Уилям Уортън
Пилето (3)

Тази нощ ме сложиха да спя при санитарите. ПеСе-то от отделението на Пилето се залови да ми покаже квартирите им. Подпитвам го за Пилето. Той ми обяснява, че Пилето е тук вече близо три месеца. Дълго време дори не го знаели кой е; наложило се да проверяват всички картотеки и да търсят имената на изчезналите в Уайхеке, където Пилето е загазил. Това бил някакъв остров край Нова Гвинея. На всичко отгоре Пилето бил прекарал и малария.

Същата нощ ме подгониха страшни кошмари. Събудих се, крещейки с всичка сила. Там в дивизионната, в отделението за пластична хирургия, нощем е по-голяма лудница от тая тук; насън изчезват задръжките. По едно време се появи ПеСе-то, но аз му казах, че нищо ми няма. А пак ме беше избила пот, цялото легло беше прогизнало. Преместих се на друго. Чудя се дали ПеСе-то ще каже някому; майчице, те са в състояние и мене да турят в клетка.

На другата сутрин отивам при Уайс. Той още не е дошъл, но вътре седи един дебелак с пишеща машина „Ъндъруд“, бричетайка. Искал, казва, само да вземе някои сведения, които трябвали на доктора. Опитвам се да му обясня, че аз не съм от лудите, но той вече е измъкнал един син формуляр и го пъха в машината. Седи и се хили насреща ми. Мисли ме за луд, сто на сто.

Задава ми много умни въпроси, да речем: колко души в моя род сами са си видели сметката; или изпитвам ли удоволствие, като кензам. Ама че щурави въпроси! Но това не е най-странното. Най-напред ме пита за името. Написа го — кълве с четири пръста, — после го погледна и плюна. Изплю се направо върху името ми, на хартията. Факт! Викам си: може нещо да е било залепнало на устната му. И се правя на разсеян. После ме пита за номера ми и за частта. Написва и това, погледна написаното — и пак плюна! Рекох си: тоя е от лудите и се е вмъкнал тук, докато доктора го е нямало. А може пък всичко това да не е истина, може самият аз да съм луд. Опитвам се да разгледам по-добре дебелака, без той да забележи. А той пак се хили. На бърната му все още има плюнка. Дали това не е някакъв нов психологически тест, нещо като плювателен тест? Знае ли човек?

Започва да ми задава нови въпроси. И всеки път се повтаря същото. Плюнката му не е тлъста, не е като балон, а сякаш излиза от пулверизатор. Машината трябва цялата да е ръждясала отвътре. Задава нов въпрос, написва, поглежда и плюе. Поглеждам вратата и преценявам разстоянието. Светлосиният формуляр, който попълва, е станал вече тъмносин. Дебелакът почти беше свършил, когато докторът мина покрай нас и влезе в кабинета си. Пусна ми психиатричната си усмивка; тази сутрин беше изключил военната.

Свършихме. Дебелакът изтегля внимателно формуляра. Знае си той работата — колко такива мокри формуляри е изваждал от машината. Хваща го за крайчеца и го занася на доктора в кабинета. После излиза, поухилва ми се и потрива ръце — вероятно ги бърше от плюнката. Казва ми да вляза. Докторът майор е забил поглед в мокрия лист и го чете. Дава ми знак да седна. Листът лежи на бюрото му и той не, го докосва.

Чакам го да каже нещо за плюнката. Може да ме поздрави, че съм издържал плюнковия тест, или да ми се скара, или нещо друго. Нищо! Явно е свикнал с наплютите листове. Може самият той да е луд и да не иска да чете нищо, ако то не е наплювано; може да е взел нарочно тоя дебелак, за да плюе по листовете. Всичко е възможно. Той вдига глава; толкова е сериозен и тържествен, че не му отива на дебелината. Очите му блещукат зад очилата; психиатърът в действие, това ще е тази сутрин.

— Тук казваш, че си бил съден от военен съд.

— Тъй вярно, сър.

Нека му пусна аз едно „сър“, какво ще го докторосвам. Трябва да се измъкна оттук с цяла кожа. Ах, защо не излъгах за тоя шибан съд!

— Какъв точно военен съд, сержант?

„Сержант“! Сега я втасахме.

— Дисциплинарен, сър.

— А в какво беше обвинен?

— Побой на подофицер, сър.

Той пак почва с неговите „хм-м“ и „аха“.

После поглежда да види дали вратата на кабинета е затворена. Тя е затворена. Почти очаквам да скочи и да я отвори. Та той е затворен тук с един луд офицер, с един убиец. Пускам му с едно око най-убийствения си поглед, поглед на сицилианец, мафиот и наемен убиец, всичко това в пакет. На времето съм го тренирал пред огледалото. Най-после трябва да имам някаква аванта от това, че съм италианец.

Седя и не трепвам. Мисля си да се надигна бавно от стола и да му размажа физиономията. Той се покашля и скръства ръце на бюрото току до купчината наплюти листове.

— А често ли изпадаше в подобни буйства, Алфонсо?

Това е друго, сега отново говори психиатърът. На лицето му се появява усмивката на Дядо Коледа. По дяволите, аз мога да бъда по-добър психиатър от тоя малоумник! На него не му е съвсем ясно как да постъпи. И на мене не ми е ясно накъде да я завъртя. Де да се беше случило това посред войната, а не сега, когато тя вече свърши. Сигурно щях да пипна голяма пенсия като маниакален убиец. Така де, ужасната военна машина е превърнала махленското гаменче в опасен маниак. Щях да си живея царски до края на живота, най-много да изръмжа от време на време или да напердаша някой старец.

Той продължава да ми се хили; психиатричната му усмивка не изчезва нито за миг; изработил я е до съвършенство. Иска да изкопчи нещо от мен. Иде ми да му разкажа с каква радост обезобразих с лопатата мутрата на онова копеле. Черните в камиона се бяха насрали от страх.

— Не, сър, не много често.

— А би ли ми разказал как стана това? Защо да не му кажа? Освен това аз разбирам от заповеди.

— Бях само от четири дни в армията, сър. Един ефрейтор във Форт Къмбърланд ме сграбчи за рамото и аз реагирах инстинктивно.

— О, разбирам.

Нищо не разбира и знае, че не разбира. Отвръщам на усмивката му. Изобщо играем си на усмивки. Голяма работа е това да си италианец; всеки ти има страха — то е от филмите. Говори ли се за злодей, хората си представят италианец. Стрелвам го още веднъж със застрашителния поглед. Очите му шарят по мокрия формуляр и той пак хъмка и ахка. Доникъде не сме стигнали.

— Да се върна ли в отделението тази сутрин, сър?

— Разбира се, сержант. По-добър избор нямаме.

Чакам. Не мога да стана и да си изляза, преди да е станал той. В армията ли си, все си вързан с нещо. Не мога да си обясня защо не ме пита дали съм дънил някога Пилето. На негово място първо това щях да попитам.

Най-после той става, ставам и аз и му отдавам чест. Имам чувството, че ме праща по дяволите и праща и себе си по дяволите, защото е допуснал да го пратят по дяволите. Той се страхува от мен и това ме радва. Все се надявам, че тая дивотия ще свърши, но щом някъде стане засечка, всичко започва отново.

— Добре, сержант, ще се видим утре по същото време.

— Разбрано, сър.

Копелето му с копеле, ще иска от дивизионната сведения за мен. Господи боже мой, кога ще се измъкна от тая проклета армия!

Връщам се при Пилето и въпреки че той продължава да клечи на пода, нещата сега са по-различни. Той знае, че аз съм тук, убеден съм в това. А аз зная, че той е Пилето, а не някоя друга, фалшива птица.

— Пиле, имах още един сеанс с твоя доктор. Решиш ли да проговориш, ще се забавляваш знаменито с него. Но каквото и да правиш, не му казвай, нищо за гълъбите, за канарчетата и за всички тия пилешки глупости. Защото тогава ще влезеш в графата „много особен случай“.

Зная, че този път ме чува, и ми се ще да стоя тук и да го курдисвам.

— Хей, Пиле, а помниш ли, като продавахме списания? Какви картинки бяхме само!

След като се върнахме от Уайлдуд и аз най-сетне се съвзех от отмъщението на стария, трябваше да измислим някакъв начин да върнем парите. Дължахме на родителите си деветдесетте и два долара за влака. И тогава се сетихме да продаваме списания от врата на врата по жилищните блокове.

Измислихме го много добре. Портиерите ни гонеха, но ние натискахме всички звънци и все се намираше някой достатъчно мързелив, който да отвори вратата чрез домофони, без да пита кой е. Вмъкнехме ли се веднъж вътре, единият от нас само караше асансьора, а другият тичаше от апартамент на апартамент и продаваше списанията. Продавахме „Либърти“, „Сатърди ивнинг пост“, „Колнърс“, „Космополитън“. Най-удобното време за продажба беше веднага след училище до към пет и половина, когато мъжете започват да се прибират. А много от жените бяха и сами, защото мъжете им бяха отишли на война. Някои купуваха редовно от нас. Обикновено аз се занимавах с продажбата, а Пилето работеше с асансьора, докато портиерът го гонеше по етажите. Ще го хванеш Пилето, ама друг път.

Повечето от тия жени умираха от скука и все ме канеха на чашка чай или кафе. Ако бях по-голям и знаех как се постъпва в такива случаи, щях да намажа нещо, ама на.

Пилето вече беше започнал тия откачени номера със задържането на дъха. Дъската му се разхлопваше все повече и повече. Веднъж ми показа как може да издържи пет минути с едно поемане на въздух. Взе, та си пъхна главата в един леген с вода в нашата изба. Обясняваше ми, че всичко се свеждало до това да престанеш да мислиш за дишането. Луд човек!

И кой какво прави, той само за летене говори. Веднъж ми разправя: „Хората не могат да летят, защото не вярват, че това е възможно. Ако не са те научили да плуваш, нали ще се удавиш, щом те пуснат във водата?“ Ето такива ми ги разправя. Откачена работа.

По това време учеше в една католическа гимназия на Четирийсет и девета улица във Филаделфия. Като ми разказваше за тая гимназия, започна да ми става ясно защо толкова се е смахнал. Та това си беше чист затвор.

А се захвана и с тия канарчета. Все за женското си канарче говореше и правеше някакви тъпи упражнения. Аз му викам да вземе да дига тежести, та да натрупа малко мускули, а той само рипа и пляска с ръце като птица. Понякога така ми говореше за канарката си, сякаш ставаше дума за човек. Викам си, може пък най-после да е забелязал, че на тоя свят има момичета. А се оказва, че той ми говорел за канарката. Наричаше я Пилето, изглежда, й беше дал собственото си име.

Неговото училище беше бедно и не разполагаше с автобуси, затова Пилето ходеше на училище с колелото. Един ден се чупих и отидох с него. Мизерна работа. Учениците се качват и слизат по външни стълби — такива, като за бягане от пожар. И непрекъснато си крадат нещата от шкафчетата. Учителите им — братя християни. С дълги черни поли като на свещениците, само че на шиите им стърчат колосани лигавничета; смахната пасмина, типове, които са искали да станат свещеници, но или са били тъпи, или не им е държал задникът.

А как смърдеше това училище! Все едно, че беше огромна фабрика за сперма. Няма ли момичета, така е, страшна воня. Пилето казваше, че във влажни дни миришело толкова лошо, че ти трябвала газова маска.

Да не говорим как обядваха — въртят се в кръг като затворници, кога ги изкарат да вземат въздух. А братята стоят в средата като звероукротители. Ако ти се примоча или нещо друго, трябва да вземеш пропуск. Пет пропуска — едни такива дървени — за повече от триста души. Въртят се ония ми ти ученици с чантичките за храна, ядат и се стискат да не пикаят.

Пилето беше започнал сам да си произвежда пропуски, за да влиза в библиотеката по време на обеда. Беше изрязал отвътре една книга и в нея си слагаше сандвичите. Тоя номер беше минавал три месеца, но точно преди великденската ваканция го бяха хванали. Един от братята го издебнал в библиотеката и го хлопнал изотзад по главата. Пилето хвърлил по него книги, сандвичи, всичко и хукнал по ония външни стълби. Изхвърлиха го, разбира се. И той се прехвърли в училището в Ъпър Мериън, да си довърши годината сред нормални хора. Сега, мислех си, ще се отвори на момичета и на всичко, но той все повече откачаше. Всички ученици взеха да му викат Пиле. Ама той вече наистина приличаше на пиле.

Измършавя още повече и ребрата му стърчаха, като че са счупени. Изпънал шия напред, а очите му така се въртят, сякаш са откачени от орбитите — ще речеш, не се спират върху нищо. Аз обаче зная, че всичко вижда, въпреки че уж не гледа. Ами времето! Пилето, дявол знае как, винаги познаваше времето. Вестникът пише, че ще вали, а Пилето вика — няма да вали. И се оказва прав.

През лятната ваканция се хванахме на работа като кучкари. Пилето съвсем се беше ошашавил вече с неговите канарчета. Стоим прави отзад на камиона с ония големи мрежи, а Пилето все за канарчетата говори: колко яйца имало в това гнездо, коя птичка вече се е научила да си лющи семето и прочие. Изобщо не го търси.

На другата година не се виждахме с Пилето много често. Аз се занимавах с лека атлетика, хвърляне на диск, борба, влязох и в училищния отбор. Пилето не се интересуваше от спорт. На него птици му дай.

Предпоследната година, щом навърших седемнайсет, записах се в щатската гвардия. Исках да се науча да стрелям с пушки, с пистолети и други такива. Всеки четвъртък вечер ходехме да се обучаваме на плаца на гвардията. Понякога Пилето идваше с мен. Сядаше на пейките и ни гледаше. На мен ми бяха зачислили една стара карабина „Спрингфилд“ и аз веднага се научих да я разглобявам. Страшно копеле — войник и патриот, няма що. Виках си: дано ми падне случай да изкормя няколко от жълтичките япончета, преди да е свършила цялата дандания.

По същото време започнах да ходя с Луси. Тя беше един от главните викачи на училището — ония, дето при състезания дават тон на другите какво да крещят; адски тъпа, учеше в търговския. Един ден седя на училищния паркинг в колата на Хиг и се натискам с Луси; и точно в тоя момент Пилето се дотърколва на своя велосипед. Вече сме предпоследна година, а той още върти това скапано колело, с него се беше снабдил, след като се простихме с нашите велосипеди в Уайлдуд, когато се опитахме да ги продадем. Ако го подкараш по-бързо от три мили в час, ще се разпадне. Само Пилето можеше да кара такова чудо; дори не го заключваше на велосипедните стойки. Само го закрепваше на тях. Та кой ще открадне такова колело? Във всеки случай друго колело на стойките не можеше да се види; те са правени през двайсетте години, когато на училище се е ходело с велосипеди. Пилето — вали не вали — всеки ден се мъкнеше на училище с това колело. Кажете, какво да го правиш такъв човек?

Та идва Пилето с колелото и се заговаряме за изпитите. Много от предметите, които учехме, съвпадаха, защото и двамата бяхме в общообразователния отдел. Луси нещо оглежда Пилето. Тя май изобщо не знаеше, че с него сме приятели. За нея аз бях големият сваляч Ал, борец и футболист, човек, за когото можеше да се крещи.

Пилето започна да говори за своите канарчета. Всички в училище знаеха, че той вече има около сто канарчета. Веднъж беше донесъл от тях в час по химия за изучаване на кръвта им, а по физика беше построил летящ модел, който наистина работеше — един щур орнитоптер. Дори пишеше за тях по литература. Страшен маниак. Аз все още се интересувах по малко от гълъби, но неговото не се траеше. Бях ходил у тях да видя птичарниците му, но това беше почти същото, както той идваше с мен на учебния плац.

Просто бяхме свикнали един с друг, иначе друго не ни свързваше.

Пилето взе да разправя за някакво канарче, което научил да лети с тежести, вързани на краката. Така то тежало почти три пъти повече от нормалното и въпреки това хвърчало. Шампион по вдигане на тежести в птичия свят. Започнал да обучава това нещастно канарче още щом се излюпило. Луси каза нещо, в смисъл че това е жестокост, и Пилето й хвърли бърз, беглив поглед и една почти незабележима усмивка — да не излезе, че не й обръща внимание. Но Луси загрява много бавно и никога не може да долови такова нещо.

Пилето беше толкова изтънял, че почти прозираше. Беше към края на май, та носеше риза с къси ръкави, под която се очертаваха изхвръкналите му ребра. Изобщо, добиваше все по-невъзможен вид. В цялото училище само той носеше такава дълга коса — тя затулваше очите му и въпреки това никога не си даваше труд да я отметне назад. Как не се спъваше с тая коса!

Докато разговаряхме, той описваше малки кръгчета с колелото. Аз седя в колата и подпъхвам ръка към Лусиния чатал. Тя ту стяга, ту отпуска мускулите си. Луси имаше страхотно силни крака. Можеше да подскочи и от раз да направи шпагат. Това беше коронният й номер като викачка. Как само го правеше — шапката да ти падне!

Най-после Пилето си тръгна. Тогава Луси взе да ме разпитва за него. Обяснявам й, че сме съученици от прогимназията. Тя поотваря крака, вече е готова… Мисля да я заведа в парка зад училището. Знам там много готино място под един мост. Цялото е осеяно с презервативи. Луси залепва уста върху моята и ми удря един език, после се отпуска на облегалката.

— Той да не би да е по другата част? — казва тя. — Вижда ми се нещо като хомисексуалист.

Бога ми, така го рече, „хомисексуалист“!