Херман Хесе
Играта на стъклени перли (10) (Опит за животопис на Magister Ludi Йозеф Кнехт заедно с неговите съчинения
Издаден от Херман Хесе)

Един разговор

В нашия труд стигаме вече точката, където последните години от живота на майстора и развитието, повело към раздялата му с длъжността и провинцията, навлизането в друга жизнена среда, приближаването на неговия край приковават цялото ни внимание. Макар до мига на тази раздяла той да изпълнява длъжността си с образцова преданост и до сетния ден да се радва на любовта и доверието на своите ученици и сътрудници, ние се отказваме от по-нататъшни описания на служебната му дейност, тъй като го виждаме до дън душа изморен от нея и устремен към други цели. Минал през целия кръг от възможности за разгръщане на силите, които длъжността му даваше, той бе вече до мястото, където великите натури изоставят коловоза на традицията и покорното включване в един порядък, и с упование във върховни неназовани власти опитват и поемат отговорност за новото, за още непредписаното и непреживяното.

Когато съзна това, Кнехт грижливо и трезво оцени положението си и вероятността да го промени. На необичайно ранна възраст бе вече на висотата, която всеки даровит и честолюбив син на Касталия дръзва да си представи като достойна за въжделенията и стремежите му, но сам я беше завоювал без пристрастеност и усилия, без домогване и умишлено приспособяване, почти мимо волята си, защото на личните му желания повече би отговарял един скромен, самостоятелен, неподчинен на служебни задължения живот на учен. Той не ценеше еднакво високо всички благородни богатства и привилегии, които му принадлежаха по сан, някои от тези отличия и права на власт, изглежда, му бяха опротивели още наскоро след поемането на длъжността. Винаги бе чувствал като бреме главно политическата и административната работа във върховната колегия, разбира се, без това ни най-малко да накърни добросъвестността, с която й се посвещаваше. И дори най-естествената, отличителната и неповторима задача — да създава елит от съвършени играчи на стъклени перли, — която понякога му носеше много голяма радост, а и избраниците толкова се гордееха със своя майстор, с времето за него беше може би повече тежест, отколкото удоволствие. Това, което го изпълваше с радост и задоволство, бе да преподава и възпитава, а от опит се беше убедил, че радостта, както и успехът са толкова по-големи, колкото по-млади са учениците му, и дори възприемаше като несгода и жертва, че в съответствие с длъжността си общуваше само с младежи и възрастни, а не с деца и юноши. Имаше и други съображения, гледища и опит, които в течение на годините, откакто беше магистър, допринасяха той да се настрои критично към собствената си дейност и към някои порядки във Валдцел или дори да почувства длъжността като голяма пречка за разгръщането на най-добрите и най-плодовитите си заложби. Някои от тези неща са познати на всички ни, други само предполагаме. И оставяме въпроса дали всъщност магистър Кнехт бе прав в стремежа си да се избави от тегобата на своята длъжност в желанието за една скромна, но по-оживена дейност и в критиката за положението на Касталия, също както не докосваме и въпроса, може ли той да се разглежда като радетел, смел борец или своеобразен бунтовник, или дори като отстъпник, те са обсъждани предостатъчно; спорът по тях за известно време разделил на два лагера Валдцел, даже цялата провинция, все още не е заглъхнал. Макар да се обявяваме за благодарни почитатели на великия магистър, не искаме да вземем страна; изводът от онова противоборство на мнения и преценки за личността и живота на Йозеф Кнехт естествено отдавна е включен в книжнината. Не бихме желали да произнасяме присъди или да печелим съмишленици, а да разкажем по възможност най-достоверно историята за края на нашия уважаван майстор. Само че, строго погледнато, това не е истински разказ, по-скоро бихме го нарекли легенда, сказание, обрисовка — смес от неподправени вести и волни мълви, тъй както се стичат ведно от бистри и тъмни извори и се носят край нас по-младите от провинцията.

По време, когато мисълта на Йозеф Кнехт вече търсеше свой път към свободата, той неочаквано видя отново една някога близко позната, но отдавна полузабравена фигура от своята младост — Плинио Десиньори. Този нявгашен хоспитант, потомък на стар, заслужил за провинцията род, човек с влиянието на депутат и публицист, един ден ненадейно изникна във върховната колегия на провинцията като служебно лице. Както на всеки няколко години, така и сега се бе състоял нов избор за контролната комисия върху стопанството на Касталия и Десиньори беше станал неин член. В качеството си на такъв той се яви за пръв път по време на заседание в сградата на управлението на ордена в Хирсланд, на което присъстваше и майсторът на играта на стъклени перли; срещата му направи силно впечатление и не остана без последици. (Някои неща знаем от Тегулариус, други — от самия Десиньори, който, в това за нас не съвсем изяснено време от неговия живот, скоро отново бе приятел, дори довереник на Кнехт.) След десетилетия на забрава при първата среща говорителят на управата, както обикновено, представи на магистрите новосформираната държавна комисия. Нашият майстор чу името Десиньори изненадан, дори засрамен, защото не можеше от пръв поглед да познае другаря от своята младост, когото не бе виждал от дълги години. И докато, отказвайки се от официалния поклон и поздрав, Десиньори приятелски протягаше ръка, Кнехт внимателно се вглеждаше в лицето му и се мъчеше да проникне в същността на промените, могли да го направят неузнаваем за един стар приятел. По време на заседанието неговият поглед често се спираше върху толкова познатото някога лице. Впрочем Десиньори се обръщаше към Кнехт на „вие“ и с магистърската му титла. И трябваше два пъти да го помолят, преди да се реши и си послужи със старото обръщение и отново да му говори на „ти“.

Кнехт познаваше Плинио като буен и весел, общителен, блестящ младеж, като добър ученик и едновременно млад светски човек, който чувстваше превъзходството си над откъснатите от света касталийци и комуто често правеше удоволствие да ги предизвиква за спорове. Той навярно не бе лишен от суета, но без дребнавост, и при открития му характер повечето от неговите връстници го намираха интересен, привлекателен и заслужаващ обичта им, а някои дори ослепителен поради красивата външност, увереното държане и аромата на странност, от който бе облъхнат като хоспитант и дете на света. Години по-късно, към края на студентството си, Кнехт го видя отново, тогава му се стори обезличен, загрубял, изгубил цялото си предишно обаяние, и остана разочарован. Двамата се отнесоха един към друг смутено и хладно. Сега Десиньори повторно му изглеждаше съвсем различен. Преди всичко сякаш бе свалил от себе си или пропилял своята младост и веселост, радостта от общуването, споровете, размяната на мнения, дейната, печелеща другите открита натура. Така както при срещата с нявгашния приятел той не привлече вниманието му и не го поздрави пръв и след като бе представен, не се обърна към магистъра на „ти“, а направи това само подир искрено настояване и неохотно, така и по държането, погледа, начина на говорене, по чертите на лицето и движенията му личеше, че на мястото на предишната ненаситност на спорове, прямота и окриленост са възникнали затвореност, скъперничество на самоизяви, сдържаност или потиснатост, един вид чар или скованост, или може би просто умора. В нея бе потънала и угаснала младежката прелест, но не по-малко и чертите на повърхностното и грубосветското, те също бяха заличени. Целият човек, преди всичко обаче неговото лице — чрез израза на страдание сега изглеждаше белязано, отчасти разстроено, отчасти облагородено. И докато майсторът на играта на стъклени перли следеше водените разговори, един дял от неговото внимание неотклонно бе погълнат от Десиньори и го караше да размишлява каква би могла да бъде мъката, която така бе обзела и оставила следа върху дейния, красив, жизнерадостен човек. Струваше му се, че това е някаква чудна, непозната нему болка и колкото по-дълбоко потъваше в търсене и размисъл, толкова повече в симпатията и съчувствието си Кнехт бе привлечен от този клетник, дори заедно със състраданието и любовта долови и едно леко чувство, сякаш носеше някаква отдавнашна вина пред приятеля от младини, който изглеждаше толкова тъжен, като че ли трябваше да заглади недоразумение. След като беше стигнал до някои догадки за тъгата на Плинио, а после ги бе отхвърлил, у него възникна мисълта, че страданието, изписано върху това лице, има необикновени корени, че то е благородно, може би трагично, и изразът му не е познат в Касталия, наистина си спомняше, че понякога е съзирал сходен израз по лицата на хора вън от нея, на светски хора, но той никога не е бивал толкова силен и приковаващ. И от портретите на живелите в миналото Кнехт познаваше подобно изражение, по ликовете на някои учени или хора на изкуството се четеше една трогателна, полуболезнена, полусъдбовна печал и усамотение, и безпомощност. За магистъра, надарен с толкова тънко чувство на художник за тайните на израза и толкова жив усет за характерите като възпитател, много отдавна съществуваха известни физиономични белези, на които той се доверяваше инстинктивно, без да създава система за тях; така например за него имаше един особен касталийски и друг особен светски смях, начин на усмихване и веселост, а също и отличителни светски страдание и тъга. Сега смяташе, че в лицето на Десиньори открива тази светска скръбност, и то толкова силно и чисто изразена, като че ли на това лице бе отредено да бъде представител на много други и да разбули тайните страдания и болести на мнозина. Той бе обезпокоен и трогнат от лицето на Десиньори. Изглеждаше му не само многозначително, че светът беше изпратил тук приятеля, който бе загубил, и че Плинио и Йозеф както някога в ученическите словесни двубои, така и сега действително и внушително представляват единият света, другият — ордена; още по-важно и дълбоко символично му се струваше, че чрез това самотно и засенчено от тъга лице светът не бе изпратил в Касталия своята усмивка, своята жизнерадост, своето властолюбие, своята грубоватост, а бедата и страданието си. И то го навеждаше на много мисли, но в никакъв случай не будеше недоволството му фактът, че Десиньори сякаш повече го избягваше, отколкото търсеше, и само бавно, след голям отпор се примири и се показа достъпен. Впрочем за Кнехт естествено бе помощ и това, че неговият другар от училище, сам възпитан в Касталия, в никакъв случай не бе труден, раздразнен или дори зложелателно настроен член на тази толкова важна за провинцията комисия, както друг път се беше случвало, а принадлежеше към почитателите на ордена и благодетелите на Касталия и искаше да й направи известни услуги. Но от играта на стъклени перли той явно от дълги години се бе отказал.

Не бихме могли да кажем със сигурност по какъв начин магистърът постепенно спечели доверието на своя приятел, нека всеки от нас, който познава спокойната веселост на магистъра и неговата мила кротост, си го представи по свой начин. Кнехт не се отказа да привлече Плинио, а кой би могъл да устои дълго, щом като той сериозно бе решил да постигне това.

Накрая, няколко месеца след онази първа среща, Десиньори прие повтаряната неведнъж покана да посети Валдцел и в един облачно-ветровит есенен следобед двамата пътуваха през постоянно менящата се в играта на светлина и сянка околност към местата от времето на ученическите години и приятелството им. Кнехт спокойно-весел, неговият придружител и гост тих, но възбуден, тръпнещ, също както пустите ниви под слънцето и сянката, между радостта, че идва отново, и тъгата, че се бе отчуждил. Близо до селището те слязоха от колата и тръгнаха пеш по старите пътища, по които бяха вървели заедно като ученици, спомняха си за другари и учители и за някои от тогавашните разговори. Десиньори гостува само един ден на Кнехт, който бе обещал през целия този ден той да наблюдава всичките му служебни действия и разпоредби. Привечер — гостът искаше да си замине на следващата сутрин много рано — те седяха заедно в жилището на Кнехт сами и вече почти в атмосферата на старата близост.

Денят, през който гостът час след час можа да наблюдава работата на магистъра, му направи силно впечатление. Тази вечер между двамата се поведе разговор, който Десиньори записа веднага след връщането си вкъщи. Макар разговорът да съдържа и отделни незначителни подробности, а може би на някои от читателите ще изглежда, че накърнява трезвостта на изложението ни, ние все пак бихме искали да го споделим така, както е записан:

„— Толкова много неща мислех да ти покажа каза магистърът, — а ето че не смогнах. Например моята хубава градина. Спомняш ли си още «Градината на магистъра» и растенията, които отглеждаше майстор Томас? Да, а и толкова други работи. Надявам се, че и за това ще дойде ден и час. Все пак от вчера ти би могъл да провериш някои от своите спомени и да си изградиш представа за служебните задължения и всекидневието ми.

— Благодарен съм за това — каза Плинио. — Едва днес започвам отново да прозирам какво е всъщност вашата провинция и какви необикновени и големи тайни има тя, при все че и в годините, през които бях далеч оттук, мислех за вас много повече, отколкото би предположил. Днес ти ми даде възможност да хвърля поглед към твоя живот и длъжността ти, Йозеф, и надявам се, не ще бъде за последен път, често ще беседваме върху това, което видях тук и за което днес още не мога да говоря, но в замяна ясно чувствам, че твоето доверие ме задължава и зная, че досегашната ми затвореност би могла да те засегне неприятно. Сега ти също ще ме посетиш някой ден, за да видиш къде е моят дом. За днес мога да ти разкажа малко, толкова, колкото за да си отново в течение, а и на мен самия тази изповед, която същевременно ме кара да се срамувам и да я смятам за един вид наказание, ще донесе някакво облекчение.

Ти знаеш, произхождам от старо и заслужило за страната семейство, настроено приятелски към вашата провинция, едно консервативно семейство на земевладелци и висши чиновници. Но видиш ли, дори тази обикновена дума ме изправя пред пропастта, която ни разделя. Казвам семейство и смятам, че изричам нещо просто, самопонятно и еднозначно, но така ли е? Вие от провинцията имате вашия орден и йерархия, но нямате семейство, не знаете какво е род, кръв и потекло и не подозирате тайната и властна магия и сила на това, което се нарича семейство. Но така е всъщност за повечето от думите и понятията, които отразяват нашия живот. Повечето, които смятаме за важни, за вас не са, твърде много от тях вие намирате просто неразбираеми, а други, че означават нещо съвсем различно от това, което значат за вас. И как тогава да разговаряме?! Знаеш ли, когато ми говориш, сякаш беседвам с чужденец, но с чужденец, чийто език съм учил в младостта си, дори съм говорил на него и сега разбирам повечето думи. Ала в противния случай не е същото, когато говоря аз, слушаш един език, чиито изрази са ти познати само отчасти, не можеш да доловиш оттенъците и трептенията му, слушаш истории за някакъв човешкия живот, за една форма на съществуване, различна от твоята; повечето, дори ако действително те интересува ти остава чуждо или най-многото проникваш в смисъла му наполовина. Спомняш си за нашите безбройни словесни двубои и разговори през ученическите ни години, от моя страна те не бяха нищо друго освен опит, един от многото, да приведа в съзвучие света и езика на вашата провинция с моя. Ти беше най-отзивчивият, най-старателният и най-верният на дълга си от всички, с които някога предприемах такива опити; ти смело защищаваше правата на Касталия, без да бъдеш равнодушен към моя чужд свят и неговите права или да го презираш. Тогава ние дори значително се бяхме приближили един към друг. Е, по-късно ще се върнем на това отново.

И след като Плинио замислено помълча за миг, Кнехт каза внимателно:

— Не е чак толкова лошо, че не сме могли да се разберем. Естествено два народа и два езика никога не ще бъдат толкова разбираеми един за друг и не ще се доверяват тъй сърдечно, както двама души, които принадлежат към една и съща нация и език. Но това не е причина да се откажем от разбирателство и откровение. И между сънародници и говорещи един език се издигат стени, които пречат за откровеното споделяне и за пълното взаимно разбирателство: прегради на образование, възпитание, дарба, индивидуалност. Оправдано е да се твърди, че поначало на земята всеки човек би могъл да разкрие душата си пред всеки друг, но също и да се твърди, че на света изобщо няма двама души, между които да е възможно истинско, безкрайно дълбоко откровение и разбирателство — първото е толкова вярно, колкото и второто. Това са Ин и Ян, ден и нощ, и двете имат право, и за двете човек трябва да си спомня от време на време и аз ти давам право дотолкова, доколкото естествено не вярвам, че някога ние двамата ще можем да се разберем напълно и докрай. Но ако ти беше западноевропеец, а аз китаец и говорехме на различни езици, то при добра воля въпреки всичко пак бихме могли да споделим много, а отвъд строго споделеното да отгатнем и прозрем далеч повече един за друг. Във всеки случай нека опитаме.

Десиньори кимна и продължи:

— Преди всичко искам да ти разкажа малкото, което трябва да знаеш, за да получиш представа за моето положение. И тъй, първо, семейството е върховната власт в живота на един млад човек, независимо дали той я признава, или не. Разбирах се добре с моето семейство, докато бях хоспитант във вашето елитно училище. Прекарвах годината тук, поверен в добри ръце, а през ваканциите у дома ме посрещаха празнично и ме глезеха, бях единствен син. Обичах майка си с нежна, дори страстна любов, раздялата с нея беше единствената болка, която изпитвах при всяко заминаване.

С баща ми бях в по-хладни, обаче приятелски отношения, поне като дете и юноша, в годините, които преживях при вас; той беше стар почитател на Касталия и се гордееше, че се възпитавах във вашето елитно училище и бивах посвещаван в такива възвишени неща като играта на стъклени перли. Тези ваканционни престои вкъщи често бяха наистина радостни и тържествени, семейството ми и аз, така да се каже, се познавахме само в празнични дрехи. Понякога, когато си тръгвах за ваканция, ви съжалявах вас, които оставахте и не знаехте нищо за това щастие. Не е потребно да говоря много за миналото, та нали ти ме познаваш по-добре от който и да е. Бях почти касталиец, само малко по-светски жизнерадостен, по-груб и повърхностен може би, но изпълнен от щастлива самоувереност, окрилян и ентусиазиран. Това беше най-щастливата ера в моя живот, нещо, което тогава естествено не подозирах, тъй като през годините във Валдцел очаквах щастието и върха на своя път във времето, когато щях да напусна вашето училище и да се върна у дома и с помощта на превъзходството, придобито при вас, да завоювам тамошния свят. Вместо това, след като се сбогувах с Касталия, за мене настана време на противоречия, което продължава и до днес, и на една борба, в която не съм победител. Защото родината, където се върнах, този път вече не се състоеше единствено от бащината ми къща и в никакъв случай не чакаше само да ме прегърне и да признае моята валдцелска знатност, и дори в родния дом скоро се явиха разочарования, трудности и несъзвучия. Мина известно време, докато забележа това; в наивното доверие, в момчешката вяра в себе си и своето щастие ме подкрепяше и закриляше втълпеният ми от вас в ордена морал и привичката за медитация. Но какво разочарование и отрезвяване ми донесе университетът, в който исках да изуча политически специалности! Тонът, с който студентите общуваха, равнището на тяхното общо образование и на другаруването им, а какви личности бяха някои от преподавателите, всичко толкова рязко се отличаваше от това, с което бях свикнал при вас! Ти си спомняш как някога защищавах нашия свят срещу вашия и че тогава често произнасях възхвали на несломимия естествен живот. И ако за това заслужавах наказание, то знай, приятелю, че бях тежко наказан. Защото този естествен, невинен, инстинктивен живот, тази чистосърдечност и неукротена гениалност на наивните, която може някъде и да е съществувала, навярно у селяните или занаятчиите, или гдето и да е още, аз не успях да открия, камо ли да имам дял в нея. Ти си спомняш също, нали, как в речите си критикувах касталийците за надменност и предвзетост, тази самомнителна и изнежена каста, с нейния кастов дух и високомерието на елита. Е, а светските хора бяха не по-малко горди със своите лоши маниери, посредствено образование, дебелашки шумен хумор, грубовато-хитра ограниченост и практични самолюбиви цели, в собствените си очи те не се виждаха по-малко ценни, богоугодни и избрани в своята тесногръда естественост, отколкото някога би могъл да бъде и най-афектираният валдцелски образцов ученик. Те ми се присмиваха или ме тупаха по рамото, обаче някои реагираха на чуждото, касталийското в мене с откровената, чиста омраза, която простото винаги изпитва срещу всичко благородно и която бях решил да посрещам като един вид отличие.

Десиньори помълча малко и хвърли поглед към Кнехт, съмнявайки се да не го уморява. Погледът му срещна очите на приятеля и намери в тях израз на дълбоко внимание и приветливост, който го успокои и му подейства благотворно. Видя, че другият беше погълнат от откровението му, той не слушаше така, както се слуша брътвеж или някакъв интересен разказ, а с несравнимата отдаденост, с която човек се съсредоточава в една медитация и при това с чисто, сърдечно доброжелателство, чието отражение в очите на Кнехт го трогна, тъй сърдечно и почти детско му изглеждаше то, и дори се удиви, че го открива в лицето на същия мъж, на чиито многообразни дневни занимания, служебна мъдрост и авторитет се бе възхищавал през целия изтекъл ден. И с облекчение продължи:

— Не зная дали животът ми е бил полезен, или просто едно недоразумение, и имал ли е някакъв смисъл. А ако е имал, смисълът му е бил може би в това, че един отделен, конкретен човек от нашето време е разбрал безпределно ясно и е преживял най-болезнено колко много Касталия се е отдалечила от родната страна, а според мене и обратно колко нашата страна се е отдалечила от своята най-благородна провинция и е станала чужда и невярна на нейния дух, каква голяма пропаст зее у нас между тяло и дух, идеал и действителност, колко малко те знаят и искат да знаят един за друг. Ако в живота си съм имал задача и идеал, това беше като личност да синтезирам в себе си двата принципа, да бъда техен посредник, преводач и помирител. Опитах се и претърпях крушение. И тъй като аз естествено не мога да ти разкажа целия си живот, пък и ти не би разбрал всичко, искам да приведа само едно от обстоятелствата, показателни за моята несполука. Трудността започна с постъпването ми в университета и тя не се състоеше толкова в това да изляза наглава със закачките и нападките, които ми отреждаха като на касталиец, на примерно момче. Неколцина от моите нови другари, за които идването ми от училището на елита означаваше отличие и сензация, ми създаваха дори повече грижи и ме поставяха в по-трудно положение. Но не, най-тежкото и може би невъзможното беше сред светската общественост да продължавам да водя живот съобразно духа на Касталия. Отначало почти не забелязвах това, придържах се към правилата, научени при вас, и дълго време изглеждаше, че те се потвърждават и тук, струваше ми се, че ми вливат сила и ме бранят, струваше ми се, че пазят моята бодрост и душевно здраве и ме подкрепят в намерението, именно в намерението сам и независим да прекарам студентските си години, безпределно верен на касталийския дух, да следвам единствено своята жажда за знания и да не се поддам да бъда притиснат в някаква специалност, която не иска нищо, освен студента за колкото е възможно по-кратко време най-основно да се подготви в една професия за хляба и да умъртви в душата си всяко предчувствие за свобода и универсалност. Но бронята, която Касталия ми бе дала, се оказа опасна и съмнителна, защото естествено не исках да съхраня душевния си покой и вглъбеността на някакъв безбурен дух, примирявайки се като отшелник, исках да завладея света, да го разбера, да го принудя и той да ме разбере, исках да го поддържам и колкото е възможно да го обновя и направя по-добър, исках в себе си да побера и примиря Касталия и света. И когато след разочарование, спор, вълнения се оттеглях в размисъл, отначало всеки път преживявах това като благодат, отпущане, дълбоко поемане на дъх, връщана при добрите приятелски сили. С времето обаче забелязах, че тъкмо вглъбяването, грижовността и радеенето за духовното са, които ме изолират там и в очите на другите ме правят тъй неприятно чужд, а мен самия неспособен да ги разбирам истински. Виждах, че ще мога да разбирам истински другите, светските хора само когато отново стана като тях, ако нямам никакво предимство, ако не търся убежище в тази вглъбеност. Естествено твърде възможно е сега, като го представям, да разкрасявам този процес. Може би, или вероятно, е било просто така, че аз без другари със същата школовка и същото настроение, без контрол от страна на учители, без предпазващата и благотворна атмосфера на Валдцел постепенно съм губел дисциплина, ставал съм ленив, невнимателен и съм поел по отъпкания път, а после, само в моменти на пробудена съвест, съм се извинявал с това, че «отъпканият път» е един от атрибутите на този свят, че като вървя по него, се приближавам до разбирателство с моята среда. Държа на това нищо да не разхубавявам пред себе си, но и не искам нито да отричам, нито да крия, че полагах усилия, стремях се и се борех дори и там, където се заблуждавах. За мен това беше сериозно. Но все едно дали моят опит да се включа в живота целесъобразно и с разбиране е бил само във въображението ми, или не, във всеки случай стана най-естественото: светът беше по-силен от мене — бавно ми показа надмощието си и ме погълна; беше точно така, като че ли животът държеше на обещанието да бъда уеднаквен напълно със света, чиято правилност, наивност, сила и превъзходство по продължителност на съществуване толкова много бях хвалил при нашите спорове във Валдцел и защищавал срещу твоята логика. Ти си спомняш.

А сега трябва да ти припомня и друго нещо, което навярно отдавна си забравил, защото за теб то нямаше никакво значение. За мен обаче имаше много голяма стойност, беше важно, важно и ужасно. Завърших следването си, бях се пригодил, бях победен, но в никакъв случай не напълно, напротив, в душата си все още се смятах за равен на вас и вярвах, че едно или друго приспособяване и отстъпване бе направено повече от житейска мъдрост, доброволно, отколкото изстрадано по принуда. Така аз още се придържах здраво към някои привички и потребности от младенческите години, между тях и към играта на стъклени перли, което вероятно едва ли имаше смисъл, защото без постоянно упражнение и непрекъснато общуване с равностойни и дори с превъзхождащи го партньори човек нищо не може да научи, самотната игра успява да замести истинската най-много така, както един монолог — действителен и откровен разговор. И тъй, без да знаех точно докъде съм стигнал и в какво състояние е изкуството ми да играя, моето образование и всичко, придобито в елитното училище, все пак се стараех да спася тези богатства, или най-малкото нещичко от тях, и ако тогава на някои от моите приятели, които се опитваха да говорят за играта на стъклени перли без каквато и да е представа за нейния дух, нахвърлях една схема или анализирах някакъв ход, то на тези съвсем неосведомени хора това изглеждаше вълшебство. През третата или четвъртата от моите студентски години взех участие в един курс във Валдцел; новата среща с местността, с градчето, с нашето старо училище и селището на играчите за мен бе една болезнена радост, но теб те нямаше, тогава ти следваше в Монтпор или Койперхайм и минаваше за най-усърдния особняк. Моят курс беше само ваканционен, за такива като мене бедни светски хора и дилетанти, въпреки това той ми създаваше трудности и бях горд, когато накрая получих обикновената тройка, онова «задоволителен» в свидетелството си, което беше достатъчно, за да се разреши на неговия притежател отново да посещава такъв курс.

И после, няколко години по-късно, още веднъж събрах сили, отново се записах за ваканционен курс, ръководен от твоя предшественик, и положих всички усилия да се представя сравнително добре във Валдцел. Препрочетох старите си тетрадки с упражнения, правех опити да си възвърна умението за съсредоточеност, накъсо, със скромните си средства аз се подготвях, настройвах и задълбочавах за този ваканционен курс почти така, както например един истински играч на стъклени перли за голямата годишна игра. Пристигнах във Валдцел, където след пауза само от няколко години, отново се почувствах много по-отчужден, същевременно обаче и очарован, сякаш се връщах в една изгубена красива родина, чийто език вече ми звучеше съвсем необичайно. Този път горещото ми желание отново да те видя, се изпълни. Спомняш ли си за това, Йозеф?

Кнехт го погледна сериозно в очите, кимна, усмихна се леко, но не каза нито дума.

— Добре — продължи Десиньори, — значи, си спомняш. Но какво е това, което си спомняш! Една бегла среща със съученик, мимолетна среща и разочарование; човек продължава пътя си и не мисли вече за това, освен ако след десетилетия другият невежливо му напомни. Не е ли така? Беше ли тази среща нещо повече за тебе?

Десиньори, макар че видимо много се стараеше да се овладее, беше силно развълнуван, изглеждаше, че у него нещо, натрупвано дълги години, търси стихиен разлив.

— Ти избързваш — каза Кнехт много внимателно. — Какво е била тя за мене, ще говорим, когато дойде моят ред и аз ще трябва да изложа равносметката си. Сега ти имаш думата, Плинио. Виждам, че онази среща не е била приятна за тебе. И за мене също. Но сега разказвай по-нататък. Говори, без да се съобразяваш с каквото и да е.

— Ще се опитам — отвърна Плинио. — Разбира се, съвсем не искам да ти правя упреци. И трябва да призная, че тогава ти се отнесе към мене напълно вежливо, дори повече от вежливо. Когато последвах сегашната ти покана да дойда тук във Валдцел, където не бях стъпвал след оня втори ваканционен курс, да, дори и след като бях избран за член на комисията за Касталия, намерението ми бе да споделя с теб тогавашните си преживявания, все едно дали те са приятни, или не за двама ни. А сега да продължа. Явих се за ваканционния курс и бях настанен в дома за гости. Почти всички участници в курса бяха приблизително на моите години, някои дори значително по-възрастни; бяхме най-много двадесет души, предимно касталийци, но или лоши, равнодушни, занемарени играчи на стъклени перли, или начинаещи, на които едва толкова късно им бе хрумнало да се запознаят с тази игра; за мен беше облекчение, че никой от тях не ме познаваше. Макар ръководителят на нашия курс, един от помощниците в архива, да се стараеше искрено и да бе много приветлив с нас, работата почти още от началото придоби характера на второстепенна безполезна школа, нещо като наказателен курс, чиито случайно довеяни оттук и там участници не се надяват в истинския смисъл на успех, а също и учителите, въпреки че никой не признаваше това. Човек можеше да се пита учудено защо тази шепа хора са се събрали да вършат доброволно нещо, за което не им стига сила, интересът им не е достатъчно голям, за да им внуши търпение и идеята за жертва, и защо един учен се блъска да им преподава и да ги занимава с упражнения, при което сам той едва ли разчита на особен успех? Тогава не знаех, разбрах го много по-късно от опитни хора. Този курс бе за мен явна несполука, но един малко по-различен състав би могъл да подейства възбуждащо и насърчително на всички, даже да ги въодушеви. Често е достатъчно, така ми казаха по-късно, да има двама, които взаимно се разпалват или се познават от по-рано и са близки, за да могат да тласнат всички участници в един такъв курс и преподавателя си към висок подем. Ти си майстор на играта на стъклени перли и навярно това ти е познато. И тъй, ударих на камък, в нашата случайна общност липсваше малката оживяваща клетка, не се стигна до въодушевление, до полет на мисълта, курсът беше и остана само блед повторителен курс за възрастни ученици. Дните си отиваха, разочарованието растеше с всеки от тях. Но нали освен играта на стъклени перли тук още съществуваше Валдцел, за мен място на свети и добре съхранявани спомени, макар в курса работите да не вървяха, то все пак ми оставаше празникът на едно завръщане, свързването с другарите от някога, може би дори нова среща с онзи, за когото бях запазил най-силни спомени и чийто образ за мен повече от всеки друг представляваше цяла Касталия, с тебе, Йозеф. Ако видех неколцина от моите съученици и другари от младостта, ако при разходките си сред красивата, тъй горещо обичана местност отново срещнех добрите духове от младежките си години и ако ти пак пристъпеше към мене, увлечехме се в разговор и както някога в него възникнеше спор най-малкото между двама ни, както между касталийските ми опити и мен самия, тогава нямаше да ми е жал за тази ваканция, тогава щях да се примиря с курса и всичко останало.

Първите двама съученици, които отначало пресякоха пътя ми, бяха добродушни, те зарадвани ме тупаха по рамото, задаваха детински въпроси за моя приказен светски живот. Неколцината други обаче не бяха толкова безобидни, те принадлежаха към селището на играчите и по-младите от елита, не поставяха наивни въпроси, но ме поздравиха, когато се срещнахме в една от залите на твоето светилище и нямаше как да ме избягнат, с остра, някак пренапрегната вежливост, по-скоро благосклонност, и все не можеха достатъчно да подчертаят своята заетост с важни и недостъпни за мен неща, липсата на време, на любопитство, на съучастие и воля за подновяване на старото познанство. Е, какво, аз не им се натрапвах, оставих ги на спокойствие, тяхното олимпийско, весело, присмехулно касталийско спокойствие. Гледах към тях и вечно заетия им ведър ден като затворник през решетка или като болен, гладуващ и потиснат към аристократи и богаташи, към весели, хубави, образовани, благовъзпитани, добре отпочинали хора с грижливо поддържани ръце и спокойни лица.

И когато се яви ти, Йозеф, щом те видях, у мен се надигна радост и нова надежда. Вървеше през двора, гърбом те познах по походката и веднага те извиках по име. «Най-после един човек — помислих си аз, — най-после приятел, а може би и противник, но някой, с когото може да се говори, наистина пракасталиец, но при него касталийското не е замръзнало като маска и броня, един човек, същество, което разбира!» И трябва да си забелязал колко весел бях и колко много очаквах от тебе, всъщност ти ме посрещна с най-голяма любезност. Още ме познаваше, още значех нещо за тебе, доставяше ти радост отново да ме видиш. Това не продължи само при краткотрайното ни радостно приветствие в двора, ти ме покани и ми посвети, пожертва за мене една вечер. Но, мили Кнехт, що за вечер беше това? Как и двамата се мъчехме да изглеждаме наистина бодри, наистина вежливи и да се отнасяме един към друг почти другарски и колко трудно ни беше да влачим скования разговор от тема на тема! Ако другите бяха равнодушни към мене, то твоето отношение беше по-лошо, това пренапрегнато и безполезно старание в името на някогашното приятелство раняваше много по-болезнено. Тази вечер разби окончателно моите илюзии, за мен тя неумолимо ясно откри, че не съм ти другар и съмишленик, не съм от Касталия, не съм човек със същия ранг, а един досаден, натрапващ се дебелак, необразован чужденец, но тъй като всичко протичаше в толкова коректна и красива форма, а разочарованието и нетърпението оставаха така безукорно маскирани, всъщност ми се струваше, че то е още по-лошо. Да беше ме обругал, да бе ме упрекнал, да бе ме обвинил: «Какво е станало с теб, приятелю? Как си могъл така да пропаднеш?», щях да бъда щастлив и ледът щеше да се пропука. Но не се случи нищо такова. Видях: нищо не беше излязло от моята принадлежност към Касталия, нищо — от моята любов към вас, от следването ми, от играта на стъклени перли, нищо — и от нашето приятелство. Репетиторът Кнехт бе търпял досадното ми посещение във Валдцел, цяла една вечер се бе мъчил и скучал с мене, а след това ме бе отпратил с крайно изтънчена вежливост.

Борейки се с вълнението си, Десиньори млъкна и със страдалческо лице вдигна очи към магистъра. Той стоеше — съвсем внимателен слушател, — задълбочен и сам не по-малко развълнуван, гледаше своя стар приятел с една усмивка, пълна с приятелско съчувствие. И тъй като другият продължаваше да мълчи, Кнехт задържа върху него погледа си, в който преливаше благоразположение и израз на примирение и доволство, поглед, на който приятелят му устоя мрачен една минута или по-дълго.

— Ти се усмихваш — извика тогава Плинио буйно, но не зло. — Ти се усмихваш? Намираш, че всичко е в ред.

— Трябва да призная — усмихна се Кнехт, — ти представи случая отлично, просто великолепно, беше точно така, както го описваше, може би бе потребна и нотката на обида и жал в твоя глас, за да изтръгне от паметта всичко и да припомни сцената с такова съвършенство. И ти, макар че за съжаление видимо все още гледаш на нещата със същите очи и не си преодолял докрай всичко, разказа своята история обективно и правдиво, историята на двама млади мъже в едно малко мъчително положение, при което и двамата трябваше някак да се преструват и единият от които, именно ти, сгреши, като се опита да скрие действителната си и сериозна мъка от това положение зад безгрижно държане, вместо да наруши маскарада. Изглежда дори така, сякаш ти и днес още смяташ, че безрезултатността на онази среща се дължи повече на мене, отколкото на тебе, независимо че тъкмо в твои ръце бе да промениш обстоятелствата. Наистина ли не прозря тогава? Но го описа много добре, трябва да призная. Действително отново изпитах цялата потиснатост и смутеност от оня чуден вечерен час и за мигове мислех, че пак трябва да се боря със себе си, за да се държа спокойно, и малко да се срамувам за двама ни. Не, твоят разказ звучеше точно. Истинско удоволствие е да слушаш да се разказва така.

— Е, какво — започна Плинио малко удивен, а в гласа му още звучеше леко огорчение и недоверие, — разбира се, радостно е, ако поне единият от нас е възприел разказа ми като нещо приятно. На мене, следва да знаеш, той не ми достави никакво удоволствие.

— Но сега — каза Кнехт, — сега все пак виждаш колко весело бихме могли да гледаме на тази история, която и за двама ни е еднакво безславна? Можем да се смеем над нея.

— Да се смеем? Защо?

— Защото историята за бившия касталиец Плинио, който се стараеше да изучава играта на стъклени перли и да спечели признанието на някогашните си другари, е отминала и основно преодоляна, също както и историята за вежливия репетитор Кнехт, който въпреки всички касталийски правила така малко съумя да скрие смущението си пред неочаквано нахълталия Плинио, че той днес, след толкова много години, го накара отново като в огледало да види случилото се. Още веднъж, Плинио, признавам, ти имаш добра памет и разказваш хубаво, аз не бих могъл така. За нас е щастие, че цялата история е приключена и сега можем да се смеем над нея.

Десиньори беше объркан. Ала долови доброто настроение на магистъра като нещо приятно и сърдечно, далеч от какъвто и да е присмех, почувства също, че зад веселостта се крие особена сериозност и въпреки всичко, докато разказваше, отново твърде болезнено усети горчивината на някогашното преживяване и разказът му бе взел толкова много от характера на изповед, че не би могъл да смени тона си.

— Ти навярно забравяш — каза той колебливо, макар и вече с почти разведрено настроение, — че това, което припомних, не бе еднозначно за двама ни? За теб то беше най-многото една неприятност, а за мен — поражение и рухване, впрочем и начало на важни промени в живота ми. Тогава, когато курсът едва бе завършил и аз напуснах Валдцел, решен никога да не се връщам тук, малко оставаше да намразя Касталия и всички вас. Бях загубил илюзиите си и прозрял, че вече не принадлежа към вас, а може би и по-рано не съм принадлежал така всецяло, както съм си въобразявал, не ми трябваше много, за да се превърна в изменник и един от вашите заклети врагове.

Приятелят му го погледна весело и едновременно с проникновение.

— Разбира се — каза той, — надявам се, че скоро ти ще ми разкажеш и за всичко това. Но днес, струва ми се, нашето положение е следното: в ранната си младост бяхме приятели, разделиха ни, тръгнахме по съвсем различни пътища; после се срещнахме отново по време на твоя нещастен ваканционен курс, ти беше станал наполовина или изцяло светски човек, аз, един малко тайнствен, замислен върху касталийските канони жител на Валдцел, и тъкмо тази разочароваща и засрамваща ни нова среща си спомнихме днес. Видяхме отново нас самите, собствената ни тогавашна смутеност, имахме сила да изтърпим това зрелище и дори можахме да се смеем, защото сега, естествено, всичко е съвсем различно. Не искам да крия, че впечатлението, което тогава ми направи, наистина ме смути много, то беше изобщо неприятно, отрицателно впечатление, не знаех какво да предприема по отношение на тебе, ти ми изглеждаше по един необикновено тягостен и дразнещ начин недорасъл, груб, светски. Бях млад касталиец, който не познава света, а всъщност и не искаше да го познава, ти вече беше млад чужденец, чиито подбуди не разбирах истински, защо ни търсеше и защо участваше в курс по играта, след като личеше, че едва ли ти е останало неща от това, което имат учениците от елита. Ти ме нервираше, както и аз тебе. Естествено съм ти изглеждал високомерен обитател на Валдцел, който има заслуги, но грижливо се стреми да запази разстоянието между себе си и един светски човек и дилетант в играта. За мен ти беше варварин от особен вид или полуграмотен човек, който има досадни, необосновани сантиментални претенции за интерес и приятелство от моя страна. Взаимно се бранехме един от друг и бяхме близо до това да се намразим. Какво можехме да направим, освен да се разделим, тъй като никой не искаше да даде нещо на другия, а и никой не бе в състояние да бъде справедлив.

Днес обаче, Плинио, можем да възкресим свенливо погребания спомен за това и да се смеем над оная сцена и над двама ни, защото днес не сме същите и се събрахме със съвсем други намерения и възможности, без сълзливост, потиснати чувства на ревност и омраза и без самомнителност, та нали отдавна сме станали мъже.

Десиньори се усмихна облекчено. Все пак добави въпроса:

— Но сигурни ли сме в това? В края на краищата нали и тогава имахме добра воля?

— Така мисля и аз — усмихна се Кнехт. — И с нашата добра воля се измъчихме непоносимо и се напрегнахме до краен предел. Тогава инстинктивно не можехме да се търпим взаимно, всеки от нас не се доверяваше на другия, пречеше му, беше му чужд и противен и само въобразяването на едно задължение, на една съпринадлежност ни заставяше цяла вечер да играем мъчителната комедия. Изясних си това още тогава, наскоро след твоето посещение. Ние не бяхме надвили истински съществувалото приятелство, както и съществувалата вражда. И вместо да ги оставим да умрат, вярвахме, че сме длъжни да ги извадим от гроба и някак да ги съживим. Чувствахме, че сме прегрешили спрямо тях и не знаехме с какво да изкупим вината си. Не е ли така?

— Смятам — каза Плинио замислено, — че ти и днес си прекалено вежлив. Казваш «ние двамата», но нали не ние двамата се търсехме взаимно и не можехме да се намерим. Търсенето, любовта беше изцяло от моя страна, също така разочарованието и мъката. Питам те, какво се промени в твоя живот след нашата среща? Нищо. При мене, напротив, тя означава един дълбок, болезнен разрез и затова не мога да ти пригласям в смеха, с който отминаваш всичко.

— Прощавай — успокои го приветливо Кнехт, бях твърде прибързан. — Но пак се надявам с времето да ти помогна да пригласяш на моя смях. Ти си прав, тогава си бил оскърбен, наистина не от мене, както си мислил и, струва ми се, все още мислиш, а чрез бездната и отчуждението, които лежат между вас и Касталия и които смятахме, че сме преодолели с ученическото си приятелство, но сега изведнъж тя зееше пред нас така страшно широка и бездънна! Доколкото смяташ, че имам лична вина, моля те, изкажи свободно обвинението си.

— Ах, това никога не е било обвинение, а в действителност една жалба. Тогава ти не я чу и както ми се струва, днес също не искаш да я чуеш. Тогава й отвърна с усмивка и добро държание, така постъпваш и днес.

Макар да долавяше приятелство и дълбоко благоразположение в погледа на майстора, той не преставаше да подчертава това; искаше му се най-после веднъж да излее всичко, носено дълго и болезнено.

Кнехт не промени израза на лицето си. Той малко се замисли, накрая каза внимателно:

— Едва сега почвам да те разбирам, приятелю. Може би имаш право и следва да поговорим и за това. Преди всичко бих искал едно да ти напомня: тогава всъщност би имал право да очакваш аз да проявя интерес към това, което наричаш твоя жалба, но само ако действително бе изрекъл тази жалба. А стана тъй, че при оня вечерен разговор в дома за гости ти в никакъв случай не даде израз на жал, а се държеше, както и аз, колкото е възможно по-бодро и смело, играеше също като мене, играеше ролята на човек, който не може да бъде упрекнат в нищо и който няма от какво да се оплаква. Тайно обаче си очаквал, както сега чувам, че аз ще доловя скритата ти жалба и зад твоята маска ще позная истинското ти лице. Е, нещичко от това все пак бе ми се удало да забележа, макар и далеч не всичко. Но как бих могъл да разкрия, че съм загрижен за тебе, че ти съчувствам, без да нараня твоята гордост? А и каква полза би имало да ти протягам ръка, щом като ръката ми беше празна и аз нямах нищо да ти дам, никакъв съвет, никаква утеха, никакво приятелство, когато и нашите пътища бяха непреодолимо разделени? Да, стаените неприятности и нещастия, които ти прикриваше с безгрижно държане, за мен бяха мъчителни и смутни, откровено казано, тогава ми беше противно, те обхващаха и някакво искане за съучастие и състрадание, което обаче не отговаряше на твоето държане, а в него имаше нещо натрапчиво и детинско, така ми се струваше, и то допринасяше само за охлаждането на чувствата ми. Ти проявяваше претенция към моето другарство, искаше да бъдеш касталиец, играч на стъклени перли, а при това изглеждаше толкова неовладян, толкова нараним и потънал в егоистични чувства! Приблизително така съдех за тебе по онова време, понеже много добре виждах, че от духа на Касталия не ти е останало почти нищо, явно дори основните правила беше забравил. Е, така да е, то не беше моя работа. Но защо тогава идваше във Валдцел и искаше да ни поздравиш като другари? Ето кое бе за мен, както ти казах, дразнещо и противно и тогава си бил напълно прав, щом си изтълкувал моята усърдна вежливост като отказ. Да, аз инстинктивно те отклонявах и не защото беше рожба на света, а защото се домогваше да минаваш за касталиец. Когато след толкова много години ти се появи отново, от този твой стремеж не се долавяше и следа. Ти изглеждаше светски, говореше като човек от другия свят и особено странно ме вълнуваше изразът на тъга, болка или нещастие върху твоето лице; но всичко: държането, думите ти, дори твоята натъженост ми харесваше, беше красиво, отиваше ти, бе достойно за тебе, нищо не ме дразнеше, можех да те приема и да се съглася с всичко без каквато и да е вътрешна съпротива, този път не ми беше потребна свръхголяма вежливост и овладяност, затова веднага те посрещнах като приятел и се стремях да ти покажа моята любов и съчувствие. Този път, по-скоро в пълна противоположност с първия, аз се стараех и се мъчех да те спечеля; докато ти се държеше много затворено, разбира се, само мълком приех появата ти в нашата провинция и твоя интерес към нейната история като един вид откровение за привързаност и вярност. Сега, най-после, ти се поддаде на моя стремеж да те спечеля и вече сме отишли толкова далеч, че се открихме един другиму и така, надявам се, можем да възобновим старото си приятелство.

Ти току-що каза, че онази младежка среща била за тебе нещо болезнено, а за мен без значение. Не бива да спорим върху това, може и да имаш право. Сегашната ни среща обаче, amice, за мен в никакъв случай не е без значение. Тя има много по-голям смисъл, отколкото днес мога да ти открия и отколкото можеш да предположиш. За мен тя не представлява, да ти я очертая общо, просто връщане на един изгубен приятел и с това възкресяване на отминало време със силата за ново преобразяване. Преди всичко тя означава призив, излизане напред, прокарване на път към твоя свят, поставя ме отново пред стария проблем за синтез между вас и нас и това се случва, казвам ти го, в подходящ час. Този път призивът не ме намира глух, намира ме буден, по-буден, отколкото бях някога, защото всъщност не ме изненадва, не ми се явява като нещо чуждо, което се втурва отвън и на което можеш да откликнеш или да го сподавиш, той идва от мен самия, отговор е на едно много силно и станало вече настойчиво изискване, на една неволя и копнежа на сърцето ми. Но за това ще говорим друг път, вече е късно и двамата се нуждаем от отдих.

Ти говори по-рано за моята веселост и за своята натъженост и смяташ, така ми се струва, че аз не съм разбрал правилно това, което наричаш своя жалба, не и днес, тъй като съм отвърнал на нея с усмивка. Тук се крие нещо, което не разбирам докрай. Защо една жалба да не бъде изслушана с веселост, защо вместо с усмивка трябва да й се отговори отново с тъга? Това, че в своята скръб и обремененост ти отново си дошъл в Касталия и при мене, смятам, ми дава право да заключа: може би тъкмо нашата веселост те привлича. Но ако аз не споделям твоята тъга и угнетеност, ако не се поддавам на заразата им, то това не означава, че не ги признавам и приемам сериозно. Изражението, което имаш и носиш като отпечатък от съдбата си и своя живот в света, признавам напълно, то ти отива, принадлежи ти, за мен е мило, отнасям се към него с внимание, макар че се надявам да го видя променено. Откъде идва — мога единствено да предполагам, по-късно ще ми разкажеш за това повече или ще премълчиш, както намериш за правилно. В състояние съм само да видя, че животът ти, изглежда, е бил тежък. Но защо смяташ, че аз не искам и не мога да бъда справедлив по отношение на твоите болки?

Лицето на Десиньори отново бе станало мрачно.

— Понякога — каза той примирено — ми се струва, че ние не само имаме два различни начина на изразяване и два езика, всеки от които може да се преведе на другия единствено като се тълкува, не, сякаш сме изобщо две принципно различни същества, които никога няма да могат да се разберат. И все още ми се вижда съмнително коя от страните всъщност представлява истинският и пълноценният човек, вие или ние, и дали изобщо някой от нас? За мен настъпват времена, когато гледам към вас, хората от ордена и играчите на стъклени перли, от долу на горе, с уважение, с чувство за малоценност и завист като към вечно весели, вечно играещи и наслаждаващи се на собственото си битие, недостигаеми за никаква болка богове или свръхчовеци. В други времена вие будите у мен съжаление и ми изглеждате ту достойни за състрадание, ту за презрение. Кастрирани, изкуствено задържани в едно вечно детство, наивни и вдетинени във вашия безстрастен, чисто ограден, добре почистен свят на игри и детски градини, където вежливо се бърше всеки нос и всяко неблагоприятно вълнение на чувствата и мислите бива успокоявано и потискано, където цял живот се играят кротки, безопасни, безкръвни игри и където всяко вълнение, което пречи, всяко голямо чувство, всяка истинска страст, всеки сърдечен трепет незабавно се взема под контрола на лечението с медитация, бива отклонен и неутрализиран. Не е ли изкуствен, стерилизиран, даскалски скроен този свят, по-скоро просто привиден или някакъв полусвят, в който вие там, страхливци, вегетирате, свят без пороци и страсти, без глад, без сок и сол, свят без семейство, без майки, без деца и почти без жени! Половите нагони се обуздават с медитация, опасните, рисковани и изискващи тежка отговорност неща като икономика, правосъдие, политика от много поколения са предоставени на други; страхливо, добре защитени обаче, без грижа за прехраната и без особено тягостни задължения вие водите своето съществование на търтеи, а за да не ви е скучно от това, усърдно се отдавате на всички ваши научни специалности: броите срички и букви, музицирате, играете на стъклени перли, докато отвън, в калта на света, бедният гонен човек живее истинския живот и познава истинския труд.

Кнехт го слушаше с неизменно приветливо внимание.

— Мили приятелю — каза той замислено, — колко много твоите думи ми напомнят за нашите ученически години, за тогавашната ти критика и твоя нападателен дух. Само че днес аз вече не ще играя същата роля; сега моята задача не е да защищавам ордена и провинцията срещу нападките ти и ми е истински приятно, че тази тежка задача, с която веднъж вече се бях пренапрягал, днес не ме засяга с нищо. Трудно е да се отбие тъкмо такава блестяща атака, каквато ти току-що подхвана. Говориш например за хора, които там отвън, в страната, живеят «истинския живот и познават истинския труд». Всичко звучи така неоспоримо, красиво и чистосърдечно, почти като аксиома, и ако някой би поискал да го обори, то би трябвало просто да бъде неучтив и да напомни на оратора, че дори неговият собствен «истински труд» отчасти се състои в това да сътрудничи на една комисия за благото и запазването на Касталия. Но да оставим за миг шегата. От твоите думи схващам и от тона им долавям, че сърцето ти все още е пълно с омраза и едновременно с отчаяна любов към нас, пълно със завист или копнеж. За тебе ние сме страхливци, търтеи или играещи деца в някаква детска градина, но на времето ти виждаше в нас и вечно весели богове. Във всеки случай вярвам, че от думите ти мога да изведа като заключение: за твоята натъженост, за твоето нещастие, или както и да го наречем, явно не е виновна Касталия, то идва от другаде. Ако бяхме виновни ние, касталийците, то положително упреците и възраженията ти срещу нас и днес не биха били същите, както в нашите юношески дискусии. При по-късни разговори ти ще ми откриеш повече и не се съмнявам, че ще намерим път, за да бъдеш по-щастлив и по-весел или най-малкото за да стане по-свободно и по-приятно отношението ти към Касталия. Доколкото сега мога да видя, към нас и Касталия, а с това и към твоята младост и ученически години ти имаш едно неистинско, принудено, сантиментално отношение, раздвоил си своята собствена душа на касталийска и светска и безкрайно си се измъчвал за неща, за които не носиш никаква отговорност. Възможно е обаче да намираш за лесни някои други неща, отговорността за които пада върху теб самия. Допускам, че от дълго време вече не правиш упражнения по медитация. Не е ли така?

Десиньори се усмихна измъчено:

— Колко си наблюдателен, domine! От дълго време, казваш ти. Изминали са много, много години, откакто съм се отказал от магията на вглъбяването. Колко си загрижен за мен изведнъж! Отдавна, когато бях дошъл във Валдцел за ваканционен курс и тук към мен бяха проявени толкова много презрение и вежливост, когато на желанието ми за другарство бе отвърнато с един тъй изискан отказ, аз се прибрах с решението завинаги да сложа край на касталийското в себе си. Оттогава се отказах от играта на стъклени перли, престанах да се занимавам с медитация, дори и музиката за дълго време избягвах. В замяна намерих нови другари, които ме научиха на светски удоволствия. Пиехме и ходехме с жени, опитвахме едно след друго всички възможни упойващи средства, плюехме и осмивахме всичко благоприлично, достойно за уважение, всички идеали. В такава крайност естествено не можеше дълго да се издържи, но все пак достатъчно продължително, за да бъде напълно разядено и свалено от мене и последното лустро на Касталия. И когато години по-късно случайно видях, че твърде бурно съм се отдал на тези неща и че би ми била много потребна известна техника в медитацията, вече се чувствах твърде горд, за да почна отново.

— Горд ли? — попита Кнехт.

— Да, твърде горд. Междувременно аз се бях потопил в света и бях станал светски човек. Не исках да бъда нищо друго освен един от тях, не исках никакъв друг живот освен техния, тяхното страстно, наивно, ужасно, неотменно люшкане между щастие и страх, презирах възможността чрез вашите средства да си създам известно облекчение и да заема някакво предпочитано място.

Магистърът го погледна остро.

— И ти си издържал в продължение на много години? Не си ли използвал други средства, за да приключиш с това?

— О, да — призна Плинио. — Правих го, правя го и днес. Настъпват времена, когато отново пия и обикновено, за да мога да заспя, се нуждая от всякакви упойващи средства.

Кнехт, сякаш изведнъж уморен, затвори за секунда очи, после отново непоколебимо задържа поглед върху приятеля си. Мълчаливо го гледаше в лицето, за пръв път изпитателно и сериозно, постепенно обаче все по-кротко, по-приветливо и по-весело.“

Десиньори описва, че дотогава никога не бил срещал човешки взор, който едновременно да бъде толкова пронизващ и толкова мил, невинен и осъждащ, така сияйно приятелски и така всезнаещ. Той признава, че този поглед отначало го объркал и раздразнил, после успокоил и постепенно го покорил с леко насилие. Но все пак се помъчил да се отбранява.

„— Ти казваш — забеляза той, — че знаеш средства, с които да ме направиш по-щастлив и по-весел. Но не питаш дали аз действително жадувам за такива.

— Е — усмихна се Йозеф Кнехт, — ако можем да направим човека по-щастлив и по-весел, трябва да го направим във всеки случай, независимо дали ни моли, или не. А как може да не търсиш и да не жадуваш за това? Нали затуй си тук, нали затуй седим отново един срещу друг, за какво иначе си се върнал при нас? Ти мразиш Касталия, презираш я, ти толкова се гордееш със светския си дух и своята натъженост, че не би се заел с малко разум и вглъбяване да облекчиш положението си, и все пак един таен и неукротим копнеж по нас и нашата веселост те е водил и привличал през всичките години, докато се завърнеш и пожелаеш още веднъж да рискуваш тук. И аз ти казвам, този път си дошъл навреме, в момент, в който и аз жадувам за призив от вашия свят, за една отваряща се врата. Но за това следващия път! Приятелю, ти ми довери някои неща, благодаря ти, и ще видиш, че и аз също имам какво да изповядам. Късно е, утре заминаваш в зори, а и мен пак ме чака работен ден, скоро трябва да си легнем. Но подари ми само четвърт час още, моля те.

Той се изправи, отиде до прозореца, погледна нагоре, където между плуващите облаци в нощното небе се виждаха дълбоко ясни ивици, осеяни със звезди. И тъй като домакинът не се обърна веднага, стана и гостът и се приближи към него до прозореца. Магистърът стоеше, загледан нагоре, и с ритмично дишане се наслаждаваше на леко прохладния въздух, на есенната нощ. Той посочи с ръка небето.

— Виж — каза Кнехт — облачния пейзаж с небесните ивици, на пръв поглед човек би помислил, че дълбочините са там, където е най-тъмно, ала веднага разбира, че тази тъмнина и мекост са само облаците и че вселената със своята глъбина започва едва от краищата и фиордите на облачните планини и води към безкрайното, където са звездите, тържествени и за нас, хората, висши символи на яснота и ред. Дълбочината на света и неговите тайни не са там, при облаците и мрака, дълбочината е в ясното и веселото. И ако мога да те помоля: преди да легнеш да спиш, погледай още малко към тези заливи и проливи с многото звезди и не отблъсквай мислите и мечтите, които ще те навестят.

Странно усещане трепна в сърцето на Плинио, неопределимо, болка или щастие. С подобни слова, така си спомни той, бе пристъпил някога, в невъобразимо далечно време, в красивата весела зора на ученическите си години във Валдцел, към първите упражнения по медитация.

— Позволи ми още една дума — отново с тих глас подхвана майсторът на играта на стъклени перли. Много искам да ти кажа още нещо за веселостта, за веселостта на звездите и духа и за нашия касталийски начин на веселост. Ти нямаш склонност към веселостта вероятно защото е трябвало да изминеш един път на тъга и сега доброто настроение и всяка ведрост ти изглеждат, особено нашите, касталийските, плоски и детински, също и страхливи, бягство от ужасите и бездните на действителността в един ясен, добре подреден свят само на канони и предписания, на чиста абстракция и изтънченост. Но, мили мой страдалецо, даже да има такова бягство и то да не е чуждо на плахите, страхливи касталийци, които играят с голи правила, нека приемем дори, че има много бягства, това не отнема нищо от стойността и блясъка на истинската веселост, веселостта на небето и духа. Онези от нас, които лесно се задоволяват и са привидно весели, се възправят срещу други хора и цели поколения, чиято веселост не е била игра и нещо повърхностно, а сериозна и дълбока. Познавах един от тях — беше нашият предишен магистър по музика, когото някога и ти сигурно си виждал от време на време във Валдцел; този човек през последните години на живота си притежаваше веселостта като добродетел в такава мяра, че тя се излъчваше от него, сякаш бе слънчева светлина, и като доброжелателство, жизнерадост, като добро настроение, доверие и упование тя преминаваше във всички и не преставаше да струи от всеки, който сериозно възприемаше нейния блясък и у когото проникваше. И аз бях озарен от тази светлина, и с мен той раздели мъничко от своята ведрост и сърдечен блясък, а също и с нашия Феромонте и неколцина други. Да се достигне тази веселост, е за мене и за много други още най-висшата и най-благородната от всички цели. Ти ще я откриеш и при някои отци от ръководството на ордена. Тази веселост не е суета, нито самолюбие, тя е върховно познание и любов, утвърждаване на цялата действителност, бдение на ръба на всички бездни и глъбини, тя е добродетел на светците и на рицарите, тя е неразрушима и с възрастта и приближаването на смъртта става по-силна. Тя е в тайната на красивото и истинската субстанция на всяко изкуство. Поетът, който слави прекрасното и ужасното в живота с ритъма на своя стих, музикантът, в чиято творба те звучат като чисто настояще, е светлоносец, умножител на радостта и ведростта на земята, и когато първо ни води през сълзи и болезнено напрежение. Може би поетът, чиито стихове ни очароват, е тъжен самотник, а музикантът — печален мечтател, но и тогава творбата му носи частица от веселостта на боговете и звездите. Това, което той ни дарява, вече не е неговата мрачност, неговото страдание или боязън — то е капка чиста светлина, вечна веселост. И когато цели народи и езици се мъчат да проникнат до глъбините на света, последното и най-висшето, до което могат да стигнат в своите митологии, космогонии, религии, е тази веселост. Ти си спомняш за старите индуси — нашият учител във Валдцел веднъж ни бе разказал чудесно за това, — един народ на страданието, на размисъла и покаянието, на аскетизма; но последното голямо откритие на неговия дух било светло и ведро, с весела усмивка са победителите на света, също и Буда, весели са образите в техните шеметно дълбоки митове. Светът, както го изобразяват тези митове, в началото си почва божествено, блажено, сияйно, пролетно красив като златен век, но веднага заболява и все повече и повече отпада, огрубява, гине в мизерия и в края на четири все по-дълбоко потъващи световни епохи съзрява да бъде стъпкан и унищожаван от смеещия се и танцуващ Шива, ала не се свършва с това. Той започва отново с усмивката на унесения в сън Вишну, който с танцуващи ръце създава нов, млад, красив и сияещ свят. Чудно е: този народ, способен на страдание, както никой друг, с ужас и срам гледал страховитата игра на световната история, вечно кръжащото колело от жажда и страдание, той прозрял и разбрал крехкостта на сътвореното, алчността и сатанинското в хората и едновременно своя дълбок копнеж към чистота и хармония и намерил тази чудесна притча за цялата красота и трагичност на творението и за епохите на света, за неговия упадък, за могъщия Шива, който танцува върху покварения свят и го превръща в развалини, за усмихващия се Вишну, който лежи в дрямка и от златните си божествени сънища като на игра създава един нов свят.

Това, което се отнася до нашата касталийска веселост, трябва да е само късна и лека разновидност на тази голяма митология, но то изобщо е естествено. Ученият свят невинаги и не навсякъде е весел, макар че би могъл да бъде. При нас култът към истината е тясно свързан с култа към красотата и възпитанието на душата чрез медитация, затова веселостта никога не може да изчезне напълно. Нашата игра на стъклени перли обаче обединява три принципа: наука, преклонение пред красотата и медитация, и затова истинският играч на стъклени перли трябва да бъде проникнат от веселост, както един зрял плод от сладкия си сок, той трябва преди всичко да има в себе си веселостта на музиката, която не е нищо друго освен смелост, освен един весел и придружен от усмивка ход и танц през ужасите и пламъците на света, празнично пренасяне на жертва. Този вид веселост се стремях да постигна, откакто още ученик и студент едва-едва, като в предусет почнах да я разбирам и никога няма да се откажа от нея, да я изоставя, не и в нещастие и мъка.

А сега да идем да спим, утре ти заминаваш рано. Върни се скоро, разкажи ми повече за себе си, ще ти разкажа и аз и ти ще узнаеш, че и във Валдцел, и в живота на един магистър има проблематичност, разочарование, дори отчаяние и демонизъм. Сега обаче преди съня трябва да послушаш музика. Преди да си легнеш — един поглед към звездното небе и ухо, в което ехти музика — това е по-хубаво от всички твои приспивателни средства.

Кнехт седна и внимателно засвири съвсем леко един пасаж от онази соната на Пърсел, любимото произведение на отец Якобус. Тоновете се ронеха в тишината като капки златна светлина, така тихо, че между тях се чуваше песента на стария неспирен водоскок в двора. Кротко и строго, пестеливо и омайно звуците се срещаха и пресичаха, прелестна музика, смела, весела, сякаш крачеше по своите вътрешни кръгове, през небитието на времето и тленността и за малко, докато не заглъхнеше, превръщаше залата и нощния час в далечни и вселенски простори, а когато Йозеф Кнехт се сбогува със своя гост, лицето му беше променено, просветнало и едновременно в очите му имаше сълзи.“