Никола Русев
Приказка за Стоедин (17)

5

А Стоедин се спущал по стръмния склон без път и без пътека. Внимавал да запомни пътя, та да не се загуби на връщане. Тук-там отчупвал клонче от храсталака, правел си белези.

Поспрял да отдъхне. Слънцето току-що изгряло и позлатило далечните била на гората. Заслонил очи и се вгледал: никъде не се виждало ни село, ни колиба.

Най-сетне стигнал гората и навлязъл в плътния и тайнствен полумрак. Напрегнато се взирал, проправял си път през гъстака, докато излязъл на пътека. Отчупил и там клонче-две и продължил да се спуща. Вслушвал се и стъпвал предпазливо, защото не знаел нито кога ще срещне Голям Гуджо, нито пък — къде.

А дълбоко долу, насред гората, била колибата на юнак Спас и невяста Спаска. Под просторния навес били складирани купища най-различни животински кожи. Други кожи, все още опънати на пръчки, се сушели по двора и по околните дървета.

Насред двора стърчала висока дървена стена, почерняла от слънцето и дъждовете — стърчала си и нито нещо ограждала, нито подпирала. А до огнището над навеса стинели три шиша: единият с печени катерици, другият — с печени зайци, третият — с печена дива коза.

Юнак Спас, кривокрак и едроглав, облечен в кожи, дъвчел заешки бут. Макар и белокос, все още бил як и държелив. Някога си невяста Спаска го вързала да не избяга — от крака му по двора се диплел дълъг и жилав ремък, многократно късан и снаждан — и водел към ръката й. Спаска, огромна като копа сено, седяла пред колибата в рунтав кожен ямурлук, зорко наблюдавала мъжа си и циврела тихо и обидено.

Спас я погледнал под око, преглътнал с отвращение голяма мръвка, старателно се засилил към стената да я прескочи — бухнал се в горния й край и друснал в подножието.

— Колибо-колибке, леле, злочеста ааааз!… — разочаровано изревала Спаска и заопявала уж на себе си, но така, че да я чува Спас. — Дали му цяла гора зайци и катерици, а че и диви кози отгоре не излових да го подсилям?… Дали го цели трийсет грешни години вече не подсилям, а рипнята му, намясто да се виши, се най-нагледно понижавааа!…

— Стоборе-стоборе, гиди досущ Гуджова оградо! — занареждал Спас, но така, че да го чува Спаска. — Па речи сега защо ме яде така тази моя драга невеста и стопанка, това пиле Спаска? — сърдито ритнал стената и пак отишъл при шишовете. — Зер не правя всичко потребно да те прерипна, па веднага подир това да ида и да прерипна истинската Гуджова ограда?… Обаче — на, няма ме в нозете. Порода, що да чиниш — и тате беше така.

— По-харно цял да го нямашеее, лелеее! — шетала около кожите Спаска и прибирала под навеса изсъхналите, без да къса поглед от Спас.

— А, тоя път вече няма прошка! — заканил се той, хапнал от катериците, хапнал от дивата коза и пак се засилил. Спаска зациврила любопитно и с надежда. Спас скочил, но този път се бухнал едва насред стената и тежко се прострял в подножието й. Виновно се почесал:

— Да, обаче аз се досетих защо не те прескочих и сега. Още ми лежи сънят в снагата, затова. Дали да й не проговоря вече на моята невяста драга, па да й река: пиле Спаске, ха да се отсърдиме. — И приближил към жена си, без да я гледа. — Ха да нагледаме капаните, дано се е хванал оня ми ти най-голям заек, дето, щом го изям — и няма как да я не прерипна тая досущ Гуджова ограда. Тогава веднага отивам, та прерипвам и истинската, и…

Спаска страдалчески изциврила и го ударила с юмрук по главата.

— Тц, нищо подобно няма да й река — ще ме удари невинен.

Спаска го ударила още два пъти.

— Ето, предчувствах. Лошо взе да се променя тая жена. Човек още не е зинал да рече нещо умно, а тя бие незабавно и без предупреждение.

Спаска го ударила три пъти.

— Гледай сега как ще си натърти юмрука.

— Нека, на, нека се повредяаа! — ударила го още няколко пъти Спаска. — По-добре тежко да се поболея, отколко да дивея в този пущинак!… — нарамила дебел подострен кол, навила ремък, та го скъсила, и подкарала с ритник пред себе си Спас.

— Ритат ли ме?… Голяма работа. Кому е на ухото тъпан бил, дайре го не плаши.

Навлезли в гората направо през гъсталака. Спаска слухтяла и се промъквала ловко, като звяр. Отвреме навреме шепнешком пяла-опявала:

— Откога ми е заобещавал в града да ме селиии, божкеее!… С едното обещание си останааах!… Къща на три ката до кметови двори щял да ми вдигааа!… Да се вдигне, та да не седне дано!

— Горо, мари, горо — аз ли я спирам тука, тая моя невеста драга? Да рече — още днес ще слезем в града! Колкото кожи натрупахме — не за къща, за палат ще стигнат! Та и цялата в свила да си я облека тая моя стопанка — и за това ще останат. А, хич няма да я питам — ще я докарам в свила да се кипри, на, реших го!

— Това иска той, товааа, за смях да ме направи!… — отклонила го с ритник към пътеката Спаска. — Да ида в града, да се облека в свила, да изляза вечер пред порти, на блага приказка с моми и невести, да ме види кметицата с нейното лице като бяла погача, па да викне у подигравка: убре-леле, жени, гледайте! Ратайкиня се на чорбаджийка преправила! Снага й у свила, а лице — бетер нещавени опинци!

В първия капан — лисица. Спаска я откачила, мощно я ударила в дървото и я подала на Спас, а той я закачил на пояса.

— А как няма да съм диво-нещавена, като само диво ям, лелеее! — отново го подкарала с ритник Спаска. — Зер не искам да си кусна от онова купешкото ядене, от кое ще ми стане лицето като симид с мляко, ама къде е магьосаната кърпица, та да си го заръчам това ми ти ядене?… Няма я, нямааа — и няма да я имааа!…

— Да, обаче сега, като се върнем, кой я вече не прерипне тая досущ Гуджова ограда — човек да не е — промъквал се подире й Спас и внимавал ремъка да не се закачи в храстите.

— Писарчеее, писарче, леле, даскалче, даскалче та книжовничеее — тънко изциврила Спаска. — Къде си, да ме видиш отнякъде, та жива да ме оплачеееш!…

Във втория капан — огромен заек. Спаска го откачила, стиснала го и той увиснал като пране. Подала го на мъжа си и пак го повела.

— Помня те, помня, писарчеее!… Кога дойде на времето тука, в гората, на дрехи ти пулове лъщяха, на ухо — бяло перо писарскооо, в ръка — листо хартиеноооо!… Па като скърши вежда, та рече: С извинение! — моме гургулице, пристигнах сред природа, да се дълбоко замисля у тая тиха тишина, та да ми тръгне ситно писмо, да си нанижа белото листо, белото листо, тежката книга, ах!… И — колко пише — дваж у мене гледааа, та ме цела с очи пиеее, лелеее!

— Аааа, юнак Спасе, юнак Спасе! — скрито я пустосал Спас. — Още днес ще вземеш да я прерипнеш тая досущ Гуджова ограда! Няма да отлагаш повече!

— Па като засука мустачета-пиявици: хайде с мен в града, лична Спаске!… Ти не си за тия диви манджи!… Ще те храня само с… и го изрече онова, купешкото ядене, та от него ще ми станеш, душо Спаске, бяла-хубава, като кметица хубава!… — и се блъснала с юмрук в главата. — Ъх, защо се толкоз силно израдвах тогава, божке!… Защо се излъгах да го толкова щастливата прегърна!… — и извила-заопявала. — Мислех си, рита в тръпка радостнааа, а то — душа бралооо, горкотооо!… Кога го пуснах наземи, да му се кипро изкипря, кипро та чак свенливо — то си очи оцъклииии…

— Ей това им не харесвам на тия глави писмовни! — с горчива ярост възкликнал Спас. — Биеш ли го — наяква, галиш ли го — я залинее, я направо мре.

Спаска спряла, извърнала се и престорено проплакала:

— Колкото повече време минава, по-съжалявам за него, леле!

— Па и аз, пиле Спаске! Дори, както ми се чини, повече от тебе го жаля.

Спаска озадачено се вторачила в лицето му и разбрала, че укорите и натякванията вече са безполезни. Мълком тръгнала и Спас заситнил подире й. Излезли на широка пътека, проправена от едър дивеч.

— Да, обаче аз ти се отсърдих! — заплашително се ухилила Спаска и пак заопявала, но този път — щастливо-подстрекателски. — Леле, блазя тиии, утре като прескочиш Гуджова ограда, па като го надвиеш оня Гуджооо, па като ми я донесеш вълшебната кърпица, лелеее, па като си я заръчам оная ми ти купешка манджааа…

На пътеката зеела дупка: трапът-капан, покрит с клони и маскиран с листак, сега бил продънен.

— Па като стана бяла, хубаваа, па като слезнеме в градааа… — възбудено забързала Спаска, приближила дупката и надникнала. От тъмнината на трапа блестели очите на огромен глиган. Яростно грухтял и напразно скачал да се измъкне. — Па от тебе по-горд няма да имааа, леле, ррр! — злорадо се озъбила, загрухтяла, подрусвала се и дразнела глигана. Като се насладила на безпомощната му ярост, замахнала с кола, мощно го забила в трапа и грухтежът на животното спрял като отсечен. — Па като те види кметът — може и помощник да те направи. А? Искаш ли?

Издърпала кола и съборила с ритник мъжа си в трапа.

— Искам, драга ми невесто, как да не искам — вдигнал глигана Спас и й го подал. — Аз не съм като някои, дето ще си рекат: бре, човече, нали му взе на Гуджо кърпицата? Защо ще я носиш на оная чума Спаска? Па нали с тая кърпица кметицата мигом ще те хареса — и ще прогони кмета? — опитал да се измъкне от трапа и не успял. — Па нали мигом ще те обяви тебе за кмет, бре, тиквенико!… — пак опитал и пак не успял. — Обаче не, не, не, не!… Мене ми такива колебания и през ум не минават!…

Чак тогава Спаска дръпнала ремъка и дърпала, докато го измъкнала за краката. Спас нарамил глигана и понечил да продължи, но Спаска мълком го спряла, напрегнато се вслушала и го помъкнала надолу по пътеката. Вече и Спас дочул човешки стъпки. Шмугнали се в храстите и се спотаили.

След малко се показал Стоедин — високо горе, на стръмния склон — поспрял, пречупил клонче и продължил да се спуска.

— Нишани си прави — пошепнал Спас. — Да не обърка връщането. — И завистливо се изкискал. — Нямат свършване тия щураци. Жива вода, нали?… Света ще оправи, нали?… Като не може човек да оправи себе си — тръгва света да оправя…

Стоедин трепнал, огледал се и плюл в пазва. Дотегнало му постоянно да се плаши. Замислил се. После решително тръснал глава и като си представил срещата с Гуджо, смръщил вежди и разперил ръце:

— Ха де, ей ме!… Аз ще надвивам, ти ще надвиваш, па ще видим кой кого!

Изревал, подскочил и като сграбчил нещо въображаемо и огромно, опитал да го пребори.

— Виж, аз навремето такива срамотии не правех — пак пошепнал Спас и пак завистливо се изкискал.

Стоедин се подхлъзнал, сурнал се по листака на пътеката и се спрял чак при тях, отърколил се, блъснал се в стволовете тъкмо където неговата пътека се събирала с тяхната — но не станал, а продължил да се бори лежешком. Накрая изхъркал и отметнал ръце:

— Ха стига, оппалааа — на, затри ме, погуби ме, Гуджо Гуджав, умрях и напълно загинах. — Надигнал се и отупал дрехи. — Каквото беше — дотука беше, натам всичко е печалба — развеселено надул гърло и запял: „Убре-дебреее!… Юнак гора гази, леле, гора шета, дето стъпи, леле — сухо съхнеее, дето лъхне, леле — живо вехнеее, дето легне, леле — земя слегне…“

И видял Спас и Спаска, които го наблюдавали от гъстака.

— Такааа… Значи, айдуците ме излъгаха? Рекоха — Гуджо. А вие сте били Гуджовци. Както и да е, идвайте да ви надвивам. Ама, като ще е борба — равна да е. Един по един!

— Мома като фиданка бях, божкееее — тихо проциврила Спаска. — Докъде стигнах с тоя дзвер — за Гуджо да ме вземааат!…

И блъснала Спас в главата.

— Защо ни така обиждаш, бре, момче? — ядосано викнал Спас. — Какво сме ти направили? Веднага Гуджовци му на устата. По-харно никаквец ми речи, отколко…

— Прощавай… ама, кой си ти? — разбрал грешката си Стоедин.

— Кой съм!… — кипнал Спас. — Ти кой съм не питай, а… — и внезапно се отприщил, заревал с цяло гърло. — Кой бях ме питаааай, лелеее! Че бях юнак личен и приличееен и от мене по-як нямаше през девет села в десетооо!… И кога изпуснаха бикааа, та се втурна насред мегданааа, лелее, кой го хвана за рогите, та го тръшна наземи?… Аз единствен се найдооох и тогава всички старци ми се поклониха и ми рекоха: Спасе, юначе, ти не си човек за оранее, ти си роден да я найдеш живата водааа, лелеее, и тръгнах…

Спаска внезапно и рязко го ударила по главата и той, пропуснал като бързо прелистена книга, продължил:

— … и кога стигнах Гуджова оградаааа, рипнах да я прерипна, та да го мигом преборя и да му…

Спаска го ударила пак.

— … и като потретих — пак не можах да я прескоча, и…

Спаска го ударила силно.

— Младежки работи — усмихнал се снизходително Спас.

— От мен да знаеш, няма жива вода. Има — вода. Така ли е?

— Така е, така е — погледнал го със съжаление Стоедин.

— Та накъде е Гуджо?

— Ееее право надолу. И ще минеш букаците. И ще минеш пасбищата. И ще слезеш в дерето. И ще се качиш у… обаче няма смисъл. Така ли е?

— Така е, така е — махнал за сбогом Стоедин. — Ха оставайте по живо, по здраво.

И бързо се изгубил надолу по пътеката.

— Лека ти пръст! — завистливо викнал подире му Спас и зло се изкискал. — Аз що юнак съм оттука проводил — не знам до толкоз да броя, бре!… И то какви юнаци!… Та ти се найде… — и въпросително погледнал жена си, защото очаквал, че ще го удари, а тя не го ударила. — А?

— Да, ама той се прежали! — замислено процедила Спаска. И се загледали един в друг. Разбрали се с очи. Окрилено замахнали, прегърнали се и се целунали с надежда. Слезли там, където се отклонявала пътеката към айдуците, и се изкатерили по нея. После, като заличавали Стоединовите белези, слезли обратно до разклона и започнали да чупят клончета по своята пътека. Стигнали до трапа-капан, замаскирали го с клони и листак, внимателно го заобиколили и счупили няколко клончета и нагоре, зад него. Огледали извършеното, умилено се целунали и навлезли в гъстака.