Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Do Androids Dream of Electric Sheep? [= Blade Runner], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 49гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

БЕГЛЕЦ ПО ОСТРИЕТО. 1994. Изд. Аргус, София. Биб. Фантастика, No.7. Роман. Превод: от англ. Юлиян СТОЙНОВ [Blade Runner, Philip K. DICK (1968) [на практика, би трябвало превода да е направен по преизданието от 1995 което носи това име; оригиналното название на романа от 1968 е Do Androids Dream of Electric Sheep (Сънуват ли андроидите електрически овце?)]. Предговор: Писател от друг свят, Юлиян СТОЙНОВ — с.6–8. Послеслов: Вместо изповед (писателя за своя живот, за страховете и надеждите си, за фантастиката и наркотиците [из интервю на Чарлз Плет с Филип К. ДИК] — с.248–252. Художник: Момчил МИТЕВ (корица); КАМО (портрет на писателя). Печат: ДФ Балкан прес, София. Формат: 56×10/16. Печатни коли 16. Страници: 254. Цена: 35.00 лв. ISBN: 954-570-009-2.

История

  1. —Добавяне на анотация
  2. —Добавяне

2

В една необитаема стая на огромна, пуста, полуразрушена сграда ревеше с пълна мощ самотен телевизор.

Тези руини, които сега не принадлежаха никому, преди Последната Световна Война бяха един добре поддържан и процъфтяващ многоетажен дом. Тук бяха покрайнините на Сан Франциско, до града се стигаше бързо с монорелсовия експрес. В онези времена целият полуостров кипеше от живот като дърво, по което са накацали птички, но сега една част от грижливите обитатели бяха измрели, а останалите — емигрирали на колониалните планети. Първото в значително по-голяма степен — защото войната се оказа скъпо струваща, независимо от смелите предсказания на Пентагона и неговият самодоволен научен васал — корпорацията Ранд, която, между другото, се разполагаше недалеч от това място. Но подобно на обитателите на сградата, корпорацията също се бе преместила другаде. Никой не тъгуваше по нея.

Вече никой не помнеше защо бе започнала войната и кой бе победил, ако въобще имаше победител. Радиоактивният прах, който в края на краищата бе заразил цялата планета, сякаш се бе появил от нищото и нито един от тогавашните врагове не бе възнамерявал да го използва. Първите му жертви, колкото и странно да бе това, бяха совите. В началото всичко това изглеждаше почти забавно — по улиците и дворовете се въргаляха тези пухкави, дебели, бели птици. Обикновено напускаха гнездата си едва след падането на здрача и затова рядко попадаха пред очите на хората. През средните векове по време на чумните епидемии по същия начин измирали плъховете. Но тази чума се беше спуснала отгоре.

Съдбата на совите беше последвана и от други птици, но дотогава загадката вече беше решена. Колонизационната програма, която преди войната се намираше едва в зародиш сега, когато слънцето веч не сияеше над Земята, бе разгърната с пълна сила. В тази връзка бе модифицирано и подготвено за работа на планети с враждебна за човека среда едно от оръжията на войната — Синтетичният борец за свобода. Това беше хуманоиден робот, или иначе казано органичен андроид, върху когото се възлагаха големи надежди в осъществяването на колонизационната програма. Според закона на ООН, всеки емигрант имаше право да притежава един андроид от различните разновидности, по свой избор. В началото на деветдесетте години тези разновидности бяха станали толкова многобройни, че надминаваха всякакви човешки представи, подобно на разнообразието от автомобили в Америка през шейсетте години.

Това беше главният стимул на емиграцията — слугата-андроид в ролята на морков, а радиацията — на стържен. Световната организация бе направила всичко за да улесни емиграцията, а да останеш бе не само трудно, но понякога невъзможно. Да се забавиш с решението, би могло да означава някой ден да те обявят за биологически неприемлив, за заплаха за чистотата на човешката раса. А веднъж поставят ли ти етикета „особен“, дори ако приемеш доброволната стерилизация, това щеше да означава, че вече си извън историята. Че си извън човечеството. И въпреки това, имаше и такива, които отказваха да емигрират. Това се струваше необяснимо и нелогично дори на хората, които се занимаваха с този проблем. Може би за тях Земята, колкото и променена да бе, си оставаше единственото близко място. Или пък се надяваха, че някой ден ужасното радиоактивно покривало над главите им ще се разсее. Във всеки случай тези, които оставаха не бяха малко, повечето от тях се струпваха в градските райони, където можеха да усещат физическото присъствие на другия и да намират в това поддръжка. Това, в общи линии бяха относително нормалните индивиди. Но освен тях, в пустеещите предградия се събираха да живеят и доста странни типове.

Един от тях беше Джон Изидор, който тъкмо се бръснеше в банята, под звуците на гърмящия в дневната телевизор.

Беше се заселил по тези места още в първите дни след войната. В онези мрачни времена никой не беше на себе си. Хората се пръснаха по света, прокудени от родните места и отсядаха където им падне. Радиоактивните валежи бяха доста неравномерни, в някои щати въобще не се срещаха, другаде ги имаше в изобилие. И бежанците следваха движението на радиоактивния прах. В началото, полуостровът на юг от Сан Франциско беше почти свободен от радиация и много хора бързаха да се заселят тук. После, когато започна да се сипе смъртоносният прах едни измряха, а други побягнаха отново. Джон Изидор остана.

Гласът по телевизора не млъкваше:

— …напомня за безгрижните дни в южните щати преди Гражданската война! Личен слуга, или неуморим помощник във вашата работа, изработеният по поръчка хуманоиден робот — с отчитане на ВАШИТЕ ЛИЧНИ ПРЕДПОЧИТАНИЯ, ЗА ВАС И САМО ЗА ВАС — ви се предоставя безплатно веднага след пристигането ви. Той ще бъде оборудван по последна дума на техниката така, както пожелаете преди отпътуването си от Земята. Ваш верен и безотказен спътник по време на най-великото, най-смелото, най-дръзкото начинание, предприемано в цялата история на човечеството… — и така нататък.

„Дали не закъснявам за работа?“ — зачуди се Изидор, докато се бръснеше. Нямаше собствен часовник, разчиташе за времето предимно на сводките по телевизията, но днес изглежда програмата беше посветена на междупланетните новини. Преди малко бяха обявили, че днес е петата (или шеста?) годишнина от основаването на Нова Америка, най-голямата американска колония на Марс. Отдавна повреденият телевизор ловеше само този канал, който бе национализиран по време на войната и продължаваше да е във владение на правителството във Вашингтон, което от своя страна, като поддръжник на Програмата за колонизиране на космоса не пропускаше случай да я пропагандира.

— А сега да чуем изявлението на мисис Маги Клугман, — съобщи говорителят на Джон Изидор, който се интересуваше единствено от времето, — която наскоро емигрира на Марс. Интервюто е заснето в Нови Ню Йорк. Мисис Клугман, бихте ли сравнили живота ви на заразената Земя с новите перспективи, които се разкриха през вас, когато пристигнахте тук?

Настъпи пауза, след това се чу сух, уморен глас на жена на средна възраст.

— Бих казала, че първото, което направи впечатление на мен и моето семейство е достойнството.

— Достойнството ли, мисис Клугман? — запита говорителят.

— Да — отвърна кратко жената. — А сега, за Нови Ню Йорк. Трудно е да се опише. За мен е толкова странно да разполагам със слуга в тези нелеки времена… изведнъж почувствах увереност.

— Мисис Клугман, кажете, когато живеехте на Земята, не се ли бояхте, че някой ден могат да ви обявят за, хм, „особена“?

— О, да, с мъжа ми бяхме изплашени до смърт, че такова нещо може да ни сполети. Разбира се, сега, когато емигрирахме, подобна опасност веч не съществува.

„За мен също, — помисли си с горчивина Изидор, — при това без да емигрирам.“

Вече близо година откак го бяха обявили за „особен“ и не само що се отнася до дегенериралите гени, които носеше в себе си. По-страшното бе, че не успя да се справи с теста за минимални умствени способности, а на такива като него тук им казваха малоумник, или „пилешка глава“.

Върху Джон Изидор тегнеше презрението на три обитаеми планети, но независимо от това, той продължаваше да живее. Дори имаше работа — беше шофьор на пикап, който обслужваше една работилница за фалшиви животни, наречена „Ветеринарна лечебница Ван Неес“. Ханибал Слоут, мрачният шеф на лечебницата, се отнасяше с него като с нормален и Джон му беше благодарен за това. Mors certa, vita incerta(1) — както обичаше да повтаря мистър Слоут. Макар да бе чувал не веднъж този израз, Изидор имаше доста смътна представа за значението му. В края на краищата, ако една пилешка глава започне да разбира от латински, то тя ще престане да е пилешка глава. Самият мистър Слоут също се съгласи с това заключение. А освен това имаше и такива пилешки глави, които бяха далеч по-глупави от Изидор, не умееха нищо да работят и прекарваха съществуванието си в специални заведения, носещи наименования като „Американски институт за особени трудови навици“. В случая, думата „особени“ беше ключова.

— … и вашият съпруг се чувстваше беззащитен, — продължаваше с дрънканиците си говорителят, — макар че носеше непрестанно своя скъп и доста неудобен оловен предпазител?

— Моят съпруг… — заговори мисис Клугман, но в този момент Изидор приключи с бръсненето, влезе в дневната и изгаси телевизора.

Тишина. Тя се спусна върху него от стените и тавана, премаза го със своята ужасяваща абсолютна сила, сякаш се захранваше от някаква гигантска електростанция. Надигна се от пода, полъхна от покритата със сивкав протъркан килим стена. Бликаше от изпотрошените кухненски принадлежности, от мъртвите домашни машини, които не работеха още от времето, когато Изидор за пръв път се бе появил тук. Изтичаше от отвора на угасналия полюлей в хола и се сливаше с тишината, която се стелеше от тавана. Излъчваше се от всеки един обект в неговото полезрение, сякаш тя — тишината — възнамеряваше да замени материалните обекти. И затова въздействаше не само на слуха, но и на зрението му. Застанал пред безмълвния телевизор, Изидор не само чуваше, но и виждаше тишината, сякаш по своему е жива. Жива! Той и преди бе долавял как се прокрадва към него, а друг път се стоварваше с пълна сила, сякаш изгубила всякакво търпение. Тишината на света не бе в състояние да обуздава своята безмерна алчност. Особено сега, когато практически беше победила.

Зачуди се дали другите, които бяха решили да останат на Земята възприемаха по същия начин пустотата. Или въпросът се коренеше в някаква особеност на неговата биологична структура, в мутация, рожба на несъвършен сенсорен апарат. „Интересен въпрос“ — помисли си Изидор. Но с кого би могъл да сподели своите наблюдения? Живееше съвършено сам в тази поразена от разруха, ослепяла за света сграда, с хиляди необитаеми апартаменти, които подобно на останалите си събратя по света се рушаха, ден след ден, изчезвайки в бездната на ентропията. За да се превърнат в края на краищата в една обща, безформена и безлична маса, в купчина от кипъл, издигаща се до тавана на всеки един апартамент. Докато накрая самата безнадеждно забравена и победена от времето сграда изгуби своя облик под плътния дебел слой от разнороден прах.

Когато настъпи това време той естествено ще е мъртъв отдавна — още едно интересно явление, което предчувстваше, докато стоеше неподвижно насред дневната, останал сам сред морето от затаила дъх, всепроникваща, покорила целия свят тишина.

Може би ще е по-добре ако отново включи телевизора. Но рекламите, предназначени единствено за останалите да живеят на Земята направо го плашеха. Те му внушаваха, отново и отново, че той, особеният, е нежелан за всички. Непотребен. Че не може да емигрира, дори ако поиска. „Тогава защо да ги слушам? — питаше се гневно той. — Да вървят по дяволите с тяхната колонизация. Дано някой ден и там — в колониите — да започне война. В края на краищата, теоретически, това е възможно. И тогава всички ще свършат като нас на Земята. И всички емигранти ще се превърнат в особени. Стига — рече си Джон, — време е да тръгвам на работа.“ Той посегна към дръжката на вратата, зад която тънеше в мрак просторният коридор и изведнъж отскочи назад ужасен от безмълвния вакуум, който се спускаше над останалата част от сградата. Тя дебнеше там навън, онази безшумна сила, която преди малко се бе опитала да проникне в неговия апартамент.

„Божичко!“ — възкликна той и затвори вратата. Не, още не се чувстваше напълно готов да се изкачи по кънтящото стълбище на покрива. Пустият покрив, без никакви животни. И само ехото от неговите стъпки. „Време е да се хвана за дръжките“ — помисли си той и пресече дневната към черната емпатична кутия.

Когато включи захранването, полъхна го познатият мирис на йонизиран въздух. Джон радостно пое с пълни гърди и веднага се оживи. След това в катодната лампа се появи бледо сияние, подобно на светещия кинескоп на телевизора, неясно многоцветно очертание от лъчи, линии и фигури. Този образ беше лишен от смисъл, докато не се докосне до ръкохватките. Изидор въздъхна и положи ръце върху тях.

И веднага пред него се концентрира зрителният образ. Появи се познатият пейзаж, кафявият склон на планината, който се издигаше някъде нагоре. Изсъхналите скелетообразни стебла на плевелите стърчаха в сумрачното небе. Една единствена самотна човешка фигура крачеше нагоре по склона — старец, облечен в безформено расо, в цвета на сивото, враждебно небе над него.

Уилбър Мерсер се наричаше човекът, който пълзеше мъчително бавно нагоре по склона и докато притискаше с ръце ръкохватките на емпатичната кутия, Джон Изидор почувства как от съзнанието му изчезва стаята, в която се намира, стените и мебелите се разтварят и губят своите очертания. И ето че самият той се озовава, както неведнъж, сред познатия пейзаж на пустинния хълм, под мръсносивото небе. Вече не е само ням свидетел на възхода на стареца нагоре по склона. Сега неговите крака търсят пътека сред познатите до болка, остри камънаци, той чувства неравната почва под себе си и отново го лъхва парливата мараня на небето — не земното, а някакво чуждо небе на свят безмерно далечен и същевременно достъпен благодарение на емпатичното устройство.

И Джон се пренесе в този свят по обичайния, загадъчен и поразителен начин — чрез физическо и духовно сливане с Уилбър Мерсер. Така ставаше и с всички останали, както на Земята, така и на колониалните планети, които в този миг стискаха ръкохватките. Джон ги усещаше, през него течеше буйният поток на техните объркани мисли, той долавяше с ума си шума на тяхното интелектуално съществувание. Те — както и той — жадуваха за едно — за пълно сливане на всички идентичности, отправили духовен взор нагоре по хълма, погълнати от необходимостта да продължат възхода. Стъпка по стъпка, почти неуловимо, те се приближаваха към върха. А върхът вече се виждаше. Днес бяха по-високо от вчера, а утре — Джон, вече неразделна част от многоличностната фигура на Уилбър Мерсер, вдигна глава за да огледа склона напред. Не, върхът бе още далеч. Но рано или късно ще го изкачат.

Внезапно от рамото му отскочи запратен по него камък. Джон почувства болка. Извърна се и в същия миг друг камък прелетя на сантиметри от главата му, удари се в скалата и звукът го стресна. Кой? Той впери поглед назад за да открие своя мъчител.

Неизменните противници, които се криеха в периферията на полезрението му, те, или то, го следваха по цялото протежение на пътя и може би щяха да го следват до самия връх…

Той си припомни върха, внезапното изглаждане на склона, когато свършва възходът и идва ред на другата част. Колко пъти го бе изминавал? Спомените му бяха обвити в мъгла, в мъгла бе обвито и бъдещето, целият му минал и предстоящ опит бледнееше пред силата на настоящия момент, мигът, в който застанал неподвижно на склона, той разтъркваше мястото на удара.

„Боже — помисли си той. — Нима това е справедливо? Защо трябва да съм тук, сам, измъчван от нещо, което дори не мога да видя?“

Но в следващия миг мощният хор от безчислени гласове, от всичките тези съзнания, с които се бе слял, прогони илюзията за самота.

„Значи и вие го чувствате?“ — рече им той.

„Да — отвърнаха гласовете. — Удариха ни по лявото рамо. Божичко, как само ни боли.“

„Добре — прекъсна ги той. — Време е да тръгваме.“ Джон закрачи отново и останалите се присъединиха към него.

Спомни си, че на времето всичко беше различно. Преди да се спусне проклятието, в първия, щастлив живот. Франк и Кора Мерсер — неговите приемни родители, го бяха открили да плува с надуваем спасителен сал недалеч от бреговете на Нова Англия… или може би беше край Мексико, близо до пристанището Тампико? Не помнеше добре обстоятелствата. Но помнеше чудесните дни на детството, когато обичаше всичко живо, особено животните и дори притежаваше способността да вдъхва живот на умрелите зверчета. Живееше в обкръжението на зайци и бръмбари, на Земята, или на някоя колония — вече не помнеше точно. Но помнеше добре убийците, които го арестуваха и затвориха като урод, по-особен дори от най-особените. И после всичко се промени.

Местното законодателство забраняваше да се практикува обръщане на времето, способност, която позволяваше да се съживяват мъртвите. Обясниха му го, когато стана на шестнадесет. Той продължи да практикува, скришом, в гората, но една старица, която никога не бе виждал го издаде. Дори без да поискат съгласие от родителите му те — убийците — се заеха да бомбардират с тежки частици уникалния възел, който се бе оформил в мозъка му, атакуваха го с радиоактивен кобалт и изведнъж той се озова в един съвсем различен свят, за чието съществувание дори не бе подозирал.

Това беше дълбока и мрачна яма, запълнена с разложени трупове и мъртви кости. Изминаха много години, преди да успее да се измъкне от там. А вече бяха изчезнали и оселът и жабата, същества особено важни за него, останали бяха само гниещи разчленени трупове. И най сетне една птица, която бе дошла по тези места за да умре, му разказа къде се намира. Беше потънал в дълбините на гробищния свят. И нямаше да се измъкне обратно, докато не се превърнат в живи същества костите около него, защото той беше станал неразделна част от кръговрата на този свят. И докато не се надигнат всички живи същества, не можеше да възкръсне и той.

Колко време бе продължила тази част от цикъла той не можеше да каже. Нищо не беше се случило и по такъв начин нямаше с какво да се измерва времето. Най-накрая костите се сдобиха с плът, а в пустеещите орбити на черепите замигаха разноцветни очни ябълки. В същото време затракаха клюнове, рев, лай и вопли се надигнаха от новооформените устни, гърла и морди. Може би причината за това се криеше в него, може би отново бе израснал екстрасенсорният възел в мозъка му. Или пък той нямаше нищо общо, а просто бе станал свидетел на един естествен процес. Както и да е — важното бе, че вече не потъваше, а бе поел пътя нагоре — заедно с всички останали. Отдавна вече ги бе изгубил от погледа си. Но те бяха тук. По някакъв странен начин долавяше присъствието им вътре в себе си.

Изидор постоя още малко, наслаждавайки се на незабравимото усещане, сякаш съществото му се е сляло с всички останали живи същества, после неохотно пусна ръкохватките. Както винаги, усещането трябваше все някога да свърши, а и освен това твърде силно го болеше рамото, от удара на камъка.

Той разтвори ръце, после погледна раната и се отправи с неуверена крачка към банята за да измие кръвта. Не за първи път получаваше подобни рани, докато се сливаше с Мерсер и едва ли щеше да е последен. Някои хора, особено по-възрастните дори умираха в подножието на върха, където мъченията бяха още по-страшни.

„Ще мога ли още веднъж да преживея това изпитание? — питаше се Джон докато промиваше раната. — Нищо чудно да получа сърдечен удар. По-добре щеше да е ако живеех в центъра. Там има лекари, разполагат с апаратура. А тук, сам, в това пусто място рискът е твърде голям.“

Но той знаеше, че е готов да поеме този риск. Много пъти го беше правил. Както и всички останали, особено възрастните, които не можеха да се похвалят с особена физическа издръжливост.

Джон изтри раната с една хартиена салфетка.

И тогава чу, някъде отдалеч приглушения звук на работещ телевизор.

„Значи още някой живее в сградата — помисли си той. Струваше му се почти невероятно. — Това не е моят телевизор. Чува се твърде слабо, а и усещам как трепти пода. Значи е под мен, на някой от долните етажи! Вече не съм сам — изведнъж осъзна Джон. — Имам съсед, който е заел един от празните апартаменти, при това толкова близо до мен, че мога да го чуя. Трябва да е на второ, или трето ниво. Я чакай да помисля малко. Какво се прави, когато имаш нов съсед? Отскачаш до него, за да заемеш нещо, нали?“ Не можеше да си спомни точно, никога преди не му се бе случвало подобно нещо — хората напускаха своите жилища за да емигрират, но никой не се нанасяше. „Може би ще е по-добре, ако аз занеса нещо — реши Изидор. — Например чаша вода, или мляко, да, мляко, малко брашно, или пък едно яйце, сиреч — техните изкуствени заместители.“

Джон отвори вратата на хладилника — компресорът естествено отдавна бе престанал да работи — но единственото, което откри бе купичка маргарин, със съмнителни качества. Той я сграбчи и усещайки туптенето на собственото си сърце, пое надолу по стълбите.

„Трябва да запазя спокойствие — повтаряше си Джон. — Не бива да разбере, че съм пилешка глава. Ако научи, просто ще откаже да разговаря с мен. Не знам защо, но винаги става така.“

Той забърза по коридора.