Уилям Уортън
Пилето (17)

Исусе Христе! На другия ден Реналди ми съобщи, че бейзболните топки пристигнали, няма лъжа. Били ги изпратили с военен самолет. Кутията отворил оня, плюещият кретен. Той именно казал на Реналди. Сигурно си мисли, че са ги изпратили, за да може да си тренира плюйбол.

Реналди ми обясни, че кретенът се казвал Ронски и плюел непрекъснато, понеже винаги усещал лош вкус в устата си. Бил участвувал в съюзническия десант в Европа. Месеци наред се лекувал в тая болница и толкова много плюел, че стаята му била цяла прогизнала. Не могли да го спасят от дехидрация.

Какво нещо, не внимаваш ли, току-виж, че започнало да ти става жал за всеки и не остава кого да мразиш.

Не можех да си представя, че топките наистина ще пристигнат. Чудя се дали старата на Пилето ги е крила през всичките тия години, или пък е отишла да купи стари топки, само и само да ги изпрати.

„Извинете, сър, искам да купя двеста стари топки, за да ги пратя в лудницата на смахнатото ми момченце, което си въобразява, че е канарче. Това може да му помогне.“

Реналди казва, че топките били най-различни — от почти съвсем нови до такива, които толкова са се разкапали, че лепнат. Но всичките били плесенясали. Изглежда, това са точно топките, които тя прибираше; пазила ги е толкова години.

Какво ли си е въобразявала? Че като прибира топките, игрището ще изчезне? И какво спечели от всичко това? Само врагове. Не, не го разбирам. То можеш ли вече да разбереш нещо?

Защо, дявол взел го, Пилето седи тук и чака да му покарат пера и защо аз се крия зад тия превръзки? Започвам да си давам сметка, че не искам да се покажа навън с открито лице. И то не защото се боя да не изглеждам грозен. Не, докторите в дивизионната казват, че всичко е бомба. Щял съм да изглеждам чудесно, дори белези нямало да останат.

Но мене ме човърка налудничавата мисъл, че като ми махнат превръзките, ще се пръкна като пеперуда, а пък преди това съм бил гъсеница. Дори още не съм престанал да бъда гъсеница. Знам, че в същност вече съм пеперуда и с гъсеницата, тъй или инак, е свършено, но не съм готов да се появя.

Ще ми направят още една операция, после ще ходя още един месец с превръзки и после ще ме изпишат. Ща не ща, ще се върна в старата махала. Всички ще ме видят. Вече ми казаха, че ще ми определят трийсет-четирийсет процента инвалидност. Значи, имам право на пенсия. А това пък значи, че мога да използувам тая аванта, за да се уча. Обаче нямам представа какво да уча. В училище бях добър само по физкултура. Дали да не стана учител по физкултура? Ами! Бива ли човек да преживее по такъв тъп начин останалата част от живота си?

По-добре да си сложа маска и качулка като Зоро и да започна да вилнея из улиците. Ще предизвиквам на дуел с пластмасови саби всички дечурлига под дванайсет години. По този начин може да докарам инвалидността до деветдесет-сто процента. Във всеки случай номерът с маската не е за изпускане.

След закуска отивам при Пилето. Придърпвам стола си на мястото му и се настанявам удобно в него. Когато сядам, Пилето се обръща. Той продължава да стои клекнал, само че сега не държи ръцете си до тялото, ами ги е скръстил на гърдите. Вече се храни съвсем сам. В това отношение изобщо няма трудности. Взема паницата или чинията и гребе ли, гребе.

Мъча се да надникна в очите му. Той е най-много на две крачки от мен. Все едно да надничаш в очите на куче или бебе. Само след секунди ставаш противен на самия себе си, понеже разбираш, че ги нараняваш, че прогаряш дупки в душите им. Те хем се плашат, хем не се сещат да се извърнат. Отмахам погледа си.

— Знаеш ли, Пиле, това е страшно шибано положение. Мислил ли е някой, че ще стигнем дотам? Защо стана тъй? На мене ми се струва, че ние нямаме нищо общо с оформянето ни като личности; ние сме само стока, която други са произвели. Вярно, бяхме малко по-различни, но в края на краищата станахме, както и всички останали, маши в ръцете на други. Ти може да си гайката, а аз — болтът, обаче и двамата сме част от една огромна схема, разработена, без никой да ни е питал.

Бях толкова уверен, че аз съм си аз и че никой не е в състояние да ме промени или да ме накара да върша нещо против волята си. А виж ме сега. Не съм много по-различен от стария, ако трябва да си говорим истината. Загубена работа; и не ни остана нищо, с което поне да се самозаблуждаваме.

Да ти кажа, Пиле, всичко това нямаше да ме тормози, ако не бях си живял толкова весело и безгрижно в ония години. Дори не бих обърнал внимание; но сега се чувствувам като първи глупак. Ти си същият, да не мислиш. Страшно ми става, като гледам колко лесно им е било да ни направят като всички останали. Нахлузват ти някаква униформа, дадат ти пушка, понаучат те едно-друго и после ставаш нищо и никакво име в ротния списък, безличие, което днес ще пратят в кухнята, утре ще вземат за караул или патрул. И като капак на всичко те изстрелват или попадаш в списъка на убитите и ранените, или дявол знае какво — и никой не се интересува кой си и що си.

Ще ми е нужно много време, за да приема, че Алфонсо Колумбато не е нищо друго освен парче движеща се плът с много засукана електронна система за управление. Но и трудно ще ми бъде да възприема отново себе си като нещо отделно, различно.

— И какво значение има всичко това? Никакво. Тъй или инак, изход няма. Я се погледни! Или ще си останеш такъв и тогава ще те хранят и ще се грижат за тебе цял живот, или ще се оправиш и отново ще влезеш в човешкия род. Ако си останеш с тоя твой ужким пилешки мозък, те и за това са се погрижили, ще те впишат в графа „Загуби“ на някой финансов отчет. Ако дойдеш на себе си и речеш да продължиш образованието си, да се хванеш на работа или отново да отглеждаш канарчета, пак няма значение. Всичко е измислено предварително. Ще те завинтят, където трябва, преди да се усетиш.

Дори да прегризеш вратните си вени — стига да можеш, — те и за това си имат система, ще попълнят там разните му формуляри и прочие; но няма да ги изненадаш, готови са и за такова нещо. Аз дори не мога да кажа кои са те, сигурно всички останали хора, пък и самите ние.

Млъквам. Какъв смисъл има да говоря повече? Исках само Пилето да разбере, че тоя свят е калпав не само в неговите очи. Като знае, че и аз съм с него, че той не е единственият, който мисли така, може пък това да му помогне.

— Слушай, Пиле, другата седмица ще ми правят още една операция на лицето. Това значи, че трябва да те оставя. Ще стоя тук още ден-два. Остана ли повече, сигурно ще ме залостят в някоя от тия стаи. Оня гадник Уайс ще ме пипне. Знам ли го как ще постъпи, ако успее да проникне в главата ми?

Пази се от него, Пиле, той е много хитро копеле. Влиза ти в гарда, когато най-малко очакваш. Той си те е заплюл най-малко за един доклад пред следващия симпозиум на психиатрите. Затова не иска да те излекува, а предпочита да останеш в това състояние. Твоето преимущество е, че той не знае, че си пиле. Разбере ли какво си, тепърва ще има да патиш. Сигурно ще поръча специално за теб огромна клетка с пръчките му, с хранилките му и всичко. Ще изнамери и някогашния ти пернат костюм и ще те експедира на симпозиума — със самолет, за сметка на армията. Ще те тури в клетката и ще изнесе доклад за „момчето птица“. Когато няма да си му нужен повече, ще те продаде най-вероятно на някой цирк.

Представям си. Фанфарите екват и на арената излиза слон, цял в пайети, който тегли каручка. Каручката е боядисана в червено и черно. Отгоре й — златна клетка. Оркестърът свири „Това е само птица в златна клетка“ и ето те и тебе, докаросан с пернат костюм, само че този път от канарени пера. Десет хиляди канарчета са били обезперени, за да се направи тоя костюм. Ти подскачаш от пръчка на пръчка, цвъртиш, а може и да изчуруликаш няколко песнички на публиката. На арената има огромно гнездо, ти скачаш в него и започваш да мътиш няколкото яйца, големи колкото медицински топки. На финала от някое от тия яйца се излюпва джуджето смешник, облечено като птичка, и те хлопва по главата с гумена змия. И за награда получаваш колкото щеш семе.

Привършвам, а Пилето се смее да, смее се.

— Знаеш ли, Пиле, твоята старата взе, че наистина изпрати ония топки. Това беше мое хрумване; не се сърдиш, нали? Подхвърлих на Уайс, че топките може да помогнат да дойдеш на себе си. Сега вече не зная какво да му казвам. Той ще вземе да събере Пилето плюс топките и кой знае какъв сбор ще получи.

Представяш ли си? Пазила е тия топки толкова години. Реналди казва, че били плесенясали, значи, трябва да ги е държала заровени някъде. Не е изключено да ги е заравяла на онова място, дето търсихме съкровището. И може да е била там преди нас и да ги е изровила. Това обяснява защо там имаше хлътнатина.

Пилето ме гледа съсредоточено. В погледа му се чете: ти си луд бе! И започвам да вярвам, че е прав в това отношение. Представям си как след две седмици пращат него в моята болница. Аз клеча там гол-голеничък и замерям с лайна всеки, който се приближи до мен. Той седи наблизо с капак от боклукчийска кофа в ръка, който му служи за щит, и ми разправя как сме отглеждали гълъби, как сме избягали в Уайлдуд, как сме се пързаляли с кънки и всякакви такива глупости.

Оо-о, това ще е нещо знаменито! Да се отприщиш и да престанеш да се правиш на такъв-онакъв; да се отпушиш напълно, да ревеш, да виеш, да надаваш тарзански викове, да прескачаш зидове или да ги пробиваш, да плюеш на всеки, да пикаеш на всеки, който посмее да се доближи! Господи, какво по-хубаво от това! И защо още не съм го направил? Страдах достатъчно и ако реша, мога да го направя. Никой не може копче да ми каже.