Уилям Уортън
Пилето (12)

Те растат удивително бързо. След една седмица отвориха очи и започнаха да подават главици от гнездото. Сега Пилето лежи върху тях много по-рядко и главната й грижа е да им носи храна.

В края на втората седмица им набодоха пера. Очите им са светли, широко отворени; река ли да надникна в гнездото, те се свиват страхливо в него. Покарали са им дори пера на опашките, около половин инч. Изобщо започват да приличат на птичета. Дори ми се струва, че мога да различа мъжките от женските. Според мен има три мъжки и едно женско. Тъмното несъмнено е мъжко, едно от жълтите — също. По всяка вероятност и шареното е мъжко. Съдя за това отчасти по формата на главите и по погледите им, но най-вече по поведението им. Всички мъжки гледат да стоят по-надалеч от вратичката и теловете на кафеза, докато жълтичкото, което според мен е женско, не е толкова страхливо. Неговата смелост насмалко не го довърши.

Гнездото започва да се мърси. Отначало Пилето поемаше цвъканиците им в човката си; после, когато станаха на една седмица, ги научи да навирват дупета на края на гнездото. Обаче не всичко пада право долу, гнездото е съвсем оплескано отвън. А долу е такава мръсотия, че всеки ден сменям хартията под гнездото.

Към средата на третата седмица жълтото женско започна да се покатерва на края на гнездото, за да подиша чист въздух и да се поогледа. Ясно ми беше, че ще стане любопитно като майка си. Когато падна първия път, беше на малко повече от две седмици. Падна на дъното на кафеза, тоест от височина, девет пъти по-голяма от собствената му. Това беше свободно падане, защото то нямаше почти никакви пера по крилата. По същия начин падам аз, когато скачам от покрива на нашата къща. Теглото или по-скоро съотношението между маса и обем има голямо значение при падането. Новородени птичета падат дори от високи дървета и пак оживяват.

Не забелязах кога е паднало, но като надникнах в кафеза, видях жълтичкото как се мъчи да стои на гладкия под. Алфонсо подскачаше около него напълно объркан. Даде му да яде, но нищо повече не можеше да направи. Пилето само надзърташе надолу от гнездото. Малкото щеше да замръзне, ако останеше долу цяла нощ. Нямаше достатъчно пера.

Аз бръкнах вътре, взех го и го върнах в гнездото. Горкичкото, то нямаше перушинка по гърдите и около крачетата. А и главицата му беше почти гола. Сгуши се в гнездото при другите и аз реших, че такова нещо втори път няма да се случи.

На другия ден се връщам от училище и гледам жълтурчето пак на пода, Алфонсо и Пилето бяха обезумели. Сигурно беше паднало доста отдавна. Взех го и усетих, че е изстинало. Подържах го в ръка да го стопля, после го сложих в гнездото с надежда, че това е за последен път. Пилето ги нахрани и когато ги оставих, за да сляза за вечеря, всичко изглеждаше в ред.

Като се върнах, то пак беше паднало. Сложих го отново в гнездото и се почудих какво да правя. Взех да чакам да видя какво ще стане. Пилето може да го е намразила и да го изхвърля от гнездото, а възможно е и да смята, че щом то напуска доброволно гнездото, не бива да бъде допускано отново в него. Знае ли човек какви мисли се въртят в главата на едно канарче? След около час жълтичкото пак се покатери на края на гнездото. Огледа го, после хвърли поглед към птичарника, където в момента Алфонсо хвърчеше. Застана на тънките си, още голи крачета и размаха недораслите си криле с едва наболи пера. Политна напред, но се задържа. След около две минути повтори същото и този път падна. Единственото разрешение беше да го настаня в гнездото, преди да угася лампите.

През следващата седмица всички започнаха да застават по края на гнездото. Това им стана коронният номер. Явно, че се подготвяха да хвърчат. Непрекъснато разтягаха криле; пъчеха се, протягаха се и пляскаха недораслите си криле по-бързо, отколкото при полет. Чудех се дали това им дава някакъв подем. Опитах сам, като размахвах ръце колкото е възможно по-бързо, но нищо не усетих. За това са нужни пера. Мислех си, че ако правя само махове надолу, без да трябва да връщам ръцете нагоре, положително ще се повдигна във въздуха. Когато полетях от газовия резервоар, то си беше, кажи-речи, чисто падане.

В края на третата седмица те заставаха по края на гнездото дори нощем и Пилето престана да ляга върху тях. Тя започна да мъкне зебло и аз сложих ново гнездо в другия край на кафеза. Когато не ги хранеше, градеше гнездото. Лека-полека Алфонсо се превръщаше в главен храноснабдител на малките. Той отново започна да се чифтосва с Пилето и аз си мислех, че не е далеч времето, когато ще се появи ново люпило.

На два пъти забелязах Пилето да скубе пух от малките. Бях чел, че се случва женската да оскубе до голо всичките малки, за да застеле новото си гнездо. Така те могат да умрат от болка и студ. Това също е едно от нещата, които се случват, понеже канарчетата от толкова време живеят в клетки. Чудя се дали изобщо може да стане такова нещо с дивите птици.

Третия път, когато Пилето се приближи до едно от малките, за да отскубне пух за новото гнездо, Алфонсо се нахвърли върху нея и я изпъди в птичарника. Тя се връща два пъти и всеки път Алфонсо се притичваше на помощ на малките. Следващите два дни той стоя на пост до гнездото. Всичко може да се случи.

Най-после Пилето завърши новото гнездо.

Междувременно наблюдавах с огромна наслада първите полети на малките. Жълтото женско продължаваше да пада, докато от опита и грешките се научи да прави това ловко. Започвам да си мисля, че му харесва да пада. И на мен започна да ми харесва. Скачаш и се оставяш да падаш свободно до последния момент. Вече скачам по този начин от осем фута и нищо не ми става.

Мъжкото, което първо излетя от гнездото, беше взело обмислено решение за това. Беше жълтото. То е прекалено предпазливо, за да се остави да падне, и прекалено предпазливо, за да хвръкне току-тъй. Прекарваше сума време на ръба на гнездото, клатушкайки се несигурно. Размахваше лудо криле, надигаше се и… нищо. Подемаше се толкова, колкото и аз, когато размахвах ръце. То е все едно да цапаш с ръце и крака във водата, когато не знаеш да плуваш. Трябва да усетиш, че въздухът има плътност и може да те задържи. Това е предимно въпрос на увереност. Жълтото мъжко не можеше да добие достатъчно увереност във въздуха, за да полети. Наблюдавах го с часове, с дни, станах дори част от него. Знаех много добре какво си мисли, когато почти беше готово да литне и когато се отказваше.

Сега всички те почти приличаха на истински канарчета. Опашките им бяха още къси, мекичкото около човките не се беше втвърдило и над очите им все още стърчаха подобни на антени власинки. Но иначе приличаха на канарчета, само че половин порция.

Жълтото мъжко най-после взе решение.

И въпреки това опита да се откаже, но беше вече твърде късно, та полетя надолу към другия ъгъл на кафеза, полуреейки се. Там се подхлъзна, после с голяма мъка успя да се изправи на хлъзгавия вестник и пясъка по дъното на кафеза. И заподскача след Алфонсо за храна.

Понякога мъжкото не иска да храни малките, ако не са си в гнездото, но Алфонсо явно беше готов да приеме неизбежното. През следващите минути той щеше да бъде главният родител. Започна да храни двамата бегълци — жълтото мъжко и жълтото женско, което цял ден беше извън гнездото. Докато ги хранеше, тъмното мъжко от чиста лакомия, която няма нищо общо с желанието за летене или за бягство от гнездото, полетя надолу и тупна до Алфонсо. И взе да иска храна. Ама че идиотче! Беше направило най-важната стъпка в живота си, първия си полет, а не мислеше за друго освен за ядене. Не беше се стърпяло да остане в гнездото, докато долу другите ядат. Колко лесно може да пропуснеш важните мигове в живота си.

Четвъртото, шареното, скочи по-късно същия ден. То е много боязливо. Излезе от гнездото, стъпи на пръчката и се озова долу, понеже не успя да запази равновесие.

Всички се сгушиха в един ъгъл — мъчеха се да си възвърнат топлината и сигурността на гнездото. Но влезеше ли Алфонсо в кафеза, те хукваха след него и му досаждаха до смърт с молбите си за ядене. Но Алфонсо е много добър и току им мъкнеше храна. Дожаля ми за него, та сложих голяма порция яйчено пюре на дъното на кафеза.

Дойде времето, което очаквах с такова нетърпение. Искам да следя внимателно как малките ще се научат да летят. До този момент те са хвърчали не повече от мен.

Наблюдавам ги как по всевъзможни начини си чистят перата и разтягат криле. Стоежът им е още толкова неуверен, че падат, щом се опитат да изтеглят крило с единия крак. И още не могат да спят на един крак.

Докато ги хранят, малките правят продължителна гимнастика с крилете. Те може би не го съзнават, но това непрекъснато пляскане с криле е подготовка за летене. Иначе не виждам да има друго предназначение, освен да привлича вниманието на майката или бащата. Малките размахват тия кочанчета далеч преди да са им покарали пера. Решавам да размахвам ръце поне по един час на ден. Струва ми се, че това е най-доброто като начало. Нали и птиците започват със същото. Тази вечер, докато голишарчетата бяха извън гнездото, опитах за първи път, но не можах да издържа повече от десет минути. На другата сутрин раменете ми така се бяха схванали, че едва вдигах ръце. А гръдните ми мускули не можеха да се пипнат, толкова ме боляха.

Първите им полети бяха до най-долната пръчка, при хранилката и чашата с водата. Все едно аз да скоча от пода на масата. Тези мъничета вече се опитват да се откъснат от земята. Изглежда, знаят, че мястото им е във въздуха. Вечер се домогват до тази първа пръчка и се закрепват някак на нея. Като гледам тяхната смелост и решителност, лесно ми е да си обясня защо хората не могат да летят: липсва им достатъчно силно желание.

Когато мъничетата правят първите си опити да скочат на пръчката, те се олюляват на нея и се прекатурват повечето пъти от другата страна; краката и лудешкото пърхане на крилете им дават достатъчен отскок да стигнат до пръчката, но още не знаят как да използуват опашките си, за да се закрепят на нея.

Ако малките наблюдават с каква лекота Алфонсо и Пилето преминават от пръчка на пръчка и колко пластично подскачат, без всякакво усилие, без дори да се замислят, това сигурно би ги обезсърчило. Летенето не е лесно дори за птиците; то изисква упражнения и труд. Не забелязвам Алфонсо и Пилето да ги учат, малките сами трябва да налучкат как става всичко. Но ми прави впечатление, че когато някое от тях постигне нещо, останалите веднага го повтарят. Очевидно се учат едно от друго.

На другия ден изваждам в задния двор двете стари магарета и слагам помежду им една греда. Поставям моята „пръчка“ на три фута височина и скачам на нея със засилване, като размахвам ръце. Разбирам какъв отскок дават на малките канарчета краката им. Ако този отскок достигне сила, която да се равнява на силата на крилата, то тогава една отраснала птица би трябвало да може да скача дори без криле не по-лошо от жаба.

Интересно е да се види какво ли би правила птица, израснала без криле. Не става дума за нещо от рода на пингвина, който се е отказал от летенето, за да може да плува, а за птица, която нормално би летяла, но е лишена от крила.

Тази вечер ръцете ме болят до смърт от размахването, но няма да се откажа. Щом малките птичета могат да правят това, защо аз да не мога? Вече скачам на гредата така, че успявам да се закрепя. Главният ми проблем беше същият като техния: да спра инерцията напред и да не падна от другата страна на „пръчката“. За да се закрепя на нея, размахвам ръце.

Нужна ми е обаче опашка. Мога да зашия парче плат между крачолите си, но това няма да помогне. Опашката трябва да бъде напълно независима от краката и да се управлява самостоятелно. Малките вече могат да движат опашките си нагоре и надолу и да ги разперват. Научиха се на това, когато цвъкаха от гнездото. Аз все още се равнявам с тях, но си давам сметка, че без някакъв помощен механизъм нямам изгледи за успех. От друга страна, в никакъв случай не искам да използувам двигател или нещо от тоя род. Ако не мога да летя със собствена сила, по-добре изобщо да не летя.

Тъмното мъжко беше първото, което извърши успешен полет нагоре. След като ги беше нахранил, Алфонсо хвръкна на една от по-високите пръчки, за да се отърве от тях, и най-неочаквано тъмното го последва. То, струва ми се, дори не се замисли преди този полет. Може би това е съществена част от летенето, да не мислиш много-много за него. Не зная как да го постигна — да не мисля за полета.

Тъмното кацна на пръчката до Алфонсо, а после така неистово запляска криле, за да иска още храна, че загуби равновесие и се прекатури от пръчката. Насред път успя да се задържи във въздуха и не падна, а с реене стигна до хранилката отстрани на кафеза.

Когато падат, малките бият криле като бесни, просто да им се не надяваш. А височината на скока, който направи тъмното, е четири пъти по-голяма от собствената му височина. Все едно аз да скоча от земята на покрива на нашата къща. Аз не мога дори да рипна от такава височина, без да се нараня, а то още няма и месец. Това е отчайващо, но аз ги наблюдавам все по-внимателно и тренирам. Искам да мога да летя поне толкова, колкото едно канарче. Не е нужно да правя всичко, което канарчетата правят; стига ми да скачам отвисоко и да се рея надолу, като контролирам летежа с ръце.

Пилето снесе ново яйце, значи, очакваме второ люпило. Аз го взех, както предишния път, и сложих на негово място топче за игра. Този път тя не седеше непрекъснато върху яйцето, но стоеше неотлъчно край гнездото, за да го варди от малките. Чувствува се, че не й се занимава с тях и й се ще да напуснат кафеза. Така горе-долу се държат някои родители с децата си, когато те прехвърлят четиринайсет-петнайсет години. Разбира се, тя ги търпи, храни ги дори, ако настояват, но умът й е другаде.

След още няколко, дни всички те могат да хвърчат до всяка пръчка и до гнездото и явно им прави удоволствие да изпробват крилата си. След третото яйце Пилето не става от гнездото. Мисля, че най-много се бои да не би малките да направят нещо на яйцата.

Те вече кълват от яйченото пюре, което оставям на дъното на кафеза. Започнаха с това, че без да искат, се измацаха с него, подскачайки около Алфонсо, докато той ядеше. После взеха да влизат и излизат от съдинката с пюрето и накрая по чиста случайност откриха, че могат да ядат направо от източника. Това беше много важен момент. Реших да оставя отворена вратата на кафеза и да наблюдавам какво ще стане.

Разбира се, щом я отворих, Алфонсо излетя в птичарника. Беше стоял затворен с малките цели пет дни и вече даваше признаци, че подлудява. Разхвърча се като бесен, започна да проверява всичките си системи и да натоварва докрай изпитаните си криле. Наблюдавах го с бинокъла и изпитвах почти същото удоволствие, каквото изпитваше и той. Не след дълго жълтичкото, което все падаше от гнездото, застана до вратата на кафеза и взе да оглежда птичарника. Почти го усещах как прехвърля нещо в ума си. Малко под него имаше пръчка на два пъти по-голямо разстояние, отколкото то бе преодолявало досега. Зрението на птиците не е стереоскопично и затова малко трудно преценяват разстоянията. След като размисля около три минути, то скочи и кацна безпогрешно на пръчката. А беше толкова малко. Сякаш за да го възнагради, Алфонсо се приближи до него и го нахрани.

Страшно се вълнувам, като гледам как всяко от малките излиза в птичарника. Отначало всяко прелитане от една пръчка до друга е истинско приключение, свързано с много падания и пърхания. Когато паднат долу, главният проблем е да излетят обратно поне до най-ниската пръчка. Тя е най-малко на два фута от пода. Въпреки това те се добират до нея и след няколко дни правят експериментални полети. Да прелитат с пърхане от по-висока до по-ниска пръчка, изглежда, им прави по-голямо удоволствие, отколкото да излитат отдолу нагоре. След няколко седмици усвояват и реенето.

При мен трябва да бъде обратното. Това, което съм научил досега, ме кара да мисля, че отначало трябва да се задоволя с реене, а после да премина към размахване на крилете.

Няколко дни след като бяха напуснали кафеза, едно от тях, тъмното, намери обратния път до него. Пилето вече беше снесла петото си яйце и аз бях сложил всички яйца обратно в гнездото. През тези дни Алфонсо прелиташе до кафеза и хранеше Пилето или пък лягаше върху яйцата, когато тя излизаше, за да се нахрани или да полети малко. И ето че един ден тъмното отива при гнездото и надава сигнала „дай ми да ям“. Пилето се сгушва още по-ниско в гнездото и не му обръща внимание. В това време аз се чудя дали няма да се наложи да затворя Пилето в кафеза, и да оставя Алфонсо навън нещо, което, никак не ми се ще да направя. Тогава Алфонсо се заема сам да оправи работите. Като че ли предварително е премислил всичко.

Той влетява в кафеза и изгонва оттам малкото. Когато то, крайно смутено от враждебното отношение на вечно любещия баща, излиза навън, Алфонсо се залавя да го нахрани. По този начин той приучи всички малки да стоят по-надалеч от Пилето, докато тя мъти.

Но това не беше кой знае колко трудно. Защото летенето вече им доставяше такова удоволствие, че те не правеха почти нищо друго, освен да похапнат и да летят по цял ден. Тренираха най-различни номера във въздуха. Вече съм сигурен, че те наблюдават Алфонсо, за да се научат как стават някои неща. Интересно би било да се види колко бързо ще се научи да лети една птица, ако никога не е виждала как лети друга птица. Решавам да проверя това, когато се народят достатъчно много канарчета.

Аз си водя бележник за всичко, което ми се хвърля в очи. Правя много скици и си записвам наблюденията и мислите си. Отбелязвам си също различните опити, които смятам да направя, за да си изясня какво нещо е летенето и как птиците се научават да летят. Изпълнил съм цели десет страници само за това, как птиците се научават да се обръщат на пръчката. Обръщането решително изисква много упражнения; почти една седмица след излизането от гнездото те не могат да се научат как става. Самият аз работя усилено върху обръщането в задния двор и трябва да кажа, че никак не е лесно.

Пилето е щастлива и изглежда много добре. Тя е изключителна, мъти още пет яйца. В книгата пише, че женската може да има три люпила годишно, без това да й навреди ако здравословното й състояние е добро. Пилето изглежда чудесно и тъй като малките стават все по-самостоятелни в храненето, Алфонсо й помага все повече. Той й носи храна в гнездото или пък ляга да мъти, когато тя излиза да яде. Тя лети доста, за да се раздвижва, и не обръща никакво внимание на малките; ама и те не се интересуват от нея. Очевидно, щом малките заживеят в отделно гнездо, майката ги забравя. Или поне такъв е случаят с Пилето. Времето вече се затопля, затова тя не е толкова усърдна в мътенето, колкото първия път. Понякога зарязва гнездото за цели петнайсет минути само за да си приглади перата. Алфонсо обаче е на поста си, той все се върти около гнездото, тъй че няма никаква опасност да се случи нещо. Струва ми се, че Алфонсо в същност не мъти или поне прави това различно от Пилето. Той разтваря крака и обкрачва яйцата, сякаш по-скоро ги закриля, отколкото да ги мъти. Мисля си, че ако Пилето изостави гнездото или умре, Алфонсо няма да ги измъти.

Малките растат бързо. Летенето, изглежда, стимулира растежа на опашките им, а може и да е обратното. Когато станаха на пет седмици, почти не се различаваха от напълно пораснали канарчета. Някои вече започнаха сами да си люпят семето. Докато всички не се научат да правят това, те все още се нуждаят от грижи. В книгата пише, че стават напълно зрели едва когато сменят перушинката си и пуснат истински пера. Но аз не се тревожа много; имат толкова здрав вид.

Една вечер, докато ги хранех, си дадох сметка, че имам шест канарчета, след като почти нищо не съм направил — само съм пуснал две в птичарника и съм сложил малко храна и вода. Зная, че това е съвсем естествено — та какво друго е животът? — но фантастичното е, че всичко това става в стаята ми, пред очите ми.

Птичарникът ми става съвсем като истински. Непрекъснато се чуват пърхане на криле, птичи призиви, шум от триене на човки о пръчките. Майка ми, която се беше поукротила, ми се скара една вечер на масата, задето съм бил купил още канарчета. Обясних й, че това е поколението на първите две. Тя изсумтя, погледна крадешком баща ми, който тъкмо беше налапал един печен картоф, и каза, че започнали да умирисват цялата къща. Аз умирам от страх, когато заговори така. Тя има такива големи права над моя живот и над птичия свят в моята стая.

На другия ден купих шише с някаква течност, от която всичко замирисва на бор. Напръсках с нея всички ъгли на стаята, само не и птичарника. Стаята ми се размириса на борова гора. Страхотно удоволствие е да отглеждаш канарчета и аз съм готов на всичко, само и само да ги запазя.