Херман Хесе
Играта на стъклени перли (1) (Опит за животопис на Magister Ludi Йозеф Кнехт заедно с неговите съчинения
Издаден от Херман Хесе)

Играта на стъклени перли
Опит за общопонятно въведение в историята й

… non entia enim licet quodammodo levibusque hominibus facilius atque incuriosius verbis reddere quam entia, vermumtamen pio diligentique rerum scriptori plane aliter res se habet: nihil tantum repugnat ne verbis illustretur, at nihil adeo necesse est ante hominum oculus proponere ut certas quasdam res, quas res, quas esse neque probari potest, quae contra eo ipso, quodpii diligentesque viri illas quasi ut entia tractant, enti nascendique facultati paulunum appropinquant.

 

Albertus Secundus

Stract. de cristall. ed. Clangor et Collof. lib. I, cap. 28

В ръкописния превод на Йозеф Кнехт:

… и нека лекомислените смятат, че в известно отношение несъществуващото се предава с думи по-лесно, отколкото съществуващото, но все пак за благочестивия и добросъвестен летописец е точно обратното: нищо не е толкова неподатливо на словесно описание и за нищо не е по-необходимо да бъде видяно с човешки очи, отколкото нещата, чието съществуване нито е доказуемо, нито е вероятно, които обаче тъкмо с това, че благочестиви и добросъвестни люде ги разглеждат донякъде като съществуващи, се приближават с една крачка към битието и възможността да бъдат родени.

Намерението ни е в този труд да съхраним малкото, което успяхме да издирим за житието на Йозеф Кнехт, на Ludi Magister Josephus III^[1], както бива наричан в архивите на играта на стъклени перли. Не затваряме очи пред обстоятелството, че опитът ни донякъде влиза, или поне така изглежда, в противоречие с господстващите закони и обичаи на духовния живот. Нали тъкмо заличаването на индивидуалното, възможното включване на отделната личност в йерархията на възпитателните инстанции и на науките е един от висшите принципи на нашия духовен живот. И този принцип, сам дълголетна традиция, е прилаган толкова широко, че днес изобщо е трудно, понякога невъзможно, да се открият подробности от биографиите или характерите на отделни лица, служили славно на споменатата йерархия; в твърде много от случаите вече не могат да се установят дори личните имена. Но към особеностите на духовния живот на нашата провинция спада и това, че в йерархическата му структура се съдържа идеалът за анонимност и той плътно се приближава до осъществяването на този идеал.

И ако въпреки всичко бяхме настоятелни в опитите си да установим нещо за живота на Ludi Magister Josephus III и да нахвърлим и очертаем картината на неговата индивидуалност, то го правехме не от култ към личността или неподчинение на обичаите, а, напротив, както и вярваме, само в смисъла на дълг към истината и науката. Стара е мисълта: колкото по-рязко и непреклонно формулираме една теза, толкова по-неудържимо тя предизвиква антитеза. Одобряваме и почитаме идеите, в чиято основа е положена анонимността на нашите власти и на духовния ни живот. Ала един поглед към предисторията на този живот, именно към развитието на играта на стъклени перли, ни показва необоримо, че всяка фаза на еволюция, всяко обновяване, всяка промяна, всеки важен прелом, независимо дали се тълкуват като напредване, или запазване на съществуващото, неотменно ни показват наистина не своя единствен и същински вдъхновител, но все пак неговия най-ясен образ тъкмо в лицето на онзи, който въвежда промяната, става оръдие на преобразяването и усъвършенстването.

Несъмнено нашето днешно разбиране за личност се отличава много от понятието, което в далечни времена са си създали биографи и историци. За тях и особено за авторите, живели в епохи, когато склонността към биографичното е силно изразена, изглежда, така би могло да се каже, същественото в личността е било това, което се отклонява от нормата или я разчупва, неповторимото, да, често направо патологичното, докато ние, съвременните хора, заговаряме за значителна личност едва тогава, когато срещнем човек, комуто се е удало без странности или каквото и да е оригиналничене, по възможност най-съвършено да включи своето „аз“ в общността и по възможност най-съвършено да служи на свръхличното. Вгледаме ли се по-внимателно, ще видим, че още древността познава този идеал: например образът на „мъдрите“ или „съвършените“ у старите китайци или идеалът на Сократовото учение за добродетелта едва се различава от нашия днешен идеал; подобни принципи са познавали и някои големи духовни организации като Римската църква по времето на най-великото си могъщество и не един от най-именитите й представители като свети Тома Аквински ни изглежда, подобно на ранногръцките скулптури, по-скоро съвършен образ на един тип, отколкото на отделна личност. Във всеки случай по времето преди реформацията на духовния живот, която започва в двадесетото столетие и чиито наследници сме ние, този истински древен идеал е почти изчезнал. Учудваме се, когато в биографиите от онова време открием подробен разказ за това, колко братя и сестри е имал героят или какви душевни рани и белези са му оставили раздялата с детството, пубертета, борбата за признание и търсенето на любов. Нас, съвременните хора, не ни интересува патологичното, нито семейната история, ни половият живот, храносмилането и сънят на един герой; не дори и духовната му предистория, за нас не е особено важно и формирането му под влияние на любими занимания и четива. Приемаме за герой и достоен за необикновен интерес само оня, който по природа и чрез възпитание е в състояние почти изцяло да претопи личността си в нейната йерархическа функция и все пак, без да загуби силната си, свежа, удивителна импулсивност, която придава аромата и стойността на индивида. И ако между личност и йерархия възникнат конфликти, то тъкмо тези конфликти ние разглеждаме като пробен камък за величината на личността. Колкото малко сме съгласни с бунтовника, когото силни влечения и страсти тласкат да скъса с реда, толкова достопочтено намираме възпоминанието за жертвата, за истински трагичното.

И ни се струва, че само по отношение на героя, на този действително образцов човек, е позволен и естествен интересът към личността, името, облика и жеста, защото и в най-съвършената йерархия, и в най-изрядната организация в никакъв случай не виждаме машинерия от мъртви, сами по себе си безжизнени части, а дишащо тяло, съставено й оживено от органи, всеки от които си има особитост и свобода и е свързан с чудото на живота. В този смисъл полагахме усилия да съберем вести за битието на Йозеф Кнехт, майстора на играта на стъклените перли, и особено всичко написано от него, сдобихме се с много от ръкописите му, които смятаме, че заслужават да бъдат прочетени.

Положително това, което имаме да споделим за живота и личността на Кнехт, е частично или напълно известно за членовете на ордена, и особено за играчите на стъклени перли, и по тази причина насочваме нашия труд не само към споменатия кръг, а се надяваме да намерим отзивчиви читатели и далеч отвъд него.

За оня по-тесен кръг книгата ни не се нуждае от въведение и тълкование. Но тъй като все пак желаем житието и съчиненията на нашия герой да имат читатели и извън ордена, падна ни се малко тежката задача за подстъп към нея да сложим кратко, лесноразбираемо въведение в смисъла и историята на играта на стъклени перли. Подчертаваме, че това въведение е и се стреми да бъде лесно разбираемо, то в никакъв случай няма претенцията да пояснява обсъжданите в самия орден въпроси за проблематиката на играта и нейната история. Скоро не ще настане време за едно обективно изложение по тази тема.

И тъй, от нас не бива да се очаква пълна история и теория на играта на стъклени перли, днес това дело не би било по силите и на по-достойни и по-умели автори. Тази задача остава за по-късни времена, в случай че още преди да настъпят, не изчезнат изворите, както и духовните предпоставки за това. Разбира се, нашият труд още по-малко трябва да бъде учебник по играта на стъклени перли, такъв никога няма да се създаде. Правилата за тази игра на игрите се изучават не другояче, а по обичайния предписан път, който отнема няколко години, но никой от посветените не би имал интерес някога да направи по-лесно усвояването им.

Правилата, езикът от знаци и граматиката на играта представляват един вид високоразвит таен език, в който участват много науки и изкуства, главно обаче математиката и музиката (респективно музикознанието), а тя е в състояние да изрази и съотнесе съдържанието и постиженията на почти всички науки. Следователно играта на стъклени перли е игра с всички идеи и ценности на нашата култура, тя играе с тях, както, да речем, художникът е можел да играе с багрите от своята палитра по време на разцвета на изкуството. С всичко възникнало в творческите столетия на човечеството като открития, познания, възвишени идеи, произведения на изкуството, което следващите периоди на научни размишления са извели в понятия и превърнали в интелектуално богатство, с целия този неизмерим материал от духовни ценности играчът на стъклени перли борави както органистът с органа и този инструмент е едва ли не невъобразимо съвършен, неговите клавиши и педали докосват целия духовен космос, регистрите му са почти безброй, теоретически с този инструмент в играта може да се възпроизведе цялото духовно съдържание на света. Всички клавиши, педали и регистри са вече определени и всъщност сега само теоретически са възможни промени в техния брой и ред, опити за усъвършенстването им: обогатяването на езика на играта, като се въвеждат нови съдържания, е под възможно най-строгия контрол на върховното й ръководство. Напротив, вътре в тази непоклатима структура или, за да не се отклоняваме от нашия образ, в сложната механика на гигантския орган за отделния играч е открит цял свят от възможности и съчетания и е почти невероятно сред хиляда строго проведени игри едва две да си приличат, и то само външно. Дори ако стане тъй, че някога случайно двама играчи внесат в съдържанието на своята игра един и същ малък тематичен избор, то техните две игри могат да изглеждат и протичат съвършено различно по начин на мислене, характер, настроение и майсторство на изпълнителя.

В края на краищата зависи напълно от желанието на историка докъде да върне назад във времето наченките и предисторията на играта на стъклени перли. Защото като всяка голяма идея и тя всъщност няма начало, а винаги е съществувала като идея. Намираме я като идея, предчувствие и въжделение, подготвена още през далечни столетия, например у Питагор, после при залеза на античната култура в кръговете на елинистичния гностицизъм, не по-малко и при древните китайци и пак отново при върховете на арабско-мавританския духовен живот, а по-нататък следата на нейната предистория води през схоластиката и хуманизма към математическите академии на седемнадесети и осемнадесети век, чак до философията на романтизма и руините писмена от вълшебните сънища на Новалис. В основата на всяко движение на духа към идеалната цел на една Universitas Literarum^[2], на всяка платоновска академия, всяко общуване на един духовен елит, всяка стъпка за сближаване на точните и хуманитарните науки, на всеки опит за примирение между наука и изкуство или наука и религия лежи същата вечна идея, която за нас доби израз в играта на стъклени перли. Без съмнение мислители като Абелар, Лайбниц и Хегел познават мечтата вселената на духа да бъде обхваната в концентрична система и живата красота на духовното и на изкуството да се обедини с магическата формулираща сила на точните науки. Във времето, когато музиката и математиката почти едновременно преживяват класически разцвет, не са рядкост взаимното обогатяване и дружеските отношения помежду им. А две столетия по-рано у Николай Кузански откриваме мисли със същите веяния. „Духът приема формата на потенциалност, за да измери всичко по нея и абсолютната необходимост, за да мери всичко чрез единството и простотата, както прави бог, и необходимостта от свързване, тъй че всичко да се мери според своеобразието му, накрая той се формира като детерминирана потенциалност, за да измери всичко по отношение на своето съществуване, но по-нататък духът измерва и символично чрез сравнение, както когато си служи с числата и геометричните фигури и се отнася към тях като към символи.“ Впрочем не само тази мисъл на Николай Кузански изглежда насочена едва ли не към нашата игра или отговаря и тласка въображението в почти същата линия, както и нейните мисловни игри; у него могат да се открият повече, дори много подобни съзвучия. И любовта му към математиката, и неговата способност и удоволствието да прилага фигури и аксиоми от Евклидовата геометрия като пояснителни символи към теолого-философски понятия видимо стоят твърде близо до характера на играта, а понякога дори неговият своеобразен латински (заемките от който нерядко са свободно измислени, но при това не биха могли да бъдат тълкувани неправилно от знаещия латински език) напомня за волногъвкавата пластичност на играта.

И с не по-малко право, както показва и мотото на изложението ни, към праотците на играта на стъклени перли принадлежи и Albertus Secundus. Допускаме, без да можем да подкрепим това с цитати, че идеята за играта е владеела и ония просветени музиканти на шестнадесетото, седемнадесетото и осемнадесетото столетие, които в основата на музикалните си композиции поставят математически съждения. Тук-там в древните писания човек се натъква на легенди за мъдри магически игри, измислени и играни от учени, монаси или при благосклонни към духовното владетелски дворове, например под формата на шах, чиито фигури и полета, освен обичайните, са имали и тайни значения. Общоизвестни са, разбира се, и ония мълви, приказки и сказания от младенчеството на всички култури, които приписват на музиката — свръх всичко, което притежава като изкуство — и силата да завладява души и народи, превръщат я в тайна владетелка и законодателка на хората и техните държави. От древен Китай чак до легендите на гърците има своята роля мисълта за идеален небесен живот на хората при хегемония на музиката. С този култ към музиката („все в нови образи ни среща тук на пението тайнствената сила“ — Новалис) е най-съкровено свързана и играта на стъклени перли.

И макар сега да откриваме идеята за играта като вечна, съществувала винаги и развивала се дълго преди нейното създаване, въпреки това появата й в познатата ни форма има своя история, за чиито най-важни етапи ще се опитаме да разкажем немногословно.

Духовното движение, плод на което между другото са възникването на ордена и играта на стъклени перли, води началото си от историческия период, който, след основополагащите проучвания на литературния историк Плиний Цигенхалс, носи изкованото от него наименование „епоха на вестникарските литературни притурки“. Такива названия са хубави, но опасни и постоянно ни подлагат на изкушението да оценим погрешно някое от състоянията на човешкия живот в миналото, и все пак тази епоха в никакъв случай не е лишена от дух, нито пък е духовно бедна. Но тя, така изглежда според Цигенхалс, едва ли е знаела какво да прави със своя дух или нещо повече, не е умеела да отреди на духа мястото и функцията, които му се полагат в овладяването на живота и управлението на държавата. Откровено казано, ние познаваме онази епоха твърде зле, макар тя да е почвата, върху която израства всичко, което днес представлява нашият духовен живот. Според Цигенхалс тя е била в особен мащаб „бюргерска“, епоха — привърженица на един необятен индивидуализъм, и ако ние, за да загатнем духа й, привеждаме някои нейни черти по изложението на Цигенхалс, то знаем със сигурност поне това, че тези черти не са измислени, значително пресилени или обрисувани неправдиво, защото големият изследовател ги е подкрепил с безброй литературни и други документи. Присъединяваме се към учения, който досега е единственият, посветил сериозно проучване на „епохата на вестникарските литературни притурки“, и при това не забравяме, че е лесно и глупаво да бърчим нос пред заблудите или лошите обичаи от далечни времена.

Към края на Средновековието духовният живот в Европа видимо имал две големи тенденции: освобождаване на мисълта и вярата от каквото и да е авторитетно влияние, следователно борба на чувстващия се независим и пълнолетен разум срещу господството на Римската църква и, от друга страна, тайното, но страстно домогване до узаконяване на тази свобода, до един нов, произтичащ от него самия и адекватен нему авторитет. Обобщавайки, можем да кажем: в своята цялост духът спечелил тази често чудно противоречива борба за две поначало срещуположни цели. Дали извоюваното е равностойно на безбройните изкупления, дали днешният ред на нашия духовен живот е съвършен и ще трае ли достатъчно дълго, та всички страдания, гърчове и извращения — от съдебните разправи с еретиците и кладите до съдбите на многото „гении“, завършили с безумие или самоубийство — да се видят като смислени жертви, не ни е позволено да питаме. Историята е отминала, без значение е била ли е добра и по-добре ли би било да я нямаше, а и дали бихме могли да признаем „смисъла“ й. Така са отшумели и ония борби за „свобода“ на духа и тъкмо в късната „епоха на вестникарските литературни притурки“ са довели до това, че всъщност духът на дело е изпитал една нечувана и за самия него вече непоносима свобода, като превъзмогнал напълно църковното настойничество и отчасти държавното, но все пак без още да е намерил закон, формулиран и зачитан от самия него, истински нов авторитет и законност. Примерите за опозоряване, унижаване, продажност и самоотречение на духа в онова време, разказани от Цигенхалс, в значителната си част са наистина удивителни.

Трябва да признаем, че не сме в състояние да дадем недвусмислена дефиниция на произведенията, по които назоваваме епохата, именно на вестникарските литературни притурки. Както изглежда, те са били създавани с милиони като особено популярна част от материята на всекидневната преса и представляват главната духовна храна на жадните за знания читатели, разказват или по-скоро „бъбрят“ за хиляди предмети на познанието и както изглежда, по-умните сред техните автори често се надсмиват на собственото си творение, поне Цигенхалс признава, че се е натъкнал на голям брой такива работи, които той, понеже иначе те биха били съвсем непонятни, е склонен да тълкува като изтънчена самоирония на авторите им. Напълно е възможно в тези статии, произвеждани по индустриален метод, да има много ирония и самоирония, за чието разбиране първо трябва да се намери ключ. Производителите на тези суетни занимавки отчасти принадлежали към редакциите на вестниците, отчасти били „свободни“ писатели, дори често ги наричат поети, но изглежда, че мнозина от тях са се числели към съсловието на учените, били са известни преподаватели във висши училища. Предпочитаното съдържание на такива статии били анекдотите из живота на прочути мъже и жени и тяхната кореспонденция, те можели да бъдат озаглавени „Фридрих Ницше и женската мода в 1870“ или „Любимите ястия на композитора Росини“, или „Ролята на стайните кученца в живота на куртизанките“ и тям подобни. Освен това хората обичали псевдоисторически наблюдения върху актуални теми за разговор на заможните, например „Мечтата за получаване на злато по изкуствен път през вековете“, или „Опитите за химико-физическо въздействие върху времето“ и стотици неща от този род. Когато четем приведените от Цигенхалс заглавия на подобни статийки, то недоумяваме, по-малко поради обстоятелството, че е имало хора, които са ги поглъщали като всекидневно четиво, и много повече от това, че автори с име, ранг и добра професионална подготовка са помагали, според характерния израз, „да се обслужва огромното потребление на незначителни занимателни писания“, между другото от израза проличава и тогавашното отношение на човека към машината. От време на време ставали много популярни, на това Цигенхалс посвещава цяла глава, интервютата с видни личности върху злободневни въпроси, при което например именити химици или пианисти виртуози се изказвали за политиката, известни артисти, танцьори, гимнастици, летци, а и поети — за изгодите или несгодите на ергенството, за вероятните причини на финансовите кризи и все от тоя род. Единственото, което се целяло, било да се свържат познати имена с нашумялата в момента тема, у Цигенхалс могат да се намерят доста поразителни примери, той привежда стотици. Както се каза, вероятно в цялото това усърдие се примесвал и голям дял ирония, може би дори демонична, отчаяна ирония, ние много трудно бихме могли да вникнем в нея; но от широките слоеве на населението, което, изглежда, четяло с удивителна любов всички тия гротескни неща, тогава без съмнение те били възприемани с наивна сериозност. Ако някоя прочута картина сменяла собственика си, скъпоценен ръкопис бил продаван на търг, изгарял вековен замък или потомък на стар благороднически род се замесвал в някакъв скандал, от много хиляди подлистници читателите узнавали не само факти, но още същия или през следните дни получавали купища анекдотичен, исторически, психологически, еротичен и друг материал върху ключовата за дадено време тема, за всяко събитие на деня се изливал поток от усърдни писания и поднасянето, подборът и обосновката на всички тези съобщения носят печата на бързо и безотговорно произвежданата стока за масово потребление. Освен това към литературните притурки спадали, така поне изглежда, и някои игри, към които подтиквала самата четяща публика и чрез които се ускорявало прехранването й с познавателен материал, това разкрива една обширна бележка на Цигенхалс върху чудатата тема „кръстословици“. Тогава хиляди и хиляди хора, които в огромната си част вършели тежка работа и водели труден живот, в свободното си време седели над квадрати и кръстове от букви, чиито празнини запълвали по известни правила. Ще се предпазим да не разглеждаме това само в светлината на смешното или налудничавото, ще се въздържим и от присмех. Хората с техните детски игри на ребуси и забавно четиво в никакъв случай не били безобидни деца или жадни за наслади феакейци, напротив, те стояли, обзети от страх, сред политически, стопански и морални кипежи и сътресения, водили многобройни ужасни войни, и междуособни, и техните малки познавателни игри не били просто мили безсмислени детинщини, а отговаряли на една дълбока потребност — да затворят очи и да избягат от неразрешените проблеми и страховитите предчувствия за гибел в един по възможност най-безобиден илюзорен свят. Те търпеливо се учели да карат автомобили, да овладяват трудни игри на карти и мечтателно се посвещавали на решаването на кръстословици, защото стояли почти беззащитни пред смъртта, страха, болката; религиите вече не им давали утеха, а духът — съвет. Те, които четели толкова много статии и слушали сказки, не си позволявали да жертват време и усилия, за да надвият страха, да се преборят с ужаса си пред смъртта, живуркали си, тръпнейки, и не вярвали в никакво утре.

Четели се и реферати, накратко трябва да поговорим и за тази благородна разновидност на литературната притурка. Специалисти, както и духовни обирджии, предлагали на бюргерите от онова време, които още много държели на ограбеното от някогашния си смисъл понятие образование, освен статийки и голям брой реферати не само като тържествени речи при особени случаи, но в дива конкуренция и в невъобразимо количество. Тогава жителят на средноголемия град или жена му поне веднъж в седмицата можели да слушат реферати, а в огромните градове почти всеки ден; в тях им поднасяли теоретически знания по някаква тема: за произведения на изкуството, за поети, учени, изследователи, пътешественици; реферати, при които слушателите оставали съвсем пасивни, но мълком се предполагало у тях някакво отношение към съдържанието, някакви предварителни познания и подготовка, способност да ги възприемат, без това в повечето случаи действително да било така. Тогава имало и забавни, темпераментни или изпълнени с остроумия реферати например за Гьоте, как в син фрак слиза от пощенската кола и съблазнява щрасбургските или вецларските момичета; за арабската култура, при което безредно, сякаш в чаша за зарове се въртели думи от интелектуалната мода и всеки се радвал, ако поне приблизително отгатнел една от тях. Слушали реферати за поети, чиито произведения никога не били чели, а и не мислели да четат, присъствали при показ на изображения посредством прожекционни апарати и се борели също както в литературните притурки на вестниците с поток от откъслечни, лишени от смисъла им образователни стойности и отломки от знания. Накъсо, вече се възправяли плътно пред онова ужасно обезценяване на словото, предизвикало първоначално тайно, и в съвсем малки кръгове, героично-аскетическо насрещно течение, което скоро след това станало открито и могъщо и дало начало на нова самоовладяност и достойнство на духа.

Несигурността и цялата лъжовност на духовния живот в онова време, в някои отношения той все пак показвал енергия и величие, ние, днешните хора, тълкуваме като симптом на ужаса, обзел духа, когато в края на една епоха на привидни победи и благополучие той изведнъж се намерил лице в лице с пълното разорение: страшна материална нужда, време на политически и военни бури и най-неочаквано избуяло недоверие към себе си, към собствената сила и достойнство, дори към личното съществуване. Но и при това в оня период на гибелна настроеност се появили още някои много високи духовни постижения, между другото, и наченките на една наука за музиката, на която сме благодарни наследници. Колкото е лесно произволно взети отрези от миналото да се подредят красиво и смислено в световната история, толкова всяко съвремие е неспособно да потърси собственото си място; тогава, при бързото приземяване на духовните стремежи и постижения до едно съвсем скромно равнище, именно сред хората на духа се разпространили ужасна несигурност и отчаяние. Тъкмо в този момент открили (още от времето на Ницше тук и там има предчувствия за това откритие), че младостта и творческият период на нашата култура са отминали, че са настъпили старост и вечерен здрач, и това изведнъж почувствано от всички и от мнозина рязко изразено прозрение хвърля светлина върху толкова много заплашителни белези на времето: опустошително механизиране на живота, дълбоко падение на морала, безверие у народите, притворство в изкуството. И както в онази чудна китайска приказка зазвучала „музиката на залеза“, десетилетия трептенето й замирало постепенно подобно дълго ехтящ бас на орган, прониквало като корупция в училищата, списанията, академиите, просмуквало се като меланхолия и душевна болест у повечето художници и критици на времето, на които още гледали сериозно, вилнеело като дива и дилетантска свръхпродукция във всички изкуства. Проявявали различно отношение към този вече нахлул враг, той не можел да бъде прогонен със заклинания. Горчивата истина била схващана мълком и понасяна стоически, така постъпвали някои от най-добрите хора. Опитвали да я представят за лъжа, в добавка и литературните вестители на учението за залеза на културата предлагали места, открити за атака; освен това, който подемал борба срещу вдъхващите страх пророци, намирал отклик и влияел на бюргерите, защото на тях им изглеждало не по-малко дръзко и непоносимо, културата, която до вчера мислели, че притежават и с която така се гордеели, вече изобщо да не съществува, обичаното образование, обичаното изкуство повече да не е истинско образование и истинско изкуство, отколкото внезапните инфлации на парите и революциите като заплаха за капиталите им. Съществувало още едно, цинично отношение към разпространеното настроение за гибел, отивали да танцуват и обявявали за старомодна глупост всяка грижа за бъдещето, в прочувствени писания пеели за близкия край на изкуството, науката, езика, с някакво сладострастие на самоубийци в света на забавното четиво, който сами си създали от хартия, установявали пълна деморализация на духа, инфлация на понятията и се държали така, като че ли с цинично спокойствие или вакханско въодушевление наблюдавали как загиват не просто изкуството, духът, нравите, честността, а Европа и дори „светът“. Добрите хора били завладени от един мълчаливо сърдит, лошите — от злорад песимизъм; първо трябвало да се разруши всичко отживяло и чрез политиката и войната да се извърши известно преустройство на света и морала, преди културата да бъде способна за действително самонаблюдение и отново да заеме мястото си.

Все пак тази култура не изживяла преходните десетилетия в сън, а тъкмо по време на упадъка и привидното й самоотричане чрез художници, професори и писачи за литературните притурки в съвестта на отделни личности тя стигнала до най-зорко бдение и самопроверка. Още в разцвета на вестникарските литературни притурки навред имало личности или малки групи, решени да останат верни на духа и с всички сили да спасят за бъднините едно ядро от добри традиции, благонравие, методичност и интелектуална съвест. Днес, доколкото тези процеси могат да бъдат опознати, изглежда, че самопроверката, опомнянето и съзнателната съпротива срещу разрухата са протичали главно в две линии. Творческата съвест на учените се спасявала в изследванията и методите на историята на музиката, тъй като тази наука точно тогава си пробивала път, а в света на вестникарските литературни притурки два завоювали си известност кръжеца създали елитен, образцово чист и добросъвестен метод за работа. И сякаш съдбата пожелала утешително да приветства малочислената смела кохорта, тъкмо в най-мрачното време станало онова прелестно чудо, само по себе си случайност, но въздействащо като божествено потвърждение — намирането на единадесет ръкописа на Йохан Себастиан Бах, принадлежали някога на сина му Фридеман! Втора точка на съпротивата срещу израждането бил съюзът на ония, които странствали из Изтока, чиито братя залягали не толкова на интелектуалното, колкото на душевното целомъдрие, грижели се за благочестието и страхопочитанието — от тази страна нашата днешна форма на грижа за духа и играта на стъклени перли получава важни подтици, главно що се отнася до чистата съзерцателност. Странствалите из Изтока имат дял и за новите възгледи, проникнали в сърцевината на нашата култура и възможностите за по-нататъшното й съществуване по-малко чрез научно-аналитичните постижения и повече чрез способността си, почиваща върху старите тайни упражнения за магическо проникване в далечни времена и състояния на духа. Сред тях се намирали например музиканти и певци, които уверявали, че притежават способността да изпълняват музика от по-ранни епохи в съвършената й първозданна чистота, да речем, музикална творба от хиляда и шестстотин или хиляда шестстотин и петдесета година, да свирят и пеят тъй, сякаш още били непознати всички придошли по-късно моди, изтънченост, виртуозност. Това било по времето, когато всички занимаващи се с музика били обзети от търсаческата страст за динамика и сравнения и заради изпълнението и „тълкуването“ на диригентите почти забравили музиката, нечувано, разправя се, че когато оркестър от странствали из Изтока за пръв път изпълнил публично сюита от времето преди Хендел съвсем без кресчендо и декресчендо, с наивитета и целомъдрието на друго време и друг свят, част от слушателите не схванали нищо, а други се заслушали и мислели, че за пръв път в живота си чуват музика. Един от братството построил в съюзния салон между Бремгартен и Марбио орган, точно такъв, какъвто Йохан Себастиян Бах би поръчал да му направят, ако имал средства и възможност за това. Създателят на органа, по принцип, валиден още тогава за братството, запазил в тайна своето име, се нарекъл Зилберман като предшественика си от осемнайсетото столетие.

С това ние се приближаваме до изворите, от които е възникнало нашето днешно понятие за култура. Между най-важните били: най-младата от науките — историята на музиката и музикалната естетика, освен тях и последвалият наскоро разцвет на математиката, към всичко добавила капка елей мъдростта на странствалите из Изтока в най-тясна връзка с новото схващане и осмисляне на музиката, с онова колкото бодро, толкова и отчаяно, смело отношение към проблема за възрастта на културата.

Би било безполезно да говорим тук много за това, тези неща са известни всекиму. Най-важното постижение от тази нова нагласа, нещо повече, нова структура на културния процес, бил един отиващ много далеч отказ от създаването на художествени произведения, постепенното избавяне на хората на духа от светския водовъртеж и не по-малко важното, цветът на всички успехи — играта на стъклени перли.

При възникването на играта, върху нея упражнило най-голямото въобразимо влияние задълбочаването на музикознанието, настъпило още наскоро след хиляда и деветстотната година, в най-бурния разцвет на вестникарските литературни притурки. Ние, наследниците на тази наука, сме убедени, че познаваме по-добре, а в известен смисъл дори и разбираме по-добре, музиката на големите творчески столетия, особено от седемнадесети и осемнадесети век, отколкото хората от всички предишни епохи (включително и епохата на класическата музика). Естествено ние, потомците, се отнасяме към класическата музика коренно различно от хората, живели в творческите епохи: нашата одухотворена и невинаги достатъчно свободна от тъгата на примирението почит към истинската музика се отличава напълно от прелестната наивна радост при музикалните занимания в ония времена; склонни сме да им завиждаме като на по-щастливи, колкото пъти заради самата музика забравим състоянията и съдбите, на които я дължим. Вече от поколения, както става почти през цялото двадесето столетие, ние виждаме голямото и трайно постижение на културния период, който лежи между края на Средновековието и нашето време не във философията или в поезията, а в математиката и музиката. Откакто, поне най-общо, се отказахме да се състезаваме по творчество с нявгашните поколения, откакто скъсахме и с култа и надмощието на хармоничното и на чисто чувствената динамика в музицирането, господствала в течение на две столетия при музикалните изпълнения от времето на Бетховен и появата на романтизма — вярваме, че виждаме картината на културата, чиито наследници сме, по-чиста и по-точна, разбира се, по свой начин, по нашия нетворчески, епигонски, но почтителен начин. Вече не познаваме нищо от разгулната творческа наслада на ония времена, за нас е почти неразбираема пиеса как в петнадесетото и шестнадесетото столетие музикалните стилове са могли толкова дълго да съхранят неизменна чистота, как сред гигантската маса на създадената тогава музика явно изобщо не може да се намери нищо лошо, как още в осемнадесетото столетие, столетието на начеващата дегенерация, лумва фойерверк от стилове, моди и школи, бързопреходни, сияйни, със съзнание за достойнство, но ние вярваме, че в това, което днес наричаме класическа музика, сме познали тайната, духа, добродетелта и благочестието на нявгашните поколения и сме ги взели за образец. Днес например не държим особено или никак на теологията и религиозната култура от осемнадесетия век или на философията на Просвещението, но в кантатите, пасионите и прелюдиите на Бах виждаме последното извисяване на християнската култура.

Всъщност отношението на нашата култура към музиката има още един прастар и високо почитан образец, на който играчите на стъклени перли засвидетелстват голямо уважение. Спомняме си, че в приказната страна на китайските „древни императори“ на музиката била отредена водеща роля в светския и духовен живот, благосъстоянието на музиката се отъждествявало с благосъстоянието на културата и морала, дори на империята, а диригентите трябвало строго да бдят за съхраняването и чистотата на „древните тоналности“. Замирала ли музиката, това било сигурен признак за залез на управлението и държавата. И поетите разправят страшни приказки за забранените, дяволски и отблъскващи небето тоналности, например тоналността на Цин Шан и Цин Цъ, „музиката на гибелта“, при чието греховно подемане в императорския палат небето веднага притъмняло, стените затреперили и рухнали, погълнали владетел и царство. Вместо много други думи на древни автори ще приведем тук няколко откъса от главата за музиката в „Пролет и есен“ на Лю Бу-уей:

„Произходът на музиката е твърде далечен. Тя възниква от отмереността и се корени във великото единно начало. Великото единно начало създава два полюса; двата полюса дават силата на тъмното и светлото.

Когато в света цари мир, когато всички неща са в покой и в превращенията си всички следват своя предводител, тогава музиката може да бъде съвършена. Ако страстите и ламтежите не вървят по неверни пътища, тогава музиката може да се усъвършенства. Съвършената музика има своите извори. Тя се поражда от равновесието. Равновесието се поражда от справедливостта, справедливостта — от смисъла на света. Затова за музиката можем да говорим само с човек, разбрал смисъла на света.

Музиката се крепи на хармонията между небе и земя, на съзвучието между мрачно и светло. Държавите, които клонят към заник, и хората, узрели за гибел, разбира се, също имат своя музика, но тяхната музика не е ведра. Затова: колкото по-крещяща е музиката, толкова по-меланхолични стават хората, толкова по-застрашена бива страната, толкова по-дълбоко потъва владетелят. По този начин чезне и същината на музиката.

Това, което всички свети владетели са ценели в музиката, е нейната ведрост. Тираните Дзуе и Джоу Цин държали на крещящата музика. Те смятали силните звуци за красиви и въздействието им върху масите за интересно. Стремели се към нови и странни звукови ефекти, към тонове, още нечувани от никое ухо; тези тонове се мъчели да се надвишат взаимно и прекрачвали мярка и цел.

Причината за упадъка на държавата Чжоу е в откриването на магическата музика. Такава една музика е достатъчно шумна, но в действителност много далеч от музикалната същина. И тъй като се е отдалечила от същината на истинската музика, не е ведра. А щом музиката не е ведра, то народът мърмори и на живота се нанася ущърб. Всичко това става, защото не се разбира същината на музиката и се търсят само крещящите звукови ефекти.

Затова пък музиката на благополучните векове е спокойна и ведра и управлението им — сдържано. Музиката на една тревожна епоха е неспокойна и мрачна, управлението й — погрешно. Музиката на една залязваща държава е прочувствена и тъжна, а управлението й — застрашено.“

Изразите на този китаец ни насочват и сега твърде определено към произхода и същинския, почти забравен смисъл на всяка музика. В праисторическите времена подобно на танца и всяко друго изкуство музиката била вълшебно средство, едно от старите и узаконени средства на магията. Започвайки с ритъма (пляскане с ръце, потропване, чукане с дърво, най-ранно изкуство на ударни инструменти), тя била силно и изпитано средство да „настрои“ веднага неколцина или цяло мнозинство, да приведе в еднакъв ритъм тяхното дишане, пулсирането на сърцата и състоянието на душите, да им вдъхне смелост за призив и заклинание на вечните сили, за танц, надпревара, завоевателен набег, свещенодействие. И тази първична, праначална, чиста и свръхмогъща същност, същността на вълшебството, музиката съхранила много, много по-дълго, отколкото другите изкуства, спомняме си големия брой изказвания на историци и поети върху музиката, от гърците до Гьотевата новела. На практика маршът и танцът никога не са губили значението си. Но нека се върнем отново към истинската ни тема!

За наченките на играта на стъклени перли ще разкажем накратко и най-същественото. Тя възникнала, както ни се струва, едновременно в Германия и Англия и в двете страни като упражнение за ония малки групи музиколози и музиканти, които работели и учели в новите музикално-теоретически кръжоци. И ако се сравни началното състояние на играта с по-късното и днешното, ще се види, че те не си приличат напълно, сякаш се сравнява нотно писмо от времето преди хиляда и петстотната година и неговите примитивни нотни знаци, между които липсват дори чертичките, отделящи всеки такт, с партитура от осемнадесетото столетие или дори с някоя от деветнадесетото, с объркващото множество съкращения, които обозначават динамиката, темпа, фразировката и тъй нататък и често превръщат отпечатването на такива партитури в тежък технически проблем.

Първоначално играта не била нищо повече от остроумно упражнение за паметта и комбинативните способности, увлякла студенти и музиканти, и вече се каза, играела се както в Англия, така и в Германия още преди да бъде „открита“ тук, във Висшето музикално училище на Кьолн, и да получи името, което носи и до днес, след толкова много поколения, макар че отдавна няма нищо общо със стъклените перли. С тези перли си служил откривателят й — Бастиан Перо от Калв, един малко чудат, но умен, общителен и обичащ хората музиковед; вместо букви, цифри, музикални ноти или други графични знаци Перо, който впрочем оставил и една студия върху „Разцвет и упадък на контрапункта“, заварил в кьолнския кръжец една сравнително добре развита от учащите се игра: те се обръщали един към друг, обявявайки в съкратени формули популярни мотиви от своята дисциплина или началото на класически композиции, при което призованият трябвало да отговори с продължение на творбата, а още по-добре в по-висока или по-ниска тоналност, или пък в контрастираща антитема. Това било упражнение на паметта и способността за импровизиране (както, макар и незакрепено в теоретически формули, се практикувало при свирене на чембало, лютня, флейта или при пеене), допуска се, че било широко въведено сред усърдно изучаващите музика и контрапункт по времето на Щютц, Пахелбел и Бах. Бастиан Перо, любител на заниманията с различни занаяти, който собственоръчно направил много пиана и клавесини по образеца на старите и най-вероятно се числял към странствалите из Изтока и за когото още се носи мълвата, че умеел да свири на цигулка по стария, след хиляда и осемстотната година забравен начин, с високо извит лък и ръчно регулиране на дължината му, та Перо, по образеца на простото детско сметало с топки, направил рамка с няколко десетки телове, а на тях нанизал стъклени перли с различна големина, форма и цвят. Теловете отговаряли на нотните линии, перлите на нотните стойности и тъй нататък, така със стъклени перли той претворявал музикални цитати или измислени теми, променял, преобразявал и транспонирал, развивал ги и ги противопоставял. Това било, що се отнасяло до техническата страна, наистина една играчка, но тя се харесала на учениците, възпроизвеждали я, станала мода, също и в Англия известно време музикалните упражнения се водели по този примитивно-прелестен начин. И както толкова често, и тук едно дълговечно и многозначително дело получило името си от преходно странично нещо. Това, в което по-късно се превърнала играта за участниците в кръжеца и нанизаните с перли телове на Перо, и до днес носи станалото вече широко известно име игра на стъклени перли.

Виждаме две-три десетилетия по-късно играта позагубила от известността си сред студентите по музика, но затова пък подета от математиците и за дълго време от нейната история остава характерно, че тя винаги била предпочитана, използвана и развивана по-нататък от науките, които в момента преживявали своя необикновен разцвет или възраждане. Математиците довели играта до нова висока подвижност и съвършенство и тя вече придобила нещо като съзнание за собственото си достойнство и възможностите си, това протекло успоредно с общото развитие на тогавашното културно съзнание, което преодоляло голямата криза и както се изразява Плиний Цигенхалс: „Със скромна гордост поело ролята да принадлежи към една късна култура, да отразява състояние, което отговаря например на късната античност, на елинистическо-александрийската епоха.“

Така казва Цигенхалс. Сега, като се опитваме да изведем докрай нашия обзор върху историята на играта на стъклени перли, установяваме: преминавайки от музикалните към математическите среди (преход, който във Франция и Англия се извършил по-бързо и по-рано, отколкото в Германия), играта била толкова развита, че с особени знаци и абревиатури можела да изразява математически процеси; играчите, развивайки я взаимно, си помагали с абстрактните формули, представяли един другиму линиите на усъвършенстване и възможностите на своите науки. Тази математико-астрономическа игра на формули изисквала голямо внимание, съобразителност и съсредоточеност и сред математиците още тогава званието добър играч на стъклени перли се ценяло високо, било равно по смисъл на много добър математик.

Идвали времена, когато почти всички науки възприемали играта, подражавали й, значи, че я приспособявали за своята област; това е потвърдено за класическата филология и логиката. Аналитичната трактовка на музикалните стойности довела до това, музикалните процеси да се обхващат във физико-математически формули. Малко по-късно с този метод започнала да работи филологията и да измерва езиковите съчетания по начин, по който физиката мери естествените процеси; присъединила се и естетиката на изобразителните изкуства, където отдавна вече, след появата на архитектурата, съществувало отношение към математиката. И сега между получените по този път формули откривали нови и нови отношения, аналогии и подобия. Всяка наука, която овладявала играта, си създавала за тази цел език от формули, абревиатури, комбинативни възможности, навсякъде сред елита на младата интелигенция били широко известни игрите с поредици от диалози и формули. Играта не била просто упражнение и не просто отдих, а изкристализиралото самочувствие на една духовна овладяност; особено математиците я упражнявали едновременно с аскетическа и спортсменска виртуозност и формална строгост, намирали удоволствие в това, което помагало да се облекчи последователно съблюдаваният още тогава отказ на хората на духа от светски наслади и стремежи. Играта на стъклени перли допринасяла значително и за пълното преодоляване духа на вестникарските литературни притурки и за онази новосъбудена радост от точните интелектуални упражнения, на която дължим появата на новото, монашески строго духовно целомъдрие. Светът се променил. Духовният живот от времето на вестникарските литературни притурки можел да се сравни с изродено растение, което пилее сили за болестно увеличени израстъци, а последвалите корекции — с изрязването на растението до корен. Младите хора, които искали да се посветят на хуманитарните науки, вече не разбирали под това повърхностни знания, уловени тук или там из университетите, където прочути и велеречиви професори без авторитет им поднасяли остатъците от някогашната висока образованост; сега те трябвало да учат също така строго, и дори още по-строго и по-методично, отколкото някога се налагало на инженерите в политехниката. Предстояло им да изминат стръмен път, трябвало да пречистят и повишат мисловните си способности чрез математиката и аристотелевско-схоластичните упражнения, освен това да се научат на самоотречение от всички блага, които преди за редица поколения учени минавали за желателни и заслужаващи да бъдат постигнати: бързо и лесно печелене на пари, слава и почести в обществото, похвали във вестниците, бракове с дъщери на банкери и фабриканти, разглезеност и разкош в материалния живот. Поетите, издавани в големи тиражи, носители на Нобелова награда и собственици на красиви вили, големите лекари с ордени и слуги в ливреи, академиците с богати съпруги и блестящи салони, химиците членове на контролните съвети на индустриални предприятия, философите с фабрики за развлекателно четиво и за въодушевени реферати в препълнени зали, където получавали аплодисменти и букети — всички тези изчезнали фигури и до днес не са се завърнали. Естествено пак имало още много надарени млади хора, за които тези фигури били завидни образци, но пътищата към обществена почит, към богатство, слава и лукс вече не водели през аудиториите, семинарите и докторските дисертации, дълбоко замрелите интелектуални професии претърпели банкрут в очите на света и затова си извоювали отново една изкупително-фанатична всеотдайност на духа. Дарованията, които се стремели повече към блясък или благоденствие, трябвало да обърнат гръб на станалата нелюбима духовност и да потърсят професиите, на които било предоставено благополучието и печеленето на пари.

Би ни отвело твърде далеч, ако поискаме да опишем подробно по какъв начин духът след своето очищение се утвърдил и в държавата. Опитът скоро показал, че по-малко поколения се задоволили с едно небрежно и безсъвестно духовно благоприличие, за да навредят твърде осезателно на практическия живот; майсторството и чувството за отговорност във всички по-високи професии, също и в техническите, ставало все по-рядко явление и така неотклонно се засилвало монополизирането на духовното развитие на държава и народ, главно на цялото учебно дело от интелектуалците, както е и днес още в почти всички европейски страни — училището, доколкото не е под контрол на Римската църква, е в ръцете на оня анонимен орден, който се формира от елита на интелектуалците. Колкото и понякога за общественото мнение да са неудобни строгостта и така нареченото високомерие на тази каста, колкото и често отделни личности да са се бунтували срещу й, нейното ръководство е все още непоклатимо, крепи я и я брани не само единството, отказът от други блага и предимства освен духовните, защищава я и станалото отдавна всеобщо убеждение и предчувствие, че тази строга школа е необходима за по-нататъшното съществуване на цивилизацията. Знае се или се предчувства: ако мисълта не е чиста и будна и почитането на духа се обезсили, то скоро вече и корабите, и автомобилите няма да вървят както трябва, тогава и за математиката, и за сметачната линия на инженера, за банката и борсата ще бъдат разклатени всяка валидност и авторитет и ще настъпи хаосът. И все пак изминало дълго време, докато си проправи път схващането, че и за външната страна на цивилизацията, за техниката, индустрията, търговията и тъй нататък е потребна общата основа на един интелектуален морал и честност.

Това, което в ония времена още липсвало на играта на стъклени перли, било способността за универсализация, за витаене над научните дисциплини. Астрономи, филолози, занимаващи се с гръцки и латински, схоластици, студенти от консерватории имали своите остроумно нагласени игри, но за всеки факултет, всяка дисциплина и нейните клонове съществували собствени език и система от правила. Изтекло половин столетие, докато бъде направен опит за хвърляне на мост над тези граници. Без съмнение причината за бавността била по-скоро от морално естество, отколкото от формално и техническо: средства за преодоляване на междите биха се намерили, но с целия строг морал на нововъзникналата духовност била свързана една пуританска плахост пред Allotria^[3], пред смесването на дисциплини и категории, една дълбока и напълно оправдана боязън от връщане към греха на маниерността и вестникарските литературни притурки.

Било постижение на отделна личност, която сега с една-единствена стъпка довела играта на стъклени перли до съзнание за възможностите й, с това я изправила на прага на универсалната способност за усъвършенстване. И отново играта дължала този си напредък на връзката с музиката. Един швейцарски музиковед, едновременно фанатичен поклонник на математиката, дал нова насока на играта и с това възможност за най-просторното й разгръщане. Гражданското име на този велик човек вече не може да се издири, в съвремието му култът към личността в сферата на духовното вече е забравен, в историята той живее като Lusor (също: Joculator) Basiliensis^[4]. Откритието му, като всяко откритие, макар негово лично постижение и чест, в никакъв случай не било израз само на лична потребност и стремеж, а било движено от един по-силен мотор.

В онова време навред у хората на духа живеело пламенно въжделение за изразителност, която да съответства на новата им мисловност; копнеели за философия, за синтез, досегашното щастие на чиста изолация в своята дисциплина смятали за недостатъчно, тук-там някой учен разчупвал рамките на своята специална наука и се опитвал да проникне в общозначимото, мечтаели за нова азбука, за нов език на знаци, чрез който би било възможно да се закрепят и обменят новите душевни преживявания. Особено убедително свидетелство за това дава трудът на един парижки учен от ония години, озаглавен „Китайски предупредителен вик“. Авторът на произведението, осмиван от много свои съвременници като Дон Кихот, впрочем виден познавач в областта на синологията, обяснява към каква опасност се приближавали науката и духовната култура, въпреки достойното си държане, щом се отказвали да създават международен език от знаци, който подобно на старите китайски йероглифи да позволява графически израз на най-сложното, без да изключва личната фантазия и изобретателност, и да бъде разбираем за всички учени в света. Най-важната стъпка за изпълнение на това изискване направил Joculator Basiliensis. За играта на стъклени перли той изнамерил принципите на нов език, именно език на знаци и формули, в който математиката и музиката участвали наравно, което давало възможност да се свързват астрономически и музикални формули, математика и музика да се привеждат под общ знаменател. Макар с това развитието й в никакъв случай да не било приключено, непознатият от Базел положил основата за всичко по-късно в историята на скъпата нам игра.

Играта на стъклени перли, някога специфично забавление ту на математици, ту на филолози или музиканти, сега все повече и повече увличала истинските хора на духа. Към нея се насочвали и някои стари академии и ложи, особено прастарият съюз на странствалите из Изтока. Няколко католически ордена също подушили тук нова духовна атмосфера и били пленени от нея. И главно в известни бенедиктински трудове към играта се проявявала толкова голяма отзивчивост, че още тогава станал актуален въпросът, който и по-късно от време на време се повдигал отново, дали всъщност тази игра, допускана от църквата и папската власт, трябвало да бъде търпяна, подкрепяна или забранена.

След великото дело на базелчанина играта бързо се развила до това, което е и днес: олицетворение на духовното и естетическото, божествен култ, Unio Mystica^[5] на всички обособени дялове на Universitas Literarum. В нашия живот тя е поела отчасти ролята на изкуството, отчасти на спекулативната философия и например по времето на Плиний Цигенхалс нерядко била определяна с израз, произтичащ още от поезията в „епохата на вестникарските литературни притурки“, когато с него назовавали копнежната цел на някои далновидни умове — с израза магически театър.

Независимо че от своето начало играта на стъклени перли безкрайно се разраснала по техника и обем на материала, а що се отнася до интелектуалните изисквания към участниците в нея, станала висше изкуство и наука, по времето на играча от Базел все още й липсвало нещо съществено. Дотогава всяка игра била нанизване, подреждане, групиране, противопоставяне и съсредоточаване на представи от много области на разсъдъчното и красивото, бързо припомняне на неподвластни на времето стойности и форми, чудесен мигновен полет през царството на духа. Едва значително по-късно от духовния реквизит на педагогиката и особено чрез привичките и обичаите на странствалите из Изтока в играта постепенно било привнесено и понятието съзерцание. Но проличало неблагополучието, че владеещите мнемониката, без да имат други добродетели, изпълнявали виртуозни, ослепителни игри и можели да смаят и объркат участниците с бързи, следващи едно подир друго, безбройни представления.

С времето тази виртуозност все повече и повече попадала под тежка възбрана и съзерцанието се превърнало в много важна съставка на играта, да, то вече било главното за зрителите и слушателите на всяка партия. Това означавало обръщане към религиозното. Сега същественото не било само с живо внимание и тренирана памет по интелектуален път да се следи поредността от идеи и цялата духовна мозайка на една игра, а възникнало и изискването за по-дълбоко, за по-съкровено отдаване. И именно след всеки символ, възкресен от действащия в момента ръководител на играта, било въвеждано тихо, строго наблюдение на самия знак, на величината, произхода и смисъла му, което задължавало всеки от участниците в играта напрегнато, с цялата своя същност да си припомни съдържанията му. Всички членове на ордена и на обществото на играчите усвоявали техниката и бивали подготвени за съзерцание още от елитните училища, където се отнасяли с най-голяма грижовност към изкуството на съзерцанието и медитацията. Това предпазвало йероглифите на играта от израждане в прости букви.

Дотогава впрочем играта на стъклени перли, въпреки известността си сред учените, останала чисто частно упражнение. Можела да бъде играна от един човек, от двама, четирима и само особено остроумни, добре съставени и сполучливи игри бивали фиксирани, за да бъдат опознавани и по-нататък от град на град или от страна в страна, критикувани или посрещани с удивление. Но едва сега играта бавно, превръщайки се в обществено празненство, почнала да се обогатява с една нова функция. И днес още всекиму са достъпни частните игри и се играят прилежно особено от младите. В наше време обаче при думите игра на стъклени перли всеки мисли преди всичко за тържествените публични игри. Те се устройват под ръководството на малцина превъзходни майстори, начело на които във всяка страна застава Ludi Magister или първомайстор при благоговейната заслушаност на поканените и напрегнатото внимание на слушателите от всички краища на света; нерядко тези игри продължават дни и седмици и докато някоя от тях се отпразнува тържествено, всички участници и слушатели водят заедно — по точни предписания, които обхващат дори и продължителността на съня — умерен и безкористен живот на абсолютно потъване в размисъл, сравним по строгото разпределение на часовете на деня с битието на каещите се грешници, които изпълняват един от обетите на свети Игнатий.

Остава да се добави още малко. Играта на игрите, при сменящата се хегемония ту на една, ту на друга наука или изкуство, се извисила до вид универсален език, чрез който играчите съумявали със смислови знаци да изразяват духовни ценности и да общуват помежду си. Във всички времена играта се развивала в тясна връзка с музиката и протичала главно по музикални и математически правила. Една тема, две или три бивали установени, изведени, дадени във вариациите им, те търпели развой, напълно сроден с разгръщането на темата в някоя фуга или музикалната фраза на концерт. Една игра можела да почне например по дадена астрономическа конфигурация или по тема на фуга от Бах, или по фраза на Лайбниц или Упанишадите и основната идея, породена от тази тема, според намерението и дарбите на играча или да се продължи и развие, или нейният израз да се обогати чрез отзвуци на сродни представи. И ако начинаещият бил в състояние, да речем, чрез знаците на играта да установи паралелност между класическа музикална творба и формулата на природен закон, то майсторите или овладелите играта от началната тема извеждали свободно безкрайни комбинации. Дълго време в една от школите на играта било популярно сравняването, противопоставянето и крайното хармонично съчетаване на две враждебни теми или идеи като: закон и свобода, индивид и общност; при една такава игра особено се държало две теми или тези да се разгъват напълно равностойно и безпристрастно, от тезата и антитезата да се извлече възможно най-чистата синтеза. Игри с негативни или скептични, дисхармонични последни акорди, ако не се вземат под внимание гениалните изключения, били изобщо непопулярни, навремени дори забранявани — това имало дълбока връзка със смисъла, който в разцвета си играта придобила за участниците. Тя представлявала изтънчена символична форма за търсене на съвършеното, неземна алхимия, приближаване до единствения във всичките си образи и множественост дух, следователно до бога. Например както благочестивите мислители от по-ранните епохи изобразявали сътворения живот като устремен към бога, а цялото многообразие на познаваемия свят виждали завършено и обмислено докрай едва в божественото единство, така и по подобен начин чрез музиката и философията фигурите и формулите на играта на стъклени перли изграждали един световен език, подхранван от всички науки и изкуства, и сам той бил във вихрен порив към съвършеното, към чистото битие, към сбъдналата се действителност. „Осъществяване“ бил един от любимите изрази на играчите и своето дело те възприемали като път от зараждането до съществуването, от възможното до действителното. Тук ни е позволено още веднъж да припомним включените по-горе мисли на Николай Кузански.

Впрочем понятията на християнската теология, доколкото, формулирани класически, изглеждат всеобщо културно богатство, естествено влезли в символния език на играта, някое от основните понятия на вярата или библейски дословен текст, изказване на църковен отец и откъс от латински текст на литургия можели също така лесно и точно да бъдат изразени и включени в играта, както аксиома на геометрията или Моцартова мелодия. Едва ли е преувеличено, ако се осмелим да кажем: в тесния кръг на истинските играчи на стъклени перли играта била почти равнозначна на богослужение, въпреки че привържениците й се въздържали от създаване на каквато и да е собствена теология.

В борбата за съществуване сред враждебни на духовното светски сили както играчите на стъклени перли, така и Римската църква извънредно много разчитали едни на други, затова и не стигнали до сблъсък, въпреки че неведнъж биха намерили повод, тъй като интелектуалната честност и искреният стремеж към остра, недвусмислена формулировка тласкали към разрив и двете страни. И все пак той никога не настъпил. Рим се задоволил с това да се отнася към играта ту благосклонно, ту отрицателно, към играчите принадлежали дори и някои от големите дарования от конгрегациите, кръга на висшето и най-висшето духовенство. И самата игра, откакто имало публични игри и Ludi Magister, била под закрилата на ордена и възпитателната колегия, а и двете в отношението си към Рим били олицетворение на любезността и рицарството. Папа Пий XV, който още като кардинал бил добър, усърден играч на стъклени перли, избран за папа, подобно на предшествениците си не само завинаги се простил с играта, но се опитал да й устрои съдебен процес; тогава тя едва не била забранена за католиците. Но папата умрял преди да се стигне до това, и една много четена биография на този забележителен човек представя отношението му към играта на стъклени перли като дълбока страст, която той, вече глава на църквата, искал да превъзмогне само с враждебност към нея.

По-рано упражнявана свободно от отделни хора или групички, играта се превърнала в обществена институция първо във Франция и Англия, последвани сравнително бързо от други страни, но във всеки случай дълго преди това била дружески насърчавана от възпитателната колегия. По онова време във всяка страна били определени комисии и върховен ръководител на играта с титлата Ludi Magister и официалните, провеждани под личното ръководство на магистъра игри се издигнали до духовни празненства. Естествено магистърът, както всички високи и върховни деятели на духовенството, оставал анонимен; освен неколцина приближени, никой не знаел истинското му име. Официалните и международните средства за информация, като радиото и тям подобни, се поставяли на разположение единствено при публичните големи игри, за които отговарял магистърът. Освен ръководството им, към задълженията му спадали насърчаването на играчите и школите за подготовката им; преди всичко обаче магистрите трябвало най-строго да бдят за по-нататъшното развитие на играта. Единствена световната комисия на магистрите от всички страни решавала (днес едва ли се случва това) приемането на нови знаци и формули във фонда на играта, евентуалното разширяване на нейните правила и дали е желано или излишно въвеждането на нови области. Ако играта се разглежда като един вид световен език на хората на духа, то комисиите на страните под ръководството на своите магистри в целостта си са академия, която бди за богатството, развитието на този език. Комисията на всяка страна притежавала архив на играта, а това ще рече, общите изпитвани и допускани знаци и ключове, чийто брой отдавна е станал много по-висок, отколкото броят на древнокитайските йероглифи. Общо взето, предварителната подготовка на един играч на стъклени перли се смятала за достатъчна при положен последен изпит във висшите училища, особено в училищата на елита, но мълком се предполагало и ще се предполага владеенето на една от сродните науки или на музиката над средното равнище. В училищата на елита почти всяко петнадесетгодишно момче лелеело мечтата някога да стане член на комисията по играта или дори Ludi Magister. Но сред хабилитираните имало една съвсем мъничка част, която сериозно и здраво се придържала в амбицията, че би могла активно да служи на играта на стъклени перли и нейното по-нататъшно развитие. Затова всички тези любители на играта изучавали прилежно нейната теория и медитацията, а при „големите“ игри представлявали оня най-интимен кръг от смирени и всеотдайни участници, който придавал тържествен характер на публичните игри и ги предпазвал от израждане в чисто декоративен акт. За тези същински играчи и любители Ludi Magister бил княз или върховен жрец, почти божество.

Но за всеки самостоятелен играч и особено за магистъра в играта на стъклени перли на първо място стояло музицирането почти в смисъла на думите, казани някога от Йозеф Кнехт за същината на класическата музика:

„Ние смятаме класическата музика за екстракт и същина на нашата култура, защото тя е неин най-ясен, характеризираш я жест и проявление. Чрез тази музика притежаваме наследството на античността и християнството, един дух на ведра и смела благочестивост, ненадминат рицарски морал. Защото в края на краищата всяка класическа самоизява на култура означава един морал, образец на човешко поведение, съсредоточен в жест. Между хиляда и петстотната и хиляда и осемстотната година е създадена всякаква музика, стиловете и изразните средства са най-различни, но духът, нещо повече, моралът навсякъде е същият. Човешкото държане, чийто израз е класическата музика, винаги е едно и също, винаги почива на еднакви познания за живота и по неизменен начин се стреми да превъзмогне случайното. Изразителността на класическата музика означава: посветеност в трагизма на човешката природа, съгласие с човешката участ, смелост и ведрост! И все едно дали това е грацията на един менует от Хендел или Купрен, или извисената до по-нежна проява чувственост, срещана у много от италианските композитори и Моцарт, или тихата готовност за смърт на Бах, у всички неотклонно има някакво упорство, отчаяна смелост, рицарство и ек от свръхчовешки смях, от безсмъртна веселост. Такова трябва да бъде и звученето на нашите игри на стъклени перли, на целия ни живот, на всичките ни дела и страдания.“

Тези думи са записани от един ученик на Кнехт. С тях завършваме нашия обзор върху играта на стъклени перли.