може би е решил да се отърве, да се откаже от войната подобно на мен. Очите му са отворени, устата също. Той е мъртъв. Забелязвам парче шрапнел да стърчи от врата му. То е продълговато и тънко и стърчи като перодръжка. Кожата на врата му се е вгънала и обхваща плътно метала. При светлината на слънцето всичко се вижда съвсем ясно. Измъквам шрапнела със здравата си ръка. Той излиза лесно. Потича малко кръв. Вратът му се отпуща тъй, че лицето му се обръща към земята. Очите му остават отворени.

И в този миг започвам да откачам. Чувам се да повтарям: Ричардс е мъртъв. Повтарям, повтарям като молитва; толкова ме боли за него, че не мога да се спра. Лягам до Ричардс и не мърдам.

Следващото, което си спомням, е санитарят Де Джон, надвесен над мен. Пита ме какво ми е, къде ме боли, но аз само мънкам и плача. Челюстта ме боли чак до ушите. Харингтън е мъртъв, но аз плача за Ричардс. И съзнавам, че това е безсмислено, но не мога да се спра. Де Джон тампонира раната в слабините и я поръсва със сулфамид, но не ми дава обезболяващи таблетки. Оглежда лицето ми и изважда още един бинт. Обинтова долната част на лицето и челюстта, та чак и врата. От погледа му разбирам, че положението ми е тежко, и се радвам. Радвам се, защото няма да участвувам в никакви боеве. Въпреки това ще се опитам да използувам и параграф осми. Продължавам да се вайкам за Ричардс, макар да знам, че това е безсмислено. Гледам да използувам всички възможности, за да се измъкна. Вече нямам ни гордост, ни чест, ни нищо. Искам само да оживея.

Докарват носилка, вдигат ме и ме качват на един джип, който ме отнася до полевата болница. След време ме откарват в болницата в Мец. Оставят ме на някакъв циментов под. В единия ъгъл забелязвам трупове, покрити е одеяла, изпод които се подават обущата. Гледам за Харингтън, но всички са с по две обувки.

Сега пък започвам да си втълпявам, че не съм ранен много тежко и ще ме върнат на фронта. Край мен клечи някакъв санитар. Пита ме за името и за поделението. Но челюстта толкова ме боли, че не мога да говоря. Само клатя глава. Той изважда личния ми знак и се справя по него. Поглежда под превръзката. Струва ми се, че потъвам. Отново ми, иде да плача и да ги моля да не ме пращат на фронта. Санитарят изглежда весел и ми казва, че не съм много зле и ще се оправя за нула време. Аз го псувам наум. Той изважда някакъв етикет и го закачва с тел на куртката ми. Това вече трябва да означава нещо. Въздъхвам с облекчение. Сега съм само един пакет в ръцете на другите. Нямам карабина, нямам каска. Вече не съм войник. Аз съм болен човек. Идва някакъв друг, запретва ръкава ми и ми удря една инжекция. Изпадам в сънно състояние.

После усещам как ме вдигат от носилката и ме слагат на черна операционна маса. Насреща ми се хили някакъв доктор с чисти ръце, чиста бяла мантия и пръски кръв по очилата. Той поглежда етикета ми, после взема ножица и срязва дрехите до горната част на краката, до слабините. Срязва и бинта и опипва раната. Някой друг срязва обувките ми и ги сваля заедно с останалата част от дрехите. Чувствувам се като малко момченце. След четиригодишна възраст винаги съм се събличал сам, без чужда помощ. Докторът се обръща към мен и пак се усмихва. Но е уморен. Днешният ден явно е бил много тежък за хирурзите.

„Сега ще те приспим и ще почистим малко тая работа. Не се плаши, няма нищо страшно.“

Глупости! Та аз изобщо не се плаша; дори искам да ме приспят. Искам целият медицински корпус да дойде и ако ще, да се учи на мен. Искам да ме държат по болниците пет години или колкото там е нужно, докато се свърши тая налудничава война. И ще направя всичко, за да не преживее никой това, което аз съм преживял. И съм готов на всичко, само и само да не се връщам на фронта; нека докторите ме режат на парчета, нищо, това пак ще ме радва, щом няма да ходя на фронта.

Когато излизам от упойката, виждам се в друга носилка, с тюфлече, и завит с одеяло. Почти се задушавам от бинтовете по главата; цялата ми ръка чак до китката също е омотана в бинтове. Протягам здравата надолу и напипвам и там бинтове — под пъпа; слава богу, най-важните ми органи са на мястото си, само че са притиснати от бинтовете. От края на пишката ми излиза някаква тръбичка. Успокоявам се напълно. Поне известно време няма да могат да ми дадат карабина.

Имам чувството, че се издигам нагоре по ескалатор. Приятна ми е дори миризмата на етер, миризма на сигурност, на мир и покой. Оглеждам се и разбирам, че вече не съм в полевата болница. Намирам се в голямо помещение, в което лежат още много хора. Надигам глава, за да огледам по-добре обстановката, и какво да видя! Просто не вярвам на очите си. Към мен се приближава някаква жена в униформа. Не съм виждал истинска жена от месеци. Дори съм забравил как изглеждат жените. Какво нещо, един ден ще мога да се прибера у дома, където има толкова жени; да се прибера с чест, а не опозорен. Сигурно ще получа и пенсия, а хората, които не знаят истинското положение, ще ме смятат за герой. И ще мога да чукам колкото си искам мадами. Тази с униформата се спира и прикляка до мен.

„Добре ли си, войниче?“

Виждам на кепето й лейтенантска нашивка. Не мога да отворя уста и говоря през зъби.

„Тъй вярно, лейтенант. Къде се намирам?“

„Намираш се в щаба на дивизията очакваме линейка, която да те откара.“

„Къде ще ме откара?“

„Вероятно в болницата в Мец.“

Изтягам се. Още не са ме разбрали. Добера ли се веднъж до Мец, никога вече няма да ме хвърлят в бой.

„Искаш ли чаша кафе?“

Докато задава този въпрос, тя поглежда етикета, закачен върху мен. Той е по-дълъг и изглежда някак по-официален; вече съм специална пратка. Чудя се дали е друг ден или все още същият. Струва ми се, че са минали седмици, откак излязохме от гората и се спуснахме по склона към Ройт. За миг ми минава през ум, че войната все още продължава. Кой ли е отдельонен сега? Дали са превзели Ройт? Преставам да мисля за това. Нали съм вече тиловак; нека ония на фронта да мислят за боевете. Жената лейтенант е прочела вече етикета.

„О, извинявай. Тук пише, че си ранен в стомаха. Не е позволено да приемаш течности. Отначало видях само лицето и помислих, че нямаш други рани. Много извинявай.“

Май за първи път ми се случва лейтенант да ми се извинява. Измъквам бинтованата ръка изпод завивката, за да предизвикам още малко съчувствие, но жената вече се е спряла при друг. Ясно, щом не може да ми поднесе кафе, какво да прави повече при мен.

Слагам глава на възглавницата и се мъча да си припомня действителността. Държа да си припомня какъв калпав войник съм аз. Готов съм да лъжа всеки друг, но себе си не искам да заблуждавам. Хубав урок получих. Сега вече ми е ясно колко лесно ще е да се представя за голям герой. Ще трябва да изградя живота си върху основата на всичко онова, което зная за себе си. Докато си мисля за тия неща, унасям се в сън.

Болницата в Мец е истинска болница. Искам да кажа, че не е училище, превърнато в болница, нито пък казарма; открай време си е била болница.

Два дни след настаняването ми тук ми правят първата операция. На стомаха. Впрочем не точно на стомаха. Получил съм някакво вътрешно разкъсване. След операцията ми показват шрапнела. Прилича ми на дребните монети, които слагахме на линията при гарата на Шейсет и девета улица, та като мине влакът, да ги размаже. Докторът казва, че съм късметлия, защото шрапнелът е минал само на косъм от семенния канал. Предполага, че е шрапнел от американски снаряд. Дали пък не ме мисли за шваба, който се е вмъкнал тук, за да се лекува безплатно?

Не съм на ничия страна. Дори вече не ме интересува кой ще победи. Аз съм извън играта. Лежа си по цял ден в леглото и се наслаждавам на спокойната, нормална атмосфера. Вътрешностите ми лека-полека се оправят. Не помня някога да съм бил по-щастлив. Сутрин, още преди да дойде сестрата и да разбуди всички, и преди да са разнесли портокаловия сок, аз се събуждам, лежа със затворени очи и си мисля как само се измъкнах. Измъкнах се от всичко, не само от войната. И сега съм пленник, но пленник на света. Вече не воювам. И всичко ми се струва без значение — едно вълшебно усещане.

Всяка сутрин ми хвърлят пакет цигари на леглото. Безплатни цигари. „Още един кашон цигари за момчетата отвъд океана.“ Така ставам пушач. Вече и не мисля да ставам най-силният човек на света. Само гледам да преживея и да не си навлека голям позор. Лежа в бялата постеля и не движа нищо друго освен здравата си ръка. Една чиста, много чиста ръчица, която други чисти ръце мият всеки ден. Слагам бялата цигара в устата си и изпускам пушек помежду превръзката. Всъщност не съм истински пушач, само издухвам пушека и го наблюдавам. Уча се да правя кръгчета от дим. Някога чичо Цеаар ми правеше такива кръгчета, тъй че зная как става това. Въздухът в помещението е неподвижен и само след няколко дни ставам истински специалист в правенето на кръгчета. Но не гълтам дима, има време за това. Като поема дълбоко дъх, все още усещам болка, а пък закашлям ли се, то е цяла трагедия.

Всеки ден превръщам двадесет цигари в кръгчета от дим. На всеки половин час си отпускам по цигара. На стената има часовник и се наслаждавам на всяка минута. Не съм допускал, че времето може да бъде толкова сладко нещо. Струва ми се, че никога досега не съм живял в настоящето. Сега забравям всичко минало, а колкото до бъдещето, мисля най-много за половин час напред. Но всяка от тези половинки е изпълнена с повече съдържание, отколкото повечето дни в живота ми.

С мене лежат още много други момчета, но техните рани, най-вече стомашни, са много по-тежки. Всички те са на системи. Аз имам само тръбичката, през която пикая, а иначе съм, кажи-речи, свободен човек.

На три-четири дни сменят бинта на ръката ми и почти всеки ден отварят дума за най-важната операция. Постоянно почистват лицето ми и слагат нови бинтове, но едва след две седмици се залавят истински с него. Един ден някакъв доктор ме премества в друга стая и размотава бинтовете от главата. Взема ножички и изрязва тук-таме нещо. После ме тампонира и казва, че се налага пластична операция. Но в тази болница нямали съоръжения за такава операция. Обяснява ми, че челюстта била изместена. И най-напред това трябвало да оправят.

Да правят, каквото щат. Откровено казано, операциите започват да ми харесват. Сестрите все ме хвалят колко храбър съм бил. Глупости! Само мен не могат да излъжат. Но нека ме държат в болницата, нека, ако щат, ме режат парченце по парченце; само без болка, моля. Вземете красивото ми мускулесто тяло и режете. Но да няма шокове, да няма болка, да няма кървища, да няма атаки, да няма патрули; иначе всичко съм готов да понеса.

Вече тъкмо можех да сядам, и ми съобщиха, че ме връщат в Щатите. Изпращат ме в дивизионната болница на трийсет и първа пехотна, понеже тя е най-близо до нашето градче. Господи, вече започвам да се чувствувам цивилен. Как само няколко късчета метал, които се забиха в мен, промениха всичко. Вече изобщо не мисля за отделението, нито за взвода, нито за нищо. Всеки ден чета „Старс енд Страйпс“^[1], за да се осведомявам как върви проклетата война. Русите шествуват победоносно през Русия, Полша, Германия. Нацистите са притиснати отвсякъде. Хитлер си пуска куршум в главата. Сякаш чета роман — толкова нереално ми се струва всичко. Нещата се обръщат с главата надолу. Не, не се оплаквам от това. Не ме тревожи особено дори фактът, че съм страхливец. Ще тръгна по нов път. Ще се заловя с нещо и никой няма да узнае какъв съм бил. Може да отворя пицария или закусвалня. „АЛФОНСО“ — звучи знаменито като фирма.

Не мога да не се представям за храбрец пред сестрите и докторите. Те само това чакат, нали ги виждам. Тоя номер с героизма много върви, не можеш го спря.

По това време цялата ми уста е изкривена на една страна. Трудно ми е изобщо да я отварям. Докторите решават, че съм спешен случай и ме натоварват на самолет. Досега не бях се качвал на самолет. Ех, защо Пилето не е с мен; ще умре от удоволствие!

Докато се усетя, и съм в Америка. Болниците навсякъде са еднакви. Изваждат ме на носилка от самолета и ме напъхват в линейката. Минаваме през Ню Йорк и сирената вие, та се къса. Аз играя покер с едно копеле в линейката. Сестрите в дивизионната са по-други — по-възрастни и се отнасят много внимателно с болните. Сякаш всички се чувствуват виновни. Дори направо плачат над нас. Аз се чувствувам седемгодишен — знаменито чувство. Превръщам се в голямо бебе. Мога да спечеля конкурс за най-красивото бебе на войната.

Два дни ми правят рентгенови снимки и всякакви доктори оглеждат и опипват лицето ми. След туй ми слагат упойка и правят първата операция. Още не съм си видял лицето, нали все е обинтовано. А пък и нямам особено желание да го видя. Погледите на хората, които ме гледат, ми дават някаква представа за него. Знам, че не съм толкова зле, колкото Сканлан. Бас държа, че той е бил кошмар за хирурга.

Само си почивам и изчаквам събитията. Обаждат се на родителите ми и им съобщават в коя болница се намирам. Те пристигат с нашето „Де Сото“. Не мога да кажа, че ми е неприятно да ги видя; само че старата не откъсва очи от бинтовете и все реве. Старият изглежда уморен, доста остарял и за първи път си давам, сметка, че съм негово дете и че на него това не му е безразлично. Но той не може да си позволи да даде израз на чувствата си. Стои блед и уплашен и пак се мъчи да се представи за нахакан сицилианец. Когато му съобщавам, че съм станал сержант, лицето му просветва. Колко скучен и тъжен е животът на повечето хора.

Те си отиват и аз се връщам в моя личен свят. Тялото ми все още ми служи за билет.

Хайде, доктори, дупчете го. Дупчете го колкото си щете, та нали благодарение на него стигнах дотук, от Европа чак до Америка. Дупчете.

След първата операция усещам болка. Една седмица ме държат на системи, а после ме хранят с тръбичка. Чувствувам се като малко гълъбче, на което дават сдъвкана храна. Няма значение, светът се грижи за мен. След две седмици ми позволяват да сърбам тънка супица. Изобщо не мога да дъвча, дори и на здравата страна. Докторът ми обяснява, че за да се държи челюстта, са сложили някаква метална пластина и скоби. Първо трябвало да я изправят и едва тогава да се заемат с пластичната операция. „Имате, казва, лека малоклузия.“ Аз не зная какво е това и питам една от сестрите. Говоря й през зъби. Тя ми обяснява, че захапката ми не пасва много добре. Голяма работа. Докторът ми казва също, че ще резнат малко кожа от задника ми и ще я сложат на брадата. Какво съчетание само! Лицето ми и задника ми. По същото време разбирам, че няма да може да ми расте брада. Задникът ми е много космат. Дори по-космат от лицата на мъже с гъсти бради, но това нямало да помогне. Вземали много тънки пластове.

— Тъкмо ми направиха третата операция я ми съобщиха за теб, Пиле. Обясниха ми, че си в Кентъки и ме молиха да дойда да разговарям с теб. Дори твоята стара вещица два пъти идва у дома да ме моли. Аз не исках да дойда. Не исках да видя никой, който ме е знаел какво представлявах преди. Знам, че вече не съм същият и няма какво повече да се преструвам. Ние с тебе, Пиле, бяхме много близки, много се разбирахме. Но не можех да кажа това на старата ти; а тя току ревеше пред майка ми. Представяш ли си? Тя да реве, тя, която тровеше гълъбите ни и прибираше бейзболните топки! Е, видях, не видях, обещах й да дойда.

Дойдох тук, поразговорих се с дебелогъзия Уайс, после започнах да говоря на теб — как и какво сме правили, за гълъбите и всякакви такива глупости. А ти, ти си някаква шантава птица, само клечиш и зяпаш през прозореца и никакво внимание не ми обръщаш. Ето, и сега не ме слушаш. И двамата сме изкелефещени, Пиле, страхотно изкелефещени. Струва ми се, че много късно пораснахме.

Млъквам. Каква полза да говоря? Има ли изобщо полза от каквото и да било? И без това никой с никого не говори искрено, макар хората уж да са нормални. Всички само продават фасони и гледат да те минат.

Затварям очи, облакътявам се на коленете си и подпирам глава с ръце. Все още не бива да натискам много лявата страна. Мисля си: повече да не идвам при Пилето. И аз вече не издържам. А Уайс може да си въобрази нещо и, току-виж, ме заключил в някоя от тия килии.

Отварям очи и виждам Пилето да стои прав, облегнат на решетките. Ухилил се е до уши и ме гледа право в лицето. Очите му дори не шарят.

— Брей, да ти се не види, Ал, все същото лайно си.