Филип К. Дик
Мечтаят ли роботите за електроовце? (16)

16

Рик Декард седеше в просторната и прекалено луксозна хотелска стая и четеше досиетата на андроидите Рой и Ирмгард Бети. Най-отпред бяха залепени миниатюрни триизмерни цветни снимки, на които едва се различаваха чертите на лицето. Все пак, жената изглеждаше доста привлекателна. Виж, с Рой Бети нещата не стояха така. Имаше доста неприятен вид.

„На Марс работил като аптекар — прочете Рик. — Или е използвал подобно прикритие. Най-вероятно първоначално е бил предназначен за физически труд, но е мечтаел за нещо повече. Всъщност, мечтаят ли андроидите? — зачуди се Рик. — Сигурно — иначе защо ще убиват своите притежатели и ще бягат на Земята. Мечтаят за по-добър живот, за свобода. Като Люба Люфт, която сигурно винаги е мечтала да пее в «Дон Жуан», вместо да превива гръб в някое скалисто поле, на една планета, която никога не е била подходяща за колонизация.“

Рой Бети притежава агресивна, напориста и авторитетна натура. Склонен към мистични умозрения, именно този андроид е подбудителят на групата, избягала на Земята, създавайки идеологическата обусловка на бягството формулирана като „осъществяване свещеното право на свободен живот за андроидите.“ В добавка, същият андроид е откраднал и извършил многократни експерименти с различни психостимуланти, като при залавянето си твърдял, че се е надявал да предизвика у андроидите усещане аналогично на онова, което изпитват поклонниците на мерсеризма и което по думите на този андроид, оставало недостъпно за неговите събратя.

Цялото досие беше написано в същия патетичен тон. Безскрупулен, хладнокръвен хуманоид, който се стреми по експериментален път да се докосне до нещо, което по начало му е било отказано. Не можеше да изпита никакво съчувствие към него. Бележките на Дейв създаваха по-скоро отблъскващо впечатление. Очевидно Бети е търсел пътища към овладяване на емпатичното усещане, а после, след провала на опита е организирал избиването на десетки невинни жертви и последващото бягство на Земята. Само трима андроиди бяха останали живи от цялата първоначална група. Но и те също бяха обречени, защото дори Рик да не успее да се справи с тях, някой друг ще го замести. Такъв е неумолимият ход на времето. Кръговратът на живота. Първо настъпва мрак. А с тишината идва и смъртта. И това е цяла една завършена микровселена.

Вратата на хотелската стая се отвори ненадейно.

— Какъв полет — въздъхна влязлата Рейчъл Роузен. Носеше дълго сребристо наметало от рибешки люспи, сутиен и шорти в подобен тон. В ръцете си държеше голяма кожена чанта и хартиена торба. — Хубава стая — рече тя и си погледна часовника. — По-малко от час. Страхотно се справих. Заповядай — тя протегна хартиената торба. — Купих бутилка бърбън.

— Най-опасният от осмината избягали все още е жив — отбеляза Рик. — Организаторът — той й подаде досието на Рой Бети, Рейчъл остави торбата и се зае да го изучава.

— Знаеш ли къде е? — запита го тя.

— Знам номера на сградата. Това е някъде в предградията, където обитават само особени — пилешки глави, мравешки глави и други нещастници, които си въобразяват, че живеят.

— Дай да видя останалите — Рейчъл протегна ръка.

— Две жени — той й подаде досиетата на Прис Стратън и Ирмгард Бети.

— О! — възкликна уплашено Рейчъл като погледна последния лист. Тя захвърли досиетата на земята, после стана и отиде до прозореца, откъдето се разкриваше нощният център на Сан Франциско. — Струва ми се, че и ти ще останеш изненадан от последното досие. Всъщност — кой знае — може и да не ти пука.

Лицето й беше пребледняло, гласът й трепереше. Само за миг беше изгубила своята самоувереност.

— За какво по-точно говориш? — той се наведе и събра пръснатите по земята листа като се чудеше какво ли уплашило Рейчъл.

— Хайде да отворим бутилката.

Рейчъл донесе от банята две чаши. Имаше вглъбен и унесен вид, сякаш мислите й бяха някъде другаде. Рик забеляза по напрегнатото й лице сянката на споходилите я мисли.

— Ще се справиш ли? Това уиски струва цяло състояние. Не е синтетично, от времето преди войната е.

Декард взе бутилката, отвори я и наля по малко в двете чаши.

— Кажи ми какво те разтревожи? — настоя той.

— Когато говорихме по видеофона ти ми каза, че ако дойда при теб още тази вечер ще се откажеш да преследваш останалите три андроида. И че ще се заемем с нещо друго. Ето, сега сме тук…

— Кажи ми от какво се уплаши?

Рейчъл вдигна очи към него и произнесе с тих глас:

— Искам да знам, какво смяташе да правим. В случай, че се откажеш от играта на криеница с останалите живи андроиди? — тя разкопча наметалото и го окачи в гардероба. За пръв път имаше възможност да види тялото й.

Имаше странни пропорции. Дългата й черна коса изглеждаше доста голяма, в сравнение с крехкото, моминско тяло и малките й гърди. Но очите й, с дълги извити ресници бяха очи на зряла жена, там изчезваше приликата с детето. Рейчъл лекичко се полюшваше на пръсти, а ръцете й бяха присвити в лактите, в позата имаше нещо, което напомняше на притаил се ловец, или може би на кроманьонец. Никакви излишни тлъстини, стройно тяло, плосък корем — Рейчъл беше моделирана по келтските образци за красота, древни, но привлекателни. Краката й, обути в къси блестящи шорти бяха стройни и съвсем леко закръглени, общото впечатление все пак си оставаше по-скоро от младо момиче, отколкото жена. Изключение правеха само неспокойните, проницателни очи.

Декард отпи глътка бърбън и преглътна с мъка. Почти беше забравил силния вкус, уханието на власт и сила, което се долавяше в напитката. Рейчъл изпи чашата си без да се замисли. Тя седеше на края на леглото и приглаждаше с отсъстващ вид набръчканото покривало. Лицето й имаше мрачен изглед. Рик остави чашата на масата и приседна до нея. Под тежестта на тялото му леглото хлътна и Рейчъл побърза да се отдръпне.

— Какво има? — попита той, пресегна се и взе ръката й в своята. Дланта й беше крехка, хладна и влажна. — Какво те подтиска?

— Последният андроид от типа Нексъс-6 — проговори неохотно тя. — Той е от същия тип, какъвто съм и аз. Не забеляза ли описанието? Напълно съвпада с моето. Може би косата й е сресана различно, или носи перука, но веднага щом я видиш, ще разбереш какво имам пред вид — тя се засмя горчиво. — Представи си само какво щеше да стане, ако не беше научил от Роузен, че съм андроид. Сигурно щеше да се побъркаш като видиш Прис Стратън. Или да си помислиш, че това съм аз.

— И защо това те притеснява?

— Дявол да го вземе, нали ще съм там, когато я отстраниш!

— Не се знае. Може би няма да я намерим.

— Познавам добре психологията на Нексъс-6. Затова съм тук, защото само аз мога да ти помогна. Сигурна съм, че в момента и тримата са на едно място. Събрали са се около онзи отвратителен субект — Рой Бети. Той ще е създателят на всички по-нататъшни опити за самозащита — устните й се сгърчиха. — Божичко! — възкликна тя.

— Стига, успокой се — каза Рик, стисна с пръсти мъничката й брадичка, повдигна главата й и я погледна отблизо.

„Интересно, какво ли чувства човек, когато целува един андроид?“ — запита се той. После бавно се наведе напред и целуна изсъхналите й устни. Не последва реакция, Рейчъл стоеше неподвижно, сякаш не беше почувствала нищо. Но кой знае защо му се стори, че не е така. Или може би просто приемаше желаното за действително.

— Ако знаех, — рече тя, — че възнамеряваш да го сториш, никога нямаше да дойда. Струва ми се, че искаш прекалено много от мен. А знаеш ли какво изпитвам аз към Прис?

— Нарича се съчувствие — каза той.

— Нещо подобно. Самоидентифициране, сякаш си казвам — ето, това става с мен. А представи си че стане наистина. В бъркотията застреляш мен, вместо нея. А после тя ще се върне в Сиатъл и ще продължи да живее моя живот. Никога преди това не съм се чувствала така странно. Та ние сме само машини, създадени от пресата, подобно на капачки. Това че съществувам не нещо повече от една илюзия. Аз съм само един от многото прототипи — тя потрепери.

Странно, но в поведението й имаше нещо почти забавно.

— Но мравките не изпитват нищо подобно — отвърна Рик. — Макар че, физически са напълно еднакви.

— Мравките… те нямат представа за времето.

— Тогава близнаците. Те също…

— Те се идентифицират един с друг. Доколкото знам между тях съществува особена, емпатична връзка — Рейчъл се изправи, направи няколко неуверени крачки до масата и си наля още бърбън. После бързо отпи, пое безцелно из стаята, накрая, сякаш съвсем случайно, се спря до леглото, изтегна се и вдигна крака. — Да забравим за останалите три андроида — предложи тя и въздъхна уморено. — Направо съм скапана — сигурно е от пътуването и от това, което научих преди малко. Искам да поспя — тя затвори очи. — Ако умра, — прошепна Рейчъл, — може би ще се преродя отново със следващите модели на „Роузен асосиейшън“ — тя отвори очи и го погледна. В очите й блестяха яростни пламъчета. — Всъщност, имаш ли представа защо съм тук? И защо Елдън и Роузен настояваха да дойда при теб?

— За да ме следиш — отвърна той. — И да разбереш какво всъщност издава андроидите по време на теста.

— Не само по време на теста. Всичко, което ги издава като андроиди. След като приключа със задачата асоциацията ще започне разработката на нова модификация, като направи необходимите промени в структурата на синтезираната ДНК. И тогава ще се появи Нексъс-7. А когато се научите да го разкривате, ще създадем нов, още по-усъвършенстван прототип. И в края на краищата, дори вие няма да сте в състояние да отличавате хуманоидния робот от човека.

— Чувала ли си някога за теста на Бонели? — запита я той.

— Работим и върху реакцията в спиналните ганглии. Някой ден теста на Бонели ще потъне в забравата на миналото заедно с всичко останало — тя се усмихна невинно, в контраст с думите. Декард не можеше да определи доколко сериозно говори.

„Идея с потресаващо значение за нашия свят, а с каква лекота само говори за нея. Може би това е характерна черта на всички андроиди — мислеше си той. — Без емоционална окраска, дори без осъзнаване действителното значение на казаното. Само лишени от съдържание, формални определения на отделните положения.“

Но това не беше всичко. Съвсем неусетно Рейчъл бе преминала от оплакване на собствената си незавидна ситуация към осмиване на неговата.

— Дявол да те вземе — произнесе той.

Рейчъл избухна в смях.

— Напих се. Не мога да дойда с теб. Ако ме оставиш тук, — тя махна с ръка към стаята, — ще се наспя, а утре можеш да ми разкажеш какво е станало.

— Само че, ако Рой Бети ме изпревари нищо чудно за мен да не настъпи това утре.

— Но аз така или иначе не мога да ти помогна. Не разбираш ли, че съм пияна? А и вече си се досетил за истинското положение на нещата. Аз съм само един наблюдател. Няма да си мръдна пръста за да те спася. Все ми е едно дали Рой ще ти види сметката. Единственото, което ме интересува е моята собствена безопасност — тя го погледна с широко отворени очи. — Божичко, та аз изпитвам съчувствие към себе си. Ако трябва да отида в онази изоставена сграда… — тя посегна машинално към най-горното копче на блузата си, поигра си с него и след това бавно го разкопча. — Не, просто не смея да отида там. Андроидите нямат никаква лоялност един към друг. Нищо чудно Прис Стратън да ме унищожи и да заеме моето място. Разбираш ли? Свали си сакото.

— Защо?

— За да си легнем.

— Днес си купих черна нубийска коза — произнесе Рик. — Ето защо, трябва на всяка цена да отстраня останалите три андроида. А след това ще се върна при жена си — той стана, взе бутилката бърбън и си наля с трепереща ръка. Може би наистина беше преуморен. И двамата са уморени. Прекалено изморени, за да се впуснат в преследване на трима андроиди, един от които несъмнено е най-опасният в цялата група.

Рик изведнъж осъзна, че се страхува именно от този последен андроид. Той беше в основата на всички събития, още от самото начало. До този момент Рик се бе срещал и беше отстранявал само неговите бледи и несъвършени превъплъщения. Но сега вече идваше ред на самия Бети. При тази мисъл Рик почувства, как страхът в него набира сила, помрачавайки способността му за рационално възприятие.

— Не мога да тръгна без теб — каза той на Рейчъл. — Дори не мога да напусна тази стая. Полоков беше на косъм да ми види сметката. Също и Гарланд.

— Страх те е, че Рой Бети ще те открие пръв? — тя остави чашата, наведе се напред, посегна зад гърба си и разкопча сутиена. После го свали, изправи се рязко, полюшна се и се засмя. — В чантата имам миниатюрно устройство, произведено в марсианските лаборатории на асоциацията. Използва се като предпазно средство, когато се налага да се извърши планов преглед и проверка на някой новосъздаден андроид. Намери го — прилича на мидена черупка. Като го видиш ще го познаеш.

Декард започна да рови в чантата. Като всяка дамска чанта и тази гъмжеше от най-невероятно предмети и Рик с раздразнение си помисли, че ще му трябва доста време докато открие онова, което търси.

В същото време Рейчъл свали ботушите си, разкопча шортите и като балансираше ту на единия, ту на другия крак бавно ги свали и ги запрати към другия край на стаята. След това се просна на леглото, посегна несръчно към чашата на масичката и неволно я бутна.

— Проклятие — промърмори тя, изправи се несигурно, само по бикини, известно време го гледа как се рови в чантата й, после внимателно дръпна чаршафите, пъхна се в леглото и се зави.

— Това ли е? — Рик държеше металическа сфера с миниатюрно копче отгоре.

— Да — този уред в продължение на няколко секунди предизвиква каталепсия в андроида — обясни със затворени очи Рейчъл. — А също така подтиска дишането на всички, които се намират в непосредствена близост. Предполагам, че можеш да издържиш за кратко без да дишаш, нали? А при андроидите вагуса…

— Да, знам — Рик се изправи. — За разлика от човешката нервна система, автономната нервна система на андроидите не е толкова гъвкава към подобни резки промени. Но нали сама каза, че ефектът продължава само няколко секунди.

— Напълно достатъчно — отбеляза Рейчъл, — за да ти спаси живота. Ако Рой Бети се появи неочаквано, достатъчно ще е само да натиснеш бутона и докато стои неподвижно, с мозък лишен от кислород и разпадащи се нервни връзки, ще можеш спокойно да го застреляш с твоя лазерен пистолет.

— Ти също имаш лазерен пистолет — рече Рик. — Видях го в чантата ти.

— Фалшив — каза тя и се прозя. — Андроидите нямат право да носят оръжие.

Той бавно се приближи към леглото. Рейчъл се надигна, претърколи се по корем и заби нос във възглавницата.

— Какво чудесно, чисто, девствено легло — промърмори тя. — Само за чисти, девствени момичета, които… — тя се замисли. — Всъщност, андроидите не могат да раждат деца. Не е ли тъжно?

Рик плъзна ръце по голото й тяло и смъкна бикините.

— Не е ли тъжно? — повтори Рейчъл. — Наистина не зная, а и няма как да разбера. Какво ли чувстваш, когато имаш дете? А като стана дума за това — какво чувстваш, когато знаеш, че си бил роден? Ние не сме били родени, не растем, нито пък остаряваме, а просто се износваме като мравките. Отново тези мравки — всъщност, ние сме мравки. Машини с хитинова кора и заложени рефлекси, които никога не са били живи — тя изви глава настрани и се провикна: — Аз не съм жива! Ти не лягаш в леглото с жена. Нали това не те разочарова? Правил ли си някога любов с андроид?

— Не — поклати глава Декард докато си сваляше ризата.

— Казват, че за предпочитане е да не се мисли много в подобна ситуация. Защото замислиш ли се веднъж, просто не можеш да продължаваш по-нататък. По съвсем прозаични психологически причини.

Той се наведе и я целуна по рамото.

— Благодаря, Рик — прошепна Рейчъл. — Не забравяй, не бива да мислиш докато го правиш. Не спирай дори за миг, не се отдавай на философски разсъждения, защото рискуваш да се провалиш. И двамата рискуваме.

— И все пак, — настоя Рик, — бих искал след като свършим да се заема с Рой Бети. Имам нужда от твоята помощ. Знам, че лазерът в чантата ти не е…

— Нима вярваш, че ще се съглася да отстраня някой андроид вместо теб?

— Уверен съм, че независимо от онова, което ми каза, ти ще ми помогнеш. Иначе едва ли би легнала с мен в леглото.

— Обичам те — произнесе Рейчъл. — Обзалагам се, че ако някога видя кожата ти, опъната пред някоя камина ще ударя десетката на твоя любим войт-кампфов тест.

„Тази нощ — мислеше си Рик, — ми предстои да отстраня един Нексъс, който по нищо не се отличава от голото момиче до мен. Мили Боже, ето че стигнах до там, където ме съветваше Фил Ресч. Как казваше — първо лягаш с нея, а след това я застрелваш.“

— Не мога да го направя — каза той и се отдръпна от леглото.

— Искам те — проговори с разтреперан глас Рейчъл. — Ние сме различни. Не ме интересува Прис Стратън. Слушай, — Рейчъл се надигна, в мрака на стаята той едва различаваше голото й, лишено от форми тяло. — Легни с мен и ти обещавам, че ще я премахна. Съгласен ли си? Защото не бих издържала ако…

— Благодаря ти — при тези думи Рик почувства как в гърлото му се надига вълна на топла благодарност.

„Двама — помисли си той. — Остават само двама. Семейство Бети. Дали Рейчъл ще го направи наистина? Сигурно. Съвсем типично поведение за един андроид. И все пак — досега не ми се е случвало нещо подобно.“

— Дявол да го вземе, лягай най-сетне! — нареди Рейчъл.

И той я послуша.