Филип К. Дик
Мечтаят ли роботите за електроовце? (20)

20

— Чудесно — кимна Хари Брайън след като изслуша доклада. — Е, сега вече можеш да си починеш. Ще изпратим патрулна кола за да прибере телата.

Рик Декард затвори.

— Андроидите са невероятно глупави същества — обърна се той към пилешката глава. — Рой Бети не можеше да ме отличи от теб. Полицията съвсем скоро ще пристигне и ще почисти всичко. Ако искаш, изчакай в някой от съседните апартаменти докато свършат. Едва ли ще ти е приятно да видиш гледката.

— Н-напускам тази с-сграда — отвърна Изидор. — Ще се преместя в центъра, където ще м-мога да виждам повече хора.

— Струва ми се, че в сградата, която обитавам има свободни апартаменти — предложи му Рик.

— Н-не искам да живея б-близо до теб — заекваше мъчително Изидор.

— Тогава излез в коридора, или се качи на горния етаж. Не стой тук.

Особеният пристъпваше от крак на крак в нерешителност, по лицето му преминаха цяла гама от неми изображения, най-сетне той се извърна и изтича навън, оставяйки Декард сам.

„Проклета работа — мислеше си Рик. — Сякаш съм белязан, като глад или чума. И където и да ида, проклятието е винаги с мен. Както го каза Мерсер — създаден съм за да върша зло. Всичко което извърших, още от самото начало беше зло. Както и да е, време е да се прибирам вкъщи. Може би след като прекарам известно време с Айран ще забравя за всичко.“

Когато най-сетне се спусна над своята сграда, на покрива го посрещна Айран. Имаше странен, измъчен и променен вид, никога през всичките тези години, прекарани заедно не я бе виждал да изглежда така.

Декард я прегърна през рамо и рече:

— Успокой се. Всичко свърши. Мислех си, че Хари Брайън сигурно ще може да ме прехвърли в някой друг отдел…

— Рик — прекъсна го тя. — Трябва да ти кажа нещо. Ужасно съжалявам, но козата е мъртва.

Кой знае защо това не го изненада особено, а само го накара да се почувства още по-зле, сякаш някой бе стоварил допълнителна неимоверна тежест на плещите му. — Мисля, че в договора се предвиждаше гаранция, в случай, че в срок от деветдесет дни след продажбата животното се разболее…

— Не се е разболяла — рече тя. — Някой… — тя преглътна и се изкашля преди да продължи с дрезгав глас — някой е дошъл, изкарал я е от клетката и я е завлякъл до ръба на покрива.

— И после я е блъснал? — довърши Рик.

— Да — кимна тя.

— Ти видя ли го?

— Видях я съвсем ясно — кимна Айран. — Барбър също е бил наблизо, той ме повика, а после двамата се обадихме в полицията. Но дотогава животното беше мъртво тя вече си беше отишла. Младо, дребно на вид момиче, с черни коси и големи, черни очи, съвсем слабичко. Носеше дълго наметало от рибени люспи и доста обемиста дамска чанта. Въобще не направи опит да се скрие от нас. Сякаш й е все едно.

— Да, така е — рече той. — Рейчъл пет пари не дава дали ще я видиш, дори се е зарадвала, защото е знаела, че така аз ще науча кой го е сторил — той се наведе и я целуна. — И ти ме чакаш тук толкова дълго?

— Само от половин час. Горе-долу по това време стана — Айран отвърна с нежна целувка. — Това е толкова ужасно. И безсмислено.

Декард се извърна и отвори вратата на хелимобила.

— Не и безсмислено — подхвърли той. — Тя е имала причина, поне от нейната гледна точка.

„Гледната точка на един андроид“ — помисли си той.

— Къде отиваш? Няма ли да слезеш в апартамента и… да останеш с мен? Преди малко по телевизията съобщиха нещо ужасно — Бъстър Приятелчето обяви, че Мерсер е измамник. Как мислиш, Рик, това истина ли е?

— Всичко може да е истина — отвърна той и запали мотора. — Всичко, което някой някога си е помислял.

— С теб всичко наред ли е?

— Всичко е наред — отвърна той и си помисли: „Докато не умра, а това ще е скоро. Всъщност, и двете твърдения са верни — тай спусна вратата на колата, махна с ръка на Айран и излетя право нагоре в нощното небе. — На времето, — мислеше си той, — можех да виждам звездите. Но това беше преди много години. Сега всичко е покрито с прах. От доста време насам никой не е виждал и едничка звезда. Поне в небето над Земята. Може би трябва да отида там, където звездите все още се виждат?“ — той набра скорост и височина и след това се насочи на север, където отвъд пределите на Сан Франциско се намираше необитаемата пустиня. Място, където нито едно живо същество не би отишло. Освен ако не чувства, че краят му е близо.