Филип К. Дик
Мечтаят ли роботите за електроовце? (14)

14

— Можем ли да говорим? — попита Рой и посочи Изидор.

— Всичко е наред — успокои го с радостен глас Прис. После се обърна към Изидор и рече: — Ще ни извиниш ли само за минутка? — тя поведе гостите към другия край на стаята като им шепнеше нещо развълнувано, после и тримата се върнаха при Джон, който вече беше започнал да се притеснява. — Това е мистър Изидор — представи го Прис. — Той се грижи за мен — в гласа й се долови злобен сарказъм. Изидор премигна неразбиращо. — Ето, вижте. Донесъл ми е истинска храна.

— Храна — повтори като ехо Ирмгард Бети и с гъвкава походка се отправи към кухнята. — Праскови! — възкликна тя и се зае да поглъща нарязаните парчета с почти хищни движения. На лицето й, за разлика от Прис, играеше сияйна усмивка.

Изидор я гледаше като хипнотизиран.

— Идвате от Марс, нали?

— Да, разкрихте ни — гласът й беше тънък и писклив като птичи крясък, а сините й очи искряха. — В какво ужасно място живеете! Никой друг не живее тук, нали? Не видяхме никакви светлини.

— Живея на горния етаж — поясни Изидор.

— О, а аз си помислих, че двамата с Прис живеете заедно — в тона й не се долови неодобрение, тя просто им съобщаваше фактите.

— Полоков… отпадна от играта — обяви неочаквано Рой Бети.

— Кой още? — запита Прис, чиято радост от срещата с приятелите се беше изпарила в миг.

— Гарланд — рече Рой. — Също така Андърс и Гитчел. А днес преди обед са убили Люба — говореше така, сякаш по силата на някакви непонятни причини му беше приятно да й съобщава неприятните вести. Сякаш изпитваше удоволствие от ужаса на Прис. — Все не вярвах, че ще успеят да спипат Люба. Спомняте ли си, че непрестанно го повтарях по време на пътуването?

— Значи оставаме… —

— Само тримата — кимна Ирмгард.

— И затова сме тук — подхвърли Рой с неочаквана топлина. Изглежда, че колкото по-безизходна му се струваше една ситуация, толкова повече се забавляваше.

— О, Божичко — възкликна Прис.

— Всичко започна след като се появи наемният ловец — обясняваше разпалено Ирмгард. — Дейв Холдън — името му се отрони от устните й сякаш беше отрова. — Полоков за малко да му види сметката.

— За малко — повтори с вледеняваща усмивка Рой.

— И сега Холдън е в болница — продължи Ирмгард. — Изглежда, че са предали списъка на друг наемен ловец, с когото Полоков също за малко да се справи. Но в края на краищата онзи е успял да отстрани Полоков. А след това е тръгнал по следите на Люба. Знаем го от самата нея. В началото е намерила начин да се измъкне, като е позвънила на Гарланд и той е изпратил някой да го арестува и да го прибере в управлението на Мишън стрийт. След това Люба се свърза с нас и ни разказа всичко. Беше напълно уверена, че всичко е приключило и че Гарланд ще го премахне. Но изглежда, че в управлението нещо е станало не както трябва. Не знаем какво точно и сигурно никога няма да узнаем.

— И сега този ловец има списък с нашите имена, така ли? — запита Прис.

— Да, скъпа, предполагам че е така — рече Ирмгард. — Но не знае къде сме. Двамата с Рой решихме незабавно да напуснем апартамента. Натъпкахме каквото можахме в колата и се отправихме насам. Ще вземем някое съседно жилище.

— Но разумно ли е? — намеси се Изидор, събрал кураж. — Да с-с-се събирате всички на едно място?

— Е, вече не сме чак толкова много — рече замислено Ирмгард и протегна ръка към мъжа си. Изидор си помисли, че двамата се държат много странно. Чувстваше го, макар да не можеше да определи точно по какъв начин. Сякаш над всички умствени процеси в душата им цареше някаква чужда и зла абстрактност. Прис беше различна, в нея се долавяше само неудържим страх. Изглеждаше почти естествена… почти… но…

— Защо не се настаниш при него? — каза Рой на Прис и кимна към Изидор. — Поне е някаква защита.

— От пилешка глава? — възкликна Прис. — В никакъв случай няма да живея с него.

— Не мисля, че моментът е подходящ за подобни предразсъдъци — отбеляза спокойно Ирмгард. — Наемните ловци действат бързо. Нищо чудно новият да се появи тук още тази вечер, получават допълнително възнаграждение за бързо проведена операция.

— Забравили сте вратата отворена — изръмжа Рой, върна се в антрето и хлопна вратата, след което я заключи. — Прис, аз също смятам, че най-добре ще е ако се преместиш при Изидор. Ние с Ирм ще останем в сградата, за да можем да си помагаме, ако се наложи. Горе в колата имам някои електронни прибори, които свалих от кораба. Ще инсталирам връзка между двата апартамента за да можем да се чуваме постоянно. Ще монтирам и алармена система, с която да работим само ние четиримата. По всичко изглежда, че не сме в състояние да създаваме достоверни самоличности. Гарланд беше уверен в противното и вижте какво стана с него. Донякъде сам си е виновен — не биваше да отвежда втория наемен ловец в управлението на Мишън стрийт. Това беше грешка. А и Полоков — вместо да стои колкото се може по-далеч от него му се напъха в ръцете. Не бива да повтаряме грешките им — ще се държим заедно. — Не изглеждаше никак разтревожен, сякаш опасната ситуация му придаваше допълнителни сили и енергия. — Мисля си че… — Рой пое шумно, докато всички в стаята го следяха внимателно. — Мисля си, че трябва да има някаква причина, поради която ние тримата сме все още живи. Очевидно ако ловецът знаеше къде се намираме, досега да се е показал. Основният принцип на преследването е да се действа колкото се може по-бързо. Така и възнаграждението е по-голямо.

— Докато, ако се забави, — допълни Ирмгард, — ние ще можем да се изплъзнем. Струва ми се, че Рой е прав — той знае имената ни, но няма представа къде сме. Горкичката Люба. Не биваше да се захваща с операта, така беше пред очите на всички. Едва ли са се затруднили да я открият.

— Нали смяташе, че ще е в по-голяма безопасност ако стане известна, ако е сред хора.

— Но ти я предупреждаваше — рече Ирмгард.

— Така е — кимна той, — и нея и Полоков, който си мислеше, че може да се преструва на служител от УЪРЛДПОЛ. Мъчех се да убедя и Гарланд, че някой ден ще го отстрани един от собствените му наемни ловци. И най-вероятно така е станало — Рой се залюля на подметките си с мъдър и самодоволен вид.

— Д-доколкото р-разбирам, м-мистър Бети, вие с-сте р-роден за водач — проговори неочаквано Изидор.

— О да, Рой го бива за водач — съгласи се Ирмгард.

— Той организира групата за предстоящото пътешествие — намеси се Прис. — От Марс до Земята.

— В такъв случай, — продължи Изидор, — н-най-добре ще е да го послушате — гласът му трепереше от вълнение и надежда. — Прис, мисля че ще е с-страхотно, ако останете да живеете с мен. Мога да не ходя няколко дена на работа — ще поискам отпуск. И така ще съм сигурен, че с вас всичко е наред.

„Може би, — мислеше си той — Милт, този изобретателен дявол, ще се съгласи да ми направи някакво оръжие. Нещо такова, с чиято помощ да се справя с тези наемни ловци… каквото и да са те.“ За миг в представите му се мярна някакво страховито и безпощадно съоръжение, въоръжено с пистолет и списък с имена на жертви, което пристъпва неумолимо като машина за убийства. Нещо лишено от емоции, дори от лице, което ако бъде убито, веднага бива заменено от друго подобно създание. И така докато всички живи истински същества бъдат избити.

„Странно, — мислеше си той, — че полицията не може да направи нищо. Просто не мога да повярвам. Тези хора трябва да са извършили някакво престъпление. Може би са емигрирали незаконно на Земята. Не веднъж са предупреждавали по телевизията, че трябва да се докладва за всеки кораб, приземил се извън космодрумите. Изглежда полицията се опитва да възпрепятства нелегалната емиграция на Земята. Но дори и да е така, едва ли за подобно престъпление наказанието ще е смърт. Това противоречи на устоите на мерсеризма.“

— Пилешката глава — рече Прис — ме харесва.

— Не го наричай така, Прис — направи й забележка Ирмгард и хвърли състрадателен поглед на Изидор. — Помисли си как би те нарекъл той.

Прис не отговори. Лицето й имаше загадъчно изражение.

— Аз ще се заема с инсталиране на апаратурата — рече Рой. — Ние с Ирмгард ще останем в този апартамент. Прис — ти ще отидеш с мистър Изидор — той се отправи към вратата с необичайна за тромавото си телосложение бързина. След миг вече беше навън и масивната врата се хлопна шумно. За момент пред очите на Изидор се мярна странно видение — на огромен и подвижен механизъм от метал, зъбчати колела, предавки, акумулатори и електрически вериги — и сетне отново на негово място застана образът на Рой Бети. Изидор почувства, че в гърлото му се надига смях и той с мъка го подтисна. Чувстваше се объркан.

— Човек на действието — отбеляза Прис. — Жалко, че не го бива много с инструментите и апаратурата.

— Ако въобще успеем да се измъкнем, — отбеляза замислено Ирмгард, — то ще е благодарение само на Рой.

— Но има ли смисъл всичко това? — промърмори Прис, по-скоро на себе си. После вдигна рамене и кимна на Изидор. — Добре, Джон. Ще се преместя при теб, за да ме защитаваш.

— В-всичките ще ви защитавам — побърза да отговори Изидор.

— Бих искал да знаете, — увери го Ирмгард Бети, — че ние сме ви безкрайно благодарни, мистър Изидор. Вие се първият приятел, с когото се сдобиваме тук, на Земята. Много мило от ваша страна. Надявам се, че някой ден ще можем да ви се отплатим — тя приближи и го потупа по ръката.

— А ще ми дадете ли да прочета някоя от тези пре-колониални книги? — запита я той.

— Моля? — Ирмгард погледна въпросително Прис.

— Онези стари списания — поясни Прис, която вече си събираше багажа. Изидор приближи към нея и пое вързопа от ръцете й. Чувстваше в себе си възторгът, който идва от постигането на някоя желана цел. — Не, Изидор, вече ви обясних, че по известни причини не ги носим с нас.

— Още утре ще отскоча до б-библиотеката — отвърна той. — Т-така ще има какво да четете и няма да скучаете.

Той поведе Прис нагоре по стълбите към своя собствен апартамент, мрачен, пуст и задушен, отнесе вещите й в спалнята и побърза да включи отоплителната инсталация, осветлението и телевизорът, с неговият единствен работещ канал.

— Харесва ми тук — обяви Прис със същия безизразен глас. Тя се разходи из стаята, пъхнала както и по-рано ръце дълбоко в джобовете на полата си. Лицето й, в противоречие с казаното имаше недоволно, намръщено изражение.

— Какво има? — запита я той.

— Нищо — Прис спря пред прозореца, вдигна завесата и втренчи мрачен поглед навън.

— Мислиш за тези, които те търсят нали… — поде той.

— Те са само една халюцинация — прекъсна го Прис. — Под влияние на лекарствата, които ми даваше Рой.

— М-моля?

— Наистина ли повярва, че съществуват наемни ловци?

— Но нали мистър Бети каза, че те са убили приятелите ви.

— Рой Бети е почти толкова луд, колкото съм и аз — отвърна Прис. — Всъщност ние избягахме тук от една психиатрия на Източното крайбрежие. Всички сме шизофреници, с нарушена способност за емоционално възприятие — нарича се „отслабване на емоционалната реакция“. В момента имаме групова халюцинация.

— Така си и мислех — че не е вярно — отвърна с облекчение Изидор.

— Защо? — тя се завъртя рязко и впи изненадан поглед в него. Джон почувства, че се изчервява.

— З-защото просто такива неща не се случват. П-правителството никога няма да позволи да се извършват убийства, независимо от вида на престъплението. А и мерсеризма…

— Прав си. Но това важи само за хората.

— Не е вярно — възрази Изидор. — Животните също са защитени — свещени са дори змиите, насекомите…

— Значи смяташ, че е невъзможно, така ли? — Прис продължаваше да го разглежда внимателно. — Както каза, дори животните са под закрилата на закон. Всичко живо е защитено. Всяко органично създание, което пълзи, лази, гърчи се, подскача, лети, рои се, снася яйца или… — тя внезапно млъкна. На вратата стоеше Рой Бети, а зад него се точеше тънък кабел.

— А насекомите, — продължи той, без да се притеснява от факта, че е подслушал разговора, — са най-свещени от всичко.

Рой откачи картината от стената, прикрепи към гвоздея малък електронен прибор, отстъпи назад, разгледа го от разстояние и после отново окачи картината.

— А сега да поставим алармата — той започна да навива кабела, който беше присъединен към едно сложно на вид устройство. Без да престава да се усмихва, Рой посочи с ръка устройството. — Ето я и нея. Кабелите, които скрих под килима са всъщност антени, които улавят присъствието на… — той се поколеба, — …мозъчна активност, различна от нашата.

— И така, алармата подава сигнал — отбеляза Прис. — А после? Той е въоръжен. Не можем да се нахвърлим върху него и да го ухапем до смърт.

— Споменатият вече прибор, — продължи търпеливо обясненията си Рой, — има вграден в себе си синтезатор „пенфилд“. При задействане на алармата този синтезатор започва да излъчва вълни на паника към… нашественика. Освен ако не успее да предвиди тази възможност, което е напълно възможно. Паниката ще е страхотна, поставил съм го на максимална мощност. Нито едно човешко същество не би могло да издържи на това усещане повече от няколко секунди. След това съзнанието се помрачава, човек изгубва контрол върху себе си, побягва безцелно, или бива повален от пристъп на мускулни конвулсии. А след това ние ще се справим с него — приключи той. — Може би — зависи колко го бива.

— Това излъчване няма ли да засегне и нас? — запита Изидор.

— Ами да — сети се Прис. — Какво ще стане с Изидор?

— И да го засегне… какво? — Рой вдигна рамене и отново се зае да инсталира алармата. — Тогава и двамата ще се втурнат в панически бяг. Ще имаме достатъчно време да предприемем необходимото. Няма да убият Изидор — той не е в списъка. Така че, ще го използваме като прикритие.

— Нищо по-добро ли не можеш да измислиш, Рой? — попита Прис.

— Не — отвърна той. — Не мога.

— Още утре щ-ще мога да взема оръжие — намеси се Джон.

— А сигурен ли си, че самият Изидор няма да задейства алармата? В края на краищата той е… нали знаеш?

— Направих необходимите промени, които да отчитат забавянето на мозъчната дейност при него — обясни Рой. — Така че, алармата ще се задейства едва когато мозъчната активност премине определен праг. Което означава появата на още един човек.

Той се намръщи и погледна към Изидор след като осъзна какво е казал.

— Вие сте андроиди — каза Изидор. Но не почувства нищо, сякаш този факт не променяше ситуацията. — Сега вече разбирам защо искат да ви убият. Всъщност, вие не сте живи.

Най-сетне всичко заставаше на местата си — наемният ловец, избитите им приятели, пътуването до Земята, мерките за сигурност.

— Сгреших, когато използвах думата „човек“, — обърна се Рой Бети към Прис.

— Точно така, мистър Бети — кимна Изидор. — Но какво значение има това за мен? Аз съм особен, те не се отнасят добре и с мен. Ето например — нямам право да емигрирам — той изведнъж почувства, че трепери като лист. — На вас не ви позволяват да идвате на Земята, аз пък не мога… — Джон най-сетне се овладя.

След кратко мълчание Рой отбеляза лаконично:

— Едва ли ще ви хареса на Марс. Така че, не сте пропуснали нищо.

— Питах се, — намеси се Прис, — колко ли време ще му е необходимо за да осъзнае истината? Различни сме от хората, нали?

— Сигурно именно това е издало Макс Полоков и Гарланд — подхвърли Рой. — А бяха толкова сигурни, че никой няма да забележи. И Люба също.

— Вие сте… интелектуални — отвърна Изидор. Изпитваше странно вълнение от факта, че ги е познал. Вълнение и гордост. — Мислите абстрактно и не… — Джон махна с ръка, както обикновено неспособен да намери подходящата дума. — Как ми се иска само да съм като вас. Тогава нямаше да имам никакво проблеми с теста за интелигентност. И никой нямаше да ме нарича пилешка глава. Мисля, че вие сте по-съвършени от хората — от вас има какво да се научи.

— Да свършвам най-сетне с тази аларма — проговори след малко Рой.

— Той изглежда, че все още разбира — рече Прис, — по какъв начин сме се измъкнали от Марс. И какво сме извършили там.

— По-точно, не можехме да не извършим — поправи я Рой.

Незабелязана от никой, на вратата се бе спряла Ирмгард. Обърнаха глави към нея едва когато неочаквано заговори:

— Не смятам, че трябва да се притесняваме за мистър Изидор — тя се приближи към него и надникна в очите му. — Както самият той каза — те не се отнасят добре и към него. А и за Джон няма никакво значение какво сме извършили на Марс. Той ни познава, харесва ни, приел ни е емоционално и това е напълно достатъчно. За нас е трудно да го разберем, но това е точно така — Ирмгард се обърна към Изидор. — Знаете ли, че ако ни предадете ще получите доста пари? Виждаш ли, — подхвърли Ирмгард на своя съпруг, — осъзнава го, но няма да предприеме нищо.

— Изидор, вие сте велик човек — заговори Прис. — Гордост за расата.

— Ако беше андроид, — промърмори с горчивина Рой, — най-късно до утре сутринта да ни е предал. Ще го направи преди да отиде на работа. Нямам думи да изразя възхищението си — невъзможно бе да се определи дали говори сериозно. — А ние си мислихме, че ще попаднем на една враждебна планета, където всички ще са против нас и няма да намерим приятели — той избухна в насечен смях.

— Аз съм съвършено спокойна — рече Ирмгард.

— А би трябвало да се задушаваш от страх — рече Рой.

— Хайде да гласуваме — предложи Прис. — Както постъпихме на кораба, когато имаше разногласия.

— Добре — кимна Ирмгард. — Нищо повече няма да кажа. Но ако всички са против, съмнявам се, че ще намерим някое друго човешко същество, което да ни приеме и да иска да ни помогне. Мистър Изидор е толкова… — тя се помъчи да намери точната дума.

— Особен — подсказа й Прис.