Уилям Уортън
Пилето (15)

Още щом влязох за срещата с Уайс, подуших, че се гласи да ме обработва. Но няма да му кажа нищо, това съм го решил твърдо; нищо няма да му кажа за Пилето. Не искам той да знае, че Пилето е ял сам, че се е изправял и е ходил. Уайс не може да му помогне, в това съм сигурен. Дано мога да остана повечко тук, може пък Пилето да се оправи.

Поздравяваме се по войнишки, той се отпуска на стола, кръстосва ръце върху дебелия си тумбак и ми се усмихва. Папката стои разтворена на бюрото. На него има още една папка. Мога да се обзаложа, че това са сведенията за мен от дивизионната. Намислил е нещо тоя дявол. Е, ще действувам според случая, друг изход няма. Мъча се да се настроя по сицилиански. Държа се, като че ли сме седнали пред някое кафене в Камбрия^[1] и слънцето ни залива с топлите си лъчи. Уайс е вождът на племето, дето живее от другата страна на хълмовете.

— Е, сержант, как мина вчера?

— Много добре, сър. Припомних на болния как ходехме да се пързаляме на кънки през зимата. Мисля, че той ме слушаше, сър.

— Какво те кара да мислиш така, сержант?

— Ами като му говорех, той май ме поглеждаше, сър.

Тук трябва да внимавам. Каквото и да става, не бива да допусна Уайс да хукне към отделението. Пилето ще реши, че аз работя против него. Поотдръпвам се назад.

— А как е челюстта, сержант? Тук имам твоите документи и доколкото разбирам, получил си доста тежко нараняване. Кога ще ти правят следващата операция?

Така значи, тая сутрин имам работа с психиатъра. Той пет пари не дава за челюстта ми. Но не мога да го разбера накъде бие.

— Много добре, сър. Другата седмица ще ме разработят окончателно. Ще наложат последните пластове — и край.

Уайс се навежда напред и придърпва моята папка пред себе си. Отваря я. Това са моите документи, разбира се, зървам дори името си.

— Сержант, можеш ли да ми разкажеш малко по-подробно за осъждането ти във Форт Къмбърланд? Как точно се случи всичко?

— Мисля, че това няма нищо общо с болния, сър. И то беше толкова отдавна.

— Мисленето остави на мен, сержант.

Лайнар!

— Добре, сър, щом смятате, че това може да помогне, ще ви разкажа, каквото помня.

Трябва да държа някак тоя копелдак по-далеч от Пилето. Той седи все тъй със скръстени ръце и ми се усмихва. Отвръщам му със сицилианска усмивка, е южняшка усмивка, която казва: „И ти, и аз знаем, че всичко това е ала-бала, но нищо, давай!“

Той се обляга на стола си, въздъхва дълбоко, взема един жълт молив от бюрото и притваря очи зад очилата. Опира молива на върха му и плъзва пръсти надолу, после го обръща, опира го на бюрото откъм гумичката и пак плъзва пръсти надолу. Като че ли прави чекия на молива. Мисля си дали да не взема да увъртам; хич не ми се говори за Къмбърланд. Но ще изям и тия лайна, Пиле, щом е заради тебе.

— Ами, сър, аз бях в пенсилванската щатска гвардия и през декември ме изпратиха във Форт Къмбърланд, за да ме приемат и прехвърлят в редовната армия.

Ония гъзове в Къмбърланд не знаеха дори как се закачва ножницата, та трябваше аз да ги уча. Имаше там един отдельонен, тъп емигрант от Централна Европа, само че той по цял ден седеше в помещението и къркаше. Ще завладея, викам си, казармата и за шест месеца като нищо ще стана генерал.

На третата сутрин ни извикаха навън и ни строиха на ротната площадка. Беше толкова студено, че като плюнех, плюнката замръзваше, преди да падне на земята. От навеса насреща излязоха един втори лейтенант и един сержант. Сержантът изкомандува „мирно“ и взеха да извикват за пощата. Краката ми премръзнаха, носът ми едва не окапа, а ръцете ми се вкочаниха в ръкавиците. За нито един от нас нямаше писмо. После сержантът отново изкомандува „мирно“ и лейтенантът каза: „А сега ще ви освободим да се разотидете по помещенията. Обед — точно в дванайсет. Но преди това ефрейтор Лумбовски ще назначи нарядите.“

Отдельонният тръгна по редиците. От време на време се спира и посочва някого. Стигна до мен, посочи ме и каза: „За въглищата.“ Може и да не повярвате, но на мен ми стана драго, че ме избра. Отдели петнайсетина души, а останалите освободи.

Уайс продължава да седи облегнат на стола с усмивка на лицето и затворени зад очилата очи. Ще речеш, всеки момент ще захърка, но той изобщо не спи. Чудя се докога ли мога да го заглавиквам, без да отвори очи.

Отдельонният ни събра около себе си. Той беше яко копеле, невисок, но много набит, типичен бачкатор от Централна Европа; като го гледах, сетих се за Челтнам Полак, дето го победих на финалите на областното. Свалих го още в първия рунд; беше як, но тъп. И се разрева, глупакът му с глупак. Докато му прилагах с едната ръка нелсон, а с другата го държах през чатала, червендалестото му лице стана мокро от сълзи. Отдельонният заповяда нарядът за въглищата да му се яви на другата сутрин при навеса точно в пет. Бяхме четирима в тоя наряд.

В помещението цареше адска неразбория. Всички бяха нахвърляли нещата си по пода и се трупаха около печката. За да мина, трябваше да прескачам вещите им. И с тия гъзове един ден ще отида на бой. Господ да ми е на помощ!

На другата сутрин един от зайците ме събуди и аз слязох в кухнята за кльопачка. Бях пръв, хем си бях оправил и леглото. В кухнята се вдигаше пара и беше топличко. Докато закусвах, другите се довлякоха един по един.

След закуската чакахме десет минути в тъмното навън. Носех два чифта чорапи и въпреки това краката ми измръзнаха. Ръцете ми бяха вдървени от инжекциите. Взех да бягам на място и да въртя ръце. Другите трима чекиджии се гушеха в шинелите си и пушеха.

Най-после отдельонният се появи. Нито ни погледна, нито ни преброи. Сигурно не знаеше да брои до четири. Последвахме го до автомобилния парк, където ни чакаше един камион. В кабината седяха две чернилки. Аз им се усмихнах, обаче те не ми обърнаха внимание. Отдельонният свали задния капак.

„Хайде качвайте се, говеда!“

Аз се засилих и скочих пръв в камиона. Двама не можаха да се качат, та им подадох ръка. Металната каросерия беше мокра, хлъзгава и цяла почерняла от въглищен прах. Отпред бяха облегнати лопатите. Седалки нямаше. Тая черна каша ще се размаже по новите ни шинели. Отидох и клекнах при лопатите. Другите пръдльовци се наредиха от двете ми страни. Никой не обелваше дума. Дори не се поглеждахме.

Камионът потегли рязко и на излизане направи остър завой. Всички се изпотръшкахме на задниците си и се хързулнахме по каросерията. Ония черни маймуни в кабината се разкикотиха. Отдельонният, и той поглежда през прозорчето да види що за картинка сме. Залангъркахме се по един черен път, като непрекъснато се лашкахме един в друг, докато най-после излязохме на шосето за, Харисбърг. Коленете ни се бяха изпомацали от чернилката. А пък един студ] Един вятър! Ще ни отнесе. Вече не си усещах ни лицето, ни ушите. След около половин час стигнахме до купчини въглища край някаква река. Камионът спря и отдельонният излезе да отвори капака.

Изглежда, съм млъкнал и съм си говорил само наум, защото Уайс отвори очи и каза:

— Продължавай, сержант, разкажи ми за случая, който те доведе до военен съд. Кажи ми всичко, което си спомняш.

Да, сър. Закараха ни с военен камион до Харисбърг. Водеше ни един ефрейтор, ефрейтор Лумбовски, за който после ме обвиниха, че съм го бил. В кабината имаше още двама редници, шофьори, а отзад — ние четиримата от наряда.

Подгонвам мозъка си шейсет мили в час, за да задържа вниманието на Уайс, като гледам все пак да не прекаля. Надявам се да му представя нещата така, че да не излезе, че съм маниакален убиец.

Като скочих от камиона, пак пръв, краката ми се подгънаха. Всичко ми беше изтръпнало. Едно от момчетата падна с главата напред и си сряза ръката от чакъла. А отдельонният стои и сочи към камиона. Носеше кожени ръкавици с един пръст.

„Говеда, къде са ви лопатите? С ръце ли ще ринете въглищата! Ринете, да ви видя. Ти!“

Сочи към мен.

„Ти, главчо! Скачай вътре и дай лопатите! И по-бързо! Няма да замръкваме тук.“

Опирам се с ръка на каросерията и с един скок съм вътре. Оня се опули от изненада. Грабвам лопатите и ги домъквам до края на каросерията. Давам знак на един от наряда да се приближи.

„Ей, ти, дръж!“

И му хвърлям една лопата. Тоя педераст не само не може да я хване, ами се пази да не го удари.

„Стига дивотии, главчо! Подавай им ги като хората. Да не са на баща ти, държавна собственост е това. Или искаш да ги плащаш, а?“

Рипам долу и им раздавам лопатите. Чернилките в кабината прекарват камиона на заден до голям куп въглища. Отдельонният взема от ръцете ми лопатата.

„Внимавай, всички! Това е лопата. Това долу се нарича експлоатационна част, а това — дръжка. Работи се така: хващаш лопатата за дръжката, пъхаш плоската част под въглищата, вдигаш и хвърляш в камиона. Ясно ли е?“

И това ако не е тъпотия! Залавяме се да ринем. Въглищата така са замръзнали, че отначало не можем да забием лопатите в тях; налага се да натискаме с крак. Всички се пречкаме един на друг. Отдельонният отива в кабината при чернилките. Те са оставили мотора да работи, за да бъде топло в кабината. А ние гълтаме отзад въглеродния окис. Никой не говори. Нито един не работи както трябва с лопатата; ръцете ни болят от инжекциите, а ни притесняват и новите шинели. Проточва се една безкрайна сутрин.

— И така, сър, товарихме криво-ляво около два часа. Никой от нас не беше много опитен в тая работа и отдельонният, ефрейтор Лумбовски започна да нервничи. Трябваше да изпълни навреме възложената му задача, а ние вече закъснявахме.

Уайс кима глава и хъмка два-три пъти, за да покаже, че ме слуша. Мисля си, че може пък наистина да обича да слуша такива истории. Възможно е психиатрите да стават психиатри точно защото им допадат разни врели-некипели.

Тъкмо се бях разработил, и оня ръб, отдельонният, скочи от кабината, угаси цигарата си и дойде при нас. Забелязах как чернилките в кабината надничат през прозорчето над купчината въглища, които бяхме натоварили. Отдельонният явно им беше обещал представление. Очаквах най-лошото. Той погледа около половин минута, па се приближи до мене. Грабна лопатата от ръцете ми и ме бутна настрани.

„Не се рине така, говедо. Глей сега как става тая работа.“

Заби лопатата във въглищата, напъна и я метна през рамо — всичко това само е едно движение. После показа още веднъж. Значи, ненапразно му бяха дали на тоя катил наряда за топливото; в цивилния живот той, изглежда, е бил миньор. Другите момчета бяха спрели работа и гледаха. Той ми тикна лопатата в ръцете.

„Хайде, давай! И стига си се бъзикал!“

И тръгна към кабината. Като отвори вратата, отвътре долетя смях, дълбок, гърлен негърски смях. От тоя смях ме лъхна топлина. Толкова бях премръзнал, че дори моят сицилиански смях не би могъл да ми помогне. Започнах пак да товаря.

След около пет минути оня цъфна отново. Стои, гледа, бие една в друга ръкавиците си и тупа крака. Аз се старая да му покажа, че не падам по-долу от него: забивам здравата лопатата, напълвам я и с един мах пращам въглищата в камиона. Един Ал Колумбато никога няма да се даде на някакъв си кирлив миньор, при това емигрант. Той се приближава до мен.

„Какво правиш бе, говедо, половината въглища отиват под камиона! Я иди да ги обереш! И гледай да хвърляш в камиона, а не да ги пръскаш наоколо!“

Само от пет дни бях в редовната армия, а вече бях готов да убивам. Наврях се под камиона и обрах въглищата. Нямаше и половин лопата. И пак започнах да товаря. Още нехвърлил две лопати, оня ме сграбчва за ръката и посяга към лопатата. Аз я отдръпвам.

„Ей, лайнар, да не си посмял да пипнеш лопатата ми с гадните си ръце!“

Всичко живо замръзна и не смее да шавне. Отдельонният гледа като отровен. Връщане назад вече няма, да не би да се оставя на тоя тип да ме разиграва като маймуна, пикал съм му на пагона!

Уайс е престанал да глади молива; въпреки очилата личи, че е напрегнат. Със затаен дъх очаква жестокия завършек. Бедата е там, че ми се ще да го ошашавя с моята кръвожадност. Но какво от това, войната вече е свършила. Няма да ме затворят я. Всеки момент очаквам да се уволня. А и медал имам, тъй че за нищо не могат да ме пипнат.

Отдельонният пристъпва към мен и ми навира отвратителната си мутра.

„Какво каза, редник?“

„Ти глух ли си бе, педераст? Казах да не си посмял да пипнеш лопатата ми с гадните си ръце. Мене работа ме чака.“

И започнах пак да товаря.

„О, така значи! Така значи! Аз ще те подредя тебе, редник. Дай тая лопата! Изваждам те от наряда и те пращам в карцера!“

И посяга към лопатата.

Аз отстъпих две крачки назад към купа въглища и замахнах с всичка сила. Господи, каква наслада беше това! Умерих го право в мутрата, размазах го, убих го!!!

Уайс диша тежко, да не вземе да се изпразни?

Отдельонният изгуби почва под краката си и тупна по гръб на купа въглища. Опита се да стане, но пак падна. Лицето му изглеждаше замъглено, сякаш някой му беше надянал копринен чорап. Няколко секунди беше бяло като платно, после шурна кръв.

Двамата негри изскочиха като тапи от кабината. Кръвта се лееше на поразия. Отдельонният започна да плюе зъби. Единият вдигна главата му, та да не гълта кръв. Тя течеше гъста и тъмна; в предната част на устата му не беше останал нито един зъб.

Другият, негър, хванал пистолета си с две ръце, го държеше насочен срещу мен. С пръст върху спусъка, той трепереше цял. Не можех да разбера предпазителят вдигнат ли е, или не. Но тоя ме гледаше с безумен поглед.

„Какво направи бе, човек! Армията, ще ти, види сметката, да знаеш!“

Аз се мъча да му въздействувам с поглед. Какво друго мога да сторя? Ще вземе да ме гръмне като едно нищо.

„Я остави тоя пистолет, момче. Аз тебе няма да те убия.“

Отвътре ме побиват студени тръпки. Черният отпуска надолу пистолета, обаче все още го държи в ръка. Отдельонният се понадига. Той все още не осмисля какво се е случило.

Уайс се беше наклонил напред и ме гледаше с широко отворени очи. Устата му беше увиснала, но лиги още не му бяха потекли.

— И така, сър, след това ме поставиха под казармен арест, а три дни по-късно ме изправиха пред дисциплинарния съд. Получих „строго порицание“ — това е вписано в досието ми, — след което ме експедираха за подготовка в пехотната школа във Форт Бенинг. Това, сър, не обещаваше кой знае каква военна кариера.

Та генерал Колумбато беше съден от военен съд и понижен в чин прост войник само пет дни след постъпването му в армията. Всичко това беше една смехория. Останалите дни, които прекарах в Къмбърланд, все бях под казармен арест; значи, никакъв наряд, никакво мръзнене на студа. Отнеха ми предварително половината от заплатата за първите шест месеца. Много важно, по двайсет и седем долара на месец. След като произнесоха присъдата, капитанът, който председателствуваше съда, видя, че не изпитвам никакви угризения. Аз дори едва се сдържах да не прихна да се смея. Той се наведе към мен.

„Редник, заповядвам ви да посетите в болницата ефрейтор Лумбовски!“

„Невъзможно, сър.“

Той стана и се наведе още повече към мен; от очите му струеше началнически авторитет.

„Как така, редник? Та това е заповед!“

„Под казармен арест съм, сър.“

Гледам го най-невинно, а той кипи. Сигурно втори път ще ме изправят пред военен съд, този път за обида на офицер. Излиза, че се издигам.

Без да сваля очи от мен, капитанът издърпва едно от чекмеджетата на бюрото. Написва нещо на едно листче и ми го подава. Аз вземам листчето, без да погледна какво е написано.

„С това лесно ще стигнете до болницата, редник.“

„Благодаря, сър.“

Ще рискувам. Отдавам много стегнато чест, той ми отвръща. Обръщам се кръгом и излизам. Минавам през стаята на дежурния, спускам се по стълбите, прекосявам ротната площадка и влизам в нашето помещение. Тръшвам се на леглото така, както останалите кретени правят това. Вземам от съседното легло книжка с комикси, „Капитан Чудо“. След пет дни и около сто такива книжки получих заповедта си за Форт Бенинг. Така и не отидох да видя ефрейтор Лумбовски.

Аз свърших, а Уайс чака да чуе още нещо. Няколко минути и двамата мълчим.

„Това ли е всичко, сержант?“

„Да, сър.“

„И как мислиш, би ли извършил такова нещо втори път?“

„Не, сър. Аз си извадих необходимата поука.“

„Случвало ли ти се е да удариш някога нашия пациент, да извършиш никакво насилие над него?“

Значи това било, ето го коронния му ход!

„Не, сър. Ние бяхме големи приятели.“

Той обръща молива още няколко пъти.

„А имаш ли представа, Алфонсо, защо си станал жертва на такива жестоки, зверски инстинкти? Да не би баща ти да те е бил прекалено много? Не изпитваш ли някъде дълбоко в себе си чувството, че са се отнесли несправедливо с теб?“

Ах, кучият му син! Изпързаля ме с тия благи уста, с усмивките и очилата. Разбрал е. Аз също започвам да разбирам. У мен има нещо налудничаво, както у Попай^[2].

Аз съм такъв, какъвто съм,

такъв съм си аз.

Аз съм морякът Попай.

Ру-ту-ту! Ру-ту-ту!

Лапам спанак до безкрай

и се бия докрай.

Аз съм морякът Попай

Ру-ту-ту! Ру-ту-ту!

Алабалистика!!!