Филип К. Дик
Мечтаят ли роботите за електроовце? (22)

22

Декард постави обратно слушалката без да откъсва очи от мъничката точка, която се движеше пред колата. Миниатюрен подвижен хълм сред разхвърляните в безпорядък камъни.

„«Живо същество» — помисли си той и сърцето му заблъска лудо срещу удвоеното съпротивление. — Знам какво е това. Никога преди не съм го виждал, освен в предаванията за дивата природа по телевизията. Но нали твърдят, че са изчезнали!“

С разтреперани пръсти Декард измъкна от джоба захабеното копие на Сидни и започна да прелиства страниците.

„ЖАБА (Буфонид) — всички разновидности изчезнали.“

Изчезнала от лицето на Земята преди много години, най-скъпото създание за Уилбър Мерсер, заедно с осела. По-скъпо дори от него.

„Трябва да намеря някаква кутия.“ — Декард се обърна и затършува на задната седалка, не намери нищо, после изскочи навън, обиколи колата и отключи багажника. В единия край се въргаляше картонена кутия с резервна гориво-подкачваща помпа. Рик изтърси помпата, напъха в кутията топка омазнени конци и бавно се приближи към жабата. Без нито за миг да откъсва очи от нея.

Жабата почти напълно се сливаше с праха, който покриваше всичко наоколо. Може би беше еволюирала, приспособявайки се към новия климат, както се бе приспособявала не веднъж преди. Нямаше да я забележи, ако не беше се раздвижила, но ето че сега клечеше само на две крачки от него.

„Какво става, когато откриеш някое същество, за което се знае, че е отдавна изчезнало?“ — питаше се Рик. Но подобно нещо се случваше толкова рядко. Споходи го неясен спомен, за някакво почетно отличие и възнаграждение от Обединените нации. Парична награда в размер на милиони долари. И от всички възможни, бе открил най-съкровеното за Мерсер същество.

„Господи, — рече си той, — сънувам ли? Или това са първите симптоми на мозъчно увреждане като последствие от продължителното излагане на радиация? Може би и аз съм вече особен. Нещо ми се е повредило, като на пилешката глава Изидор с неговия паяк — същото става и с мен. Дали това не е дело на Мерсер? Не, всичко е в мен. Аз открих жабата. Стана така, защото виждам през очите на Мерсер.“

Той коленичи съвсем близо до мъничкото същество. Жабата беше изкопала миниатюрен тунел в праха за да се прикрие. Сега вече отгоре се подаваха само горната част на главата и очите. А междувременно обмяната на вещества в миниатюрния организъм се бе забавила до минимум и животното бе изпаднало в транс. В очите не проблясваше нищо, никаква искрица живот и Декард с ужас си помисли, че може би е умряла. От жажда, или нещо друго. И все пак — само преди малко тя се движеше.

Той постави картонената кутия и се зае внимателно да разрива праха около жабата. Съществото изглежда нямаше нищо против, или може би не забелязваше присъствието му.

Когато я вдигна, Декард усети колко хладна е кожата й. Тялото й изглеждаше изсъхнало и сгърчено — почти увиснало — и толкова студено, сякаш доскоро бе обитавало на много мили под земята, далеч от слънчевата топлина. Жабата неочаквано помръдна, опитвайки се да се освободи от хватката му и понечи нерешително да скочи. Беше сравнително едър, развит и зрял екземпляр. При това способен да оцелее там, където малко същества, та дори и човекът не могат да живеят. Интересно, къде ли ще намери вода за да излюпи яйцата си.

„Значи това е, което може да вижда Мерсер — помисли си Рик, докато полагаше внимателно съществото в кутията и после грижливо връзваше капака й. — Живот там, където никой не предполага, живи същества замаскирани в трупа на един мъртъв свят. В самото пъкло на вселената Мерсер сигурно ще съумее да забележи прашинките на живота. Сега вече го знам. И след като веднъж съм успял да надзърна през очите на Мерсер, може би никога няма да престана да виждам така. И няма да позволя на нито един андроид да отреже краката на моята жаба, както постъпиха с паяка на пилешката глава.“

Той положи кутията на седалката до себе си и се настани зад кормилото.

„Сякаш отново съм се върнал в детството — помисли си Декард. — В един миг изчезна ужасната, неимоверна тежест, която тегнеше на плещите ми, изчезна умората. — Почакай само, да видиш какво ще каже Айран, като чуе за това — рече си той и набра номера вкъщи. Почти веднага затвори. — По-добре ще е да я изненадам — реши Рик. — Само след трийсет-четиресет минути полет съм там.“

Изпълнен отново със сили Декард запали мотора, вдигна хелимобила в небето и го насочи към Сан Франциско, на близо седемстотин мили на юг.

Изправена пред пенфилдовия емоционален синтезатор, Айран Декард замислено плъзгаше пръст по циферблата. Чувстваше се прекалено отпаднала и безсилна да набере каквото и да е, сякаш някаква неимоверна тежест беше закрила бъдещето и всичко, което се таеше в него.

„Ако Рик беше тук, — помисли си тя, — сигурно щеше да ме накара да избера комбинация 3, която да събуди в мен желанието за избиране на комбинации, като например искряща радост или страст за телевизионни предавания, каквито и да са те. Всъщност, какво ли дават сега? — Айран въздъхна и мислите й отново се върнаха към изчезналия Декард. — Или ще си дойде, или няма“ — рече си тя и при тази мисъл почувства, как костите й сякаш омекват от настъпващата старост.

На вратата се почука.

Айран дръпна ръка от циферблата и си помисли:

„Сега вече няма смисъл да набирам каквото и да е. — Това сигурно е Рик“ — тя изтича към вратата и я разтвори широко.

— Здравей — каза той. Стоеше на прага, с рана на бузата, изпомачкани и посивели дрехи и дори косата му беше покрита с прах. Прах имаше по лицето и ръцете му, само очите бяха чисти, големи и блестяха като на малко, възбудено момче.

„Сякаш цял ден е играл навън — помисли си Айран — и сега е време да се прибира у дома. За да се измие, да си почине и да разкаже за всички чудеса, които са му се случили през деня.“

— Радвам се да те видя — рече жена му.

— Имам нещо — той вдигна пред себе си картонена кутия и влезе в апартамента без да я остави никъде. Като че ли вътре имаше нещо необичайно ценно и чупливо, за да бъде оставено и той искаше да го запази с ръцете си.

— Ще ти направя кафе — предложи Айран. Тя отиде до печката, натисна комбинацията за кафе и след минутка поднесе на масата димящата чаша. Без да изпуска кутията Рик седна, а на лицето му продължаваше да грее радостното удивление. През всичките години, откакто живееха заедно никога не беше виждала подобно изражение. Нещо се беше случило от последната им среща, след като снощи бе излетял с колата в неизвестна посока. И ето че той беше отново тук, стиснал в ръце странната кутия, в която може би се криеше тайната за чудатото му поведение.

— Смятам да си легна — обяви Рик. — Ще спя цял ден. Обадих се на Хари и той ми каза днес да си почина. И точно това смятам да направя.

Съвсем внимателно той остави кутията на масата до себе си, вдигна чашата с кафе и отпи малко, сякаш за да не я обиди.

Айран се настани срещу него и попита:

— Рик, какво има в кутията?

— Жаба.

— Мога ли да я видя? — тя го наблюдаваше докато развързва кутията и вдига капака. — О! — рече Айран като видя жабата. — Хапе ли?

— Вземи я, няма да те ухапе. Жабите нямат зъби — Рик вдигна съществото и го протегна към нея.

— Мислех, че всички жаби са изчезнали — каза тя и я завъртя за да я огледа отдолу. — Жабите наистина ли могат да скачат? — запита Айран докато разглеждаше задните й крачета. — Искам да кажа — може ли да скочи неочаквано от ръката ми?

— Това е пустинна жаба — обясни Рик. — Те имат слаби крака и по това се различават от водните жаби. Освен това, пустинните жаби могат да издържат дълго време без вода. Намерих я в пустинята, близо до орегонската граница. Там, където всичко живо е измряло — той протегна ръка към жабата. В този миг нещо привлече вниманието на Айран. Тя плъзна пръст по коремчето на жабата и нокътят й докосна контролния пулт. Капачето се отвори.

— О! — възкликна Рик и лицето му започна да посивява. — Да, виждам, права беше. — Декард разглеждаше покрусен от фалшивото същество, взе го и опипа замислено крачетата, сякаш не разбираше какво става. След това отново го положи в кутията.

— Чудя се как ли е стигнала чак в пустинята? Някой трябва да я е занесъл там. Но нямам представа защо ще го прави.

— Може би не биваше да ти казвам, че е електрическа — тя протегна ръка и го докосна по рамото. Чувстваше се виновна за промяната, която бе настъпила в него.

— Не — поклати глава Рик. — По-добре че знам. Предпочитам да го знам — поправи се той.

— Искаш ли да ти настроя емоционалния синтезатор? Ще се почувстваш по-добре. Винаги си извличал от него повече полза, за разлика от мен.

— Не, ще се оправя — той поклати глава, сякаш се мъчеше да си проясни мислите. Имаше замаян вид. — Онзи паяк, който Мерсер даде на особения. Сигурно и той е бил изкуствен. Няма значение. Електрическите същества също имат свой живот, доколкото това може да се нарече живот.

— Изглеждаш, сякаш си пропътувал пеша стотина мили.

— Денят беше дълъг — съгласи се Декард.

— Иди да се наспиш.

Той я погледна малко объркано.

— Значи всичко свърши, така ли? — запита я, сякаш очакваше от нея отговора. Сякаш вече не вярваше на собствените си думи и се нуждаеше от нейната подкрепа, за да станат те реални.

— Да, всичко свърши — съгласи се тя.

— Боже, каква маратонска задача — каза Рик. — Достатъчно беше само да се забъркам и после не можех да се спра, докато не се справих със семейство Бети. А след това изведнъж се оказа, че повече няма какво да правя. И тогава… — той се поколеба очевидно изненадан от това, което предстоеше да каже. — Тогава дойде най-лошото. След като свърших. След като приключих не можех да се спра, защото ако бях спрял, от мен нямаше да остане нищо. Права беше тази сутрин като каза, че аз съм само едно мръсно ченге, с мръсни ръце.

— Не, сега не мисля така — увери го тя. — Ужасно се радвам че отново се върна у дома — тя нежно го целуна и лицето му се разведри почти толкова, колкото преди да научи, че жабата е електрическа.

— Как мислиш, дали днес извърших зло? — запита я Рик.

— Не.

— Мерсер каза, че онова, което ще сторя е зло, но въпреки това трябва да го направя. Много странно, нали? Понякога изглежда е по-добре да извършиш зло, отколкото да сториш добрина.

— Това е заради проклятието, което тегне върху ни — отвърна Айран. — И за което говореше Мерсер.

— Прахът? — запита той.

— Не — убийците, в чийто ръце е попаднал Мерсер, когато е бил на шестнадесет. Онези, които са му забранили да връща времето назад и заедно с него да обръща естествения ход на жизнения цикъл. И сега не му остава нищо друго освен да следва този цикъл право натам, накъдето води — към смъртта. Именно убийците хвърлят по него камъни и продължават да го преследват. А също и нас. Вероятно някой от тях ти е причинил раната на лицето?

— Да — прошепна той.

— Ще си лягаш ли? Искаш ли да наглася синтезатора на 670?

— Това пък какво предизвиква?

— Заслужен отдих.

Той се изправи с болезнено и объркано изражение, сякаш в продължение на дълги години лицето му е било бойно поле на изтощителни сражения. После бавно закрачи към спалнята.

— Съгласен съм — каза Рик. — Заслужен отдих.

Той се изтегна, а от косата и шлифера му се стичаха струйки прах по чаршафа.

Айран се досети, че няма да има нужда от синтезатора. Тя спусна щорите и стаята потъна в мрак.

На леглото, Рик вече беше заспал.

Айран постоя известно време край него, за да се убеди, че няма да се събуди отново, или да скочи в леглото с уплашено изражение, както бе правил не веднъж през нощта. След това се върна в кухнята и седна на масата.

В кутията до нея електрическата жаба внезапно се размърда и се блъсна в стената. Айран се зачуди с какво ли се „храни“. Може би с изкуствени мухи.

Тя разтвори указателя и потърси в раздела: „Резервни части за електрически животни“. След това набра номера и се обърна към появилата се на екрана продавачка:

— Бих искала да поръчам около килограм електрически мухи, които наистина летят и бръмчат.

— Имате електрическа костенурка ли, мадам?

— Жаба — поправи я Айран.

— В такъв случай, бих ви препоръчала смесен асортимент от изкуствени летящи и пълзящи насекоми, включително…

— Не, искам само мухи — прекъсна я Айран. — Ще можете ли да ги доставите направо у дома? Мъжът ми спи и бих искала да съм при него, когато се събуди.

— Препоръчвам освен това, — продължи жената отсреща, — да се снабдите с миниатюрен воден самоподдържащ се басейн за вашата жаба. Ако жабата е рогата, тогава по-добре ще е да закупите сух набор от пясък, разноцветни камъни и малко органични отпадъци. В случай, че искате да поддържате естествен и пълен хранителен цикъл ви съветвам да се обърнете към нашата служба по поддръжка, за да извършват периодична регулация на езиковия механизъм. При жабите това е жизнено необходимо.

— Добре — кимна Айран. — Искам животното да функционира идеално. Съпругът ми е много привързан към него.

Тя съобщи адреса и затвори.

Веднага се почувства по-добре и си приготви чаша черно, горещо кафе.