Филип К. Дик
Мечтаят ли роботите за електроовце? (21)

21

В светлината на ранното утро земята под него сякаш се простираше до безкрайността, сива и покрита с отпадъци. Камъчета с размери на къщи се бяха изтърколили едно до друго, преди да замрат неподвижно и Декард си помисли: „Прилича на огромен склад, от който са изнесли целия товар и са останали само незначителни парчета от контейнери и изпокъсана опаковка. А било е време, когато тук са растели дървета, а в тревата кротко са пасли животни. Каква странна мисъл — възможно ли е наистина тук, в тази пустош да са обитавали животни? И какво странно място, сякаш е създадено за да умреш на него.“

Той се снижи и известно време бавно се носи над повърхността.

„Интересно, какво ли щеше да каже Дейв Холдън ако научи къде съм? — запита се Декард. — В известен смисъл аз съм най-великият ловец на андроиди, който е живял някога. Никой досега не е отстранявал шест Нексъса за период от двадесет и четири часа и едва ли някой ще успее да го направи. Може би трябваше да му се обадя.“

Пред него се издигна стръмен хълм, Декард вдигна колата с наближаване на масива.

„Ето че умората си казва своето — рече си той. — Не биваше да карам след всичко това.“

Той изключи двигателя, известно време планира надолу и след това приземи колата. Дъното заподскача по неравната, покрита с камънаци местност и най-сетне закова на място със стържене.

Рик включи видеофона и набра номера на оператора в Сан Франциско.

— Свържете ме с болница „Моунт Цион“.

След миг на екрана се появи операторът от болницата.

— Имате пациент на име Дейв Холдън — каза той. — Мога ли да говоря с него? Добре ли се чувства?

— Един момент да проверя, сър — екранът временно потъмня. Докато чакаше, Рик смръкна малко от освежителната пудра и потрепери — с изключена отоплителна инсталация колата бързо изстиваше. — Доктор Коста ми каза, че мистър Холдън не бива да разговаря — отвърна най-сетне операторът.

— Въпросът е важен — свързан е с полицейско разследване — отвърна Рик и приближи удостоверението си към камерата.

— Един момент — операторът отново изчезна. Рик се върна към процедурата с освежителната пудра, но в ранната утрин ментолът ухаеше неприятно. Той смъкна страничното стъкло и запрати малката жълта кутийка сред пущинака. — Не, сър — рече операторът, който отново го гледаше от екрана. — Доктор Коста смята, че състоянието на мистър Холдън не позволява да приема разговори, колкото и спешни да са те, поне за…

— Добре — каза Рик и затвори.

Въздухът навън също имаше неприятен дъх и той побърза да вдигне стъклото.

„Дейв май наистина е зле — помисли си Декард. — Странно, че не успяха да ми видят сметката и на мен. Може би защото се движех бързо. Всички в един ден — едва ли са очаквали да го направя. Хари Брайън беше прав.“

В колата беше станало непоносимо студено, Декард вдигна вратата и излезе навън. Още при първите крачки неочаквано остър и хладен вятър прониза дрехите му и той потърка зиморничаво ръце.

„И все пак, жалко че не можах да поговоря с Дейв. Той сигурно щеше да одобри действията ми. А и само той би разбрал онова, другото, което остана недостъпно дори за Мерсер. За Мерсер всичко е лесно, защото той го приема с разтворени обятия. Нищо не му е чуждо. А за мен това, което извърших е чуждо. Сега всичко около мен е някак неестествено, дори аз самият съм неестествен.“

Той закрачи нагоре по хълма и с всяка измината крачка тежестта на плещите му растеше.

„Май съм твърде уморен, — помисли си Рик, — за да го изкатеря.“

Той спря и отри потта от очите си. От кожата му бликаха солени сълзи, боляха го всички мускули и стави. Декард изведнъж беше обхванат от гняв, той плю ядно на омразната гола земя, мъчейки се да се пребори с надигащото се в него самосъжаление. А след това бавно пое нагоре, сред самотната, непозната местност, далече от всичко живо, с изключение на самия него.

Ставаше все по-топло, непоносимо, изглежда денят бе напреднал. Чувстваше и глад. Не беше хапвал нищо от бог знае колко време. Гладът и топлината се сляха в един общ, отровен вкус на поражение.

„Да, това е — помисли си той. — И този път, по някакъв неясен начин загубих. Дали с това, че избих андроидите? Или с убийството на козата от Рейчъл?“

Не знаеше отговора. Но докато се изкачваше нагоре, над мислите му се спусна неясна, почти илюзорна мъгла. Той изведнъж осъзна, без да разбере как е станало, че само една крачка го дели от пропастта в краката му. Една единствена крачка и после дългият унизителен и безпомощен полет надолу, без никой, никога да разбере как е станало. Тук нямаше кой да отчете степента на неговата, или която и да е друга умствена деградация и всяка смела и доблестна постъпка тук — на самия край — би останала незабелязана. Наоколо имаше само мъртви камънаци и прилегнали от тежестта на праха изсушени и умиращи бурени, за които той не съществуваше.

И в този миг право в корема го удари първият — но не излят от мека пластмаса — камък. В едно се сляха болката и внезапното осъзнаване за абсолютна изолация и страдание и го пронизаха до дълбините не неговата неприкрита същност.

Той замръзна на място. А след това подтикван от някаква невидима, но реално съществуваща сила, продължи напред.

„Търкалям се нагоре — мислеше си Рик, — както се търкалят камъните. Без воля и желание, без дори това да означава нещо.“

— Мерсер — рече запъхтян той и отново спря. Пред него се очертаваше неподвижна сянка на фигура. — Уилбър Мерсер! Ти ли си?

„Божичко — рече си той — та това е моята сянка. Трябва час по-скоро да се махна от тук, да се спусна обратно.“

Краката му се подхлъзнаха докато слизаше надолу по склона. Веднъж дори падна, облакът прах затули всичко наоколо, той побягна от него, свличайки се все по бързо по ситните камъни. Някъде пред него се мярна колата.

„Върнах се — каза си Рик. — Слязох от хълма.“

Той вдигна вратата на хелимобила и се пъхна вътре.

„Но кой би могъл да хвърля камъни по мен? Никой. Тогава от какво се уплаших? И друг път съм го преживявал, по време на сливането, пред емпатичния генератор — като всички останали. Това не е нищо ново. Не, не съм прав. Този път бях сам.“

С разтреперани ръце Декард измъкна нова опаковка с пудра от кутията, отвъртя капачката и пое мощно. После се отпусна на седалката, а краката му продължаваха да стърчат навън. Чувстваше се прекалено уморен за да подкара колата обратно.

„Да можех само да си поприказвам с Дейв. Тогава всичко щеше да е наред. Щях да се измъкна от тук, да се прибера у дома и да си легна. Все още имам своя собствена електроовца и официално не съм напускал работа. Кариерата ми не е приключила, ще има нови андита за отстраняване. И да искам, не мога да ги избия всичките. Или ме е страх, че някой ден ще свършат? Това ли е?“

Декард погледна часовника. Девет и половина.

Той включи отново видеофона и набра номера на Съдебната палата.

— Искам да говоря с инспектор Брайън.

— Инспектор Брайън не е в кабинета си, мистър Декард. Тръгна с колата си, но не отговаря на повикванията. Може би в момента е извън нея.

— Каза ли къде смята да отиде?

— Нещо във връзка с андроидите, които сте отстранили снощи.

— Свържете ме със секретарката ми.

След миг на екрана изгря оранжевото, триъгълно лице на Ан Марстън.

— О, мистър Декард. Инспектор Брайън на няколко пъти опитва да се свърже с вас. Струва ми се, че ви е предложил за повишение пред началника Кътър. Защото сте успели да отстраните шест…

— Знам какво съм направил.

— Но никой преди вас не е успявал. Ах, да, мистър Декард, жена ви ви търси. Тревожеше се дали с вас всичко е наред. Наред ли е, мистър Декард?

Той не отговори.

— Може би ще е по-добре да й се обадите. Каза, че ще очаква да я потърсите вкъщи.

— Чухте ли какво се е случило с козата ми?

— Не. Дори не знаех, че притежавате коза.

— Те ми я отнеха — отвърна Рик.

— Кой ви я е отнел, мистър Декард? Крадците на животни? Имаме сведения за съвсем нова престъпна група, вероятно малолетни, които действат в района на…

— Крадците на живот — каза той.

— Не ви разбирам, мистър Декард — мис Марстън го погледна внимателно. — Мистър Декард, изглеждате ужасно. И много уморен. Исусе! — имате кръв по лицето.

Той вдигна ръка и докосна раната, най-вероятно от камъка. А може би са били няколко?

— Приличате на… Уилбър Мерсер.

— Аз съм… Уилбър Мерсер — отвърна той. — Защото се съединих с него и вече не мога да се отделя. Седя тук и чакам да дойде краят на това единение. Намирам се някъде близо до границата с Орегон.

— Искате ли да изпратим някой? Патрулна кола, която да ви прибере?

— Не — рече той. — Вече нямам нищо общо с полицията.

— Очевидно днес сте се претоварили, мистър Декард. Сега имате нужда от един здрав сън. Мистър Декард, вие сте нашият най-добър наемен ловец. Най-добрият, който някога сме имали. Ще предам на инспектор Брайън, веднага щом се появи, че сте се прибрали у дома за да се наспите. Но моля ви, обадете се незабавно на жена си, защото тя е ужасно разтревожена. Веднага си личеше. А и вие също.

— Това е заради козата ми — отвърна Рик. — Не е от андроидите. Рейчъл не позна — не срещнах никакви затруднения при отстраняването им. А онзи, особеният също не позна. Защото след това отново се слях с Мерсер. Единственият, който се оказа прав, беше Мерсер.

— Все пак, най-добре ще е незабавно да се върнете в града, мистър Декард. Тук, сред хората. Казват, че близо до границата с Орегон било съвсем безлюдно. Вярно ли е? Сам ли сте там?

— Чувствам се странно — каза Рик. — Току що преживях една изключително реална, детайлна и пълна илюзия, че съм се превърнал в Мерсер и хората ме замерят с камъни. Само че усещането нямаше нищо общо с онова, което чувстваш, когато стискаш дръжките на емпатичния генератор. Защото тогава чувстваш че си със Мерсер. А сега аз не бях с никого, бях сам.

— Наскоро съобщиха, че мерсеризмът е фалшификация.

— Мерсер не е измислен — поклати глава той. — Освен ако самата реалност не е една фалшификация.

„Например, този хълм — помисли си той. — Прахът, камъните, всеки един различен от останалите.“

— Страхувам се, — рече Декард, — че никога няма да успея да се отделя от Мерсер. Започнеш ли веднъж, връщане назад няма.

„Нима отново трябва да изкача хълма? — запита се той. — Нима ще го изкачвам вечно, като Мерсер… попаднал в плен на вечността.“

— Довиждане — каза Рик и понечи да изключи.

— Ще се обадите на жена си, нали? Обещайте.

— Да — кимна Декард. — Благодаря, Ан — той затвори.

„Време е да поспя — рече си Декард. — Май последният път, когато лягах в легло беше с Рейчъл. Противозаконно действие — съвукупляване с андроид. Подлежи на наказателни санкции, както тук, така и на колониалните светове. Тя сигурно вече е в Сиатъл, сред останалите членове на семейство Роузен — едни фалшиви, други — истински. Рейчъл, как искам само да те нараня така, както ти нарани мен. Не, няма да стане, андроидите не чувстват, това, което чувстваме ние. Ако я бях застрелял снощи, сега козата ми щеше да е жива. Ето къде сбърках. Да, като погледна назад, всичко започна от момента, когато легнах с нея. Поне в едно Рейчъл беше права — това наистина ме промени. Не по начина, който предсказваше тя. По далеч по-неприятен начин. Но за мен това вече няма никакво значение. И не може да има, след всичко, което се случи с мен на склона на хълма. Интересно, какво ли щеше да стане, ако бях продължил към върха. Защото именно там Мерсер среща смъртта си. И от там започва неговия триумфален възход, началото и края на великия звезден цикъл. Но ако наистина съм Мерсер, това значи, че няма да умра никога, че ще живея десет хиляди години. Мерсер е безсмъртен.“

Той отново включи видеофона за да позвъни на жена си.

И замръзна.