Филип К. Дик
Мечтаят ли роботите за електроовце? (18)

18

— Донеси тук вещите ми — нареди Прис на Джон Изидор. — Най-вече държа на телевизора. Не искам да изпусна съобщението на Бъстър Приятелчето.

— Да — съгласи се Ирмгард Бети с пламнали очи. — Необходим ни е телевизор. С такова нетърпение очаквахме тази вечер и тя скоро ще започне.

— Моят телевизор хваща само правителствения канал — рече Изидор.

Рой Бети се обади от дъното на просторния хол, където се бе настанил в удобното меко кресло:

— Из, ние искаме да гледаме Бъстър Приятелчето и неговите Дружелюбни приятели. Всъщност, ако искаш мога да ти викам Джон? Както и да е — надявам се, че ме разбираш? И така — ще ни донесеш ли телевизора?

Изидор се отправи през ехтящия пуст хол към стълбището. В него продължаваше да цъфти мощният, ухаен аромат на щастието, усещането, че за първи път през целия си скучен живот си е необходим.

„Те са зависими от мен — повтаряше си той, докато се спускаше по покритите с прах стълби към долния етаж. — Наистина чудесна идея — да гледаме заедно Бъстър. Далеч по-приятно, отколкото когато го слушам по радиото в кабината на камиона. Пък и обявяването на сензационното съобщение е съвсем предстоящо. Ето че благодарение на Прис, Рой и Ирмгард ще имам възможността да гледам най-вълнуващата вест от много години насам. Как ти се струва това, а?“ — рече си той.

За Джон Изидор животът беше преминал в друго измерение.

Той влезе в доскорошния апартамент на Прис, изключи телевизора от мрежата и откачи антената. Тишината неочаквано се спусна върху него и той усети, че ръцете му изтръпват. Далеч от доскорошната компания на семейство Бети и Прис, Джон почувства, че започва да избледнява и става инертен, като чезнещия образ от екрана на изключен телевизор.

„Трябва да си сред хората, — рече си той, — ако въобще искаш да живееш. Преди другите да дойдат тук нямах нищо против самотата. Но сега всичко се промени. Няма връщане назад — от живота сред хора, към обитаване в самота. Божичко, та аз съм този, който зависи от тях — помисли си панически той. — Добре че решиха да останат.“

Необходими бяха две слизания за да прехвърли всички вещи на Прис в горния апартамент. Джон реши първо да отнесе телевизора, а след това да се върне за останалия багаж. Той се изкачи запъхтян по стълбите и с изтръпнали от болка пръсти постави телевизора на малката масичка в хола. Останалите го гледаха равнодушно.

— Тук имаме чудесен сигнал — рече той като си поемаше дъх. След това включи телевизора в мрежата и постави антената. — Преди, когато хващах Бъстър и неговите…

— Млъкни и включи предаването — нареди му Рой Бети.

Изидор побърза да изпълни заръката. След това се отправи към вратата.

— Още едно слизане — обяви той — и съм готов.

Чувстваше сладката топлина на тяхното присъствие.

— Добре — рече замислено Прис.

„Не знам защо, — мислеше си Джон, докато се спускаше повторно по стълбите, — но имам чувството, че те ме използват. Няма значение. Все пак — хубаво е да имаш приятели.“

Той влезе в апартамента, събра дрехите на момичето в куфара, нарами го и се затътри обратно.

Докато се качваше по стълбите, нещо дребно се раздвижи в праха.

Изидор мигновено остави куфара и извади от джоба си малък пластмасов буркан, какъвто носеха всички жители на планетата именно заради подобни случаи. На стълбата помръдваше паяк, неизвестно откъде появил се, но жив. С треперещи от вълнение пръсти Джон го пъхна в буркана и завъртя капачката, на която бяха пробити предварително въздушни отвори.

Когато стигна пред вратата на горния етаж той спря за да си поеме дъх.

— … да, приятели, моментът настъпи. Говори Бъстър Приятелчето и аз се надявам, че всички вие горите от нетърпение да споделите с мен откритието, което направих с помощта на специален екип от високо професионални специалисти, работили денонощно през последните няколко седмици. И така, драги приятели, ето я и вестта…

— Открих паяк — обади се Изидор.

Трите андроида едновременно обърнаха глави към него, откъсвайки погледи от телевизора.

— Дай да го видя — каза Прис и протегна ръка.

— Не говорете точно сега — рече Рой Бети.

— Никога досега не съм виждала паяк — рече Прис. Тя постави бурканчето на дланта си и се втренчи в мъничкото същество вътре. — Толкова много крака? За какво му трябват толкова крака, а Джон?

— Така са устроени паяците — отвърна той с туптящо сърце, имаше чувството че ще се задуши. — С осем крайника.

— Знаеш ли какво си мисля, Джон? — попита Прис и се изправи. — Мисля се, че не му трябват всичките.

— Осем ли? — намеси се Ирмгард. — Не може ли да върви само с четири? Хайде да откъснем останалите и ще видим — тя затършува вдъхновено в чантата си, извади миниатюрни дамски ножици и ги подаде на Прис.

Изидор почувства, че го завладява неописуем ужас.

Прис занесе буркана в кухнята и го постави на масата. После отвъртя капачката и изтърси паяка отвътре.

— Едва ли след това ще е толкова бърз, — отбеляза тя, — но и без това няма какво да преследва. Рано или късно ще умре — тя вдигна ножиците.

— Моля ви — проговори Изидор.

Прис вдигна въпросително глава.

— Има ли някаква стойност? — запита тя.

— Не го измъчвайте — въздъхна умолително той.

Без да му обръща внимание Прис отряза едно от крачетата на паяка.

От към хола се чуваше гласът на Бъстър Приятелчето:

— Разгледайте внимателно картината, която ви показваме — това е уголемена секция от фон на снимка. С други думи — небосвод. Момент, предавам микрофона на шефа на научния екип, Ърл Параметър, който ще ви обясни смисъла на направеното главозамайващо откритие.

Прис отряза още едно от крачетата на паяка, като го придържаше с пръсти. Устните й се изкривиха в усмивка.

— Това е фотоувеличение на видеокадър, — разнесе се непознат глас от телевизора, — който след щателна лабораторна обработка и анализ ни доведе до извода, че участъкът от сиво небе, пред който крачи Мерсер и виждащата се над него луна, не само че не са от земен произход, но те са изкуствени!

— Изпускате! — провикна се Ирмгард и дотича в кухнята, за да види с какво се занимава Прис. — О, ще свършиш след това. Ела да чуеш съобщението, ужасно важно е и доказва, че всичко, в което вярвахме…

— Тихо — извика Рой Бети.

— … е истина — довърши Ирмгард.

А гласът по телевизора продължаваше:

— Така наречената „луна“ е нарисувана. При максимално увеличение на кадъра, което наблюдавате в момента на екрана, ясно се виждат следите от четка. Разполагаме с достатъчно доказателства, че оскъдната растителност и дори камънаците в краката на Мерсер също са от изкуствен произход. Напълно възможно е скалните отломъци да са направени от мека пластмаса, за да не причиняват истинско нараняване.

— С други думи, — намеси се Бъстър, — Уилбър Мерсер въобще не страда.

Шефът на изследователския екип продължи:

— Съвсем наскоро, мистър Бъстър, попаднахме на следите на някой си Уейд Картът — бивш холивудски експерт по специални ефекти, който, опирайки се на дългогодишния си опит в киното, изрази становище, че Мерсер е всичко на всичко един актьор, крачещ по сцена с декор. Картът дори заяви, че тази сцена му е позната и че се намира в един от павилионите на киностудиото, използван преди доста време от някакъв неизвестен режисьор.

— Следователно, — запита Бъстър, — ако може да се вярва на думите на Картът, няма никакво съмнение във вашите заключения?

Прис беше отрязала три от крачетата на паяка, който след всеки опит креташе отчаяно по повърхността на масата, търсейки пътя за спасение. Безуспешно.

— Ние естествено повярвахме на Картът, — продължаваше със своя сух, педантичен глас шефът на екипа, — и изгубихме доста време в анализиране на снимки на актьори, работили в Холивуд до замирането на филмовата индустрия.

— И открихте…

— Слушайте сега — каза Рой Бети. Ирмгард не откъсваше хипнотизирания си поглед от екрана и дори Прис престана да се занимава с паяка.

— След като анализирахме няколко хиляди снимки, попаднахме на човек, който сега вероятно е в дълбока старост, но е играл в дребни холивудски роли преди войната. Името му е Ал Джери. Изпратихме няколко души да го посетят в дома му в Ийст Хармъни, щат Индиана. Сега ще чуете разказа на един от тези хора.

Настъпи моментна тишина, после се разнесе друг, също така равнодушен глас:

— Къщата на Ларк авеню в самите покрайнини на града, където не живееше никой друг, освен самия Ал Джери, се оказа порутена и занемарена постройка. Поканиха ни да влезем в стаята, която миришеше на застояло, а подът беше покрит с гъст слой кипъл. Още при влизането аз внимателно сканирах телепатически мъглявото, объркано и изпълнено с противоречиви мисли съзнание на седналия насреща Ал Джери.

— Чуйте — каза развълнувано Рой и се приведе на ръба на креслото, сякаш се готвеше да скочи.

— Открих без затруднение, — продължи техникът, — че старецът действително се е снимал в поредица от кратки, петнадесет минутни видеофилми, поръчани от човек, когото Ал така и не е видял. Както вече бяхме предположили, „камъните“ наистина са били изработени от мека пластмаса. Вместо кръв са използвали кетчъп и единственото страдание, на което е бил подложен мистър Джери, — тук техникът не издържа и се изкикоти, — е била необходимостта да издържи един цял снимачен ден без глътка уиски.

— Значи Ал Джери — на екрана отново се появи лицето на Бъстър Приятелчето, — е човек, който през целия си живот не е могъл да се заеме с достойно както за нас, така и за самия него занимание. М-да. Той е главното действащо лице от филма, всъщност в цялата поредица от скучни и тъповати филми, заснети по незнайно чия поръчка. Поклонниците на мерсеризма често повтарят, че техният идол не е човешко същество, а по-скоро архетипов свръхразум от някоя друга планета. Е, в известен смисъл те се оказаха прави. Уилбър Мерсер не е човек и той наистина не съществува. Светът, сред който се изкачва всъщност е една долнопробна, изтъркана от употреба холивудска сцена, която е изчезнала всред кипъл преди много години. Остава въпросът — кой е измамникът, превърнал тази фалшификация в мит за обитаемата част на Слънчевата система? Помислете върху това, приятели.

— Възможно е никога да не узнаем — промърмори Ирмгард.

— Възможно е никога да не узнаем — повтори след секунда Приятелчето. — Нито да разкрием тайнствената цел, която е преследвал създателят на тази измама. Да, братлета, измама! Мерсеризмът е една голяма измама!

— Мисля че всички го знаехме — обади се Рой Бети. — Беше повече от очевидно. Мерсеризмът се появи, когато…

— Помислете върху това — не спираше Бъстър. — Запитайте се, какво ви дава мерсеризмът. Защото, ако може да се вярва на многобройните практикуващи, по време на сеанса се извършва сливане…

— Ето, говори за емпатията, която притежават хората — подхвърли Ирмгард.

— …съзнанието на всички хора от Слънчевата система в единно съзнание, лесно манипулируемо от така наречения „телепатичен глас на Мерсер“. Забележете, прекрасна възможност за някой самозабравил се политик, който може да се превърне в един втори Хитлер…

— Не, въпросът е в емпатията — прошепна яростно Ирмгард, стиснала малките си юмручета. Тя изтича в кухнята и се изправи срещу Изидор. — Нали това е единственото, което вие хората притежавате за разлика от нас? Ако не беше мерсеризмът, тогава как щяхте да докажете, че подобно нещо съществува? Какво става с паяка? — тя погледна през рамото на Прис.

Прис тъкмо бе отрязала поредното краче на своята жертва.

— Четвъртото — рече тя и побутна паяка. — Не иска да тръгне. А знам че може.

На вратата застана Рой Бети, дишайки развълнувано, с доволно изражение на лицето.

— Свърши се. Бъстър го каза от ясно по ясно и този път го чуха всички обитатели на системата. „Мерсеризмът е измама“. Всичките тези емпатични сеанси са една голяма измама.

Той се приближи и разгледа с любопитство паяка.

— Не иска да върви — рече Ирмгард.

— Ей сега ще го накарам — Рой извади кибрит, запали една клечка и бавно приближи пламъчето към паяка, докато най-сетне съществото се затътри.

— Права бях — отбеляза Ирмгард. — Нали ви казах, че може да върви и на четири крака? — тя вдигна глава към Изидор. — Какво има? Нищо няма да загубиш, — Ирмгард положи успокояващо ръка върху рамото му. — Ще ти платим по цената на — как се казваше — ах, да, Сидни. Защо гледаш така мрачно? Да не би да е заради разкритията, свързани с мерсеризма? За това ли е? Хей, отговори ми! — тя го побутна.

— Знаеш ли защо е подтиснат? — подхвърли Прис. — Защото в другата стая има емпатичен генератор. Използваш ли го Джон Изидор?

— Разбира се, че го използва — рече Рой Бети. Те всички го използват — или по-точно — го използваха. Може би сега ще започнат да си задават въпроси.

— Не мисля, че това е краят на култа към Мерсер — каза Прис. — Но точно в този миг има милиони нещастни човешки същества — тя се обърна към Изидор. — От месеци чакаме това да се случи. Знаехме че е предстоящо — разобличението на Бъстър — Прис се поколеба за миг и после продължи. — Пък и защо не? Бъстър е един от нас.

— Той е андроид — обясни Ирмгард. — Но никой не знае. Никой от хората.

Прис се наведе и отряза още едно краче на паяка. Неочаквано Джон Изидор я блъсна встрани и внимателно хвана мъничкото същество. После го занесе до умивалника, пусна го вътре и отвори крана. Сякаш потапяше във водата всички свои доскорошни надежди.

— Ама той наистина е съвсем разстроен — в гласа на Ирмгард се долови напрежение. — Стегни се Джон. Кажи нещо — тя се обърна към Прис и мъжа си — Като го гледам така и аз започвам да се изнервям. Защо мълчи? Не е проговорил откакто пуснахме телевизора.

— Причината не е в телевизора — каза Прис. — А в паяка. Така ли е, Джон Изидор? Ще се оправи — подвикна тя след Ирмгард, която отиде да спре телевизора.

След като известно време разглежда с любопитство Изидор, Рой най-сетне проговори:

— Из, всичко свърши. Говоря за мерсеризма — той стисна трупа на паяка с върховете на пръстите си и го вдигна над умивалника. — Може би това беше последният паяк. Последният жив паяк на Земята. В такъв случай, това е краят на паяците.

— Аз… не се чувствам добре — проговори Изидор. Той взе една чаша от шкафа и известно време — не знаеше колко точно — постоя, стиснал чашата в ръка. А след това се обърна към Рой Бети.

— Значи небето зад Мерсер е нарисувано, така ли? И не е истинско?

— Ти сам видя увеличения сектор, който показаха в предаването — отвърна Рой. — И следите от четка.

— С мерсеризма не е свършено — обяви Изидор. Той почувства, че между трите андроида има някаква ужасна връзка. „Паякът — помисли си той. — Може би това наистина е бил последният паяк на Земята, както бе казал Рой Бети. Но сега вече го няма, изчезна също като Мерсер“ — той се огледа наоколо и видя покрития с прах и порутен апартамент, в ушите му кънтеше прибоят на задаващия се кипъл, окончателният хаос за всички форми, наближаващата победа на пустотата. И всичко това се издигаше около него като стена, а той стоеше неподвижно, стиснал мъничката керамична чаша в ръка, после кухненският шкаф изскърца и се покри с пукнатини, а подът под краката му неочаквано подаде.

Изидор протегна ръка и докосна стената. Ръката му хлътна в мазилката и на пода се посипаха дребни парчета, които наподобяваха радиоактивния прах отвън. Изидор седна на креслото до масичката, но металните крака се извиха като прогнили и проядени отвътре тръби. Той подскочи, остави чашата и се помъчи да върне на краката предишната им форма. Но в същия миг креслото се разпадна в ръцете му и навън щръкнаха винтовете, които доскоро го държаха цяло. Изидор видя, че поставената на масата чаша се покрива с тънки като паяжини пукнатини, а след това гланцовият й ръб се отлюпи и отдолу зейна груба, неравна материя.

— Какво прави той? — достигна до ушите му гласът на Ирмгард Бети. — Ще изпочупи всичко! Изидор, престани…

— Но аз не го правя — рече Джон. Той се отправи с неуверена крачка към хола, искаше да остане сам, след това приседна на изтърбушената кушетка и впери поглед в покритата с петна стена, по която бяха пропълзели милион насекоми преди да изчезнат завинаги и изведнъж си спомни за трупа на убития паяк, с четири изтръгнати крачета.

„Всичко тук е ужасно старо — помисли си той. — Някъде далеч в миналото е започнало да се разлага и този процес е необратим. Също както с мъртвия паяк.“

От вдлъбнатините, образувани при хлътването на пода се показаха части от телата на мъртви животни — глава на врана, мумифицирани ръце, които може би са принадлежали на маймуна. Малко по-нататък се виждаше осел, застинал неподвижно и въпреки това, на пръв поглед жив, във всеки случай още не беше започнал да се разлага. Изидор се приближи към него, усещайки как под краката му пращят като съчки изпотрошените кости. Но още преди да се приближи до осела — едно от съществата, които обичаше най-много — върху беззащитната муцуна на животното се спусна незнайно откъде взела се блестящо-черна врана. „Не бива — искаше да извика той, но враната вече се бе заела да кълве очите на осела. — Ето пак — мислеше си той. — Това отново се случва с мен. Сигурно ще прекарам дълго тук, долу — също както предишния път. И винаги е така, защото тук нищо не се променя, настъпва момент, когато дори процесът на разлагане спира.“

Отнякъде полъхна сух ветрец и купчините от кости около него се разпиля като есенни листа.

„Дори вятърът е в състояние да ги руши — мислеше си Изидор. — На този етап — преди да изчезне времето. Ах, да можех само да си спомня как да се изкача от тук — той вдигна глава нагоре, но не видя нищо, за което да се хване. — Мерсер — повика Изидор. — Къде си сега? Това е гробищният свят и аз отново съм тук, но този път теб те няма.“

Нещо лазеше по крака му. Джон се наведе и го потърси пипнешком. Откри го лесно, защото съществото не можеше да се придвижва бързо. По пода бавно и мъчително пълзеше с оцелелите си крака осакатеният паяк. Джон го вдигна и го задържа на дланта си. „Костите, — помисли си той, — се обличат отново в плът, и паякът оживява. Мерсер трябва да е наблизо.“

Отново полъхна вятър и останалите кости се разпаднаха със сух пукот, но той вече долавяше присъствието на Мерсер.

„Ела при мен — призова го Джон. — Изпълзи по крака ми, или намери някакъв начин да стигнеш до мен, Мерсер.“

После повтори на глас:

— Мерсер!

По цялата равнина бавно настъпваха бурени, пробиваха си отвори в стените около него и гнездяха вътре превръщайки се в собствените си спори. А тези спори нарастваха, пропукваха се и разцъфваха — сред прогнилата стомана и парчетата от бетон, които до скоро оформяха стените. И когато стените изчезваха, оставаше само пустотата. Пустотата оставаше дори когато изчезваше всичко останало. С изключение на мрачната, невзрачна фигура на Мерсер. Старецът се беше изправил пред Джон със смирено изражение на лицето.

— Наистина ли небето е нарисувано? — запита го Изидор. — Вярно ли е, че при голямо увеличение се виждат отпечатъците от четката?

— Да — отвърна Мерсер.

— Но аз не ги виждам.

— Защото си прекалено близо — рече Мерсер. — Трябва да гледаш отдалеч, както правят андроидите. Тогава ще имаш по-добра перспектива.

— Затова ли твърдят, че ти си една фалшификация?

— Това е вярно — каза Мерсер. — Те не лъжат и изследването, което са извършили е истинско. От тяхна гледна точка аз съм само един стар, пенсиониран актьор на име Ал Джери. Така че, разобличенията им не са измислени. Те дойдоха вкъщи и ме разпитаха и аз им казах онова, което искаха да научат, а то е всичко.

— Дори и за уискито?

Мерсер се усмихна.

— Но това също е истина. Те си свършиха добре работата и от тяхна гледна точка разобличенията на Бъстър Приятелчето звучаха напълно убедително. Но сега ще им е доста трудно да разберат защо нищо не се е променило, защо ти си тук и аз съм с теб — Мерсер вдигна ръка към познатата сцена на безлюдния, стръмен хълм зад тях. — Аз те пренесох тук от гробищния свят и ще продължавам да те издигам нагоре, докато сам не пожелаеш да се откажеш. И докато не престанеш да ме търсиш, аз също няма да престана да те откривам.

— Това за уискито никак не ми хареса — рече Изидор. — Беше отвратително.

— Така е, защото си човек с високи морални принципи. А аз не съм такъв. Аз не смея да съдя никого, дори самия себе си — Мерсер протегна към него стиснатата си десница. — Преди да забравя, тук имам нещо за теб — той разтвори пръсти. В гънките на дланта му се беше свил осакатеният паяк. Само че сега всички крачета си бяха на мястото.

— Благодаря — Изидор внимателно взе паяка. Той понечи да каже още нещо, но…

Неочаквано засвири сигналът на алармената сигнализация.

— В сградата има наемен ловец! — изръмжа Рой Бети. — Изгасете всички светлини. Откъснете го от генератора — той трябва да е до вратата, когато се появи ловецът. Хайде — дръпнете го!