Филип К. Дик
Мечтаят ли роботите за електроовце? (17)

17

А след това се наслаждаваха на небивал разкош — Рик поръча да им поднесат кафе в стаята. После дълго седя в мекото просторно кресло, облицовано в златисто-зелена дамаска и бавно отпива горещата напитка, размишлявайки върху онова, което му предстоеше да извърши. През това време Рейчъл си тананикаше безгрижно под горещия душ в банята.

— Сигурна съм, че не съжаляваш за сделката, която сключи с мен — провикна се тя след като спря душа. Само след миг се появи на прага на банята, гола, със зачервена кожа и увита в кърпа коса, от която се спускаха едри капки. — Ние, андроидите, не умеем да контролираме своите страсти. Според мен ти си го знаел и се възползва от това — в гласът й обаче не се долавяше гняв. Изглеждаше весела и жизнерадостна като най-обикновено момиче. — Наистина ли настояваш още тази вечер да проследим останалите андроиди?

— Да — каза той.

„И два от тях ще отстраня аз — помисли си Рик. — А третият остава за теб.“ Както самата Рейчъл бе казала, сделката си я биваше.

— Хареса ли ти? — попита го тя докато се увиваше в една огромна бяла хавлия.

— Да.

— Ще го направиш ли пак — с друг андроид?

— Ако е момиче. И ако прилича на теб.

— Знаеш ли каква е средната продължителност на живота, при хуманоидни роботи от моя тип? Съществувам вече от две години. Колко мислиш, че ми остават?

— Около две години — отвърна той след известно колебание.

— Този проблем засега остава нерешен. Имам предвид клетъчното заместване — временно или постоянно. Но какво да се прави — тя започна яростно да се търка. Лицето й беше безизразно.

— Съжалявам — каза Рик.

— По дяволите. Аз съжалявам, че въобще заговорих за това. Всъщност, това е единствената причина, поради която хората отказват да избягат и заживеят с някой андроид.

— Това отнася ли се и за Нексъс-6?

— Проблемът е в метаболизма. Не в типа на изкуствения мозък — тя започна да се облича.

Декард също се облече. После, без да разменят нито дума двамата излязоха на покрива, където беше паркирана колата, под зоркото наблюдение на облечения в бяла униформа помощник.

— Каква красива вечер — каза Рейчъл докато се носеха към предградията на Сан Франциско.

— Козата ми сигурно вече е заспала — отбеляза Рик. — Всъщност, не съм сигурен — може би козите са нощни животни. Чувал съм, че има такива животни. Ето, например овцете никога не спят. Във всеки случай, когато и да погледна моята, тя винаги ми отвръща на погледа. Чака да й дам нещо за ядене.

— А жена ти каква е?

Рик не отговори.

— Ти…

— Ако не беше андроид, — прекъсна я Рик, — щях да се оженя за теб.

— И сега можем да живеем заедно, макар това да е грешно. Само че, всъщност аз не съм жива.

— Юридически — да. Но в действителност си жива. Биологично. Не си направена от транзистори, като някое фалшиво животно. Ти си органично същество.

„Но само след две години — помисли си той, — ще умреш от износване. Защото, както сама отбеляза, засега проблемът с клетъчното заместване остава нерешен. Така че, в края на краищата това няма кой знае какво значение.“

— Изглеждаш тъжен — погледна го Рейчъл.

Той протегна ръка и я докосна по бузата.

— Едва ли ще можеш и за в бъдеще да преследваш андроиди — произнесе спокойно тя. — Няма за какво да тъгуваш.

Рик й хвърли изненадан поглед.

— Нито един наемен ловец не е можел да продължи след като е бил с мен. Всъщност, с изключение на един. Ужасно циничен човек. Казва се Фил Ресч. Предпочита да работи сам. Според мен е малко смахнат.

— Ясно — кимна Рик. Цялото му тяло беше изтръпнало.

— Но пътуването ни не е напразно. Предстои ти да се срещнеш с един великолепен, душевно богат човек.

— Рой Бети — досети се той. — Всичките ли ги познаваш?

— Познавах ги, когато все още съществуваха. Сега са останали само трима. Опитахме се да те спрем тази сутрин, преди да поемеш списъка на Дейв Холдън. Повторих опита малко преди Полоков да се свърже с теб. Но след това не ми оставаше нищо друго освен да чакам.

— Докато най-накрая аз самия не издържах и ти се обадих.

— С Люба Люфт бяхме близки приятелки в продължение на почти две години. Какво мислиш за нея? Харесваше ли ти?

— Да, харесваше ми.

— Но въпреки това я уби.

— Уби я Фил Ресч.

— Аха, значи Фил Ресч е дошъл с теб в операта. Не знаехме това, точно тогава изгубихме връзка. Разбрахме само че е убита и предположихме, че ти си го сторил.

— Ако се съди по записките на Дейв, все още имам шанс да отстраня Рой Бети. Но едва ли ще успея да се справя и с Ирмгард. Със сигурност няма да се справя с Прис. Дори след като научих толкова много. Значи всичко, което се случи в хотела, имаше за цел…

— Нашата компания, — прекъсна го Рейчъл, — си постави за цел да разстрои работата на наемните ловци както тук, така и в Съветския съюз. Имахме известен успех… макар че не знаехме на какво да го отдадем.

— Съмнявам се, успехът да е бил чак толкова голям, колкото казваш.

— Е, поне що се отнася до теб.

— Ще видим.

— Не, аз вече зная — поклати глава Рейчъл. — Още когато видях израза на лицето ти, тази печал. Точно това и очаквах.

— Колко пъти си го правила досега?

— Не помня. Седем, или осем. Не, мисля че са девет. Да, девет пъти.

— Идеята ми се струва старомодна — каза Рик.

— Какво? — Рейчъл го погледна стреснато.

Декард изви кормилото напред и хелимобила се устреми надолу.

— Такова е моето мнение. Така или иначе, смятам да те убия. А след това ще отстраня сам Рой и Ирмгард Бети и Прис.

— Затова ли се приземяваме? Добре, — каза примирено тя, — щом си решил. Но не забравяй, че аз съм собственост и то легална на асоциацията. Не съм някакъв си избягал андроид от Марс, нито пък съм от класата на останалите.

— И все пак, ако успея да отстраня теб, значи ще мога да се справя и с останалите.

Тя пъхна разтреперана ръка в раздутата, натъпкана с най-разнообразен кипъл чанта, известно време порови трескаво вътре и сетне се отказа.

— Дяволите да я вземат тази чанта — прошепна яростно тя. — Никога не мога да намеря онова, което ми трябва. Ще се постараеш ли да го сториш безболезнено? Искам да кажа — внимателно. Обещавам, че няма да оказвам съпротива. Съгласен ли си?

— Сега вече разбирам какво е имал пред вид Фил Ресч — поклати глава Рик. — Той не е циник, просто е научил твърде много. Не мога да го виня — след като е преминал през всичко това. Здравата го е разтърсило.

— Но не в желаната насока — Рейчъл изглежда се бе успокоила. Но въпреки това в нея се долавяше някакво напрежение. Отслабнал бе черният пламък, сякаш я бе напуснала волята за живот, както толкова често бе наблюдавал и при другите андроиди. Класическа картина. Някаква механична, интелектуална примиреност, каквато истинският организъм — носещ в себе си бремето на милиард-годишната еволюция — отхвърляше, стремейки се да оцелее на всяка цена.

— Не мога да понасям начина, по който вие андроидите се предавате — разгневи се той. Хелимобилът се носеше право към земята, наложи се да дръпне кормилото рязко назад, за да избегне сблъсъка. Декард натисна спирачката, колата поднесе и най-сетне закова. Той изключи двигателя, извърна се и извади лазера.

— Цели се в оксипиталната кост, която се намира в основата на черепа — посъветва го Рейчъл. — Моля те — тя се изви за да не гледа в дулото на бойния лазер. Така смъртта щеше да дойде неочаквано.

— Не мога да го направя — рече Декард и свали оръжието. След това включи двигателя и колата бавно се издигна.

— Ако ще го правиш, прави го сега — каза Рейчъл. — Не ме карай да чакам.

— Не мога да те убия — той отново се насочи към предградията на Сан Франциско. — Твоята кола остана в хотела, нали? Ще те откарам до там и после можеш да се върнеш в Сиатъл — нямаше какво повече да каже и Рик потъна в мълчание.

— Благодаря ти, — погледна го Рейчъл, — че не ме уби.

— По дяволите, нали сама каза, че не ти остават повече от две години живот! А на мен ми остават петдесет. Ще живея поне двадесет и пет пъти повече от теб.

— И все пак ме презираш за онова, което ти сторих — в гласа й вече се долавяше нарастваща увереност. — И ти мина по пътя на другите. На наемните ловци преди теб. Те също се гневяха и заплашваха, че ще ме убият, но когато настъпваше моментът установяваха, че не могат да го направят. Също като теб, преди малко — тя запали цигара и пое дълбоко. — Разбираш ли какво значи това? Това означава, че аз бях права — повече няма да можеш да отстраняваш андроиди. Не става дума за мен, а за семейство Бети, Стратън и всички останали. Така че, по-добре си върви в къщи при козата. И си почини. Уф! — подскочи неочаквано тя. — Изгорих се с цигарата! — Рейчъл се облегна назад уморено.

Декард продължаваше да мълчи.

— Знаеш ли, — продължи тя, — мисля, че ти обичаш тази твоя коза повече от мен. Дори повече от жена си. На първо място поставяш козата, след това твоята съпруга, а после всички останали… — тя се изсмя тихичко. — Всъщност, какво друго ми остава, освен да се смея?

Рик не отговори. Известно време пътуваха в тишина, после Рейчъл се наведе, включи радиото и завъртя настройката.

— Изключи го — рече Рик.

— Да изключа Бъстър Приятелчето и неговите Дружелюбни приятели? Да изключа Аманда Вернер или Оскар Скрюгс? Всеки момент ще чуем самия Бъстър и неговото сензационно съобщение — тя втренчи поглед към циферблата на часовника си, озарен от светлините на радиото. — Да, ей сегичка. Не си ли чул за съобщението? Бъстър непрестанно говори за него, създава напрежение, за да…

Радиото изпращя и гласът на един от участниците в шоуто я прекъсна:

— …да знаете, приятели, че двамата с Бъстър си седим тук и си правим лафа и ни е много гот, а пък скоро ще стане време за обявяване на — както вече сами се досещате — най-сензационното съобщение на…

Рик изключи радиото.

— Това е Оскар Скрюгс — каза той. — Чуй го само как говори! И това ми било интелигентен човек!

Рейчъл мигновено се пресегна и го включи отново.

— Искам да слушам. Трябва да слушам. Това е много важно — имам пред вид съобщението на Бъстър Приятелчето.

От говорителя продължаваше да се лее познатия вече идиотски глас, Рейчъл се облегна назад и се настани удобно. Пламъчето на цигарата й проблясваше съвсем близо до него, приличаше на замръзнала във въздуха светулка — настойчиво, неизбежно доказателство за победата й над него.