Филип К. Дик
Мечтаят ли роботите за електроовце? (11)

11

— Май сте прав — отвърна Гарланд. — Но теб те предупреждавам, — той вдигна пръст към Фил Ресч, — резултатите от теста няма да ти се понравят.

— А ти знаеш ли какви ще бъдат те? — запита изненадан Ресч.

— С почти сто процентова точност — рече инспектор Гарланд.

— Добре — кимна Ресч. — Отивам да донеса прибора на Бонели. Ще се върна след няколко минути — той отвори вратата на кабинета и излезе.

Инспектор Гарланд отвори най-горното чекмедже на бюрото, порови вътре, после извади лазерен пистолет и го насочи към Рик.

— Това едва ли ще промени нещо — рече Декард. — Ресч ще направи посмъртен анализ на моето костно-мозъчно вещество — същият, какъвто беше извършен на Полоков. И ще продължава да настоява, тестът да бъде приложен спрямо всички служители… включително и вас.

Дулото на бойния лазер не трепваше. Инспектор Гарланд заговори бавно:

— Днес от сутринта е лош ден. Особено, когато ви видях да се появявате в компанията на Грамс. Изглежда интуицията ме накара да се замеся във вашия случай — той бавно наведе дулото надолу, после приседна, прибра оръжието в чекмеджето, заключи и пъхна ключа в джоба си.

— И какво според вас ще покаже изследването върху трима ни? — запита Рик.

— Този проклет глупак Ресч — процеди вместо отговор Гарланд.

— Той не знае, така ли?

— Не само че не знае, но дори и не подозира. Иначе едва ли щеше да работи като ловец на андроиди. Това не е най-подходящата работа за един андроид — Гарланд махна с ръка към куфарчето на Рик. Знаете ли — познавам всички заподозрени, които фигурират във вашия списък. Пристигнахме заедно с един и същи кораб от Марс. Забави се единствено Ресч, за да го програмират със синтетични спомени.

След тези думи той потъна в мълчание. Или може би, трябваше да каже то.

— И какво ще предприеме, когато узнае? — запита Рик.

— Нямам и най-малка представа — рече замислено Гарланд. — От абстрактна гледна точка това е един много интересен въпрос. Би могъл да убие мен, себе си, дори вас. Ще убие всеки, който му попадне на пътя — андроид, или човек. Чувал съм за подобни случаи, когато се извършва разпад на синтетичната памет, при андроид, който се мисли за човек.

— Значи рискът е много голям.

— Не по-малък от онзи, на който отивахме, когато решихме да избягаме на Земята. Знаехме, че тук дори животните ще са на по-голямо уважение от нас, че всяка гъсеница, или червейче ще е по-скъпа на хората — Гарланд раздразнено прехапа устни. — Вашето положение би било далеч по-добро, ако Фил Ресч издържи успешно теста Бонели и всичко опре само в мен. В такъв случай, последствията могат да бъдат предсказани отсега. За Фил аз ще съм само един андроид, който трябва да бъде отстранен колкото се може по-скоро. Ето защо, Декард, сега вие също сте в много неизгодна позиция. Почти колкото и аз. И знаете ли къде сбърках? Не знаех за Полоков. Трябва да е пристигнал по-рано, очевидно е пристигнал по-рано. Вероятно е бил член на друга група, която не е влизала във връзка с нашата. Когато пристигнах той вече работеше в УЪРЛДПОЛ. Така че като се съгласих да бъде извършен костно-мозъчен анализ аз допуснах непростима грешка. Също както и Грамс.

— Полоков за малко не отстрани мен — призна си Рик.

— Да, изглежда си го е бивало. Вероятно мозъкът му не е бил от същия тип като нашия. Може би е бил допълнително усъвършенстван, докато се получи нова, непозната и на нас структура. И перфектна. Почти.

— Защо не можах да се свържа с жена си, когато звънях у дома? — запита Рик.

— Видеовръзките на службата с външния свят са прекъснати. Сигналът обикновено попада в друг апарат на сградата. Декард, това, което виждате около вас е един напълно самостоятелен организъм, изолиран от останалата част на Сан Франциско. Ние знаем за вас, а вие дори не се досещате за нашето съществуване. От време на време някой случаен посетител се промъква при нас, или — както е в случая с вас — го довеждат като предпазна мярка — той кимна конвулсивно към вратата. — Ето го, идва натегача Фил Ресч, със своя портативен вълшебен прибор. Какъв умник! Ей сега ще разруши своя живот, а заедно с него моя и може би вашия.

— Вие, андроидите, — отбеляза Рик, — никак не държите един на друг когато стане напечено.

— За съжаление сте съвършено прав — процеди през зъби Гарланд, — изглежда, че това е особен талант, в който вие — хората — ни превъзхождате. Нарича се, струва ми се, съчувствие.

Вратата на кабинета се разтвори. На прага стоеше Фил Ресч, стиснал под мишница прибора за изследване.

— Ето ни и нас — рече той и затвори вратата зад себе си. После седна и включи апарата в мрежата.

Гарланд внезапно вдигна ръка и я насочи към Ресч. Мигновено Ресч — а с него и Рик Декард — се претърколиха от креслата на пода, в същото време Ресч измъкна своя лазер и докато падаше стреля в Гарланд.

Лазерният лъч, насочен с точност, придобита от дългите тренировки, се вряза в челото на инспектор Гарланд. Той се просна по лице върху бюрото и от ръката му се изтърколи миниатюрният излъчвател. Трупът се залюля в креслото и после се смъкна на пода с глух тропот.

— Нещастният андроид, — проговори Ресч, — изглежда беше забравил, че това ми е работата. — Отдавна съм забелязал, че мога да предскажа с доста голяма точност, какво възнамерява да направи един андроид — той прибра оръжието, наведе се и се зае да разглежда трупа на своя доскорошен началник. — Какво ви каза, докато бяхте насаме?

— Каза ми, че той — то — е андроид. И че вие… — Рик замълча, докато мозъкът му работеше на пълни обороти, трескаво обмисляйки всички възможни варианти — ще го установите. След няколко минути.

— Нещо друго?

— Сградата е в ръцете на андроидите.

— Значи положението ни е доста напечено. Не знам дали ще успеем да се измъкнем. Обикновено за мен това не представлява проблем — мога да идвам и да си тръгвам когато пожелая. И да придружавам арестувани — той се заслуша, но зад плътната врата не се чуваше никакъв шум. — Може би не са ни чули. А изглежда, че въпреки общоприетата практика в кабинета няма мониторна апаратура — той побутна въодушевено трупа на андроида. — Странно каква интуиция развива човек, когато работи по-дълго тази професия. Знаех, че ще стреля по мен още преди да отворя вратата. Да си призная честно, изненадан съм, че не ви застреля докато бях навън.

— За малко да го направи — обясни Рик. — В чекмеджето си държи доста мощен боен лазер. Но това, което го притесняваше бяхте вие, а не аз.

— Андроидът бяга, — отбеляза без никакъв хумор Ресч, — а ловецът е винаги по петите му. Не сте забравили, надявам се, че трябва час по-скоро да се върнете в операта и да завършите проверката по случая с мис Люфт. Преди някой друг да успее да я предупреди за това как са се развили събитията тук. Да го предупреди. Вие как наричате андроидите — „той-тя“, или „то“?

— В началото мислех за тях в среден род — отвърна Рик. — Тогава съвестта все още не ми даваше покой. Защитавах се, като в мислите си ги приравнявах с неодушевените предмети. Но вече не е необходимо. Добре, аз ще бързам обратно за операта. Стига, разбира се, да успеете да ме измъкнете от тук.

— Хайде тогава, първо да нагласим Гарланд в креслото — предложи Ресч. Той се наведе, вдигна трупа на андроида и го настани зад бюрото, в някакво подобие на естествена поза. Ако имаха късмет, може би никой нямаше да надникне скоро в кабинета. За всеки случай Фил Ресч натисна клавиша на интеркома и нареди: — Инспектор Гарланд не желае да бъде безпокоен през следващия половин час, защото има важна работа.

— Да, мистър Ресч.

— Ще ви поставя белезници, — обърна се Фил Ресч към Декард, — докато излезем от сградата. Веднага след като излетим ще ви ги сваля — той извади от джоба чифт белезници и прикова ръката на Рик към своята. — Време е да свършваме — Ресч пое дълбоко въздух и отвори вратата на кабинета.

Наоколо беше пълно с униформени и цивилни полицейски служители, които продължаваха невъзмутимо да се занимават с ежедневната си работа. Никой от тях не обръщаше никакво внимание на Фил Ресч и Рик докато крачеха към вратата на асансьора.

— Страхувам се само, — промърмори сякаш на себе си Ресч докато чакаха да дойде асансьора, — да не би Гарланд да има вградена в тялото си аларма, включваща се при преустановяване на жизнените функции. Всъщност, — той вдигна рамене, — ако беше така, досега да е задействала.

Вратата на асансьора се разтвори, от вътре излязоха няколко служители и се отправиха в различни посоки. Все още никой не обръщаше внимание на Ресч и Рик.

— Как мислите, вашето управление ще ме приеме ли на работа? — запита Ресч след като поеха с кабината нагоре. — В известен смисъл аз загубих работата си.

— Не виждам защо да не стане — внимателно отвърна Рик. — Единствената възможна пречка е, че управлението вече е наело два ловеца.

„Трябва да му кажа — мислеше си трескаво той. — Това е жестоко и неетично. Мистър Ресч, вие сте андроид. Измъкнахте ме от гнездото на осите, а сега — ето ви наградата. Вие сте всичко онова, което ние мразим. И аз трябва да ви унищожа.“

— Умът ми не го побира — говореше сякаш на себе си Фил Ресч. — Направо ми се струва невъзможно. Да работя цели три години под управлението на един андроид. И как не можах да заподозра нищо? И нищо да не предприема.

— Вероятно, периодът не е чак толкова дълъг. Напълно възможно е да са инфилтрирали сградата съвсем наскоро.

— Не, тук са от самото начало. Гарланд е мой началник още откакто започнах работа преди три години.

— Ако се съди по собствените му думи, групата им е пристигнала заедно на Земята. И не преди три години, а само преди няколко месеца.

— Значи все пак в началото е съществувал човек на име Гарланд — въздъхна Фил Ресч. — И в един момент те са успели да го заменят — лицето му се изкриви в мъчителен опит да схване цялостната ситуация. — Или пък… аз самият съм получил фалшиви спомени за тези три години съвместна работа. Но… — той отново сбърчи вежди и придоби уплашен и измъчен вид — … само андроидите могат да бъдат програмирани с фалшиви спомени. Досега при хората тези опити са се проваляли.

Асансьорът внезапно спря, вратата се дръпна встрани и пред тях се оказа пустият покрив с паркиралите полицейски коли.

— Ето там е моята — посочи Фил, приближи се и отключи вратата на хелимобила. После махна на Рик да побърза, седна зад кормилото и запали. Колата се понесе нагоре, после направи широк завой на север и пое към сградата на операта. Потънал в мисли, Фил Ресч управляваше почти механично. Вниманието му изглежда бе изцяло погълнато от душевните му терзания.

— Слушайте, Декард, — заговори внезапно той, — след като отстраним Люба Люфт, бих искал вие да… — хрипливият му глас замлъкна. — Знаете. Искам да ме подложите на теста Бонели, или на вашето емпатично изследване. За да ме проверите.

— После ще му мислим — предложи уклончиво Рик.

— Не искате да се подлагам, нали? — Ресч го погледна тревожно, сякаш беше започнал да се досеща за всичко. — Може би вие също знаете предварително резултата. Да не би Гарланд да ви е казал още нещо? Нещо, което аз не знам.

— Предполагам, че дори за двама ни ще е доста трудно да спипаме Люба Люфт. Мене във всеки случай успя да ме надхитри. Така че, по-добре да не се разсейваме отсега.

— Въпросът не е само в това дали имам фалшива памет — говореше, сякаш без да го чува Фил Ресч. — Аз притежавам свое собствено животно. Една чудесна катеричка, която много обичам. Всеки ден отделям колкото се може повече време за нея, храня я, почиствам клетката. А когато вечер се върна от работа, пускам я да тича на воля из апартамента и тя се катери навсякъде. В клетката си има колело. Виждали ли сте катеричка да бяга в колело? Спиците се въртят със невероятна скорост, крачетата й не спират, а катеричката все остава на едно и също място. На Бъфи това изглежда страшно му харесва.

— Е, катеричките не са кой знае колко интелигентни — отбеляза Рик.

После и двамата потънаха в мълчание.