Никола Русев
Приказка за Стоедин (57)

14

Кап!…

Капката жива вода, отронила се върху камънака, сякаш го подпалила — и щом вятърът отвял тежките валма дим, всички видели, че каменистият пущинак край това смазано от сиромашия село се превърнал в ниви.

Мъртвата тишина на изумлението избухнала в овации: селяните ведно с децата и старците се втурнали към файтона, всеки искал да целуне ръка на Стоедин, а той щастливо се бранел изпод сенника…

Защото вече бил във файтон, а файтонът си имал сенник.

До него Мальо енергично разпъждал многолюдието, което плачело от радост и викало: — Спасителю! Да те поживи господ!… Бащице! Хляб ни даде! Как да ти се отблагодариме!

Файтонджията плеснал конете и файтонът потеглил. Мальо дал знак на Рижия и той обяснил на тълпата — посочил и каруцата, която следвала файтона. Започнали да я товарят с котли, тави, паници, платно, вълна — кой каквото даде. Така де, нали искате да благодарите? Ха да видим, колко ви е благодарността!

В третата каруца били музикантите и онези бивши юнаци, които сега станали телохранители. Тях ги управлявал Мазен Илия — което не се събрало в предната каруца, натоварили го в тази.

А Стоедин не видял нищо — защото всичко това ставало зад гърба му.

И така — от ден в ден.

Друго село бедствало пък, защото земята му била не камънак, а блато. И когато Стоедин пристигнал тук да помогне, телохранителите вече били въоръжени — кой с боздуган, кой с копие, кой със сопа — и едва задържали развълнуваната тълпа в края на тръстиките. Стоедин топнал ръка в коша…

Кап!…

Застоялата мъртва вода задимяла и щом димът се разсеял, всички видели, че на мястото й се ширнали меки, плодородни ниви.

— Сполай, великий човече! — викнал а тълпата. — Чудотворецо, нозете ти целуваме!… Бъди ни гост! Бащице, стори ни тая чест, ела, бъди ни гост!

— Няма кога, хора, път ме чака! — щастливо се сбогувал Стоедин. — Ха със здраве!

— Да не си мислите, че само вие сте ни на главата, бря? — прехвърлил се при файтонджията Мальо и грабнал поводите. — Сторете път!… Шавай, шавай!… — и шибнал конете.

А отзад каруците вече станали пет и в тях се трупали кожи, медни и сребърни монети, нанизи, съдове, агнета, кокошки… Но Стоедин пак не виждал нищо.

Злоокия седял отсреща му, слушал възторжените, величаещи възгласи и го наблюдавал. Усмихнал се със скрито задоволство: Стоедин вече започнал да свиква с овациите на благодарните тълпи.

— Много ли остава? — уловил погледа му Стоедин.

— Още малко. Дълго беше отиването. Връщането е по-късо.

Файтонът си пробил път през щастливата тълпа. Стоедин помълчал и пак вдигнал очи към Злоокия:

— Виновен съм пред тебе. Е, там, на брега… помислих, че за себе си се грижиш.

— Не го помня, сине — усмихнал се Злоокия. И било-много нелепо, че му казал сине, защото Стоедин изглеждал по-стар от него. А Стоедин слушал буйната радост на хората и му подал коша:

— Чуй, тая жива вода е колкото моя, толкова и твоя. На, раздавай и ти!

Злоокия се дръпнал пак като от змийско жило. Овладял се.

— Не, сине, твоя си е всичката. Тебе ти е дадено да се радваш с радостта на тези… А мене — с твоята радост.

Стоедин го погледнал благодарно и си помислил, че по-добър човек от него едва ли е имало и едва ли някога ще има.

Кап!…

Пресъхналата режа пак потекла буйна и пълноводна, завъртяла чарковете на тепавицата и побягнала надолу, по сухото корито, към залинелите градини.

Кап!…

Недъгавият хвърлил патериците.

Кап!…

Болното дете оздравяло.

Кап!…

Житото наляло класове, големи като мамули. Дините станали едри като бурета… А кошът се смалявал с всяка капка и вече бил колкото ябълка.

Кап!…

И придружители, и телохранители вече били в скъпи дрехи и бляскави оръжия и доспехи. Мальо се докарал в бомбе и златен ланец, сюртукът му сияел със сребърни ширити. Само Злоокия и Стоедин 5или в старите си дрехи, макар че вече се возели в пищна каляска. А каруците с имането-благодарност вече се точели подвре й като керван и Рижия стискал под мишница дебел тефтер, в който водел сметките, а на пояса му висяло сметало.

Пет файтона с музиканти непрестанно свирели гръмки, хвалебствени свирни.

Мазен Илия пришпорил коня, развял перата на бляскавия си шлем, настигнал каляската и викнал през прозорчето й:

— О, великий, пристигнаха от пет града пратеници, молят: рудна жила им се губи! От туй, викат, живеем — не се ли покаже пак, ще мре град от глад! Какво ще кажеш?

Стоедин погледнал Злоокия за съвет, той утвърдително кимнал. Загърнал се в дрипите си и уморено се усмихнал.

— Възвийте натам.

Кап!…

— Слава на великия! Слава! Слава! Слава на най-великия от великите! Слава!

Кошът с живата вода вече се смалил колкото орех. Носели го в специална златна стойка с кубенца, в която му направили свилено меко гнездо. И го вардели четирима живоводовардачи.

Тефтерите с описа на имането-благодарност вече заемали цяла каруца и били номерирани с големи цифри. А керванът станал необхватно голям. И когато се нижел край една гора, няколко каруци се отбили и се скрили, избягали — но никой не го забелязал.

А Стоедин се взрял от прозорчето на каляската към гъстака и заповядал:

— Спрете!

Понесла се верига от гласове: — Стой… Спираме!… Спираме!

— Какво, сине? — учудил се Злоокия.

— Сега ще видим — слязъл от каляската Стоедин, подкрепен от неколцина телохранители.

В гъстака сипаничав старец, коленичил до мравуняка, уплашено гледал как го приближават тия пищно облечени и въоръжени хора и понечил да побегне.

— Стой, дърто!… — викнал Мазен Илия и пратил стражи да го заградят.

— Немойте ме!… — проплакал сипаничавият. — Що съм ви направил, бре, боляри? — и като забелязал дрипавия Стоедин, удивено млъкнал.

Стоедин разгледал разровения мравуняк, в който между пъплещите, разсърдени мравки се виждали житни зърна.

— Защо разтуряш тая работна къща, човече?

— Само шепа съм взел… И за мене има, и за тях има — проплакал сипаничавият. — Гладно се не трае!…

— По очи, дъртако! — хласнал го Мазен Илия. — С кого говориш прав?

— Остави го — свъсил се Стоедин и пак загледал мравките. — Сам ли си, човече, нямаш ли челяд да те пригледа?

— Челяд!… По-харно да я нямах! Прогониха ме, господарю, гладен да се свирам из пущинаците! Да си проклинам и живота, и умирачката, че не иде, проклета да е!…

— Така е… Лош живот се трае, ама лоша старост… — усмихнал се Стоедин и вдигнал заповеднически ръка.

Живоводовардачите объркано се спогледали, погледнали към Мальо. А той изумено се изкискал-изхлипал:

— Къде ти е ума, о, най-великий от великите — да харчиш жива вода за тая мърша! — и тупнал с крак. — Няма пък!

— Млад си още — укорил го Злоокия. — Мисли, докато си млад.

— Ти го подкокоросваш! — изсъскал Мальо към Злоокия. — Я колко остана!…

— Дайте я! — кораво заповядал Стоедин.

Е, нямало как — донесли златното носило с кубенцата. Стоедин топнал пръст в коша-орех. Мальо яростно плюл и се обърнал с гръб, да не гледа тая разсипия.

Кап!…

Житните зърна станали на златици.

— Сбогом, човече — обърнал се Стоедин.

— Нееее! — уплашено се дръпнал сипаничавият и отчаяно викнал, та заплакал. — Не ща отново всичкото! Цял живот от две ги правих двеста и заради тях ме прогониха! А тия са поне хиляда, направо ще ме затрият!… Хляб ми дай, човече, о, великий, вземи си златото и хляб ми дай!

Стоедин спрял и кимнал на Мальо:

— Колкото поиска.

Каляската пак тръгнала. Подпрял брада и се замислил.

— Какво има, сине? — внимателно го гледал Злоокия.

— Чуй… Защо му е на човека да поумнява, ако поумнява късно?…

— Никога не е късно, сине — промълвил Злоокия и злорадо замълчал: Стоедин вече отдавна не питал още колко път им остава до връщане.