Никола Русев
Приказка за Стоедин (12)

12

Месечината се подала и светът станал сребърен.

Звездалията изскочил от гората и се втурнал към пустото поле, осеяно с пелин и сухи храсти, препускал все по-бързо и по-бързо — и пред невидимата стена спрял като вкопан. Стоедин излетял от гърба му, търкулнал се далече напред, отърсил глава, съвзел се и се изправил. Конят изчезнал, а на негово място стоял Бистроокия. Стоедин му помахал за сбогом и поел през полето.

Бистроокия опрял длани в невидимата стена и се загледал подире му. Тогава от храста отвъд стената се подал големият гарван, подскочил и подигравателно изгракал. Бистроокия помълчал, помълчал — и викнал внезапно и силно:

— Стоедине, чакай!… Не е вярно, няма я живата вода!… Върни се, момченце! Лъгах те!

Стоедин поспрял, обърнал се и поклатил глава:

— Все едно, дядо — пак ще я диря. — И отново поел.

— Наистина те лъгах, момче! — още по-силно викнал Бистроокия. — Нали ако я имаше, щяха да я найдат досега! Зер тебе щяха да чакат!… Върни се! Ще ти харижа коня си! И злато ще ти дам, злато — колкото можеш да носиш!

Стоедин нито спрял, нито се обърнал.

— За последен път ти казвам, момче — лъгах те! Върни се, не си затривай живота! Празна е тая надежда, послушай ме! Празна е! Празна!

Този път Стоедин спрял. Огледал полето, огледал се назад, усмихнал се, вслушан в сребърната тишина…

И пак тръгнал.

Гарванът изгракал като замерен с камък, изгракал заканително и зло, размахал тежко криле, полетял подир Стоедин, бързо го изпреварил и се стопил в небето.

А Бистроокия жадно гледал сребърното поле под сребърната луна, сребърния човек, който решително се отдалечавал — и лицето му засияло с тихата радост на надеждата.