Никола Русев
Приказка за Стоедин (61)

18

Нощта минала и пак развиделяло. Стоедин и дядката излезли от гората и закретали през пасбищата надолу, към нивите и лозята.

И нивите си били ниви, и лозята си били лозя… А там, където някога стърчал палатът на царица Параскева и принц Пулейко, сега лежели руини. И руините били стари, обрасли с бъзак и коприва.

— Господи, какво е ставало тука? — взирал се със сълзящи старчески очи Стоедин.

— А? — недочул дядката.

— Това беше палат… Тука беше…

— Било каквото било. Не гледай градежа, земята гледай, по нея си спомняй. Що свет я гази и минава по нея и заминава, и човек мре, и градеж мре… а тя си — същата… аха… Чакай сега, ей оттука ви погнаха, май… аха, ей натамо, па дръж, па убре-дебре… аха…

Отправили се към каменистия рид.

Камъни, камъни, камъни — отломили се, нападали… Други стърчели, проядени от вятъра, дъжда и слънцето… И камъкът старее.

— И ей тука, като го насметоха, момлячето, и… — спрял дядката. Спрял и Стоедин, безпомощно се вглеждал: и този камък приличал на човек, и онзи там… Кой от тях е камъкът-Невянка?…

— Ето… ето я — посочил Стоедин и извадил от пазва коша-лешник. — Сигурно това е тя…

— Чакай! — сърдито го спрял дядката. Ами ако е ей оня, другия камък?… Хайде сега, като бързата кобила.

Колко капки имаш?… Една капка имаш. Не случиш ли я…

Стоедин разколебано се лутал между камъните. Кретал, опипвал ги, взирал се със сълзящи очи…

— Бре, беля… Би кого да питаш, ни кой да покаже… И внезапно се сетил: потърсил в пазва и извадил бистрото камъче. Замахнал и го ударил в земята…

Невянка се появила, щастливо ококорена: — Стоедине, какво чакаш, та се бавиш? — и нетърпеливо пристъпила. — Рекох, че вече никога няма…

— Къде си!… — силел се да не мигне Стоедин. — Къде си, покажи!

— Па не видиш ли? — засмяла се Невянка и започнала да се размива. — Ето там…

И миг преди да изчезне, посочила камъка. И изчезнала, защото Стоедин издържал само толкова и премигнал. Но вече било все едно: ей сега, ей сега ще я съживи, завинаги… и вече…

Забързал немощно към камъка, препънал се, стигнал го и поел дъх. Вдигнал коша-лешник и го обърнал върху му.

Дядката вече не мърморел — гледал отстрани, притихнало и любопитно.

Ето, отронила се и последната капка жива вода. Заедно с нея изчезнал и кошът-лешник. Камъкът задимял и сякаш се стопил. От него се появила Невянка. Живата. Истинската.

Трепнала като пробудена, огледала се — и се уплашила с онази уплаха, с която някога се вкаменила. Хвърлила се към Стоедин:

— Дядо, не ме давай на ония!

— Няма, няма — прехласнато я гледал Стоедин.

— Къде са?… Тука бяха, гонеха ни… Ще се върнат ли? — и изтръпнала: — Къде е Стоедин?

Стоедин потресено разбрал, че тя нито го е познала, нито някога ще го познае. Както за света, така и за нея той вече бил старец. Усмихнал се и пробъбрил, да я успокои:

— Не бой се, не бой… Вече страшно няма.

— А Стоедин?… — потърсила очите му Невянка. — Дядо, защо мълчиш, знаеш нещо! Къде е Стоедин?… Какъв човек си ти, кой си?

— Не бой се, не бой се — все така мълвял Стоедин.

Невянка се дръпнала от него и отчаяно се огледала:

— Боже господичко… — зърнала и дядката: — Ей, човече! А ти?… Да си виждал Стоедин?

— Е, аз що съм видел, моме… и той що е видел — да го знаеше… — поклатил глава дядката.

— Щъкат хората — замислено се усмихнал Стоедин. — Кой накъде. Стоединовци — с лопата да ги ринеш.

— Нееее… — притихнала Невянка. — Така говорите, защото не сте го видели. Няма друг като него…

Бавно крачела между камъните и се взирала далече, докъдето поглед стига — дали някой няма да се зададе.

— Тука ще го чакам, той ще дойде, ще видите… Където и да е отишъл, както и да са го запрели… Няма да отивам никъде-никъде, да ме не загуби, даааа, ако се търсим и двамата е по-лошаво… Постойте и ще го видите, ще видите, че не ви лъжа — други такъв няма… И млад, и умен, и добър, и весел… А косата му… Косата му е… като… косата му. Па очите му, да знаете — очите му са като… очите му. И лицето му е като… лицето му… И ръцете му са — като ръцете му… И целият той е като целия той… и като никой други. Като Стоедин е, Стоедин…

Ето го чудото, което не можа да извърши живата вода: под думите на момичето Стоедин постепенно се преобразил. Първо подмладяла косата му, брадата му изчезнала, после подмладели очите му, лицето му, раменете му, ръцете му… Сякаш обичта, уверена, спокойна и непоколебима, която извирала от гласа на Невянка, отмила годините му и той отново станал оня Стоедин, когото вече всички забравили.

Доловил промяната, погледнал ръцете си и започнал да се смее тихо, от сърце.

Невянка млъкнала, вслушала се — извърнала се и го видяла:

— Ей!

— Ей! — изправил се Стоедин. Прекрачила към него.

Дядката ги гледал, покашлювал и поклащал глава: — Жива вода, жива вода, капка-капчица, една-едничка… от море по-голяма… От око по-голяма…

После тримата тръгнали. Ами сега накъде? Натам?… Може и натам. Или натам?… И натам може. Навсякъде.

И вече няма да се тревожим нито накъде ще тръгнат, нито къде ще идат, защото навсякъде живеят хора — като тях. И който не е знаел, само като ги види, ще разбере, че и в него я има, капката-капчица… от море по-голяма… от око по-голяма… Ни бряг, ни бряг… Ни бряг, ни дъно.