Уилям Уортън
Пилето (1)

— Хей, Пиле, виж ме! Това съм аз. Ал, цял-целеничък. Уф, стига де!

Облягам се и проточвам шия към коридора. Тоя съмнителен тип с бялата манта, хем пазач, хем санитар, все още стои на другия край.

Взирам се през вратата на клетката. Пилето клечи насред помещението и дори не ме поглежда. Клечи тъй, както имаше навика да клечи в гълъбарника, когато пришиваше перата на оня смахнат пернат костюм. Леле, ако майорът психиатър разбере за тоя негов костюм, като нищо ще му тури пранги.

Понякога ми изкарваше ума. Кача се аз в гълъбарника и си мисля, че вътре има само гълъби, а то: Пилето се сгушил в тъмното на другия край и пришива пера върху наполеонките си. Какви ли налудничави неща не му хрумваха на това Пиле.

Ето и сега, клечи насред тая бяла стая и никакво внимание не ми обръща. Крадешком хвърлям още един поглед към коридора.

— Хайде, Пиле, стига с тия номера! Много добре знаеш, че не си никакво пиле. Параграф осми^[1] вече не ти е нужен. Войната, слава богу, свърши! Хитлер, Мусолини, Тоджо, цялата тая сган… капут!

Все едно, че не му говоря. Може пък наистина да е откачен. Чудя се дали психиатърът знае, че му викахме Пиле. Майката на Пилето едва ли е казала; а може и самата тя да не знае.

Пилето се обръща гърбом към мен. Както си клечи, и се завърта. Върти се, прилепил ръце към тялото. После се втренчва в небето — на другия край на стаята има високо прозорче.

Докторът ми каза, че очаквали от мен да разправя как сме живели с Пилето, какво сме вършили. Мене ме домъкнаха тук от дивизионната болница на Трийсет и първа пехотна. Главата ми е омотана в превръзки. Чака ме нова операция. Като ям или говоря, ме боли, а ето че плещя като шантав от девет сутринта. Не знам вече какво да кажа.

— Хей, Пиле! Помниш ли, като си направихме гълъбарник на онова дърво в гората?

Може, като му говоря за това, да се опомни. Старата — неговата — ни накара да разтурим първия гълъбарник, дето го бяхме направили в техния двор. Къщата на Пилето е част от имението Косгроув; някога в нея са живели пазачите. А големият дом на това имение и хамбарът са изгорели преди години. Къщата на Пилето е току до игрището за бейзбол. То е на мястото на някогашното пасище на Косгроув. Друго открито място в нашия квартал не е останало.

— Хей, Пиле! Какво направи старата с всички тия бейзболни топки?

Майката на Пилето прибираше всяка топка, която прехвърляше оградата и падаше в двора им. Играчите не се и опитваха да си искат топките. Безнадеждна работа. Падне ли топка в двора на Пилето, край, сбогом, топко. Пускаш в играта нова — и толкоз. Скъпичко излизаше на ония, които имаха силен удар.

Какво ли е направила старата с тия пусти топки? Ние с Пилето сме обръщали всичко наопаки да ги търсим. Може да ги е заривала някъде или пък да ги е продавала; голям черноборсов пазар на употребявани топки.

— Хей, Пиле! Помниш ли ония копелдаци от Грийнуд? Така и не можаха да открият гълъбарника ни на дървото. Ама и в нашия край ги имаше едни — здраве му кажи.

Ония от Грийнуд свиваха всичко, до което можеха да се докопат. Крадяха велосипеди, гълъби, всичко, което не е под ключ. Ама и нашият гълъбарник си го биваше, никой не можеше да се досети къде е. Имахме въжена стълба, която криехме в една дупка под храстите. Беше с кука на единия край и поискахме ли да се покатерим горе, мятахме куката на някой клон.

— Пиле, помниш ли въжената стълба, по която се катерехме? Много сме били щури, ей!

Все говоря и наблюдавам Пилето, мъча се да разбера дали ме слуша. Той не сваля поглед от високото прозорче на отвъдната стена. Става ми жал за него, като го гледам как клечи насред стаята с тази тъничка, бяла болнична пижама. Той клечи на цяло ходило, със събрани колене и изпъната напред шия, с прибрани до тялото ръце и подвити назад пръсти. Както е клекнал, ще речеш, ей сега ще скочи, ще размаха ръце и ще излети през прозореца, в който се е вторачил.

Страшен беше тоя гълъбарник, дето си го бяхме направили в гората. Вярно, беше по-малък от първия, онзи в двора на Пилето. В първия имахме много гълъби. Десет чифта и отделно два мъжки. И все отбрани, няма боклук, няма фурда, само породисти. Щом ще харчиш пари за храна, казвам аз, по-добре вземи хубави птици. А Пилето току донесе някоя никаква — само защото му харесвала. Колко пъти сме се карали за това.

Имахме три чифта сиваци, четири чифта синкави, един чифт червеникави и два чифта чисто бели. И никакви изгъзици — от ония, дето се премятат, или пък с опашки като ветрило; такива работи нямаше.

Сега аз мисля. Аз зная.

Зная. Мисля. Нищо.

Когато ги продадохме, майката на Пилето ни накара да очегъртаме курешките от предната веранда, където гълъбите спяха. И пребоядиса цялата веранда с парите, които взехме от продажбата.

Майката на Пилето е голяма кучка.

Тъй или инак, нямахме пари да купим гълъби за новия гълъбарник в гората. На Пилето изобщо му забраниха да се занимава с гълъби.

С първите два се сдобихме на Шейсет и трета улица, под железопътния надлез. Там се трупат много гълъби, питомни и почти все породисти. Ходехме да ги гледаме след училище. Вземахме безплатния автобус от гарата до Сиърс. Тогава бяхме тринайсет-четиринайсет годишни.

Гледахме как гълъбите пристъпват наперено, как кълват, как се чифтосват — нещо, което те вършат по цял ден, без да обръщат внимание на каквото и да било. Само като минеше влак, вдигаха се на облаци, сякаш влакът не минава всеки пет минути от петдесет години насам. Пилето ми обясняваше как обикновено се връщали на същото място и продължавали да вършат същото, с което се били заели преди това. Ние ги наблюдавахме и се мъчехме да разберем кои са главатарите на тоя рояк и къде точно са гнездата горе по гредите на надлеза. Мъчехме се и да различим двойките. Гълъбите са като хората, чифтосват се почти през цялата година и рядко някои двойки се разделят.

Обикновено мъкнехме цяла торба храна. За около две минути Пилето може да накара почти всеки гълъб да кацне в ръката му. Той ме караше да му посоча някой гълъб, после съсредоточаваше вниманието си върху него и започваше да му гука. И което е истина, гълъбът ще се завърти около Пилето и ще скочи право в ръката му. Веднъж ми разправяше, че просто ги викал. Хайде де, как може да повикаш точно определен гълъб от цял рояк? Пилето е страшен лъжец.

— Хей, Пиле, виж ме! Хайде стига! Говори ти Ал. Зарежи тия номера!

 

 

Все едно, че не му говоря. Та Пилето се сроди с един чифт сиваци. Красиви птици, само дето нямаха пръстени. Какво прави, какво струва, те взеха да кацат на главата и на раменете му, оставяха се да ги хваща в шепата си. Разтегляше ту едното, ту другото крило и разрошваше перата им. А гълъбите се държаха така, сякаш това е най-естественото нещо на света. Изглежда, им харесваше.

После Пилето ги оставяше, хвърляше ги сред другите гълъби, но те тозчас се връщаха при него. А гълъбите, както е известно, никога не се делят от рояка. Един ден ние с Пилето, вместо да вземем автобуса, тръгнахме пеша към къщи, а въпросните два все по него, та чак до нашия гълъбарник на дървото. Натрапиха му се на Пилето тия шантави птици.

Не бива да слушаш.

За да чуеш нещо, не бива да слушаш.

За да видиш нещо, не бива да гледаш.

За да схванеш нещо, не бива да мислиш.

За да кажеш нещо, не бива да слушаш.

Наложи се да ги затворим в гълъбарника, за да не влязат с Пилето в къщата. Паднеха ли на майка му, сигурно щеше да ги отрови.

— Хей, Пиле! Помниш ли сиваците, дето ти се натресоха? Господи, какво невероятно нещо!

 

 

Той пак не ми обръща никакво внимание. Ако е откачен, нека си е откачен, но как може да нехае за мен!

 

 

— Пиле, чуваш ли ме? Ако ме чуваш и не отговаряш нищо, значи, наистина си откачен, значи, си едно побъркано лайно.

Господи, само си губя времето. Държи се, сякаш е глух. Докторът каза, че чувал, да, чувал всяка моя дума. Много му разбира тиквата, тия негодници не всичко знаят. Може пък Пилето да е просто много уплашен и да не иска да слуша. Дявол го взел, какво ли се е случило с него?

Когато държахме първите гълъби, много обичахме да вземем един-два и да ги разхождаме с велосипедите си. Бяхме направили специална клетка за тая цел. Гълъбите вече си знаеха гълъбарника. Пилето беше опънал една жица през отвора му, закачена за един стар будилник, тъй че винаги разбирахме кога точно се прибират. Излизахме до Спрингфийлд или другаде и ги пускахме да летят със съобщение до самите нас.

 

 

Веднъж отидохме с нашите на брега на океана и аз взех с мен два гълъба. Нагазих там в прибоя и ги пусках. За по-малко от два часа бяха долетели до гълъбарника. Това са повече от деветдесет мили. В съобщението бях отбелязал часа и обяснявах на Пилето, че съм пуснал птиците да летят над Атлантическия океан.

Пилето седеше с часове в гълъбарника, за да наблюдава гълъбите. Боже, и аз обичам гълъби, но може ли да седиш по цял ден в мрачния гълъбарник? Да кажа и за пернатия костюм, който той носеше. Започна да го тъкми, когато още държахме гълъбите в задния им двор. Първо намери едни стари наполеонки и ги боядиса тъмносини. По-точно не наполеонки, а цяло бельо — фланела и дълги гащи в едно. После взе да събира, отдето му падне, гълъбови пера и да ги скътва в картонена кутия. След това дойде ред на клечането, за което споменах — клечи в дъното на гълъбарника и пришива пера върху бельото. Подхвана от врата и вървеше околовръст надолу, като перата се застъпваха така, както е при птиците.

Когато го завърши и го облече, приличаше на някакъв рошав гигантски гълъб. И вече не влизаше в гълъбарника без тоя костюм. А майка му съвсем се вбесяваше от това.

Като направихме гълъбарника в гората, Пилето още повече се смахна. Започна да носи ръкавици, покрити с пера, а върху обувките си надяваше оранжеви три четвърти чорапи. И като капак на всичко си направи качулка, също обшита с пера, и жълт клюн от картон. Клекнал в гълъбарника, понякога приличаше в полумрака на истински гълъб, само че по-голям, колкото едро куче. Ако някой вдигнеше случайно глава към дървото и го видеше в какъв вид се разхожда горе, сигурно щеше да полудее.

— Това, точно това ти е нужно тук, Пиле, старият пернат костюм. Тогава дебелогъзият ти доктор съвсем ще се побърка.

 

 

Пилето нямаше никакъв усет за породисти птици. Един бог знае по какво преценяваше и избираше гълъбите. Да вземем например третия гълъб, който донесе за гълъбарника в гората; по-грозна твар надали можете да си представите. Толкова пършива, че да се погнусиш. А Пилето казва: не, красив е.

Около месец след като се сдобихме с първия чифт, Пилето се връща в един дъждовен ден и мъкне тоя женски гълъб — видял го да се бие на бунището с един плъх и го прибрал. Кой ще ти повярва такова нещо? Лъжите на Пилето са толкова тлъсти, че никой не му се хваща. От друга страна, той винаги вярва на хорските приказки. Готов е да приеме за истина всякаква лъжа.

Земята се върти и ние сме впримчени. Тежестта приижда и ние се бъхтим в клетката от тонове, които ни притискат с различна сила.

Тази пършива гълъбица беше съвсем черна, ама не лъскаво черна, а като опушена. Да не бяха човката и походката й, човек би могъл да се закълне, че е гарга. И толкова беше малка, че аз я мислех за гардже дори след като знаех, че е гълъб. И не исках да я приберем в гълъбарника. Една женска: в повече е лоша работа, ама Пилето настоява, та настоява. И все ми навира в носа колко красива била тая гълъбица и колко хубаво летяла.

Първото, което направи тя, беше да откъсне сивака от женската му. Той така и не разбра какво го е сполетяло. Скъсваше се да се перчи, да я гони, да й се качва; престана дори да яде. А горката негова женска се сви в гнездото си и толкоз.

На мен ми писна; да я изхвърлим, викам, тая пущина. То не е гълъбица, а вещица. Пилето се съгласи, ама не му беше приятно. Изхвърлихме я ние на другия ден. И аз си представях, че ще се зарее нанякъде и повече няма да я видим.

Когато следобед отидох при гълъбарника, Пилето вече беше там. Вещицата също! С един едър червеняк. Те се перчеха из гълъбарника и червенякът й го навираше, а сивакът се мъчеше да стори същото, обаче нула. Наблюдавахме ги цял следобед. Най-накрая сивакът се прибра при своята си женска. Добре, викам, нека вещицата остане, щом вече си има мъжкар. Трябва да беше живяла в гълъбарника не повече от два дни.

Никой не знае повече от това, което се допуска да знае. Всеки от нас е заграбен в гроба на земното притегляне.

Та казвам, тая вещица беше невероятна. Излита следващия път и се връща с чифт красиви гълъби от най-чиста порода. Такива птици струват цяло състояние, осем-девет долара чифта. Не в гълъбарник, ами на сцена да ги сложиш. Не можехме да си представим, откъде ги е домъкнала. Влизат в гълъбарника — мъжкият след вещицата, а след тях неговата женска. Двата нови са толкова красиви, че гълъбарникът просто светва. Но какво става: мъжкият започва да се качва на вещицата, а нейният червеняк си отива. Това никак не е естествено.

Нещата продължават по същия начин. Излита вещицата и се връща било с мъжкар, било с някой чифт. В повечето случаи това са породисти птици. Хубавите гълъби, изглежда, намираха тая вещица за сексапилна. А тя доведе ли мъжкар, оставя го да й се качва, докато не доведе нов, после не дава на предишния да я докосне. Три месеца живя в нашия гълъбарник и нито веднъж през това време нямаше признак, че ще мъти. Може би е курва, казваше Пилето, но аз съм сигурен, че беше вещица.

В самотата си стигам до познанието, края на умението; надига се въздушно течение; движение към необходимостта.

Щура работа: докато се усетим, имахме толкова гълъби, че вече не се побираха в гълъбарника. Обаче никой не знаеше, че държим гълъби, затова и никой не ни подозираше. А с нашата вещица ние бяхме най-големите спецове в маменето на чужди гълъби.

Започнахме да носим излишните с влака до Челтнам или Мидия и там ги продавахме. Толкова далеч нямаше опасност някой да си ги познае. В края на всяка седмица прибирахме по три-четири долара. По цял ден да разнасяш вестници, пак не можеш да спечелиш толкова.

Ама какви гълъби имахме в тоя гълъбарник! В сравнение с него старият ни се струваше кочина. Пилето настояваше да запазим първия чифт сиваци; разбира се, запазихме и ония два красавеца, дето вещицата ги доведе. После се сдобихме с чифт невиждани синяци. От чисти по-чисти, едри, но стройни, с дълги шии. Краката им червени като мак. Красива работа, и двата с пръстени. Не можех да им се нагледам. Аз страшно си падам по качествени гълъби. Имахме и два чифта червеняци, не по-лоши от тия; всеки би разменил три чифта породисти за чифт като тях.

Вещицата ту вън, ту вътре. Понякога изчезваше за три-четири дни. Макар да ни носеше толкова пари, случваше се да си казвам: дано се не върне вече. Тръпки ме побиваха от нея. И не ми харесваше поведението на Пилето към нея. Гадно ти ставаше да ги гледаш особено когато той носеше тоя невъзможен пернат костюм.

Оглеждам още веднъж коридора. За лудница тук е адски спокойно. Повечето стаи имат двойни врати. Външната е само с едно малко прозорче, през което може да се наблюдават лудите; вътрешната представлява в същност желязна решетка. Аз съм се настанил в пространството между двете врати.

Тая болница изглежда много по-хубава от дивизионната. Аз съм там в пластичната хирургия и всеки влиза и излиза, когато му скимне. Налага се да чакаме между една и друга операция по две-три седмици, понякога и месец. И понеже не сме болни, докато дойде ред за операция, пускат ни. Помежду операциите аз запрашвам към къщи; в снекбара ме имат за голям герой. Докторите казват, че след още една операция ще се оправя, само нямало да ми порасне брада на нараненото място. Глупости, кой ти мисли за брадата?

— Хей, Пиле! Помниш ли оная, пършивата гълъбица. Тя май ти действуваше сексуално, друже. Какво ще кажеш да ти пуснат сега една гълъбичка, а?

 

 

За миг ми се стори, че той разбира — пръстите на ръцете му се отпуснаха и свиха отново. Може наистина да разиграва театър. Но защо, дявол да го вземе? Сега параграф осми не му е нужен. Нали и без това освобождават всички.

Оная пършивата имаше навика да се пъчи напред-назад пред Пилето, да гука нежно и да потръпва гръб, както правят гълъбиците, когато искат мъжкият да им се качи. Направо флиртуваше с него, вещицата му с вещица. Когато Пилето пръснеше храна на пода, тя не се юрваше да кълве с другите; о, не, ще кацне в ръката на Пилето и ще го накара той да я храни. И правеше същите движения, които женската прави, когато мъжкият я храни. А Пилето ще сложи някое и друго зърно между устните си и тя ще го вземе оттам. Господи, понякога си мислех: Пилето наистина си вярва, че е гълъб.

Да нагласиш мачтата или да уловиш вятъра в платното, е нищо. Знание само, не умение. Птицата познава простора без знание.

Ще ми се да проверя дали Пилето ще си спомни как ходихме да търсим съкровището. Това беше след скока от газовия резервоар и след като ни накараха да разтурим гълъбарника. Вече бяхме завършили прогимназия и Пилето ходеше в едно частно католическо училище. Аз пък — в гимназията в Ъпър Мериън. То и моите родители са католици, само че италиански католици, та много-много не ходят на черква. А на старите на Пилето само литургия им дай и всякакви такива глупости.

Тъй или инак, трябваше да напиша едно съчинение за часа по литература и понеже нямам въображение, реших да изиграя един номер на Пилето и после да опиша всичко, както си е било. В час четяхме „Златният бръмбар“ на Едгар По и, изглежда, оттам ми хрумна.

— Хей, Пиле! Помниш ли като търсихме заровеното съкровище на стария Косгроув? Адска смехория.

Отивам аз у Пилето с една карта. Бях изгубил почти цяла седмица, за да я направя и да подготвя всичко останало. Бях я пожълтил на огън и обгорил краищата й. Просто шедьовър. Всичко в нея е шифровано и ще я разгадаваме в стаята на Пилето. За да можем да я разпрострем, махаме от писалището модела на птица, с който Пилето се занимаваше. Тоя ден валеше.

Пилето все правеше някакви щури модели на птици. Правеше ги от балсово дърво и хартия, както се прави самолетен модел, само че неговите бяха птици с ластици, та да може крилете да се размахват. Някои от тях бяха много сложни, крилете им се извъртаха вертикално при мах нагоре и хоризонтално при мах надолу. И вярно — някои от тях наистина летяха. Обаче работата е там, че нито една от тия „птици“ не можеше да лети толкова надалеч, колкото един редовен самолетен модел.

— Ама ти, Пиле, се хвана като шаран на тоя номер с картата.

В обяснителната част имаше какви ли не сложни указания, както си му е редът за такива карти — от това дърво до онази скала и прочие. С нейна помощ трябва да стигнем до една стена, където се предполага да намерим друго сведение. Пилето и това глътна; ама той си е такъв, всичко вярва. Взе да разправя какъв огромен птичарник щял да направи със своя дял от съкровището. Просто ми идваше да му кажа истината. Не исках да го оскърбя с тоя номер, исках само да се пошегувам и да си напиша домашното по литература.

Тръгнахме да търсим съкровището още същата вечер. Валеше адски. Аз се мъчех да убедя Пилето да отложим тая работа, но нищо не е в състояние да го спре. Така дълбоко беше повярвал, че и аз започнах да вярвам. И дори взех да се надявам, че ще открием съкровище.

Щураме се ние в мрака без фенерчета, мокри до кости. Пилето ме води към несъществуващото съкровище. Намираме наистина старата тенекиена кутия от тютюн, в която бях скътал второ съобщение. Бях я пъхнал между камъните в развалините на някогашната къща — там, дето е била камината. Пилето пъха в джоба си кутията и хукваме с все сили към тях. Промъкваме се през избата, за да не ни види някой. Пилето е малко дребничък, обаче търчи като вятър.

Вмъкваме се пак в неговата стая и разгъваме новата карта. Използувал съм същия шифър и съм прогорил част от обясненията, но съм оставил достатъчно, за да се разбере, че именно това е необходимата карта. Съкровището е отбелязано на нея с кръстче. Пилето настоява да продължим търсенето още сега. Аз го увещавам да отложим за другата вечер — нали трябва да набавим необходимите инструменти и други неща. И си викам: що ми трябваше да започвам тая щурава работа. Дори съжалих, че нямам някакво съкровище да го заровя някъде, та Пилето да го открие, съкровището уж е зарито в североизточния ъгъл на някогашния хамбар, който е в развалини. Това е указано по сложен начин — нали при такива карти винаги е така, — тъй че трябва да си поблъскаме главите. Помагам на Пилето да преодолее най-трудното, но по-голямата част той сам разгадава. Заслужава си той едно съкровище като нищо.

Разбираме се да се срещнем на другия ден след вечеря, като се мръкне. За мен нищо не е да се измъкна от къщи, но Пилето скроява за себе си страшно изискан план — ще сложи чучело в леглото си и ще заключи вратата отвътре. Много по-просто е да каже, че идва у нас, но той изцяло се е потопил в тая авантюра. Том Сойер от Ъпър Мериън.

Имаме лопата, той е взел компас и канап, а аз нося стария револвер, за всеки случай. Разбира се, пак заваля. Цял ден нито капка, а сега порой. Нощта е непрогледна. Прекосяваме игрището, спускаме се по хълма зад флагщока и продължаваме по пътеката към хамбара. Късна есен е, тъй че няма много трева и гъстаци. През лятото трудно можеш да се провреш по тоя път. Дори няма да забележиш развалините.

Когато правих картата, не идвах да огледам мястото. Само маркирах: „североизточен ъгъл на хамбара“. Оказа се — с компаса, — че североизточен ъгъл наистина има. Оказа се още, колкото и необяснимо да е, че точно на мястото, отбелязано с кръстче в картата, има лека вдлъбнатина. И ето че самият аз се готвя да изровя злато. Дали пък не получавам съобщения от другия свят? Може би старият Косгроув се е свързал по някакъв начин с мен. Всички разправят, че бил заровил парите си. От дълги години иманярите копаят наоколо с надежда да намерят нещо.

Залавяме се и ние да копаем, като се сменяме на всеки пет минути. Напушва ме такъв смях, че или ще ми се пукне пикочният мехур, или ще се посера. Пилето е сериозен като сфинкс и току гледа часовника ми да не би да копая повече от определеното време. По едно време той удари на нещо. „Това е!“ — извика. Аз станах жълт-зелен. Ами ако наистина има съкровище? Ще рече, има и духове. Пилето копае като луд и се показва крайчеца на нещо метално. Идва моят ред и аз го доизкопавам. Тенекиена кутия от автомобилно масло. Започвам да се смея. Викам си: сега е моментът да му кажа. Оплескан съм с кал до задника. Мястото е глинесто и хлъзгаво. Не е шега работа да копаеш в мрака и да не виждаш на две педи от носа си.

„Слушай, Пиле — викам му, — няма никакво съкровище, всичко това го съчиних аз.“

Той взема лопатата и пак започва да копае.

„Чуваш ли бе, човек, безсмислено е да копаеш, тук няма никакво съкровище. Аз натъкмих картата и всичко останало. Направих го за училище.“

Пилето продължава да копае.

„Хайде, Пиле, дай да вървим вкъщи и да се изсушим.“

Пилето престава да копае и ме изглежда продължително. После казва уверено, че съкровището е тук и не бива да се отказваме.

Нямало как да не бъде тук, а аз само съм си бил въобразявал, че съм направил картата. Това вече беше прекалено. Казвам му, че е луд и че аз си тръгвам. Той пак копае. Аз се въртя наоколо още пет минути и си обирам крушите. Той продължава да копае като смахнат и нищо не продумва.

Не го видях две-три, седмици след това. Реших да не пиша домашно за търсенето на съкровището. Един ден отивам до мястото, дето бяхме копали, и какво да видя — яма, дълбока най-малко шест фута, като гроб. Един дявол знае как се е измъкнал от тая яма, след като я е изкопал.

Когато най-после се видяхме, отначало не продумахме дума за съкровището. Подир няколко дни Пилето каза, че според него някой се е добрал до имането преди нас; затова в земята там имало хлътнатина. Той все още не искаше да повярва, че всичко това е моя измишльотина, дори след като му обясних подробно как съм го направил. Само запремигва насреща ми като смахнат.

Искам да помисля за осъществяването на онова, което зная и не мога да задържа в себе си. Нещо ме притегля надолу. Земята в мен е силна. Носеният от вятъра прах е в костите ми.

Гълъбите така добре се харчеха, че решихме да не разчитаме само на вещицата, ами и ние да приберем някоя и друга птица. Ето защо в оная вечер се качихме на газовия резервоар. Това е едно голямо хранилище на Маршъл Роуд и Лонг Лейн. Там спят и мътят няколко различни ята гълъби.

— Помниш ли, Пиле, като се качихме на резервоара. Адски щура работа. Нея вечер почти се убедих, че може и да си птица.

По дяволите! Никакво внимание не ми обръща.

— Слушай, пилешка главо! Писна ми да говоря на тила ти. Не може да си чак толкова луд. Ако дойда да ти ударя два тупаника, сигурно ще започнеш да чуваш по-добре.

Какви ги говоря. Ако някой ме чуе, ще ме турят и мен зад решетката. Във всеки случай Пилето не се плаши, от неща, от които другите хора се плашат. И няма начин да го накараш да направи нещо, ако той не иска. Нищо не помага тогава. Не ще ли да направи нещо, той като че ли става безчувствен. За да се разбере какво имам пред вид, ще разкажа как се запознахме с Пилето, то е показателно.

Марио, братчето ми, идва един ден и ми се оплаква, че оная скица от Косгроув му взела ножа. Питам го откъде се е снабдил с тоя нож; той казва, че го намерил. Досещам се аз, че го е откраднал отнякъде, ама нали все гледам да се сбия с някого. Аз съм си як по рождение, а и вече бях започнал да вдигам тежести; имах си дори собствено гимнастическо салонче в избата. В ръцете си все стисках пружини, та да ми заякне хватката; и редовно четях „Здраве и сила“. С всички тия неща започнах да се занимавам още когато бях около единайсетгодишен — може би защото старият много често ме пердашеше. Тъй или инак, бях много силен и все исках да изпробвам юмруците си.

Та тъкмо когато бях откачен на тая тема, Марио ми се оплака, че Пилето му свил ножа. Тогава бях на тринайсет. Пилето да е бил не повече от дванайсет. Но си въобразявах, че сме големи, а не такива мочковци.

Излизам аз и прекосявам игрището. Дуя се с новото си кафяво кожено яке, а Марио тепа след мен. Показва ми къщата. Навеждам се над портата и гледам: Пилето седи на стъпалата пред задната веранда и почиства ножа. Викам го да дойде при мен. Той се приближава с такова изражение, сякаш се радва на тая среща.

Всичко, което съдържа живот, расте нагоре, но не е свободно. Най-високите клони улавят въздуха и светлината, но само подхранват безкрайната тирания на земята. Растежът сам по себе си е безсмислен.

Викам му да ми даде ножа. Той казва, че бил негов; купил го от някакво момче на име Зигенфъс. Ако искаш, казва, питай самия Зигенфъс. Настоявам да ми даде ножа. Той ми го подава. Разговаряме през дървената порта. Къщата им е оградена със зид, от другата страна на който е бейзболното игрище.

Веднага разбирам, че това е много хубав нож. Сгъваем, отваря се автоматично. Опитвам го да видя как действува. Нещо заяжда, пружината, изглежда, е развалена. Пилето посяга към ножа да ми покаже как действува. Аз бързо го отдръпвам и му казвам да не пипа с мръсните си ръце моя нож. Той ме гледа с мигащите си очи, като че съм луд. Обръщам се и си тръгвам заедно с Марио. Пилето отваря портата и се понася след нас. Ние не му обръщаме внимание. Той ни изпреварва, започва да ходи заднешком и си иска ножа. Аз го размахвам в ръка. „Тоя нож ли? — викам му. — Хайде, вземи го де.“ Той посяга към ножа. Аз го държа в лявата си ръка, за да мога да му стоваря един с дясната. Но не успявам да го улуча и той се докопва до ножа. Аз го грабвам от ръката му и го държа високо. Той пак посяга към него. Замахвам и отново не успявам да го ударя. Мутрата му уж е пред мен, но докато юмрукът ми я достигне, тя просто изчезва. Мога да се закълна, че той се отдръпва едва след като съм замахнал. Слагам ножа в джоба си, за да са свободни и двете ми ръце. Мисля си, ще го направя на кайма тоя глупак. Той непрекъснато посяга към джоба ми, просто ми се навира в ръцете. А аз, колкото пъти замахна, все не мога да го цапардосам. Опитвам се да го хвана с едната ръка и да го фрасна с другата. Нищо. Все едно, че аз върша всичко със забавени движения, а той действува с пълна скорост. И да речеш, че ми прави някакви финтове, не. Само се отдръпва, както човек се отдръпва, когато насреща му иде кола, и юмрукът ми попада в празно пространство.

Решавам да го сграбча. Щом е така, ще го сваля на земята, ще го затисна, та да не може да мърда, и тогава ще го направя на пихтия. Марио само гледа и нищо не казва. Когато Пилето отново посяга към джоба ми, аз се хвърлям напред и му правя ключ на главата. Навеждам се, за да го хвърля през крака си, и… него го няма. Така се чувствува човек, когато е уловил змия и тя се изплъзне от ръката му. Беше се изсулил някак.

Какво ли не опитах, какви ли хватки не му прилагах. Напразно.

По-късно, когато Пилето влезе в гимназията в Ъпър Мериън, го навивах да участвува в състезанията по борба, но той не щеше и да чуе. Само веднъж се съгласи, по време на училищното първенство, когато нямаше кой да се бори срещу Фогел. Фогел, сто трийсет и пет паунда, беше шампионът на областта. Пилето каза, че ще участвува, за да запълни празнината.

Цялото училище излезе да гледа мача. В Ъпър Мериън тия състезания са голяма работа. В началото на първия рунд Фогел на два пъти се опита да го свали, но безуспешно, после се хвърли да го улови ниско. Но Пилето се отмести и се метна върху Фогел, за да го свали на тепиха. Пилето я имаше, я нямаше сто двайсет и пет паунда с мокър балтон. Фогел побесня. Опита се да го превърти. Пилето се изплъзна и остави Фогел да се валя по гръб. Сега Пилето трябваше само да се стовари върху него, да го притисне и ето ти туш или почти туш. Пилето се изправя и се хили на Фогел. Фогел едва успява да се вдигне. Две точки за Пилето и една за Фогел.

Същото се повтаря още веднъж и Пилето получава още две точки. В края на рунда Фогел отново се измъква. Резултат: четири точки за Пилето и две за Фогел. Публиката започва да се кикоти. Всички крещят за Пилето. Той пристъпва от крак на крак и гледа опулено, а костюмът му за борба виси на него като на закачалка.

Вторият рунд започва от положението, в което е завършил първият — Фогел е отгоре. Той просто е възседнал Пилето. Пилето дори не се оглежда, само се усмихва под мустак. Рекох си: тоя път ще бъде туширан. Фогел е яко немско копеле; а лицето му — кръв червено, толкова беше побеснял.

Съдията удря с ръка о тепиха и извиква: „Борба!“ Фогел тегли ръката на Пилето, за да го смъкне на тепиха, но той — и аз не зная какво точно направи — някак се превъртя напред и след миг стоеше прав, а Фогел остана да лежи на тепиха. Боже, публиката подлудя. Фогел лази на четири крака като мечок, а Пилето стои и го гледа отвисоко.

Фогел се хвърля напред към Пилето, заема уж положение за борба, после се мята да го хване за крака. Пилето се завърта като пумпал и след секунда седи върху главата на Фогел. Това вече надминава всичко. Аз толкова пощръклях от радост, че без да искам, забих коляно в гърба на момчето, което седеше пред мен. А то да има подострен молив в задния си джоб. Върхът на молива се наби в коляното ми и остана да стърчи там. Още имам белег — спомен от деня, в който Пилето победи областния шампион от категория сто трийсет и пет паунда. Би го с дванайсет на шест точки, без дори да пролее капчица пот. А Фогел целия сезон се мъчи да навакса загубеното. Но не му достигнаха две точки, за да стане шампион на щата; биха го на финала в Харнсбърг.

Като го анализираш, всяко важно нещо става незначително — както животът изглежда нищо пред смъртта. Умението се унищожава, не, стерилизира се от мисленето; дестилира се в познание. Да мислиш, то е да превърнеш умението в познание.

Най-накрая толкова се уморявам от тия опити да докопам Пилето, че спирам и само го гледам. А той ми се усмихва. Значи, продължава да ми играе номера. Разбира се, ножа си той иска, но не го е яд на мен. Аз го отварям бавно, за да го сплаша. Прикляквам, като че се готвя да го убия. Той само стои и ме наблюдава. Започвам да си мисля, че дори наистина да искам, никога не мога да го достигна с ножа. Да го метна по него, той ще скочи и ще го улови във въздуха. И започвам да си давам сметка колко смешно е цялото положение. Марио все още е при нас и гледа. Хвърлям ножа в краката на Пилето. Той го вдига. Почиства го, затваря го, пристъпва към Марио и му го подава. Ако наистина е негов, казва, нека си го вземе. Възможно е, казва, Зигенфъс да го е намерил или да го е откраднал, а пък ножът да си е на Марио. Крясвам на Марио да не се докосва до тоя нож. Поемам го от Пилето и му го подавам обратно. Чувствувам се като генерал Лий, когато е предал сабята си. И тогава Пилето ме попита дали обичам гълъби и ме покани в техния двор да видя гълъбарника, който си строеше. Марио си тръгна сам към къщи, а ние с Пилето станахме приятели.

 

 

— Пиле, знаеш ли, че ако искаше, можеше да станеш шампион на щата. Само с един пръст можеше да надвиеш всички ония скариди от категория сто двайсет и пет. Можеше да счупиш и всички рекорди в леката атлетика.

 

 

В съботни дни отивахме с него на улицата срещу газовия резервоар и гледахме гълъбите горе. Пилето имаше голям бинокъл, който беше купил от магазин за заложени вещи. Тоя бинокъл беше само за тая работа — да наблюдаваш гълъби. Наблюдавахме ги по цял ден, като се редувахме с бинокъла и лапахме огромни сандвичи, които купувахме от Лонг Лейн.

Пилето рисуваше гълъбите. Той все рисуваше гълъби и всякакви други птици, както другите момчета рисуват състезателни автомобили, мотоциклети или момичета. Изписваше с подробности перата или краката, изобщо рисунките му на птици приличаха на технически чертежи със стрелките му там, с поглед отгоре, поглед отстрани и прочие. А речеше ли да нарисува гълъба като гълъб, и това можеше. Каквото и да говорим, Пилето е и художник.

Един ден ни издебват няколко фантета. Били се получили оплаквания, че сме надничали с бинокъла в хорските къщи. За щастие Пилето имаше цял куп от тия рисунки на гълъби и казахме, че готвим доклад за училище. Това е нещо, което дори един полицай може да разбере. Иначе ще му е много трудно да обясни на някоя дама защо предпочитаме да наблюдаваме гълъбите, вместо да гледаме с бинокъла през прозореца как тая дама пишка.

Между ятата на газовия резервоар имаше и хубави екземпляри и ни се щеше да се сдобием с няколко от тях. Пилето сигурно би могъл да ги склони да влязат в джоба му, но и на двама ни беше влязла мухата да се качим на резервоара. Това трябваше да стане нощем, когато гълъбите спят. Резервоарът беше ограден, а имаше и нощен пазач, но ние бяхме разузнали откъде можем да се промъкнем.

Трудно ми е да върша това: трябва да убивам всяка птица, да я оскубвам, да я изкормям заради една само хапка. Трябва. Гладен съм, гладен съм за знание. Главата ми се върти. Човек е готов на всичко заради знанието.

Използувахме нашата въжена стълба с куката, за да придърпаме долната секция на стълбичката на резервоара, която е откъм задната му страна. Пръв се закатерих аз. Носехме торби от зебло, в които да слагаме гълъбите. Имахме фенерчета, та да можем да виждаме птиците и да избираме онези, които ни харесат.

Добрахме се благополучно, догоре. Оттам се откриваше приказна гледка; виждаха се театър „Тауър“ и светлините по пътя към Филаделфия. Седнахме и си обещахме да дойдем някой път още веднъж, за да гледаме звездите. Такова нещо досега не беше ни идвало наум.

Леле, какво шубе ме раздруса! Трябваше да се надвесим над края на резервоара и да бъркаме във вдлъбнатината, където спяха гълъбите. Пилето ме хвана за краката и пръв опитах аз, но нищо не излезе. Покривът на резервоара е скосен към края и толкова трябва да се надвесиш, че раменете ти да излязат извън ръба. Ето това не можах да направя. Колкото и за силен да се мислиш, има неща, които просто не можеш да направиш.

А за Пилето това нищо не беше. Пресяга се той и ми подава птиците. Ако не струват, връщам му ги, а хубавите пъхам в торбата. Така обиколихме целия резервоар, като спирахме и проверявахме, щом усетехме, че има гълъби. По този начин при първия тур се сдобихме с десетина прилични птици.

В по-долната вдлъбнатина, казва Пилето, могат да се намерят още. И се завлачва по корем, докато увисва надолу, кажи-речи, до кръста. Аз оставям торбата с гълъбите и сядам върху краката му, за да не се изхлузи.

Иде ми да зарежа тая работа. Умирам от страх, както само съм седнал на краката му толкова близо до края. А той вече толкова е увиснал надолу, че не може да ми подава гълъбите. Затова взема другата торба, та да си ги слага направо. Мисля си, щом Пилето ги избира, кой знае какви чудовища ще отнесем, но нищо, после винаги можем да ги пуснем.

Точно в тоя миг чух някакъв шум, в тъмнината зад мен изпърхаха гълъби. Обръщам се и виждам два да се измъкват от торбата. Без да съобразя, пресягам се назад да затворя торбата. И пред погледа ми се размахват краката на Пилето и изчезват отвъд края на резервоара!

Всички гълъби се размърдват и политат нагоре в мрака. Посрал съм се от страх. Седя и не смея да се мръдна. Имам чувството, че целият резервоар се люлее. Нищо подобно. Примъквам се по корем до края. Пилето се е хванал за вдлъбнатината. Торбата все още виси на ръката му. Той вдига глава и ми пуска една широка усмивка. Протяга едната си ръка.

„Подай ми ръка, Ал.“

Пресягам се, но не съм в състояние да се наведа толкова, че да го хвана. Затварям очи, но ми се завива свят и ми се струва, че политам надолу. Той отдръпва протегнатата си ръка и се хваща с нея за вдлъбнатината, за да освободи другата. Опитва се да се изхвърли и да се залови с крак за ръба, но не успява. Аз се разтрепервам.

„Ще отида да доведа някого, Пиле.“

„Няма да издържа толкова дълго. Но нищо, ще се справя сам.“

Притегля крака нагоре и се опитва да достигне ръба с едната си ръка. Аз искам да му помогна, но съм напълно парализиран. Не смея да се доближа до края. А Пилето виси там, издупил се в мрака. Лягам пак по корем и се мъча да изпълзя колкото е възможно по-напред. Протягам ръка така, че да може да я достигне, ако се пусне с едната. Пилето казва: „Като река три, ще се пусна и ще се хвана за ръката ти.“

Той брои, пуска се и аз го хващам. Ега ти крика. Река ли да го изтегля, ще полетя надолу. Просто балансираме на ръба; но при всяко негово помръдване аз се изхлузвам надолу. И ето че намокрих гащите. Господи, какъв страх! А Пилето се обръща и гледа надолу.

„Ще опитам върху купа въглища.“

Не разбирам какво иска да каже; или може би не искам да разбера.

Със свободната си ръка Пилето намества торбата пред себе си, после се пуска от мен. За секунда увисва и се обръща с гръб към резервоара, после се отблъсква и полита във въздуха. Проследявам целия му полет. Изопнал тялото си, той рита с крака, сякаш плува. Ръцете му са широко разперени, а между тях е опъната торбата.

Първият ми полет. Да летиш, значи да живееш. Нищо не те подпира отдолу. Живееш във всеобемния въздух; около теб само въздух, никаква опира не нарушава пространството. Заслужава си да жертвуваш всичко, за да останеш сам във въздуха, жив.

Пилето наистина се е устремил към купа въглища и точно преди да се приземи, се свива на кълбо, обръща се и пада по гръб. И не става. Едва го забелязвам — някакво бяло петънце върху черните въглища. То е толкова далеч.

Бях сигурен, че не се е пребил. Което е глупаво, понеже резервоарът трябва да е висок повече от сто фута. Дори не забравих да взема торбата с гълъбите. Спуснах се по стълбичката на резервоара, без много да се размислям, само все още уплашен. И хукнах към въглищата. Нощният пазач трябва да беше заспал.

Пилето беше седнал. На фона на въглищата изглеждаше блед като мъртвец. От носа му капеше кръв и се стичаше в ъглите на устата му. Седнах до него. Седим тъй двамата и аз не зная какво да сторя. Не мога да повярвам, че всичко това наистина се е случило. Отдолу резервоарът изглежда дори по-висок, отколкото отгоре.

Пилето се опитва два-три пъти да заговори, но не му достига въздух. Когато най-сетне проговаря, гласът му някак чегърта.

„Успях. Летях. Каква красота.“

Той не падна от резервоара, сто на сто съм сигурен. Ако беше паднал, щеше да стане на кайма.

„Да, летя и още как. Искаш ли да повикам някого?“

„Няма нужда, много съм добре.“

Пилето се опитва да стане. Лицето му пребледнява още повече; започва да повръща кръв. После се отпуска пак на въглищата и изпада в безсъзнание.

Сега вече умирам от страх. Хуквам към бараката на нощния пазач. Той не ми вярва. Налага се да го завлека насила до Пилето. Пазачът повиква линейка. Линейката идва и откарва Пилето в болницата.

Оставам сам, с торбата с гълъбите. Никой не ми обръща внимание. Санитарите дори не ми повярваха, че той е паднал от резервоара; мислеха, че ги лъжа. По пътя към къщи се отбивам до гълъбарника да оставя гълъбите. Мотая се там известно време. Смърт ми е да се прибера у дома. Случи ли се нещо такова, всичко друго отпада, колкото и да ти се е струвало важно.

Пилето се потътря към двете нули в ъгъла да кенза. В клозета няма ни дъска, ни дявол. Не става за усамотение. Господи, какво отвратително място за човек като Пилето.

Обръщам се. Оглеждам коридора от единия до другия край и в тоя миг санитарят или пазачът, или дявол го знае какъв е, ме забелязва. Сигурно е гадна работа да шляпаш нагоре-надолу по коридора и да дебнеш какво правят лудите.

— Как е той?

— Отиде да кенза.

Тоя тип наднича към килията. Може би му доставя удоволствие да гледа как някой кенза. Възможно е да е временно луд. Питам го дали е цивилен. Тия тук не можеш да ги различиш — всички носят бели мантии. Може да е офицер, знам ли го? В болницата никога не можеш да ги разбереш. Отговаря ми, че бил ПеСе. Отначало помислих, че се опитва да се представи за командуващ офицер. Но се оказа, че ПС означавало противник по съвест, ще рече, противник на избиването на хора. Работел в тая болница почти от началото на войната.

— Ти няма ли да отиваш на обед? Всеки случай, аз трябва да го нахраня.

— Какво искаш да кажеш, той не може ли сам да се храни?

— Не може. Не кусва нищо. Иска да го хранят. И аз трябва да му давам с лъжица. Но той не е като някои други, не ми създава главоболия. Клечи си и аз само му пъхам в устата.

— Господи, той наистина е откачил! Да не ще да се храни!

— Неговото е нищо. Има един отсреща, който не ще да носи никакви дрехи. Само клечи насред килията като твоя приятел, но опита ли се някой да влезе, той се изсира в шепата си и го замеря с лайна. Иди, че го храни такъв. Това отделение е зоологическа градина, а не болница.

Той поглежда в килията. Поглеждам и аз. Пилето си е свършил работата. Сега клечи на пода, почти на същото място — като гълъбите след отминаването на влака. Санитарят идва с поднос храна. Взема ключа, отваря вратата и влиза. Казва ми да остана навън. После кляка до Пилето и започва да го храни. Не вярвам на очите си. Пилето приплясква с ръце, сякаш са криле — също като малко гълъбче, когато го хранят. Санитарят ми хвърля един поглед и свива рамене.

— Забравих да ти кажа, доктор Уайс иска да те види след обеда.

— Благодаря.

Уайс е психиатърът с чин майор. Поглеждам още веднъж към Пилето и тръгвам по коридора. Зная къде е ресторантът, понеже вече закусвах там. Макар и на самообслужване, това е истински ресторант, не стол; в него се хранят докторите и сестрите; кухнята е добра. Ям и си мисля как хранят Пилето като гълъбче. Ай, дявол да го вземе, какво може да се е случило с него?

Когато влизам при Уайс, най-напред го питам какво е положението с Пилето, но той е хитрец и отбягва да отговори. Изведнъж става майор, който разговаря с някакъв си сержант.

Наблюдава ме с педерастка усмивка на лицето, сякаш и на мен ми хлопа някоя чивия. Разпитва ме какво са ми правили в Дикси. Разправям му как челюстта ми е била смазана и как са ми сложили метална част.

Когато най-напред ми казаха, помислих, че ще остана цял живот със стоманена челюст. Докторите ме предупредиха, че трябва да бъда много, много внимателен, защото един удар можел да размести гвоздеите и да ми повреди мозъка. А ето че сега вече имам стъклена челюст. Така е горе-долу добре.

Разправям всички тия работи на Уайс и изведнъж той ми става ясен. Той се усмихва, хъмка и ахка, само и само да говоря. А за мен лично пет пари не дава. Решавам да не му казвам; твърде много неща за Пилето.

Пита ме от колко време сме близки приятели с Пилето. Приятели сме, казвам, от тринайсетгодишна възраст. Разпитва ме по такъв начин, че веднага разбирам какво в същност иска да знае: дали ние с Пилето не сме малко по-инак; пита дали сме си правили чекии един на друг, дали сме си духали. Откровено казано, много от тия гадости ги има в пехотата. Стой четири часа в едно стрелково гнездо с някой, дето е по другата част, пък после ще те питам как се чувствуваш.

В същност не помня Пилето изобщо да се е интересувал от секс. Да вземем оня случай с Дорис Робинсън. Щом нищо не можа да направи с нея, значи, е безнадежден. Може пък да му действуват само птиците. Тоя шарлатан ще подскочи до тавана, ако му кажа това.

Докторът майор продължава да ме помпа, за да му кажа нещо за Пилето. Но аз не включвам на тая вълна. Да имаше поне малко по-искрен вид. Той разбира, че се въздържам да говоря. Не е чучело. Трябва да внимавам. Под тая бяла мантия се крие пагон. Той всеки миг може да вземе мерника на пикливото сержантче срещу него. Досега разговаря като лекар, но аз очаквам военщината да надделее отново. Всички доктори в армията трябва да ги направят редници.

Тъкмо си мислех това, и той си каза думата:

— Добре, сержант, върнете се при него следобед и вижте дали не можете да установите някакъв контакт. По-добър избор нямаме. А с вас ще се видим отново тук — утре сутрин в девет.

Стана. Аз отдадох чест, псувайки го наум, и не свалих ръката си, докато той не отвърна на поздрава. Копелето му с копеле!

На връщане от доктора се поразговарям със санитаря. Симпатяга; и май си е редовен. Накарах го да ми разправи за ПеСе. После ми разказа как го подложили на глад, за да експериментират с него; целта била да се докаже колко малко храна е нужна на човека. След това отишъл в някаква планина да засажда дръвчета, а в болницата работел от година и половина. Разказа ми всичко това, сякаш то е напълно естествено. Той е малко като Пилето, издържа на всичко. Истински губещите никога не губят.

Той взе да ме пита за лицето ми и аз му обясних. Прояви истинско съчувствие човекът, не като Уайс. То личеше по изражението му, да не говорим, че дори се попипа по челюстта, за да се увери, че е на мястото си. Сетне ми отвори вратата на Пилето и ми донесе стола от коридора.

Когато влязох, Пилето пак клечеше в средата на стаята с поглед, вперен в прозорчето.

— Хей, Пиле! Току-що имах дълъг разговор е Уайс. Ама и той е един гадник! Ако бях луд, щях да се преструвам, че не съм, само и само да се измъкна от тлъстите му ръчички. Какво ще кажеш?

Пилето обръща глава. Ама не я обръща изцяло, за да ме погледне в очите. Обръща я наполовина, както правят птиците, когато искат да погледнат нещо с едно око. Не, той не гледа мен, а гледа отсрещната гола стена.

— Пиле! Помниш ли, когато фъснахме и отидохме в Уайлдуд? Никога няма да забравя как скачаше сред вълните.

Струва ми се, че Пилето ме слуша. Както е отпуснал рамене, прилича на птица, която дреме, а не се готви да отлети. Може и да си въобразявам, но ми се струва, че ме слуша. Продължавам да говоря.

След случилото се при газовия резервоар Пилето прекара в болницата повече от месец. Вестниците се скъсаха да пишат как паднал от резервоара и останал жив. Имаше и снимка с пунктирана линия, която показваше как е паднал, а с кръстче беше отбелязано мястото, където се е забил. Репортерите ме разпитваха как е станало всичко, но аз не продумах, че той е летял.

Естествено, цялата работа с гълъбите излезе наяве. Бащата на Пилето разби гълъбарника и изгори дъските. Гълъбите се въртяха цяла седмица около дървото и търсеха гълъбарника. Нали това беше техният дом. Първите два сивака се преселиха в двора на Пилето, но скоро майка му ги отрови. Не зная какво стана с гълъбицата вещица.

Дечурлигата в училище ме питаха все едно и също — как е летял Пилето. И още преди да излезе от болницата, те му лепнаха това име — Пиле. Сестра Агнес ни накара да му пишем писма, че и пари събирахме да му пратим цветя. В моето писмо спестих някои работи; не му казах какво е станало с гълъбарника и със сиваците.

Когато излезе от болницата, Пилето сякаш се беше смалил, само косата му беше станала много дълга. И беше бял като момиче. Казах му за гълъбарника, а за отровените сиваци премълчах. Той и не попита за тях. Карахме осми клас. Пилето навакса загубеното и завърши заедно с нас.

След станалото при резервоара разбрах, че на всяка цена трябва да летя. Без да разсъждава, птицата мигновено отхвърля всичко само с един безусилен мах на крилата. Заслужава си да пожертвуваш всичко, за да постигнеш това.

Ако мога да се доближа до птиците и да изпитам тяхната радост, това ще бъде почти достатъчно. Ако мога да гледам птиците така, както гледам един филм, и да вникна в тяхната същност, тогава ще съм постигнал нещо. Ако мога да се сближа с птицата като приятел, да я следя как лети и да долавям какво мисли, тогава в известен смисъл и аз ще летя. Аз исках да зная всичко за птиците. Исках да бъда като птица и все още искам да летя. Да летя истински.

Онова лято ние с Пилето духнахме от къщи, без да го бяхме замислили предварително. Имахме навика да излизаме с велосипедите към Филаделфия и Паркуей. Там играехме около Музея на изобразителните изкуства, аквариума и Франклиновия институт. На едно място на Чери Стрийт има зала, пълна с рисунки на птици. Често ходехме там да ги гледаме. Рисунките на Пилето са по-хубави. Пилето казваше, че художниците нямат понятие от живите птици. Мъртвата птица, казваше той, вече не е птица; то е все едно да рисуваш огън, като гледаш пепелта.

Ходехме по Саут Стрийт и Фрънт Стрийт, където има заложни къщи и магазини за живи пилета и гълъби за ядене. Един ден купихме чифт от тия гълъби. Цял ден обикаляхме магазините, докато ги купим. Занесохме ги при общината, където се събират страшно много гълъби. Отскубнахме по едно перо от всяко крило, пъхнахме перата в джобовете на ризите си и хвърлихме гълъбите при другите. Чакахме цял следобед, докато те си намерят място в ятото.

Показах на Пилето как, ако статуята на Уилям Пен^[2] на покрива на общината се погледне от определен ъгъл, изглежда, че отпреде му стърчи нещо огромно. А-а, голям смях падна на площада с гълъбите: зададяха ли се жени, ние започвахме да сочим към статуята и те вдигаха глави и виждаха стърчилото на Пен.

Един ден решихме да минем с велосипедите по големия мост и да отидем в Ню Джърси. Минахме отвъд и се завъртяхме из Камдън. Мислехме да се върнем още същия следобед, но не щеш ли, видяхме една табела със стрелка, сочеща към Атлантик сити.

Носехме цяла пачка пари — всичките двайсет и три долара, спечелени от продажбата на гълъби. Обикновено държахме тия пари в дупката, дето криехме въжената стълба, но този път ги бяхме взели със себе си.

Понесохме се по странични пътища към Атлантик сити. Понеже знаехме, че вършим нещо нередно, непрекъснато се озъртахме за полицаи. Искахме да намерим място за спане, преди да се е стъмнило.

Нея вечер спахме в една доматена градина. Беше студено, макар да беше лято. Излапахме по десетина домата с малко хляб и кока — бяхме си ги купили в Камдън. Като се събудихме сутринта, бяхме премръзнали. Мисля си: да се връщаме. Но Пилето настоява да отидем до океана, никога не бил го виждал. Неговите родители бяха по-бедни от моите и нямаха кола. Викам си: и без това ще ми вземат здравето, задето не съм се прибрал цяла нощ, какво повече от това? Дъртият Виторио ще ме напердаши още веднъж, но може ли да ме убие?

Същия следобед стигнахме до Атлантик сити. Като видя океана, Пилето просто пощръкля, толкова му хареса. Хареса му всичко: шумът на океана, мирисът му, чайките. Хукна по плажа покрай самата вода, размахал ръце като птица. Добре, че беше късен следобед, та нямаше много хора да го гледат.

После съвсем пощуря, продължи да тича, да хвърчи, да рипа във водата. Беше с дрехите. Първата вълна го плесна по задника и обратното течение го повлече навътре. Уплаших се да не се удави, но той изскочи мокър до кости, започна да се смее като луд и точно тогава над него се разби следващата вълна и го повали. Да беше нормален човек, щеше да го убие. А той се върти във водата, цапа, мята се срещу вълните. Няколко момичета взеха да го гледат и да се смеят. Но на Пилето не му пука.

Като излезе, тръшна се на пясъка и почна да се въргаля. Въргаля се, въргаля се, докато се довъргаля пак до водата, и потъна в нея, заливан от вълните. Остави се прибоят да го подмята като греда или като труп. Най-накрая се наложи да го измъкна насила. Захладяваше, ще вземе да изстине с тия мокри дрехи.

А Пилето пет пари не дава. Бутаме велосипедите по дъсчената пътека до Стийл Пиър. Там си прекарваме чудесно, купуваме колкото си щем сандвичи с кренвирши и обикаляме всички колоездачни алеи. После купуваме за вечеря голяма кутия с дъвчащи бонбони и се връщаме на плажа, където избираме едно безлюдно място. То е закътано, пясъкът е топъл и ние се зариваме в него.

Тогава казвам на Пилето как майка му е отровила сиваците. Решаваме да не се връщаме вкъщи и да не им обаждаме къде сме. Пада им се, нали старата все се оплаква, че съм ядял много; где й спестя необходимостта да ме храни. А и до гуша ми е дошло старият да ме бъхти. Пилето каза, че ако не се смята това, дето се метна от резервоара, плуването в океана може би най-много се доближава до летежа. И се зарече да се научи да плува.

Сигурно никой не се е учил да плува по този начин — както Пилето. За разлика от всички той не се мъчеше да се задържи на повърхността на водата. Гмуркаше се под вълните и както се изразяваше той, летеше във водата. Поеме въздух и изчезне; и тъкмо си помисля дали не се е удавил, изскочи някъде, където най-малко го очакваш, като морска костенурка. Именно тогава започна тия смахнати тренировки за по-дълго задържане на въздуха.

Във водата се чувствувах свободен. С едно леко движение можех да се отправям без усилие във всяка посока. Но във водата се движиш по-бавно, тя е по-плътна и по-тъмна. И не можеш да издържиш дълго. При всеки опит успявах да издържа не повече от пет минути.

Човек е напуснал водата. Въздухът е неговата естествена среда. И макар че сме принудени да се движим в най-долния му слой, ние живеем във въздуха. Връщане назад няма. Живеем в ерата на млекопитаещите и птиците.

Сто милиарда птици, петдесет на всеки човек. И това не прави впечатление никому! Живеем в тинята на безкрайността и няма кой да възроптае. Как ли изглежда нашето робство в очите на птиците, чиято среда няма граници?

Решихме да запрашим покрай брега, та до Уайлдуд. Нашите ходят там почти всяко лято. Атлантик сити е по-голям, но Уайлдуд е по-открито, по-природно място.

Тръгваме с колелетата. И пак се озъртаме за полицаи. Но иначе е адски приятно, чувствуваш се свободен, няма го връщането вкъщи, няма кой да те чака да се прибереш и да ядеш; няма никакви задължения, само си караш колелото и се радваш на пейзажа. Никога досега не бях дори подозирал, че съм бил затворник.

По пътя към Уайлдуд решихме да спим по плажовете нощем, а денем да се печем на слънце. Каквото ни е нужно, ще го свием от магазините. А зад ресторантите има купища изхвърлени консервени кутии, в които може да се намери храна, колкото щеш. От Армията на спасението ще купим две стари одеяла и една тенджера, в която да си готвим.

Всичко стана точно тъй, както го мислехме. Просто да се не надяваш. След като купихме одеялата и тенджерата, харчехме пари само вечер за въртележките и влакчетата и за дъвчащи бонбони. Пристрастихме се към тях като към наркотик. И двамата много обичахме ония с червени или черни чертички и с остър вкус.

Нямахме главоболия с полицаите. По крайбрежието летуват какви ли не хора, тъй че две шляйкащи се момчета едва ли могат да направят впечатление. Нощем свивахме гнездо под дъсчената пътека, като избирахме такова място, където тя е само на два-три фута над пясъка. Сгушвахме се там, а през деня заривахме тенджерата в пясъка.

Пилето съвсем се побърка с неговото плуване. По цял ден тренираше да издържа по-дълго, без да си поеме въздух, дори когато не плуваше. Седя аз до него и му говоря нещо и гледам — очите му ще изхвръкнат; после той изпуска въздуха си и казва: „Две минути и четирийсет и пет секунди.“ Понякога ме караше да му броя. И то по такъв начин: Мисисипи — едно, Мисисипи — две, Мисисипи — три и тъй нататък. Луд човек. По цял ден „летеше“ във водата, гмурне се, появи се отново след доста време, поеме дълбоко въздух и после пак. Откри къде е местната обществена библиотека и изчете всички книги за китове, морски костенурки и делфини. Маниак. Запали ли се за нещо такова, не можеш го озапти.

Най-лошото беше, че Пилето изхарчи цяло състояние да гледа номерата на един ненормален, наречен „Зими, човекът риба“. Отвратителна история. Двата крака на тоя Зими бяха отрязани догоре, тъй че мязаше на яйце с глава и ръце. Дебелак с огромен гръден кош. Показваше се в нещо като плувен басейн със стъклена стена, все едно златна рибка в аквариум, и хората се трупаха пред стъклото да гледат номерата му. Тоя тип стана бог за Пилето. Зими, разбирате ли, можеше да стои под водата до шест минути и през това време правеше разни номера, да речем, пушеше цигари.

На мен ми омръзна да гледам Зими, та започнах да убивам времето в съседния павилион. Там двама луди мотоциклетисти се надпреварваха във вътрешността на нещо като каца. Фантастично. После имаше една жена, която се качваше на мотоциклет с кош, а в коша настаняваха един огромен рошав лъв. Надува тя мотора и обикаля в хоризонтално положение вътрешността на кацата, а лъвът през цялото време реве, та ще се скъса. На какви неща са способни хората, ей! Имаше и едно младо момче, което правеше акробатически номера на същия мотоциклет — изправи се на кормилото с краката нагоре и после обикаля кацата също в хоризонтално положение. Ама имаше страхотии перки и целите му ръце бяха татуирани. Биваше си го тоя, опитай се само да го измаризиш.

Вечер се возехме с Пилето на въртележките и влакчетата. Той все избираше такива, дето те запращат в небето. Имаше една, като я засилят, засилят, засилят — и ти се обърнеш надолу с главата, само че не си вързан за седалката. Тогава всички започваха да пищят, но не и Пилето. То само се хили. Опитах на тая само веднъж, повече — мерси.

Една вечер изпробвах силите си на една от ония машинарии, дето размахваш огромен ковашки чук, докато един звънец звънне. Три пъти поред накарах звънеца да звъни и спечелих едно мече. Наблизо стояха и ни гледаха две засукани мацета и аз подадох на едната. Заговорихме си. Бяха от Ландсдаун. Пилето стои, но явно не му е интересно. Аз ги навивам да се качат с нас на влакчето. Едната е с червеникави коси и хубави, току-що напъпили гърди, които издуват пуловера й. Другата не е толкова отворена, тя по̀ подхожда за Пилето, ако изобщо има момиче, което да подхожда за Пилето.

Във влакчето държа ръката на моята в скута й, като я натискам надолу, между краката. През роклята не мога да усетя иска ли й се. Прегръщам я и тя отпуска глава на рамото ми. Докато влакчето се катери едва-едва нагоре за следващото спускане, обръщам се да видя какво правят Пилето и неговата. Той се е надвесил от вагончето и зяпа надолу, а тя гледа право напред, стиснала ръце в скута си. Усмихва ми се. Пилето нищо не забелязва. Може би си мисли дали да не скочи от вагончето, от него всичко може да се очаква.

След това ги навивам да се разходим по плажа и лека-полека стигаме до нашето гнездо. Изваждаме одеялата и ги разстиламе. Момичетата нещо нервничат. Те са тук с родителите си и до десет часа трябвало да се приберат. Питам Пилето колко е часът; той поглежда небето и казва: около девет и петнайсет. Няма начин Пилето да не познае часа. Неговото момиче нервничи повече от моето. Настоява да си тръгнат незабавно. Моята, тя се казваше Шърли, предложи Пилето и Клеър, тоест другото момиче, да се разходят до паркинга и да погледнат часовника там. Сега и аз започнах да нервнича. Вече бях готов, напирах.

Щом се отдалечиха, ние се хвърлихме на одеялото и взехме да се целуваме. Тя отваря уста и пъха език между зъбите ми. Аз започвам да я опипвам и бам! — изцърках се. Гледах да не разбере, но тя сигурно разбра. Продължихме да се мляскаме, но вече не беше същото. Тя повдига пуловера си и пъха ръката ми под него. Опипвам през сутиена и усещам малкото твърдо зърно. Тя се оглежда, протяга ръка отзад и разкопчава сутиена. Хващам с ръка цялата й цица. Олеле, пак ми се иска. И точно в тоя миг чуваме стъпките на Пилето и Клеър. Шърли се отдръпва и закопчава сутиена си. После си оправя косите и става. Ставам и аз.

„Вече е близо девет и половина, Шърли.“

Клеър се подава изпод дъсчената пътека. Пилето се изтяга на одеялото, от което ние с Шърли току-що сме станали.

„Добре де, щом искаш да развалиш компанията — казва Шърли. — Довиждане, Ал. Лека нощ, Пиле. Какво ще кажете да се видим утре вечер към осем при въртележката?“

Съгласявам се и те си тръгват. Аз все още треперя от възбуда, а гащетата ми лепнат отвътре. Отивам до водата уж да се изпикая и се измивам хубавичко.

Срещнахме се още два пъти, преди те да си заминат. Пилето се отегчи от цялата работа, Клеър се отегчи от Пилето, но ние с Шърли го ударихме на любов. Една вечер, когато пак се въргаляхме на одеялото, подпъхнах пръст под пликчетата й. Поопипах я. Това се казва интимна близост. Но тя ме избута и… толкоз.

Щом момичетата си отидоха, и аз бях готов да си вървим, но Пилето беше пощурял с това негово плуване. То и аз плувам, ама той по цял ден стоеше във водата. Стои, докато водата го изсмуче и той посинее от студ. После излиза, полежи по корем на пясъка, колкото да се посвести, и пак влиза. Гледам го и си мисля, че това не е никакво удоволствие, пък той през цялото време е ухилен до уши. Плува, а говори за летене. Вари го, печи го, Пилето си е такъв.

Така. След няколко седмици свършваме парите и решаваме да продадем велосипедите. И това беше нашата голяма грешка. Влизаме в един магазин за велосипеди и докато се мъчим да пробутаме нашите, забелязвам как жената минава отзад и се обажда по телефона, но това нищо не ми подсказва. През това време мъжът се занимава с нас и се инати за цената; и тъкмо когато се готвехме да си излезем, влизат две фантета.

Те ни отвеждат в участъка, като оставят колелетата в магазина. Най-напред ни обвиняват, че сме откраднали велосипедите, и искат да докажем с някакви документи, че са наша собственост. Простаци! Къде се е видяло и чуло да се издава документ, че притежаваш велосипед! После намериха имената ни в списъците за избягали. Беше ни наклеветила майката на Пилето. Хем и двамата бяхме писали, че сме добре и ще се върнем навреме за училище. Ама че кучка!

И така всичко завърши с това, че ни натовариха на влака, първа класа, с един тип, плешив полицай. Той много се надуваше, отиде да яде във вагон-ресторанта и прочие. После родителското тяло се изръси с деветдесет и два долара, а велосипедите повече не видяхме.

Моят старият ме размаза от бой. Като ме подгони в избата и удря къде свърне — било с големия си кожен каиш, било с юмруци, било с ритници. А старата стои горе на вратата и пиши: „ВИТОРИО, ВИТОРИО! БАСТА, ВИТОРИО!“ Но нищо не може да го спре, ще ме убие. Накрая не ми оставаше друго, освен да се свия на кълбо на пода и да се престоря на умрял. То, кажи-речи, наистина бях умрял. Но сгърчен на пода, се заклех пред себе си, че втори път никому няма да се удаде да ме бие така. И ще правя, ще струвам, но ще си го върна на Виторио така, че името няма да може да си каже. И ще го направя, преди да е престарял, та да може да го оцени. Той продължава да размахва каиша, а аз съм се сгърчил, закрил съм с ръце очи и уши и си мисля тия работи. Отвратително!

Лежах на легло цяла седмица. Имах вид, като да съм паднал от три газови резервоара. Целият бях син, та черен, всичко ме болеше. Но най ме болеше душата. Старата не ме пусна да се покажа навън, докато не спаднаха големите отоци по лицето ми. Виторио е много як, кучият му син. Ти припойвай и режи по цял ден шестцолови тръби, та да видим няма ли да си як. Но на шестнайсетия си рожден ден му го върнах.