Уилям Уортън
Пилето (11)

На другия ден имам утринната си среща с Уайс. Питам се дали Реналди му е казал нещо. Не ми се вярва, но знае ли човек? Той може да е някакъв нарочно подготвен доносник, който служи на Уайс.

Тази сутрин Уайс е само психиатър и нищо друго. Мантата му е чисто бяла, колосана, а очилата му са така излъскани, че сякаш нямат стъкла. Седи със сключени ръце, които е опрял здраво на бюрото пред себе си. На лицето му играе най-хубавата му усмивка, кротка, любеща, която говори: да, животът е ужасен, но братството между човеците може да го направи по-поносим. Само дебелите му палци го издават; те се плъзгат поред един върху друг, при което се образува такова триене, че почти се чува шум.

Аз се изопвам, отдавам чест и той ми се усмихва. Той също отдава чест, само че отпуснато, след което дебелата му ръка с все още изправени пръсти и леко свит палец посочва към стола пред бюрото.

— Седни, Алфонсо.

Алфонсо! Лайнар! Никой досега не ме е наричал Алфонсо, дори майка ми. Как не знам първото име на това копеле. В ъгъла на бюрото му има черна табелчица, на която пише само: „Майор С. О. Уайс“, Иде ми да го попитам какво друго означава това „С“ освен свиня, но няма смисъл да си навличам главоболия. Човекът просто си върши работата. Дано само я свърши по-добре.

Глупости! Кой добър психиатър ще се хване на работа в скапаната пехота? Ако е поне средно способен, ще работи във въздушните сили. Бас държа, че дори един недопечен психиатър от въздушните повече може да помогне на Пилето. Представете си какво салто. Техните психиатри по цял ден си имат работа с момчета, които не щат да летят, и изведнъж — един, който иска, и то без самолет.

Тоя продължава да ми се усмихва. Чудя се дали не тренира пред огледало. Добре де, щом ще си играем на усмивки. Само че той не познава сицилианците. Сицилианците могат да седят цял ден на една маса и да се усмихват един на друг, да си правят комплименти, да разговарят за времето. Същевременно те знаят, че в чашата вино на един от тях е сложена отрова; и под масата държат готов ножа; а трима насочват пушки към главата на другия. И като правят всичко това, те знаят, че другият им готви същото. У повечето сицилианци има нещо налудничаво, което вероятно се обяснява с всички онези поколения, живели на пек, и с омешването после на финикийци, гърци и римляни. Много лоша комбинация. Така в нас са съчетани притворството на финикийците, лукавството на гърците и коварството на римляните. Аз се включвам в играта. Ухилвам се до ушите, но с тия бинтове на главата ефектът не е пълноценен. Ще трябва да го подхвана отнякъде.

— Какво ви накара да станете психиатър, сър?

Никаква реакция. Все едно, че говоря със сицилиански евреин.

— Искам да кажа, сър, още в училище ли си бяхте избрали тая професия или просто така се случи?

Уайс изгрухтява. Какво пък, питам го човешки. Той се навежда над бюрото, като все още се подпира на ръцете си.

— Как да ти кажа, Алфонсо, в същност аз учех в медицинско училище. Знаеш ли стария виц какво е психиатър?

Знам го, разбира се, но искам той да ми го каже.

— Не, сър — усмихвам се аз.

— Добре, психиатър е лекар евреин, на който му призлява при вида на кръв.

Браво! Не знам как той очаква да реагирам, но започвам да се смея. Смея се малко длъжко. Повечето сицилианци имат вроден изкуствен смях, които могат да извадят при всякакъв случай. Те са в състояние да се смеят дори на собственото си погребение, ако имат аванта от това. Този смях може да заблуди всеки друг освен сицилианец.

— И тоя си го бива, сър. — Нямам намерение да млъкна и да го оставя той да води играта. — Но питам сериозно, сър, как стана тъй, че избрахте като професия да се занимавате с луди и ненормални?

— Виж, Алфонсо, аз не работя само с невменяеми. Много хора имат само някои дребни смущения и аз им помагам да се оправят и да живеят по-спокойно.

— И заслужава ли си заради това да се работи в армията, сър?

Той се готви да нанесе удара си. Ах, каква е божа кравичка. Чуди се как да ми влезе под кожата.

— В армията не е чак толкова лошо, сержант. Войните във всички случаи са нещо неприятно, но армията се грижи за своите хора.

— Тя добре се погрижи за мен, сър — хвърлям аз право в очите. Колко е добричък. Само ми се усмихва.

— Алфонсо, кажи ми нещо: що за човек беше баща ти?

— Баща ми е все още жив, сър.

Той поглежда купчината книжа под ръцете си. В нея едва ли има нещо съществено, особено пък за стария. Уайс отново влиза в ролята на психиатър.

— О, извинявай, исках да кажа: що за човек е той; ти как се разбираш с него?

— О, баща ми е страхотен, сър. Ние с него винаги сме били като приятелчета. Той ме водеше по екскурзии, заедно правехме самолетни модели и изобщо… Страхотен е. И е много внимателен към майка ми. Тя пък е най-добрата майка на света.

Тук сигурно биха подхождали няколко стихчета от „Джек Армстронг, истинският американец“.

— Така, значи. А с какво си изкарва прехраната твоя баща, Алфонсо.

— Чисти каналите на града, сър. Той казва, че е водопроводчик, но фактически по цял ден рине лайна. Вечер се вмъква вкъщи през задния вход, пуска душа в избата и се изжулва с четката за дъски. Ноктите си изрязва, толкова дълбоко, ще речеш, че си ги яде. То е, за да не влиза мръсотия под тях, сър. И като се появи за вечеря, никога няма да предположиш, че цял ден се е ровил в лайна.

Казвам ви, сър, той е страхотен. Нито веднъж не съм го чул да се оплаква, а каквото спечели, дава го на майка ми. Ние сме бедни, сър, но чисти и честни. И сме благодарни, че имаме щастието да живеем в тази велика наша страна.

Тук пък би дошло съвсем на място „И ето го пред вас малкото сираче Ани“. Дали да не му кажа, че имам едно необикновено куче с дупки вместо очи?

Докато говоря всичко това, го гледам най-невъзмутимо. Сицилианската кръв си казва думата. Чичо Ники би се гордял с мен. Той трупа състояние от войната. Продава по хиляда и петстотин долара парчето медицински свидетелства за алергия, издадени от редовни лекари. За него остава по хилядарка. Едно такова медицинско ти осигурява „негоден за военна служба“. Чичо Ники върти и друг бизнес. Открил е „клиника“, в която можеш да отидеш, за да ти счупят ръката. Момчета, чиито отпуски изтичат, отиват при него и той им чупи ръцете срещу известна сума. След това не ги пращат с частите им отвъд океана. Отиваш при него, той ти шибва една инжекция, после те слага на една машинка, подобна на гилотина, само че вместо нож има тежка оловна плоча. Хряс! Събуждаш се и ръката ти е вече гипсирана и виси на превръзка през врата. Отиваш на рентген, докторът се подписва и всичко е в ред. Чичо Ники, чупи и крака, обаче това е по-сложно и по-опасно. Повече го бива в чупенето на ръце. Ако ме бяха пуснали в отпуска преди да свърши тая шибана война, и аз щях да отида в неговата клиника. Хем нямаше да ми вземе пари. Но швабите го изпревариха; вярно, и те не взеха пари, а на всичко отгоре ще получа и пенсия. Чудя се дали Уайс ще повярва, ако му разкажа тия неща.

Той пак се ровичка нещо в книжата.

— Сержант, можеш ли да ми дадеш някакви сведения за нашия пациент? Вие сте били много близки. Забелязал ли си някога нещо, което би ни помогнало да си обясним това състояние на кататония, в което така внезапно е изпаднал, и странната му клечаща стойка?

Така, значи, пак сме на „сержант“. Просто не мога да повярвам на Уайс все още не му е ясно, че Пилето се мисли за канарче! Какъв тъпак!

— Той винаги си е бил напълно нормален, сър. И той е като мен, беден, но от почтено семейство. Живееше в голяма триетажна къща с огромно дворно място. Беше добър ученик, не гениален, но обикновено получаваше хубави бележки. Учеше в общообразователния курс. Можете ли да ми кажете, сър, какво, се е случило с него? Трябва, да е било нещо ужасно, за да изпадне в такова състояние.

Хайде да го видя сега. Той отгръща листовете един по един. Но не гледа в тях, искам да кажа, не ги чете. Само иска да спечели време. Сигурно се надява да забравя въпроса си. Може да знае нещо и да не иска да ми го каже; по-вероятно е обаче да знае толкова, колкото и Реналди, тоест нищо.

— Аз разговарях с майка му и баща му. Те идваха тук, за да удостоверят самоличността му. Повече от месец военните са го водили като изчезнал. Родителите му го познаха, но той не ги позна. По това време, ако някой са доближеше до него, той започваше да скача и да се кълчи като бесен и да се тръшка на пода. Като че ли искаше да избяга от нещо.

— Това съвсем не е в неговия характер, сър.

Не, не е възможно да е толкова глупав. Сигурно скоро ще загрее каква е работата. Чудя се дали старата и старият на Пилето са казали, че той отглеждаше канарчета. Едва ли им е минало през ум, че това може да подскаже нещо. Но положително са разправили за нашето бягство от къщи на времето.

— Искам да ви кажа нещо, сър, то може би е важно: веднъж ние с него избягахме от къщи. Тогава бяхме на тринайсет години; отидохме до Атлантик сити, а после до Уайлдуд в Ню Джърси.

— Така.

Така, така, така. Точно така, тъпако, избягахме. Той се пооживява. Мисля си да му пускам нещичко на час по лъжичка. Поглежда в книжата си. Чете нещо на един жълт лист.

Така, сержант, това го има тук. Има и сведение от полицията. В него се казва, че сте били обвинени в кражба на никакви велосипеди.

И ако това не е гадория! Но нима смисъл да му обяснявам. Тоя дебелогъз няма да ми повярва нито дума. В края на краищата той има всичко пред себе си, черно на жълто.

Уайс се накланя през бюрото към мен. Изтрил е усмивката от лицето си. Сега го дава загрижен. Аз също се накланям напред и правя физиономия, като че ли съжалявам, задето съм се родил. Което не е много далеч от истината.

— Кажи ми, Алфонсо, това само между нас, случва ли ти се често да изпитваш чувството, че хората са несправедливи към теб; да си мислиш, че всички са се наговорили да те „гепят“?

Виж го ти, мислите ли ми чете това копеле? Той поглежда отново в книжата, после към мен, строг, сериозен, но с вид, че ме разбира напълно.

— От това сведение за случилото се в Ню Къмбърланд личи, че по това време ти си бил само от пет дни в армията. Така ли е?

— Тъй вярно, сър.

— В него е казано, че си избил осем зъба на подофицера и си му счупил носа.

Дума не обелвам. Какво общо има с Пилето тая шибана история?

— Той зле ли се отнасяше с теб, Алфонсо? Сега ти самият си подофицер. Като хвърлиш поглед назад, не ти ли се струва, че си попрекалил? Би ли постъпил сега по същия начин при същите обстоятелства?

Играя на „непослушното кутре“.

— Всички правим грешки, сър. Човекът може би просто си е изпълнявал задълженията както всички.

Брей, не знаех, че съм такъв голям артист. Може би трябва да стана търговец на стари коли. Ама толкова ми е густо да го пързалям тоя дебелогъз. То е все едно да цапардосаш някой много по-едър от теб така, че да го разплачеш, само че не изисква такива усилия.

Той премисля. Очите му изчезват зад чистите стъкла. Взема листовете, изправя ги, почуква ги няколко пъти о бюрото да ги подравни, после взема папката и ги прибира в нея. Обляга се назад.

— Добре, сержант. Няма да ти навреди, мисля, ако прекараш още един ден при болния. Може лък изведнъж да се случи нещо. Какво друго ти идва наум, да си спомняш още нещо от миналото? Ако се сетиш, кажи ми.

В същия миг му пуснах историята с бейзболните топки. Аз никога не оставям нещата да се развиват от само себе си.

— Сър, има една работа… може да изглежда налудничаво, но аз знам, че това винаги е тормозило болния. Той, разбирате ли, живееше до местното бейзболно игрище. Случеше ли се някой да удари топката; толкова силно, че да прехвърли оградата, майка му я прибираше и повече не я даваше. Всички я мразеха за това. А да не ви говоря как се чувствуваше той. Извиняваше се на всеки и се кълнеше, че ще върне топките. Дори водеше списък на играчите, от които майка му е прибрала топки. И на всеки от тях обещаваше един ден да ги върне. Търсеше ги с часове из къщата, на тавана, в гаража, навсякъде. Ако накарате майка му да прати тук тия топки, може пък това да помогне. Сигурен съм, че така от съзнанието му ще падне голям товар и може би по този начин разсъдъкът му да се върне.

Уайс ме гледа, като че ли съм пълно кукуригу. После си дава сметка, че не мога да съчиня такова нещо. Сержантите се славят с липса на въображение. Взема отново папката. Започва да пише нещо. Вдига поглед.

— Преди колко време беше това, сержант?

— О, то продължаваше с години, сър. Най-малко седем. В нейната, колекция сигурно има страшно много топки.

Той пише и си мърмори нещо. А аз си хапя езика, за да не се разсмея.

— Добре, сержант. Ако се сетиш още нещо от тоя род, непременно ми обади. Ако забележиш, в поведението му тук в болницата каквото и да било, което според теб аз би трябвало да зная, също ми го кажи. И продължавай да му говориш за миналото. Може да налучкаш нещо, което да го върне към действителността.

Този път не се будалкам с дебелогъзия. Той става. Аз също ставам и отдавам чест. И той отдава чест, доста стегнато. Завъртам се кръгом, на излизане минавам покрай плюещия и се озовавам навън.

Наистина горя от нетърпение Пилето да се върне към действителността. Започва да ми се струва, че той съзнава, че съм тук. Като му говоря нашите преживелици, това ме облекчава повече от всичко. Мечтая Пилето да се съвземе, та заедно да вземем за мезе Уайс. Уайс е от тоя тип хора, който карат да се проявяват най-лошите ми черти. Трябва да се навъртам по-често около него и да се упражнявам в самоконтрол. Ако ли не — и аз ще свърша в някоя идиотска лудница.

Прекосявам двора на болницата и влизам в сградата, където е Пилето. Все още се смея вътрешно за топките. Тя ще ме хвърли в оркестъра, ако и досега пази тия топки и вземе да ги прати тук. Мога да си представя телеграмата на Уайс:

МОЛЯ ИЗПРАТЕТЕ. ВСИЧКИ БЕЙЗ. БОЛНИ ТОПКИ ТЧК НЕОБХОДИМИ СА ЗА ЛЕЧЕНИЕТО НА ВАШИЯ СИН ТЧК МАЙОР УАЙС

Просто ги виждам: двеста стари топки в голяма кутия, изпратени по въздуха, може би дори със специален военен самолет. Пилето ще падне.

Срещам Реналди и му разказвам за разговора с Уайс. Той се разсмива, когато му разправям за топките. Не можех да не кажа на някого. Реналди е убеден, че Уайс ще изпрати телеграма за тях.

Той отваря външната врата. Тя изскърцва и Пилето се завърта и ме гледа. Взимам моя стол от коридора и се настанявам в него. Ще се видим на обед, казва Реналди.

Седя известно време така и се мъча да измисля за какво да говоря. Сещам се.

— Хей, Пиле! А като отидохме да се пързаляме с кънки по реката? Помниш ли? Когато затвориха училището, щото всички тръби замръзнаха. Кажи, помниш ли?

 

 

Виждам, че сега той ме слуша. От време на време ме поглежда и веднъж дори ми пусна една от своите типични разтеглени усмивки. А аз говоря ли, говоря.

Беше около нула градуса и като отидохме на училище, върнаха ни всички вкъщи. Беше замръзнала дори водата в тоалетните. Тръгнахме си заедно петима и по пътя решихме да отидем да се пързаляме с кънки. Уговорихме се да се срещнем в края на бунището, дето железопътната линия пресича пътя.

Петимата бяхме: Джим Малони, Бил Прентис, Рей Конърс, Пилето и аз. Когато се събрахме всички (само Прентис не дойде), Пилето каза, че ако речеш да близнеш линията, после не можеш да си отлепиш езика от нея. А Джон Малони вика: това са глупости. Завърза се спор помежду ни. По едно време Малони се изежи, че ще близне линията. Пилето се мъчи да го разубеди, ама оня не взима от дума, нали е ирландец, инат копеле. Коленичи и сложи целия си език на линията. Естествено той залепна. Малони се мъчи да го отлепи, ама нищо не става. Ние се скъсваме от смях, а той скимти и започва да плаче. Кучешки студ беше тоя ден.

Конърс започва да крещи, че влакът иде.

Всички ние се разтичваме по линията, крещим и се правим на уплашени. Конърс казва задъхан — пак преструвка, — че ще се опита да даде сигнал на влака да спре. После взема една тояга и започва да бие с нея по релсата, на която е залепнал Малони — уж тракането на влака. На Малони очите му ще изскочат. И пищи, та се къса. Пилето казва, че само топла вода може да помогне. На най-близката къща не е толкова близо. Конърс се връща тичешком и вика, че не може да спре влака. Обясняваме на Малони, че освен мочка друга топла вода няма, и започваме да пикаем на езика му. Луда картина. Конърс в същност пикае в ухото на Малони. Аз така се смея, че мочката ми секва. А Пилето се прави на сериозен.

От пикнята ли беше, или пък Малони полудя от шубе, но най-накрая езикът се отлепи от релсата. Кървеше и стоеше вдървен, замръзнал. Малони не можеше да го прибере в устата си. Той ни погна с юмруци и ние се разбягахме кой накъде види. Не можехме да му разберем какво точно говори, но той плачеше, псуваше и се мъчеше да си види езика. И все посягаше да вземе камък, но всички камъни бяха замръзнали за земята. Накрая се отпусна на колене и зарида горчиво. Конърс каза, че ще го заведе у тях; те живееха близо един до друг, на Клинтън Роуд. И без това, казва, е много студено за пързалка.

Ние с Пилето изчакахме още няколко минути да не би да дойде Прентис. После тръгнахме по линията към Маршъл Роуд, където има яз и една стара воденица. На някои места по линията имаше лед. А Пилето се мъчеше да пази равновесие по заледената релса.

Щом стигнахме до яза, първата ни работа беше да запалим огън. Измъкнахме няколко прогнили греди от воденицата и намерихме стара тенекия с почти замръзнало автомобилно масло. Изляхме го върху дървата, за да се разгорят по-лесно. Когато краката ни се стоплиха, сложихме кънките.

Водата беше замръзнала толкова бързо, че ледът стоеше напълно прозрачен; на такъв лед ние му викаме черен лед. Той е толкова незабележим, та ти се струва, че ходиш направо по водата. По дъното се виждаха да плуват риби. Когато стигахме над тях, те подскачаха и предизвикваха мънички експлозии от тиня.

Попързаляхме се в кръг, поиграхме и хокей, един срещу един, с тояжки и камък. После ни хрумна да се пързаляме нагоре срещу течението, докъдето стигнем. Тогава хвърлихме няколко големи цепеници в огъня, за да не угасне, скрихме до него обувките си и се понесохме.

Адски готино е да се пързаляш между камънаците по реката. Някои са доста големи. Някъде се промъкваш само по тясна ивица лед между пясъчни наноси, другаде пък реката се е разляла и е почти толкова широка, колкото при яза.

Пилето е страшно добър на кънки. Умее да се обръща със скок и го прави еднакво добре и с единия, и с другия крак. Това е от тренировките, с които се подготвя да лети. Набираме скорост и прескачаме някои от камъните. Разбира се, Пилето прескача два пъти по-високи камъни, отколкото аз. Измервам скоковете му по дължина и се оказва, че той скача над двайсет фута. Представете си какво може да направи на дълъг скок!

Караме нагоре и минаваме покрай игрището за голф, под малките мостове, зад фабриката и после покрай Шейсет и трета улица. Веднъж чухме да минава влакът. Така сме се увлекли в пързалянето, че дори не усещаме студа. Другите се минаха, че не дойдоха с нас; но ние не чувствуваме липсата им. Знаем си с Пилето, че добавяме още една страничка към нашата биография. Като тръгнем на училище, ще има да разправяме. Е, тук-таме ще послъгваме, за да звучи по-интересно, и всеки разказ ще допълваме с нови неща. Ние с Пилето правим това автоматично, без дори да се наговаряме предварително. Пилето съчинява лъжите, а пък аз ги украсявам с подробности, за да изглежда всичко по-истинско. Страшен екип сме.

На около три мили нагоре по реката стигнахме до замръзнал водопад. Той се образува от полегат праг. Лете водата едва тече по обраслия с мъх пад. Долу има хубаво място за риболов. Сега по пада са се образували големи бели ледени кълба. Те са съвсем гладки, а някои са прозирни.

Решихме да видим дали ще можем да се изкачим догоре. Там има големичък вир, който сигурно се е превърнал в идеална пързалка. Разбира се, можехме да се изкачим с кънките по края, но да се изкатериш по замръзналия водопад е нещо съвсем друго — Ричард Халибъртън така би постъпил. Ние С Пилето боготворим Халибъртън. Според нас неговото съобщение е ненадминато. Беше го изпратил от една китайска джонка, когато се, опитвал да преплава Китайско море: „Прекарвам великолепно и съм готов да ви отстъпя моето място.“ След това съобщение нищо повече не се чу за Халибъртън.

Водопадът трябва да беше висок петнайсет-двайсет фута. Забивахме върховете на кънките си в леда и за да не паднем, пълзяхме нагоре, залегнали с ръце и лице върху леда и с изхвръкнали назад задници. Пилето се изкатери пръв.

Изминали сме цели три мили нагоре по реката. Докато тичам обратно към воденицата, все се оглеждам дано видя някой било около старата фабрика, било около голф игрището, който да ни помогне. Пилето е изключил напълно. Мисля си дали да не хвана до хълма към Шейсет и трета улица, но се отказвам. Няма да ми стигнат сили. Вече се движа автоматично. Ако се спра, макар и за малко, край.

Когато стигам до огъня, той почти е догорял. Оставям Пилето до него и хвърлям дърва. Пилето хич го няма. Удрям му няколко плесници — дано се съвземе. Но той сякаш е потънал в дълбок сън. Диша учестено, хрипливо. На мен изобщо не ми е студено, дори съм се изпотил; но съм уморен до смърт. Вдигам Пилето и го тътря с надежда да възстановя кръвообращението в краката му. Огънят се разгаря, но не топли достатъчно. Няма как, ще трябва да замъкна Пилето до тях. Не успявам да намъкна обувките — нито моите, нито неговите, — затова ги окачвам на врата си и пак вдигам Пилето. Този път го нося на конче. Настръхвам цял само като си представя как ще ме посрещне оная кучка майка му.

Излизам от гората и прекосявам полето покрай железопътната линия. Хващам черния път към тяхната къща. На края има нанагорнище и аз съвсем издъхвам. Донасям го до портата и го слагам на крака, та да не изглежда чак толкова зле. Той вече може да попристъпи.

За щастие у тях няма никой. Пилето има ключ. Извеждам го по стълбата и пускам вода във ваната. Той не може да се разкопчее, та го събличам аз и го вкарвам във ваната. Сядам на клозетната чиния и чакам да видя дали ще се оправи. Става ми студено; в топлата къща дрехите ми се размразяват и сега съм вир-вода. Но от потта ми студенее. Пилето се съвзема екстра от банята. След петнайсет минути е почти като нов. Аз хуквам към къщи.

Още с влизането скачам във ваната. Хвърлям мокрите дрехи в коша за пране. Лежа в горещата вода най-малко половин час. Краката ми са изпожулени и нарязани. Като се затоплят от водата, започват да ме болят. Докато тичах, нищо не усещах.

На другия ден училището е още затворено. Тръгваме с Пилето по реката да си приберем кънките. Те са си там. В такова време хората носа си не показват навън, камо ли да ти крадат кънки. Отиваме до мястото, дето се издънихме в реката. Дупките вече са замръзнали. Проверяваме колко е дебел новият лед. Три инча. Ако Пилето беше сам, никога нямаше да се измъкне.

На връщане мерим на крачки разстоянието от водопада до воденицата. Повече от три мили. И още една миля до къщата на Пилето.

Той се отърва дори без простуда, а пък аз хванах пневмония. Наложи се три седмици да пазя стаята и да не ходя на училище. Отслабнах десет паунда. Пилето не беше казал никому за нашето приключение, докато не тръгнах на училище, и тогава си направихме густото да разправяме заедно.