Филип К. Дик
Мечтаят ли роботите за електроовце? (8)

8

След като паркира бързия служебен хелимобил на покрива на Съдебната палата, разположена на Ломбард стрийт в центъра на Сан Франциско, Рик Декард взе куфарчето от седалката и се спусна в кабинета на Хари Брайън.

— Много бързо се връщаш — посрещна го шефът, изтегнат в мекото кресло. След това поднесе към ноздрите си щипка освежаваща пудра.

— Направих това, което се искаше от мен — каза Рик докато се настаняваше в креслото отсреща. Той остави куфарчето пред себе си и едва сега осъзна колко е уморен всъщност. Зачуди се дали ще му стигнат силите за онова, което тепърва предстоеше. — Как е Дейв? Дали вече мога да го навестя в болницата? Искам да си поговоря с него преди да се заема с избягалите андроиди.

— Първо ще се заемеш с Полоков — отвърна му Брайън. — Онзи, който проби дупка в гърба на Дейв. Трябва да го намериш час по-скоро, защото той знае, че сме по дирите му.

— Преди да говоря с Дейв?

Брайън вдигна от бюрото един изпомачкан лист — трето или четвърто копие на ситно изписан текст.

— Полоков е започнал работа като боклукчия.

— С това не се ли занимават само особените?

— Полоков се преструва именно на особен — на мравешка глава. — Прави се на много объркан. Точно това е подвело Дейв. Изглежда Полоков толкова добре владее ролята си, че го е заварил неподготвен. Сега вече уверен ли си в достойнствата на войт-кампфовия тест? Искам да кажа, след онова, което се случи в Сиатъл…

— Уверен съм — прекъсна го Рик. Но не добави нищо повече.

— Не ми остава нищо друго освен да ти повярвам. Но право на грешка нямаме.

— И никога не сме имали — откакто преследваме нещастните андита. Какво е различното сега?

— Нексъс-6 — ето какво е различното.

— Вече се срещнах с един от тях. А Дейв е имал възможността да види два. Дори три — ако броим Полоков. Добре, ще се погрижа още днес за Полоков, а довечера ще намина да видя Дейв.

Той се пресегна към листа с данните на Полоков.

— Има още нещо — рече Брайън. — Изпратили са ми съветско ченге, чрез УЪРЛДПОЛ. Вече пътува насам. Обади ми се, докато ти беше в Сиатъл. Лети насам със совалката на АЕРОФЛОТ, която ще кацне само след час. Името му е Шандор Кадалий.

— И за какво идва?

УЪРЛДПОЛ рядко пращаше свои представители в Сан Франциско.

— Изглежда в Световната полицейска служба също се интересуват от новия тип андроиди и искат да имат свой човек на място. Нещо като наблюдател и помощник. Остава на теб да решиш, дали подобно сътрудничество ще ти е от полза. Но аз вече дадох съгласието си.

— Ами възнагражденията? — запита Рик.

— Предполагам, че не би искал да ги делиш — отвърна Брайън с ехидна усмивка.

— За мен това би било една финансова несправедливост. Декард нямаше никакво намерение да разделя изкараните с труд пари с някакъв си главорез от УЪРЛДПОЛ. Той плъзна поглед по бележките за Полоков. Вътре имаше описание на мъжа — или по-точно на андроида — настоящия му адрес и мястото, където работи — беше някаква фирма за почистване в крайбрежния район.

— Ако искаш изчакай да дойде руснакът и после можете заедно да потърсите Полоков.

— Винаги съм работил сам — намръщи се Рик. — Разбира се, това в края на краищата ще решиш ти. И аз ще се съобразя с решението. Но бих предпочел да се заема с Полоков веднага, преди да е пристигнал Кадалий.

— Тръгвай тогава — кимна Брайън. — А като дойде редът на следващата — мис Люба Люфт — ще вземеш със себе си и руснака.

Рик пъхна материалите в куфарчето, след това излезе от кабинета и се изкачи на покрива.

„А сега, да погостуваме малко на мистър Полоков“ — рече си той и потупа бойния лазер.

Първоначално Рик се насочи към офиса на крайбрежната компания по чистотата.

— Търся един от вашите служители — съобщи той на възрастната жена със посивяло лице, която седеше зад бюрото в приемната. Сградата на компанията впечатляваше с размерите си — зданието беше просторно, с модерен дизайн, забързаните служители бяха добре облечени. Подът беше покрит с мек мокет, бюрата бяха от истинско и доста скъпо дъбово дърво, всичко тук доказваше за пореден път, че събирането и преработването на отпадъците си оставаше един от най-важните отрасли след войната. Сега, когато цялата планета беше на път да се превърна в огромно сметище, тези хора полагаха неимоверни усилия за да разчистват поне онези райони, в които все още имаше обитатели. Или както обичаше да повтаря Бъстър — някой ден Земята ще се задуши под гъстия слой, но не радиоактивен прах, а кипъл.

— Обърнете се към мистър Ейкърс — посъветва го жената. — Той завежда отдел „Кадри“.

Тя посочи към една масивно, затрупано с документи бюро, зад което седеше невзрачно на вид човече, с дебели, плътни очила.

Рик се приближи към него и извади полицейското си удостоверение.

— Интересуваме къде е в този момент вашият служител Полоков? На работа, или вкъщи?

След като се порови в папката пред себе си, мистър Ейкърс отвърна.

— Полоков би трябвало да е на работа. Товари пресовани стари аерокари и ги изхвърля в Залива. Само че… — човекът втренчи поглед в една записка, после се свърза по видеофона и размени няколко думи. — Днес не се е появявал на работа. Без никакво предупреждение. Какво е направил, господин полицай?

— Ако случайно се появи, — предупреди го Рик, — не му казвайте, че съм го търсил. Разбирате ли?

— Да, разбирам — кимна намръщено Ейкърс, сякаш вярата му в полицията се беше разклатила току що.

Следващата точка от маршрута на служебния хелимобил беше апартамента на Полоков, в квартал Тендермойн.

„Няма да го спипам никога — мислеше си Рик, докато се носеше натам. — Брайън и Холдън са действали прекалено мудно. Вместо да ме изпраща в Сиатъл, Брайън трябваше незабавно да ме пусне по следите на Полоков. Още снощи, малко след като е прострелял Дейв.“

Колата се спусна на покрива и Рик се отправи към вратата на асансьора, като си помисли: „Какво мрачно място“. Наоколо се виждаха изоставени клетки за животни, покрити с дебел слой прах. В една от клетките се въргаляше отдавна престанало да функционира електрическо пиле. Рик влезе в кабината на асансьора и се спусна до нивото, на което живееше Полоков. Стълбището тънеше в мрак. Сякаш беше попаднал в тъмна подземна пещера. Декард извади миниатюрния полицейски прожектор и още веднъж прегледа бележките за Полоков. Андроидът вече беше подлаган на войт-кампфовия тест, така че тази необходимост отпадаше. Можеше да се заеме направо с отстраняването му.

Най-добре ще е първо да го изкара отвътре. Рик порови в чантата с приборите, извади портативния „пенфилд“ и го настрои на разсеяно каталептично излъчване. Самият той естествено бе защитен с помощта на контра-лъчение, което се излъчваше право към него от металическия корпус на прибора.

„Ето че сега всички са замръзнали неподвижно, — мислеше си Рик, след като включи излъчвателя. — Хора и андроиди, без разлика, стига да са в пределите на излъчвателя. Никакъв риск — просто ще вляза и ще го застрелям. Стига, разбира се, да е в апартамента си, което е малко вероятно.“

Рик пъхна в ключалката своя шперц-анализатор на безброй комбинации, пред който не би могла да издържи и най-сложната брава, отключи и тихичко пристъпи в предверието на апартамента, стиснал лазера в ръка.

От Полоков естествено нямаше и следа. Наоколо се виждаше разбита мебелировка, царство на кипъл и разруха. Лични вещи нямаше, всичко, което Полоков бе наследил от предишния обитател, при настаняването си в апартамента, отново бе изоставено на произвола. Докато се появи следващият обитател. Ако се появи.

„Знаех си — мислеше си Рик. — Ето че ми се изплъзна първото възнаграждение от хиляда долара. Сигурно вече е някъде зад Полярния кръг. Извън юрисдикцията на нашия полицейски участък. Дори и да попадне в ръцете на някой наемен ловец, това няма да съм аз. Е, време е да се заема с онези андроиди, които все още не са офейкали. Дойде мигът да се запозная с Люба Люфт.“

След като се изкачи на покрива, Декард се свърза по видеофона в колата с Хари Брайън.

— С Полоков нямахме късмет. Сигурно е изчезнал веднага след злощастната среща с Дейв — той си погледна часовника. — Какво ще кажеш — да взема ли Кадалий от летището? Така ще спестим време, а аз нямам търпение да се заема с мис Люфт.

Докато говореше, Рик извади бележките за нея и се зае да ги изучава внимателно.

— Отлична идея — кимна Брайън. — Само че мистър Кадалий вече е тук. Совалката на АЕРОФЛОТ, както обикновено е пристигнала преди разписанието. Един момент — Брайън се обърна и заговори с някого. — Той ще дойде направо при теб. Чакай го там. А междувременно можеш да се запознаеш с досието на мис Люфт.

— Оперна певица, вероятно от немски произход. В момента работи в оперната компания на Сан Франциско — докато четеше, Декард кимаше машинално. — Трябва да има доста добър глас, щом за такова кратко време е успяла да сключи контракт. Добре, ще почакам Кадалий тук — той съобщи координатите на Брайън и прекъсна връзката.

„Ще трябва да се представя за неин поклонник — мислеше си Рик, докато четеше нататък. — Ще й кажа, че много бих искал да я видя в ролята на Дона Ана от операта «Дон Жуан». После ще й разкажа, че имам колекция от стари записи, на разни отминали величия като Елизабет Шварцкопф, Лоте Лекман и Лиза Дела Каса. Така ще има за какво да си говорим, докато наглася апаратурата за теста.“

Видеофонът в колата иззвъня. Декард натисна клавиша за връзка.

— Мистър Декард, — заговори отсреща полицейският оператор, — търсят ви от Сиатъл. Мистър Брайън каза да ви свържа незабавно. Обаждат се от „Роузен асосиейшън“.

— Добре — отвърна Рик и зачака. Чудеше се за какво ли им е притрябвал. Нищо хубаво не можеше да се очаква от Роузен — това беше повече от ясно. Без съмнение и сега бяха намислили нещо подобно.

На миниатюрния екран се появи лицето на Рейчъл Роузен.

— Здравейте, полицай Декард — тонът й беше предразполагащ. Рик я погледна внимателно. — Можем ли да поговорим, или в момента сте зает?

— Слушам ви — каза Рик.

— Ние тук внимателно обсъдихме ситуацията, във връзка с шестте избягали андроида от типа Нексъс-6 и стигнахме до извода, че ще имате значително по-големи шансове за успех в предстоящата работа, ако работите в тясно сътрудничество с някой от нас.

— В какъв смисъл?

— Ами, просто един от нас ще ви придружава. Когато тръгнете по следите им.

— Защо? Какво ще спечелим от това?

— Всеки андроид от типа Нексъс-6 ще бъде изключително подозрителен, ако с него направи опит да се свърже човек. Но ако вместо него контакт потърси друг Нексъс…

— Имате пред вид себе си.

— Да — кимна тя с безизразно лице.

— Вече си имам един помощник.

— Но аз наистина мисля, че ще имате нужда от мен.

— Съмнявам се. Ще обмисля предложението ви и пак ще ви се обадя.

„Само че едва ли ще е съвсем скоро — помисли си той. — По-скоро никога. Само това ми липсваше — на всяка крачка Рейчъл Роузен да ми диша във врата.“

— Не го казвате наистина — упрекна го Рейчъл. — Въобще не смятате да ми се обаждате. Не знам дали си давате сметка колко изобретателен и прозорлив може да бъде един избягал андроид. Шансовете ви да се справите с Нексъс са съвсем минимални. Смятаме, че ви дължим тази помощ защото… вие знаете защо. Заради онова, което направихме.

— Приемам го за сведение — Рик понечи да изключи.

— Без моята помощ, — продължи Рейчъл, — вероятно вие просто ще станете поредната жертва.

— Довиждане — Декард затвори. Що за свят е това — чудеше се Рик — където андроид предлага помощта си на един наемен ловец? — Той отново позвъни на оператора. — Повече не искам да ме свързвате със Сиатъл — нареди Рик.

— Разбрано, мистър Декард. Появи ли се мистър Кадалий?

— Още го чакам. Надявам се да пристигне скоро, защото няма да остана дълго тук.

Тъкмо се беше задълбочил в досието на Люба Люфт и на покрива само на няколко крачки от него се спусна едно такси. От вътре излезе едър около петдесет годишен мъж с червендалесто лице, облечен в помпозно на вид палто, последна руска мода. Мъжът пристъпи напред усмихнат и протегна ръка.

— Мистър Декард? — запита той с плътен славянски акцент. — Наемният ловец на полицейското управление в Сан Франциско?

Празното такси се издигна нагоре и мъжът го проследи със замислен поглед.

— Аз съм Шандор Кадалий — представи се той, отвори вратата и се пъхна на седалката до Рик.

Докато си стискаха десниците, Декард забеляза, че руският офицер е въоръжен с необичаен на вид боен лазер, какъвто не бе виждал досега.

— Ах, това ли — Кадалий беше забелязал интереса му. — Любопитно, нали? — той измъкна лазера от кобура. — Сдобих се с него на Марс.

— А аз си мислех, че познавам всички видове оръжия. Дори и тези, които се произвеждат в колониите.

— Тези ги произвеждаме ние — обясни руснакът, а широкото му червендалесто лице грееше от гордост. Приличаше на славянски дядо Коледа. — Харесва ли ви? Най-съществената разлика е че… ето, вземете го.

Кадалий напъха лазера в ръцете на Рик, и той го разгледа внимателно, оценявайки функционалните различия през призмата на придобития с годините опит.

— Та кое казвате е най-същественото, което го отличава от другите? — запита Рик.

— Натиснете спусъка.

Декард насочи дулото към отворения прозорец и натисна спусъка. Но изстрел не последва. Той погледна въпросително Кадалий.

— Спусъковия механизъм, — обясни съветският полицай, — не е прикачен. Той остава у мен. Виждате ли? — той разтвори ръка и му показа миниатюрния уред. — Оттук мога дари да направлявам посоката на изстрела, в известни граници. Независимо от това накъде е насочено оръжието.

— Вие не сте Полоков, вие сте Кадалий — произнесе Рик.

— Изглеждате ми объркан. Не искате ли да кажете обратното?

— Исках да кажа, че вие сте Полоков — избягалият андроид. Не сте никакъв съветски полицай — поправи се Рик като незабелязано включи сигнала за опасност.

— Но защо не може да стреля лазера? — зачуди се Кадалий-Полоков, докато натискаше трескаво дистанционния спусък в ръката си.

— В колата има резонатор на синусоидна вълна — обясни Рик. — Тя разстройва лазерната емисия и превръща лъча в разсеяна светлина.

— Значи ще се наложи да ви прекърша вратлето.

Андроидът захвърли ненужното вече устройство и протегна ръце към шията на Рик.

В мига, когато ръцете на лъже-полицая се сключваха на врата му, Рик стреля от упор със своя старомоден, но изпитан 38-калибров Магнум, който носеше винаги в кобур под мишницата. Куршумът попадна право в челото на андроида и черепната кутия се пръсна. Мозъчното устройство, което управляваше Нексъса се разлетя на хиляди дребни парченца, които се завъртяха в тясното купе на хелимобила, сякаш понесени от вихър. Част от тях се посипаха върху Рик като радиоактивен прах. Онова, което остана от андроида след изстрела отхвръкна към насрещната врата, отскочи от нея е се блъсна в Рик. Наложи се да се бори с предсмъртно потръпващия механизъм.

Най-сетне Декард успя да включи с трепереща ръка видеофона и да се свърже с управлението.

— Докладва Рик Декард — произнесе дрезгаво той. — Предайте на Хари Брайън, че отстраних Полоков.

— Отстранили сте Полоков. Той ще разбере, така ли?

— Да — кимна Рик и изключи.

„Божичко, този път беше съвсем близо — мислеше си Декард. — Изглежда недооцених предложението на Рейчъл. Още малко и той щеше да ме отстрани. Но все пак се справих с Полоков.“

Надбъбречните жлези постепенно намаляваха секрецията на адреналин към кръвта му, сърцето успокояваше бесния си ритъм, дишането ставаше все по-равномерно. Но въпреки това целият се тресеше.

„Току що изкарах първите хиляда долара — повтаряше си той. — Значи, все пак си заслужаваше. И освен това, реагирам по-бързо от Дейв Холдън. Разбира се, бях подготвен след онова, което се случи с Дейв. Което не може да се каже за него.“

Той включи отново видеофона и набра домашния си номер. Междувременно треперенето беше понамаляло и Рик успя да запали цигара.

На екрана се появи лицето на Айран, тъжно и сгърчено, след шестте часа депресивно самобичуване, което бе програмирала за днес.

— О, здравей, Рик.

— Какво стана, нали преди да изляза набрах за теб програма 594?

— Промених комбинацията веднага след като излезе. Какво искаш? — гласът й звучеше привично унило. — Толкова съм изтощена и вече не храня надежди за нищо. Дори и за нашия брак. Знам, че не е далеч денят, когато някой от твоите андроиди ще ти види сметката. Това ли искаше да ми кажеш, Рик — че някой андроид те е спипал?

Зад гърба й се носеше гръмкия глас на Бъстър Приятелчето и заглушаваше думите й. Рик виждаше как се мърдат устните й, но почти не можеше да различи отделните думи.

— Слушай — прекъсна я. — Чуваш ли ме? Попаднах на нещо важно. По следите съм на нов тип андроиди, с които засега мога да се справям единствено аз. Вече успях да отстраня един, така че началото е дадено. Знаеш ли какво ще направим още преди да свърша с тях?

— Ох — въздъхна тя и кимна.

— Но аз още не съм ти казал!

Можеше и да не й казва. Този път депресията й беше толкова тежка, че най-вероятно просто нямаше да го чуе. Все едно, че разговаряше във вакуум.

— Ще се видим довечера — произнесе огорчено Рик и удари с юмрук клавиша.

„Дявол да я вземе — кипна той. — И защо ли си рискувам живота? Абсолютно й е безразлично, дали ще притежаваме щраус, или не. Трябваше да се отърва от нея преди две години, когато бяхме решили да се развеждаме. Всъщност и сега не е късно.“

Той се наведе мрачно към пода и събра разпилените страници, сред които беше и досието на Люба Люфт. „Ето че пак съм сам, без поддръжка — мислеше си Рик. — Дори андроидите, които преследвам притежават по-голяма жизненост и желание за живот отколкото моята съпруга. Тя няма какво да ми даде.“

Кой знае защо отново си спомни за Рейчъл Роузен. И изведнъж осъзна, че това което го посъветва, що се отнася до психологията на Нексъс-6 се оказа вярно. Би могъл да се възползва от помощта й, стига разбира се да не предявява претенции към възнаграждението.

Срещата с Кадалий-Полоков бе променила коренно намеренията му.

Рик включи двигателя на хелимобила, издигна се право нагоре и пое в посока към сградата на операта, където, съдейки по бележките на Дейв Холдън, би трябвало да намери Люба Люфт.

Мислите му го отнесоха към предстоящата среща с нея. Някои от женските екземпляри на андроидите бяха доста привлекателни, случвало се бе дори да изпитва физическо влечение към тях и това му се струваше странно, защото макар интелектуално да осъзнаваше, че това са само машини, това не повлияваше чувствата му.

Като в случая с Рейчъл Роузен. Или не, тя е някак прекалено крехка. И не особено развита, особено що се отнася до бюста. Фигурата й е като на дете, плоска и слаба. Би могъл да избере нещо по-добро. Какво пишеше в досието за възрастта на Люба Люфт? Той порови с ръка без да изпуска управлението и най-сетне намери графата „възраст“. Двадесет и осем години. На външен вид — когато става дума за андитата, това бе единственият възможен критерий.

„Добре че поне разбирам малко от опера — помисли си Рик. — Още едно предимство пред Дейв — имам по-голяма обща култура. Първо ще опитам да се справя сам с Люба и едва след това ще помоля Рейчъл за помощ. Едва ли мис Люфт ще се окаже чак такава непревземаема крепост. Полоков — ето кой беше труден. А другите нямат престава, че ги преследвам и ще мога да ги свалям един по един като патици.“

Декард насочи хелимобила към покрития с живописни орнаменти покрив на операта, ревейки с пълно гърло потпури от различни арии с измислени, псевдоиталиански текстове. Дори без помощта на емоционалния синтезатор чувстваше необичайна лекота и оптимизъм. И нетърпение за предстоящата вълнуваща среща.