Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Do Androids Dream of Electric Sheep? [= Blade Runner], 1968 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Юлиян Стойнов, 1994 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,3 (× 49гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Източник: http://sfbg.us
Издание:
БЕГЛЕЦ ПО ОСТРИЕТО. 1994. Изд. Аргус, София. Биб. Фантастика, No.7. Роман. Превод: от англ. Юлиян СТОЙНОВ [Blade Runner, Philip K. DICK (1968) [на практика, би трябвало превода да е направен по преизданието от 1995 което носи това име; оригиналното название на романа от 1968 е Do Androids Dream of Electric Sheep (Сънуват ли андроидите електрически овце?)]. Предговор: Писател от друг свят, Юлиян СТОЙНОВ — с.6–8. Послеслов: Вместо изповед (писателя за своя живот, за страховете и надеждите си, за фантастиката и наркотиците [из интервю на Чарлз Плет с Филип К. ДИК] — с.248–252. Художник: Момчил МИТЕВ (корица); КАМО (портрет на писателя). Печат: ДФ Балкан прес, София. Формат: 56×10/16. Печатни коли 16. Страници: 254. Цена: 35.00 лв. ISBN: 954-570-009-2.
История
- —Добавяне на анотация
- —Добавяне
3
По пътя към работата, Рик Декард, подобно на неимоверно много жители се спря пред витрината на един от най-големите магазини за животни в Сан Франциско. От една плексигласова изкуствено затопляна клетка в средата на ширналата се по протежението на сградата витрина, наперен щраус отвърна на погледа му. Птицата, ако се съди по окачената на клетката табелка, бе докарана току що от зоопарка в Кливлънд. Това беше единственият екземпляр по цялото Западно крайбрежие. След като му се полюбува, Рик сведе мрачен поглед към табелката с цената. После закрачи към Съдебната палата на Ломбард стрийт и когато пристигна установи, че е закъснял за работа с половин час.
В момента, в който отключваше вратата на своя кабинет го повика началника Хари Брайън, рижекос мъжага с щръкнали уши, умни, проницателни и всезнаещи очи и провиснали дрехи.
— Чакам те в девет и тридесет в кабинета на Дейв Холдън. — Инспектор Брайън прелисти няколко страници с печатен текст в една папка. — Холдън, — продължи той със зареян поглед, — лежи в болницата „Моунт Цион“ с дупка от лазерен пистолет в гърба. Ще излезе от там най-рано след месец — с други думи докато не зарасне присаденият по време на операция гръбначен прешлен.
— Какво е станало? — запита Рик. По гърба му полазиха тръпки. До колкото си спомняше, до вчера старшият наемен ловец на участъка беше в отлично състояние. В края на работния ден Рик го видя да потегля със своя хелимобил към престижния пренаселен квартал под Ноуб хил, където държеше апартамент.
Брайън промърмори още нещо през рамо и изчезна. Рик остана сам.
Миг по-късно, докато влизаше в кабинета, зад гърба му се разнесе гласът на Ан Марстън, неговата секретарка.
— Мистър Декард, научихте ли какво е станало с Холдън? Застреляли са го — тя го последва в кабинета, където цареше пълна бъркотия и побърза да включи въздушния филтър.
— Да — разсеяно кимна той.
— Сигурно го е направил някой от новите, свръхинтелигентни андроиди, които започна да произвежда „Роузен асосиейшън“. Имахте ли възможност да се запознаете с тяхната рекламна брошура и техническите данни? Новият мозък от типа Нексъс-6, който използват в момента е в състояние да избира сред два трилиона комбинации и разполага с над десет милиона неврални връзки — тя снижи глас. — Пропуснахте видеоразговора тази сутрин. Научих от мис Уайлд, че се е състоял точно в девет часа.
— Някой се е обаждал? — запита Рик.
— Мистър Брайън се свърза с руския отдел на УЪРЛДПОЛ. Предложи им да се присъединят към една нота до Източното управление на „Роузен асосиейшън“.
— Хари все още ли се надява, че ще спре излизането на пазара на Нексъс-6. — Декард не беше особено изненадан. Почти веднага след появата на първите съобщения за изпитанията и характеристиките на новия прототип андроид през август 1991, онези полицейски служби, които се занимаваха с преследването на избягали хуманоидни роботи вдигнаха протестен шум.
— Съветската полиция едва ли ще успее да направи нещо повече — заяви той. От юридическа гледна точка, производителите на Нексъс-6 се намираха под колониалния закон, тъй като основните производителни мощности бяха разположени на Марс. — Не ни остава нищо друго, освен да приемем новия прототип за факт — продължи Декард. — Винаги е ставало така, след появата на поредния усъвършенстван изкуствен мозък. Спомням си какъв вой се надигна, когато хората на Съдърмен показаха на една изложба през ’89 модела Т-14, който сега вече се смята за остарял. Всички полицейски служби твърдяха, че не съществува достатъчно усъвършенстван тест, който да разпознава андроида, в случай, че проникне нелегално на Земята. В интерес на истината, тогава бяха прави. — Декард си спомни, че в продължение на една година над петдесет андроида бяха успели да се промъкнат на Земята. Едва след разработването на емпатичния тест на Войт в Павловския институт в Русия започнаха да ги ловят. Този тест и досега оставаше незаменим в работата.
— Интересува ли ви какво отвърнаха от руската служба? — запита мис Марстън. — И това научих. — Луничавото й лице блестеше от гордост.
— Предполагам, че Хари Брайън ще ми го предаде — отвърна Рик. Чувстваше раздразнение, знаеше, че служебните клюки винаги накрая се оказваха истина. Той седна зад бюрото и затършува в едно чекмедже, докато мис Марстън най-сетне схвана какво й намекват и излезе.
Рик извади от чекмеджето един захабен и измачкан хартиен плик. После се облегна назад в креслото и започна да рови в плика, докато най-сетне намери онова, което търсеше — пълна техническа информация за Нексъс-6.
Още първите редове потвърдиха изявленията на мис Марстън. Нексъс-6 притежаваше два трилиона мозъчни компонента, плюс възможност за избор сред близо десет милиона мозъчни функции. За по-малко от половин секунда, андроид снабден с подобна мозъчна структура беше в състояние да възприеме всяка една от четиринадесетте базисни поведенчески реакции. Нито един тест за интелигентност не можеше да бъде пречка за подобен андроид. Всъщност, още с появата на първите усъвършенствани модели на изкуствен интелект през седемдесетте повечето андроиди успешно преминаваха през тестовете за интелигентност.
Новото тук бе, както бързо осъзна Рик, че андроидите от типа Нексъс-6 превъзхождаха в умствено отношение огромно количество от жителите на планетата. Или с други думи, за кратък период от време хуманоидните роботи бяха изминали дългия път на човешката еволюция, оставяйки създателите си зад себе си. За добро, или лошо. Слугата бе станал по-изкусен и умен от своя господар. За щастие поне разполагаха с емпатичния тест на Войт-Кампф, като критерий за преценка. Колкото и да е надарен в интелектуално отношение, един андроид не беше в състояние да осъзнае смисъла на духовното съприкосновение, което изпитваха последователите на мерсеризма, макар това да беше достъпно за всеки, дори за умствено увредените, като пилешките глави.
Както и повечето хора, Рик неведнъж си бе задавал въпроса защо един андроид се оказваше съвършено безпомощен, когато трябваше да се подложи на емпатичен тест. Очевидно емпатията беше присъща само на човешкото общество, докато проблясъци на интелигентност можеха да бъдат отрити почти при всички живи същества, включително и паякообразните. Изглежда, че емпатичните способности изискваха наличие на групов инстинкт, самотният организъм, като например паяка, не се нуждаеше от тях. Обратно, подобен инстинкт дори би намалил шансовете за преживяемост, защото тогава паякът би осъзнал, че съществува за сметка на своята жертва. И тогава всички хищници, включително бозайниците от висш клас, като тигрите например, щяха да измрат от глад.
Емпатията, реши веднъж Рик, би трябвало да се среща сред тревоядните, или в краен случай сред всеядните, които са в състояние да се откажат от местната диета. Защото този дар спомагаше да се размият границите между ловец и жертва, между победителя и победения. Подобно на сливането с Мерсер, където всички се възкачваха заедно и после заедно пропадаха в гробищния свят. Колкото и странно да беше, емпатията представляваше своеобразен биологически предпазител, но с две остриета. Ако едно същество изпитваше радост, създаваха се условия до тази радост да се докоснат и други същества. Но ако това същество беше сполетяно от страдание, сянката на това страдание падаше и на останалите. За стадните животни, към които се числеше и човекът, това означаваше допълнителен шанс за оцеляване, но за совата, или кобрата това би било гибелно.
По всичко изглежда, че хуманоидният робот можеше да се причисли към разряда на самотните хищници.
И Рик предпочиташе да мисли за тях именно по този начин, това правеше работата му по-поносима. При отстраняването — с други думи убиването — на един андроид той не нарушаваше принципите на живота, наложени от Мерсер. Убивайте само убийците — беше един от първите постулати на Мерсер, малко след като се появиха емпатичните устройства. Концепцията за убийците продължи да се развива успоредно с еволюирането на мерсеризма в истинско религиозно учение. Тя се олицетворяваше от идеята за абсолютното зло, което се беше вкопчило в расото на крачещия по склона старец, но не беше ясно кой или каква е природата на това зло. Мерсеристите възприемаха злото, но без да го разбират. Иначе казано, всеки мерсерист беше свободен да усеща присъствието на убийците там, където сметне за необходимо. За Рик Декард един избягал хуманоиден робот, който бе убил своя господар, който превъзхождаше по интелигентност по-голямата част от човечеството, който не изпитваше никакво състрадание към животните, нито пък умееше да бъде съпричастен към радостта или мъката на другите човешки същества — това създание олицетворяваше убийците.
При мисълта за животните той си спомни щрауса, който бе видял тази сутрин. Рик блъсна настрани документацията за Нексъс-6, смръкна малко от освежителната пудра „Сидън“ и се замисли. После погледна часовника, видя че има още малко време и се обърна по видеофона към мис Марстън.
— Свържете ме със зоомагазина „Щастливото куче“ на Сатър стрийт.
— Да, сър — мис Марстън погледна в регистъра.
„Не е възможно да искат толкова много за този щраус — мислеше си Рик. — Сигурно са готови да свалят от цената.“
— „Щастливото куче“ — обяви мъжки глас и след секунда на екрана се появи ухилено лице. Някъде отзад се чуваха разнородни животински звуци.
— Интересувам се от щрауса, който държите на витрината — заговори Рик, като побутваше пепелника на бюрото. — Каква е първоначалната вноска за него?
— Само за миг — отвърна продавачът и се зае да драска нещо пред себе си. — Една трета от цената — обяви той. — Мога ли да попитам, сър, възнамерявате ли да предложите досегашното си животно?
— Още не съм решил — изсумтя Рик.
— Бихме могли да ви предложим щрауса на изплащане — примерно за тридесет месеца — продължи продавачът. — При възможно най-ниската лихва от шест процента на месец. Това означава месечна вноска от…
— Според мен, трябва да снижите основната цена — събра сили Рик. — Свалете с две хиляди и направо ще ви предложа сумата в брой. — „Дейв Холдън — мислеше си той — е извън играта. Това значи, че ще има пари… стига разбира се да се появи и някаква задача през идния месец.“
— Но, сър, — възрази продавачът, — цената, която искаме вече е с хиляда долара по-ниска от каталожната. Проверете в Сидни. Ще почакам, искам сам да се убедите, че нашата цена е справедлива.
„Божичко, — помисли си Рик, — те въобще не мислят да отстъпват.“
Той извади каталога от джоба си и плъзна пръст по страниците — щраус — пол — възраст — здравно състояние — неупотребяван — цена.
— Неупотребяван, мъжки, млад, в добро здраве — информира го продавачът. — Трийсет хиляди долара. — Той също бе разтворил своя Сидни. — Нашата цена е точно с хиляда долара по-ниска. А сега, за вашата вноска…
— Ще помисля — прекъсна го Рик, — и отново ще ви потърся.
Той понечи да затвори.
— А вашето име, сър? — запита разтревожено продавачът.
— Франк Мериуел — отвърна Рик.
— Адресът ви, мистър Мериуел? В случай, че не съм тук, когато ме потърсите.
Декард измисли някакъв адрес и затвори набързо.
„Каква невероятна цена — мислеше отчаяно той. — И въпреки това хората ги купуват. Значи някои все пак имат такива пари.“
Той отново включи видеофона и нареди със строг глас:
— Мис Марстън, ако обичате дайте ми външна линия. И не подслушвайте, разговорът е поверителен. — Рик впери поглед в нея.
— Разбрано, сър — отвърна мис Марстън. — Можете да набирате.
Рик набра по памет номера на работилницата за фалшиви животни, откъдето бе закупил овцата. На екрана се появи мъж в бяла престилка.
— Доктор МакРей — представи се той.
— Обажда се Декард. Колко струва един електрически щраус?
— О, мисля, че бихме могли да се споразумеем за по-малко от осемстотин долара. Кога искате да ви го доставим? Ще трябва да го изработим по поръчка, в момента не разполагаме с…
— Ще ви се обадя по-късно — прекъсна го Рик, който едва сега осъзна, че часът бе девет и тридесет. — Довиждане. — Той побърза да затвори, надигна се и само след миг застана пред вратата на инспектор Брайън. В предверието го посрещнаха първата секретарка, млада, привлекателна, с дълга до кръста сребриста коса и бизнес-секретарката, която по-скоро приличаше на антично чудовище от юрския период, с изцъклен, смразяващ поглед, ужасяващо видение от задгробния свят. Нито една от двете жени не го заговори. Рик влезе в кабинета на своя началник, който в момента разговаряше с някой по видеофона, настани се в едно кресло и още веднъж прегледа характеристиките на Нексъс-6.
Чувстваше се подтиснат.
Но от друга страна, напускането на полесражението от страна на Дейв си имаше своите предимства. Стига да не се главозамайва.