Филип К. Дик
Мечтаят ли роботите за електроовце? (19)

19

Изидор сведе поглед надолу и видя ръцете си, стиснали дръжките на емпатичния генератор. Докато се блещеше в тях светлините в хола на неговия апартамент неочаквано изгаснаха. В кухнята Прис посягаше към настолната лампа.

— Слушай, Джон — прошепна в ухото му Ирмгард, стиснала рамото му с пръсти, чиито нокти се забиваха болезнено в плътта му. Изглежда не осъзнаваше какво върши, в бледата нощна светлина, която падаше от прозореца лицето й изглеждаше разкривено, асиметрично. Приличаше на гротескно оформена чиния с тънки, сгърчени, лишени от клепачи очи. — Трябва да застанеш до вратата. И когато почука — ако въобще почука — ще му покажеш удостоверението си и ще му кажеш, че апартаментът е твой собствен и че тук не живее никой друг освен теб. А ако настоява да влезе, поискай да видиш ордер за обиск.

Застанала недалеч от него, с изпънато от напрежение тяло, Прис зашепна развълнувано:

— Не го пускай да влезе, Джон. Говори му, направи каквото можеш, само не го пускай да влезе. Знаеш ли какво може да направи един наемен ловец, като влезе тук? Разбираш ли какво ще стори с нас?

Изидор се отдръпна от двата уплашени женски андроида и пипнешком се отправи към вратата. Най-сетне напипа дръжката, замръзна на място и се ослуша. Усещаше, както винаги, стълбищната площадка зад вратата — празна, безжизнена и ехтяща.

— Чуваш ли нещо? — обади се някъде отблизо Рой Бети. Изидор подуши резкия, неприятен мирис на страх, който сякаш извираше от тялото на Рой и се оформяше в мъгла. — Излез навън и погледни.

Изидор отвори вратата и завъртя глава към двете страни на площадката. Въздухът тук бе свеж, независимо от гъстия слой прах. Джон изведнъж осъзна, че в ръката си продължава да стиска паяка, който Мерсер му бе дал. Дали наистина това бе същият паяк, който Прис бе осакатила с ножицата? Едва ли. Никога няма да узнае. Но както и да е, паякът беше жив и лекичко помръдваше в шепата му, без да го ухапе — като повечето малки паячета и за него човешката кожа беше прекалено твърда.

Джон стигна до края на площадката, спусна се по стълбите и излезе на малката алея, която на времето беше обградена от градина. Градината беше изчезнала по време на войната, а самата алея се беше пропукала на хиляди места. Но Джон я познаваше добре, той закрачи уверено следвайки извивките й, покрай стената на високата сграда, докато най-сетне се спря до единственото място в цялата околност, където имаше малко зеленина — не повече от един квадратен ярд, обрасъл с изсъхнали, покрити с прах буренаци. Именно тук Джон пусна паяка, който бавно заопипва пътя си в тъмнината.

„Е, свърши се“ — рече си Джон и се изправи.

Изведнъж буренаците блеснаха в ярък сноп светлина и полумъртвите им стъбла придобиха призрачен, заплашителен вид. Джон успя да зърне паяка, който се бе настанил на един назъбен лист. Значи все пак се справяше чудесно.

— Какво направи? — запита го мъжът, стиснал прожектора.

— Оставих един паяк — отвърна Джон, учуден, че мъжът не го вижда — в ярката светлина на прожектора паякът изглеждаше по-голям от всичко живо. — За да може да избяга.

— А защо не го занесеш в твоя апартамент? Не е ли по-добре да го поставиш в буркан? Цената им нарасна с десет процента, ако се съди по януарското издание на Сидни. Можеше да получиш най-малко стотина долара за него.

— Ако го занеса обратно, тя отново ще започне да го реже — рече Изидор. — Късче по късче, за да види от какво е направен.

— Така постъпват андроидите — каза мъжът. Той бръкна в джоба на шлифера си, извади нещо, разтвори го и го подаде на Изидор.

В неясната светлина наоколо ловецът приличаше на съвсем обикновен, незабележим човек. Лицето му беше закръглено и гладко, с нищо неотличаващи се черти, приличаше по-скоро на чиновник от някоя бюрократична служба. Упорит и безличен. Нямаше нищо от образа на злото божество, който си беше изградил Изидор.

— Аз съм полицейски инспектор от Управлението в Сан Франциско. Декард, Рик Декард — мъжът захлопна удостоверението си и го прибра в джоба на шлифера. — Горе ли са сега? И тримата?

— Ами, работата е там че, — заобяснява Изидор, — аз ги наглеждам. Двете са жени. Последните от групата са, другите са мъртви. Пренесох телевизора на Прис в моя апартамент за да могат да гледат Бъстър Приятелчето. А Бъстър доказа, без никакво съмнение, че Мерсер не съществува — Изидор говореше развълнувано, горд, че е научил нещо много важно, за което ловецът очевидно не беше чул.

— Хайде да се качим горе — каза Декард. Неочаквано в ръката му се появи лазерен пистолет, насочен право към Изидор, после, след известно колебание Рик го прибра. — Ти си от ония, особените, нали? Пилешка глава.

— Но аз имам работа. Карам фургон на… — той изведнъж осъзна, че е забравил името на фирмата, за която работи, — … една ветеринарна лечебница. Ветеринарната лечебница „Ван Неес“ — спомни си Изидор. — П-притежание на Ханибал Слоут.

— Ще бъдеш ли така добър, — запита Декард, — да ми покажеш пътя до твоя апартамент? Тази сграда има поне хиляда апартамента, така че ще ми спестиш доста труд — гласът му издаваше умора.

— Ако ги убиеш, — предупреди го Изидор, — никога вече няма да можеш да се сливаш с Мерсер.

— Значи не искаш да ме заведеш, така ли? Кажи ми поне на кой етаж е. Само това. А аз ще се оправя нататък.

— Не — поклати глава Изидор.

— Според щатския и федерален закон… — заговори Декард и после се отказа. — Лека нощ — пожела той и пое по алеята към сградата, следвайки мъничкият ярко-жълт кръг от светлина.

След като влезе в сградата Декард изгаси светлината и продължи напред, ориентирайки се по мъждукащите и доста нарядко разположени крушки по стената.

„Пилешката глава, — мислеше си той, — знае че са андроиди. Знаеше го още преди да му кажа. Но изглежда че не разбира какво значи това. Всъщност, кой ли разбира? Аз? Нима разбирам? Една от тях, ще бъде точно копие на Рейчъл — припомни си той. — Може би особеният е живял точно с нея. Интересно, как ли се е чувствал? Дали е същата, която е осакатила паяка му? Бих могъл да се върна и да го взема. Никога досега не съм намирал живо същество. Сигурно усещането е фантастично, вървиш и изведнъж съзираш в краката си нещо живо. Може би някой ден това ще се случи с мен, както е станало с него.“

Декард бе взел от колата подслушвателно устройство. Той го включи, миниатюрната антена се завъртя, а екранът блесна в светлина. В тишината на коридора екранът не показваше нищо. Значи не са на този етаж. Декард завъртя антената нагоре и уредът веднага улови слаб сигнал. Втория етаж. Декард прибра уреда в куфарчето и пое по стълбите нагоре.

В мрака дебнеше нечия фигура.

— Ако мръднеш, ще те отстраня — каза Рик. Отсреща стоеше мъжкият екземпляр. Декард беше стиснал конвулсивно дръжката на лазера, но не смееше да го вдигне. Бяха го изпреварили, съвсем неочаквано.

— Не съм андроид — проговори фигурата. — Името ми е Мерсер — говорещият пристъпи на светло. — Обитавам тази сграда заради мистър Изидор. Това е същият този особен с паяка, с когото разговаряхте преди малко.

— Значи ли това, че аз вече съм отречен от мерсеризма? — запита Рик. — Както каза пилешката глава? Заради онова, което ще сторя след малко?

— Мистър Изидор, — отвърна Мерсер, — говореше от свое име. Това, което възнамерявате да направите, трябва да бъде направено. Не веднъж съм го казвал — той вдигна ръка и посочи стълбите зад Рик. — Дойдох, за да ви съобщя, че един от тях не е в апартамента, а по-надолу зад вас. Той е най-опасният от тримата и с него трябва да се справите пръв — треперещият, изнемощял глас на стареца внезапно се изпълни с тревога. — Побързайте, мистър Декард. На стълбите.

Рик измъкна лазера, завъртя се на пръсти и пристъпи напред. По стълбите право към него съвсем безшумно тичаше жена и Декард неочаквано осъзна, че я познава. Той свали оръжието.

— Рейчъл — произнесе объркано Декард. Нима го беше последвала чак дотук? Но защо? — Върни се в Сиатъл — рече й той. — Остави ме. Мерсер ми каза, че трябва да го направя.

Едва в този миг Декард осъзна, че жената пред него не е Рейчъл.

— В името на онова, което бяхме ние един за друг — каза андроидът и протегна ръце, сякаш за да се вкопчи в него.

„Дрехите, — помисли си Декард, — ето кое е различното — Очите са същите. И не е само тя — могат да бъдат цял легион, всяка със своето собствено име и всички досущ като Рейчъл Роузен. Рейчъл — прототипът, създаден за да защитава останалите.“

Той вдигна оръжието и стреля и в същия миг тя се хвърли върху него. Тялото на андроида се пръсна и разлетя на дребни парчета. Декард прикри лицето си с ръце, а когато погледна отново, лазерният пистолет, който андроидът държеше се търкаляше обратно надолу по стълбите, а ехтящият звук от металическото подрънкване ставаше все по-слаб. Най-опасният от тримата, беше казал Мерсер. Декард се огледа за стареца, но той беше изчезнал.

„Могат да ме преследват с образа на Рейчъл, — мислеше си Декард, — докато издъхна, или докато не открият нещо по-съвършено. А сега — другите двама. Мерсер каза, че един от тях не е в апартамента. Мерсер е на моя страна — рече си той. — Той ми се яви и ми предложи помощта си. Ако не беше ме предупредил тя — то — щеше да ми види сметката. Сега вече мога да се справя с останалите. Защото извърших невъзможното. Рейчъл смяташе, че не мога да го направя. Но сега всичко свърши — само за миг. От тук нататък, всичко е въпрос на умение. Двамата Бети ще са трудни, но не като това, с което се справих.“

Стоеше сам в пустия коридор. Мерсер си беше отишъл, след като бе свършил онова, заради което бе дошъл. А от Рейчъл — или по-точно Прис Стратън — не беше останало нищо. Но някъде в сградата се спотайваха още два андроида, те чакаха и вече знаеха, какво се е случило. Сигурно ги беше страх. Станалото беше техният отговор на проникването му в сградата, отчаян опит за спасение. И ако не беше Мерсер, сигурно щяха да успеят. Но сега за тях бе настъпила студената зима.

Рик съзнаваше, че трябва да действа бързо. Той затича надолу по коридора и изведнъж портативният енцефалоскоп в джоба му регистрира наличие на мозъчна активност. Стоеше пред техния апартамент. Вече нямаше нужда от никакви уреди — Декард захвърли всичко и почука на вратата.

— Кой е? — запита мъжки глас отвътре.

— Аз съм — Изидор — отвърна Рик. — Пуснете ме, имате нужда от м-моята помощ.

— Не отваряй — чу се отвътре женски глас.

— Прис, искам да гледам Бъстър Приятелчето на твоя телевизор — продължаваше Рик. — Важно е, нали казаха, че Мерсер не съществувал. Карам фургон на Ветеринарната лечебница „Ван Неес“, притежание на мистър Ханибал С-с-слоут — Декард демонстративно заекна. — Х-х-хайде, отворете вратата. Този апартамент е мой — той почака малко и после вратата се открехна. В мрака зад нея се мярнаха две фигури с размити очертания.

— Първо трябва да ни подложите на тест — проговори по-малката от двете фигури.

— Вече е късно — каза Рик. По-високата фигура блъсна вратата и се опита да включи някакъв уред. — Не — извика Рик. — Трябва да вляза — той остави Рой Бети да стреля пръв, отскочи назад и лъчът премина край него. — С този изстрел, — заяви Рик — изгубихте законното си право на проверка. Трябваше да настоявате за провеждане на войт-кампфовия тест. Но сега вече е късно — Рой Бети стреля повторни, не улучи, сетне захвърли лазера и побягна във вътрешността на апартамента. Може би там беше приготвил още някоя изненада.

— Значи Прис не успя? — попита мисис Бети.

— Прис не съществува — отвърна той. — Има само Рейчъл Роузен и ще я има — отново и отново.

Той забеляза очертанието на пистолет в ръката й. Значи Рой не беше захвърлил лазера, а й го беше подал, отстъпвайки навътре за да го примами след себе си, а Ирмгард да го застреля отзад, в гърба. — Съжалявам, мисис Бети — произнесе той и я застреля.

От съседната стая долетя яростният вик на Рой Бети.

— Да, ти я обичаше — заговори Рик. — А аз обичах Рейчъл. А онзи, особеният, обичаше другата Рейчъл — той вдигна лазера и простреля Рой Бети. Тялото на едрия мъж полетя назад, претърколи се през кухненската маса като чувал с безброй чупливи играчки и се срина на пода сред поток от чинии и стъклария. Няколко неизгорели рефлексни електронни вериги го накараха да потрепне в последни конвулсии, но то вече беше мъртво. Рик се обърна и погледна към трупа на Ирмгард Бети.

„Ето че отстраних и последния — помисли си той. — Шест в един ден, това е почти рекорд. А сега, след като всичко свърши, мога най-сетне да се прибера у дома, при Айран и моята коза. И вече да не мисля за пари.“

Той приседна на кушетката, заслушан в тишината на стаята, изпълнена с неподвижни, застинали предмети, и тогава на вратата застана Изидор.

— По-добре не гледай — посъветва го Рик.

— Видях я на стълбите… Прис — по лицето на особения се стичаха сълзи.

— Не го взимай толкова навътре — каза Рик. Той стана, полюшвайки се, леко замаян. — Къде ти е видеофона?

Особеният не отговори, продължаваше да стои неподвижно и да го гледа. За Рик не оставаше нищо друго, освен сам да открие видеофона и да се свърже с Хари Брайън.