Филип К. Дик
Мечтаят ли роботите за електроовце? (12)

12

Още с пристигането си в сградата на операта, Фил Ресч и Рик Декард научиха, че репетицията е приключила и мис Люфт си е тръгнала.

— Случайно не спомена ли къде смята да отиде? — запита Фил Ресч и показа полицейското си удостоверение.

— Мисля, че говореше нещо за музея — обясни един от сценичните работници докато разглеждаше удостоверението. — Каза, че искала да разгледа изложбата на Едвард Мюнк, която свършва утре.

„А Люба Люфт — помисли си Декард, — най-вероятно ще свърши днес.“

Докато крачеха по тясната алея към музея, Фил Ресч го попита:

— Как мислиш, дали ще я открием? Имам пред вид — ако наистина е избягала.

— Може би — отвърна Рик.

Най-сетне влязоха в сградата на музея, попитаха на кой етаж е изложбата на Мюнк и поеха нагоре. Малко след това се озоваха в изложбената зала, сред скулптори и картини. Посетителите бяха многобройни, имаше дори един цял учебен клас. Пискливият глас на учителката отекваше в празните стени на безчислените зали и Рик си помисли, че именно така би трябвало да звучи — и да изглежда — един андроид. А не като Рейчъл Роузен и Люба Люфт. Или като човекът до него. По-скоро — нещото до него.

— Чувал ли си някога андроид да притежава домашно животно? — запита го Фил Ресч.

По някаква неясна причина Рик изпитваше желание да бъде брутално откровен и затова поясни:

— Известни са ми два случая, когато андита са притежавали животни, но подобни случаи са голяма рядкост. И двата случая завършиха с провал — андроидите по правило не могат да отглеждат животни. Домашното животно изисква топлина, за да може да живее. Изключение правят, естествено само влечугите и насекомите.

— Ами катериците? Те нямат ли нужда от топлина и любов? Моят Бъфи, например, се чувства чудесно. Всеки ден му реша козината.

Фил Ресч неочаквано се закова пред една картина и втренчи поглед в нея. Картината изобразяваше обезкосмено и невротизирано същество, с наподобяваща преобърната круша глава, широко разтворена в ням писък уста и ужасено притиснати към ушите ръце. Конвулсивни вълни от страданието на нещастното същество подобно на заглъхващо ехо се разтваряха във въздуха над главата му. Мъжът, а може би жената, изглеждаше сякаш е попаднал в плен на своя собствен ужасен вопъл и беше притиснал уши за да се предпази от него. Съществото стоеше на пуст, обезлюден мост. Единствено то можеше да чуе собствения си вик, който сякаш същевременно го отделяше от всичко останало.

— По тази картина е направена статуя — отбеляза Рик, след като прочете надписа отдолу.

— Мисля си, — рече натъжено Фил Ресч, — че именно така би трябвало да се чувства един андроид.

Той сякаш проследи във въздуха вибрациите, които идваха от устата на ужасеното същество.

— Но аз не се чувствам така и следователно аз не съм… — Фил Ресч млъкна. Няколко посетители се бяха приближили към картината.

— Ето я Люба Люфт — посочи с ръка Рик. Фил Ресч временно забрави за тъжните си размишления. Двамата закрачиха без да бързат към нея, стараейки се с нищо да не издадат нетърпението си. Такъв беше един от основните принципи в работата — винаги да се поддържа спокойна атмосфера. Хората, които се намираха в близост до андроида трябваше да бъдат защитени на всяка цена — дори с риск преследваният андроид да се изплъзне. Стиснала в ръка разноцветен каталог от изложбата, Люба Люфт се бе спряла пред една картина, изобразяваща млада девойка, приседнала на края на голям креват. Певицата беше облечена в блестящи, прихванати над коленете панталони и златисто наметало.

— Искате ли да ви я купя? — запита Рик. Беше застанал зад нея и лекичко я стискаше за лакътя, сякаш за да й намекне, че тя се намира в негова власт. Фил Ресч се спря от другата й страна и когато постави ръка на рамото й, Декард зърна под сакото дръжката на масивния боен лазер. Фил Ресч изглежда не смяташе да рискува, особено след случая с инспектор Гарланд.

— Картината не се продава — подхвърли Люба като го погледна небрежно. После изведнъж го разпозна, очите й блеснаха и се свиха, лицето й пребледня и заприлича на вкочанена, разлагаща се маска на труп. Сякаш в един миг животът се бе свил в една мъничка точица дълбоко вътре в тялото й, оставяйки го на силите на разрухата. — Мислех, че сте арестуван. Да не искате да кажете, че са ви пуснали?

— Мис Люфт, — обърна се той, — позволете да ви представя мистър Ресч. — Фил, това е известната оперна певица Люба Люфт — той отново се извърна към Люба. — Патрулният полицай, който повикахте за да ме арестува се оказа андроид. А също и неговият началник. Познавате ли — познавахте ли — инспектор Гарланд? Той ми призна, че сте пристигнали заедно с него на Земята.

— По всичко изглежда, — намеси се на свой ред Фил Ресч, — че полицейското управление, в което сте се обадили за помощ, представлява агенция, създадена от андроидите с цел да поддържат връзка по между си. Самоувереността им е стигнала дори до там, че да наемат за ловец на андроиди човек…

— Вие? — прекъсна го Люба. — Вие не сте човек. Не повече от мен. Вие също сте андроид.

Настъпи мъчителна пауза, най-сетне Фил Ресч се овладя и продължи с нисък глас:

— Добре, ще си поговорим за това, когато му дойде времето — той се обърна към Рик. — Да я закараме в колата.

Застанали от двете й страни те я поведоха към изхода. Люба Люфт вървеше неохотно, но все пак не оказваше никаква съпротива. Изглежда, че се беше примирила. И друг път, в критични ситуации Рик бе наблюдавал подобно поведение при андроидите. Сякаш когато бе притисната докрай, изкуствената сила, която ги задвижваше изчезваше внезапно… поне при някои от тях. Но не при всички.

И винаги съществуваше опасната възможност тази сила да бликне отново.

Но както добре знаеше от опит Декард, андроидите притежаваха вътрешен стремеж да не се издават пред околните. В музея, в присъствието на толкова много хора, Люба Люфт едва ли щеше да предприеме каквото и да било. Истинската схватка — и може би последната — щеше да се състои в колата, където никой не може да ги види. Останала насаме с тях, тя с гняв щеше да отхвърли маската на смиреността. Декард се приготви за този миг, стараейки се да не мисли за Фил Ресч. Както самият Ресч бе казал, с този проблем щяха да се занимаят когато му дойде времето.

В дъното на коридора, близо до вратата на асансьора беше подреден малък щанд, където се продаваха репродукции на стари картини и книги по изкуство. Люба спря пред щанда и се загледа с интерес.

— Послушайте, — обърна се тя към Рик. Лицето й отново бе възвърнало цвета си донякъде и заедно с него като че ли се бе върнал животът. — Ще ми купите ли репродукцията на онази картина, която разглеждах когато се появихте? Онази, с приседналото на леглото момиче.

Рик я погледна изненадано, после въздъхна и се обърна към продавачката:

— Имате ли репродукция на „Зрелост“ от Мюнк?

— Само в книгата с избрани репродукции от негови произведения — отвърна жената и посочи една красиво илюстрована книга. — Струва двадесет и пет долара.

— Ще я взема — Декард бръкна за портфейла.

— Бюджетът на управлението в никакъв случай не покрива… — заговори Фил Ресч.

— С мои пари — прекъсна го Рик, подаде банкнотите и след това поднесе книгата на Люба. — А сега да вървим.

— Колко мило от ваша страна — възкликна Люба, докато влизаха в асансьора. — Има нещо много странно и трогателно в поведението на хората. Един андроид никога не би постъпил така — тя хвърли смразяващ поглед на Фил Ресч. — Подобно нещо не би му хрумнало в никакъв случай — тя не откъсваше враждебния си поглед от Фил Ресч. — Направо не мога да понасям андроидите. Откакто пристигнах на Земята, единственото, с което се занимавам е да имитирам хората. Правя това, което би правила една известна певица, държа се като същество, задвижвано от настроения и случайни хрумвания. Старая се да се докосна до по-висшата форма на живот. И с вас ли е така, мистър Ресч? Опитвате се да…

— Не мога да търпя повече — изсъска Фил Ресч и пъхна ръка под сакото.

— Не — каза Рик и го стисна за китката. Ресч отстъпи назад и се помъчи да се освободи. — Първо да завършим с изследването.

— Но тя вече призна, че е андроид — възрази Фил Ресч. — Не е необходимо да губим повече време.

— Няма да ти позволя да я отстраниш, — каза Декард, — само защото те дразни.

Той се мъчеше да отскубне бойния лазер от ръката на Фил. Но Ресч се завъртя, без да изпуска дръжката и отново застана лице в лице с Люба Люфт.

— Добре — предаде се Рик. — Отстрани я, щом искаш. Още сега. Хайде, убий я. И така ще й докажеш, че е била права — той видя, че Фил наистина се готви да го стори. — Чакай…

Фил Ресч стреля и в същия миг завладяна от страх, Люба Люфт се извъртя рязко и се хвърли на пода. Лъчът пропусна целта буквално на косъм, но Ресч сведе дулото на долу и простреля Люба в стомаха. Тя изпищя, свлече се до стената и продължи да пищи пронизително.

„Също като онази картина“ — помисли си Рик, извади пистолета и я застреля. Тялото на Люба Люфт се преви на две и лицето й падна в скута. Повече не помръдна.

Рик насочи дулото на лазера към албума с репродукции, който преди малко бе закупил и щателно го изгори. Извърши го систематично, а от лицето на Ресч не слизаше обърканото изражение.

— Можеше да задържиш книгата за себе си — произнесе той след като Рик свърши. — Струваше цели…

— Как мислиш — андроидите имат ли душа? — прекъсна го Рик.

Ресч завъртя глава и го погледна още по-изненадано.

— Нищо не ми струва да изгоря тази книга — продължи Рик. — Ето днес например, съм спечелил три хиляди долара. А работата е свършена едва наполовина.

— Искаш да обявиш Гарланд за твой успех? — вдигна вежди Фил Ресч. — Но нали не ти, а аз го убих. Ти само присъстваше. А също и Люба.

— Не можеш да получиш парите от твоето управление. Нито пък от нашето. Когато стигнем до колата ще те подложа на един от двата теста — Бонели или Войт-Кампф и тогава ще видим. Макар че не фигурираш в моя списък. — Декард отключи с треперещи ръце куфарчето, извади досиетата и ги прегледа. — Не, няма те. Следователно, юридически аз нямам право да те подозирам.

— Ама ти какво — да не мислиш че съм андроид? Гарланд ли ти го каза?

— Да, точно той.

— Би могъл да лъже нарочно — рече Фил Ресч. — За да всели в нас недоверие. И вече е успял. Какви глупаци сме само, че му позволихме да го стори. Знаеш ли, ти беше абсолютно прав за Люба Люфт — не биваше да си изпускам нервите. Станал съм много чувствителен. Предполагам, че това е нормално за един наемен ловец, сигурно и с теб е същото. И все пак — Люба Люфт щеше да бъде отстранена. Дали половин час по-рано, или по-късно — какво значение. Нямаше да има време дори да разгледа албума, който й купи. Това си беше чиста загуба. Не мога да разбера какво те накара да го сториш. Това е абсолютно нерационално.

— Ще напусна тази работа — обяви Рик.

— И с какво ще се заемеш?

— С каквото и да било. Ще предлагам застраховки, какво би трябвало да прави Гарланд според досието. Или ще емигрирам. Да — кимна решително той. — Мога да замина на Марс.

— Но все някой трябва да върши тази работа — отбеляза Фил Ресч.

— Биха могли да използват андроиди. И така ще е далеч по-добре. Не мога, не издържам повече. Тя беше прекрасна певица. Светът можеше да й се наслаждава. Това което правим е безумие.

— Но е необходимо. Спомни си, за да се доберат до тук те са избили екипажа на кораба. Щяха и теб да убият, ако не бях те измъкнал от управлението. Точно затова ме повика Гарланд. Не забравяй и Полоков — той за малко да ти види сметката. а също и Люба Люфт. Ние сме в правото да се защитаваме. В края на краищата те са проникнали незаконно на нашата планета — опасни убийци маскирани като…

— Полицаи — довърши Рик. — Или наемни ловци.

— Добре, съгласен съм да се подложа на теста. Може би Гарланд те е излъгал. Почти съм сигурен — направил го е нарочно. Но все пак не вярвам да съществува толкова съвършена програма за фалшива памет. А и не забравяй за моята катеричка.

— Да, твоята катеричка. Наистина бях забравил.

— Но ако се окаже, че аз съм андроид, — продължи с разсъжденията си Фил Ресч, — и се наложи да ме убиеш, тогава ще ти преотстъпя катеричката. Ето, ще ти напиша завещание — още сега.

— Андроидите нямат право да завещават каквото и да е. Те нямат право на лична собственост.

— Тогава просто я вземи — упорстваше Фил.

— Може би ще постъпя точно така — кимна Декард. Асансьорът най-сетне стигна първия етаж и вратите се разтвориха. — Ти остани при Люба, а аз ще се обадя за патрулна кола да я прибере. Все пак, трябва да й направят костно-мозъчно изследване.

Декард отскочи до близката видеофонна будка, пусна една монета с треперещи пръсти и набра номера на управлението. По това време вече, пред разтворената врата на асансьора се беше събрала малка групичка от любопитни.

„Тя действително беше забележителна певица — помисли си Декард след като приключи с разговора. — Просто не мога да разбера с какво подобен талант би могъл да навреди на нашето общество? Не, въпросът не е в таланта. Въпросът е в самата нея. А също и в това кой е Фил Ресч. Той представлява заплаха по същите причини, по които и тя. Така че, сега не бива да се отказвам.“

Рик разблъска тълпата в предверието и приближи към Ресч и проснатата до него фигура. Някой я беше покрил с чаршаф. Със сигурност не беше Ресч.

— Искрено се надявам предстоящото изследване да докаже, че си андроид — обърна се към него Рик.

— Не разбирам защо ме мразиш — погледна го учудено Фил Ресч и придърпа от тъничката пурета. — И то така изведнъж. Не ме мразеше, когато те измъквах от управлението на Мишън стрийт. Или като ти спасих живота.

— Защото има нещо общо в начина, по който премахна първо Гарланд, а сега и Люба Люфт. Ти не убиваш като мен, ти дори не се опитваш да… по дяволите — възкликна той. — Сигурен съм че ме разбираш. На тебе ти харесва да убиваш. Чудя се, как ли ще се държиш, когато се провалиш на теста? Ще се самоубиеш ли? Понякога андроидите го правят.

Но Рик знаеше, чу подобно нещо се случва изключително рядко.

— Да, мисля че ще взема решението в мои ръце — кимна Фил Ресч. — За теб няма да остане нищо друго, освен да проведеш изследването.

Пред вратата спря патрулна кола. От вътре излязоха двама полицаи, насочиха се към тълпата и си пробиха път през нея. Един от тях позна Рик и му кимна.

„Значи всичко е наред — помисли си Рик. — Можем да тръгваме. Работата ни тук свърши. Най-сетне.“

Докато вървяха към операта, на чийто покрив бяха оставили хелимобила, Ресч се обърна към него:

— Най-добре ще е още сега да ти предам лазера. Тогава няма да се тревожиш за това как ще реагирам на резултатите от теста. Нито за твоята лична безопасност.

Той подаде оръжието на Рик.

— А как смяташ да се самоубиеш след като ми го даде? — запита Рик. — Искам да кажа — ако се провалиш на теста.

— Ще спра дишането си.

— Божичко! — възкликна Рик. — Мислиш ли, че ще можеш?

— При андроидите, — обясни Фил, — за разлика от хората влиянието на вагуса върху дишането може да бъде подтиснато волево. Не си ли го учил на курсовете за подготовка? Знам го от много години.

— Но да умреш по такъв ужасен начин… — Рик не можа да завърши.

— Напълно безболезнено. Какво, не ти харесва?

— Това е… — Рик махна с ръка неспособен да намери подходящия израз.

— Всъщност, съмнявам се, че ще ми се наложи да го правя.

Ето че най-сетне се озоваха на покрива на операта, където ги чакаше паркиран хелимобила.

Фил Ресч се настани зад кормилото, спусна вратата и каза:

— Бих предпочел да приложиш теста Бонели.

— Не мога. Не знам как става отчитането.

„И тогава ще трябва да разчитам на теб — мислеше си Рик. — А това в никакъв случай не бива да става.“

— Ще ми кажеш истината, обещай — рече Фил Ресч. — Нали ще ми съобщиш, ако се окаже, че съм андроид?

— Разбира се.

— Трябва да знам. На всяка цена. Трябва! — Ресч запали поредната пурета и се намести неспокойно на седалката. — Наистина ли ти харесваше картината, пред която бе застанала Люба Люфт? — попита го той. — На мене не ми направи никакво впечатление. Никога не съм се интересувал от реалистичното изкуство, предпочитам Пикасо и…

— „Зрелост“ е нарисувана през 1984 година — прекъсна го Рик. — А тогава, доколкото ми е известно не е съществувало друго течение освен реализма.

— Но онази — другата — с човека, който крещеше притиснал уши… тя беше направо изключителна.

Рик отвори куфарчето и се зае да приготвя апаратурата.

— Изпипана работа — отбеляза с уважение Фил Ресч. — Колко въпроса ще са необходими за да получиш сигурен резултат?

— Шест или седем — той подаде датчика на Фил. — Залепи го на бузата. Притискай силно. А сега светлината… — Рик насочи лъча. — Това ще свети право в окото ти. Не мърдай и се старай да не движиш очната ябълка.

— Измерване на рефлекса — отбеляза с разбиране Фил Ресч. — И вероятно не в резултат на физически дразнители, защото не те интересува степента на разширяването, а емоционални — предизвикани от въпроси. Така наречената „реакция на потрепването“.

— Мислиш ли, че можеш да я контролираш? — попита го Рик.

— Едва ли. Е, всъщност, кой знае? Поне първоначалната реакция, доколкото знам не може да се повлиява волево. Ако не беше… — той млъкна. — Хайде, почвай. Извинявай, може би говоря прекалено много. Но съм доста напрегнат.

— Говори колкото искаш — успокои го Рик.

„Ей така, приказвайки ще влезеш в гроба — помисли си той. — Ако ти е писано, разбира се.“

На него самият му беше съвършено безразлично.

— Значи ако докажеш, че съм андроид, — погледна го Фил Ресч, — отново ще си възвърнеш вярата в достойнствата на човешката раса, така ли? Не, няма да стане. Ето защо, съветвам те още от сега да си изработиш подходяща идеология, която да отговаря на…

— Въпрос първи — прекъсна го Рик. Апаратурата беше сглобена и двете стрелки лекичко потрепваха. — Измерва се скоростта на реакция, затова, моля те, отговаряй колкото се може по-бързо.

Декард избра първия въпрос от листа и започна изследването.

След като приключи, Рик потъна в замислено мълчание. След това се зае да прибира обратно апарата.

— Виждам отговора на лицето ти — каза Фил Ресч и въздъхна с трескаво облекчение. — Добре, а сега ми върни пистолета — той протегна ръка към Декард.

— Изглежда че беше прав, — произнесе Рик, — що се отнася до мотивите на Гарланд. Искал е да посее недоверие между нас.

Чувстваше се крайно изтощен — физически и емоционално.

— Е, готов ли си с новата идеология? — запита го подигравателно Фил Ресч. — Ще можеш ли съвместиш моята личност с достойнствата на човешката раса?

— Изглежда че имаш нарушена способност за емпатично възприятие. Но тестът не е в състояние да го установи. Става дума за отношението ти към андроидите.

— Естествено, че подобно нещо не може да бъде предмет на изследването.

— А би трябвало — никога преди това не му бе минавала подобна мисъл. Но и никога досега не бе изпитвал съчувствие към преследваните андроиди. Досега ги бе възприемал просто като свръх-усъвършенствани човекоподобни машини. Но въпреки това между него и Фил Ресч имаше пропаст. Инстинктивно, Декард чувстваше че е прав. Но все пак — да изпитваш съчувствие към един изкуствено създаден организъм? Към нещо, което само имитира че съществува. Той си спомни за Люба Люфт. Тя изглеждаше толкова жива, без и най-малка следа от симулация.

— Даваш ли си сметка къде ще ни отведе това? — запита го Ресч. — Ако включим в сферата на нашата емпатична идентификация и андроидите, подобно на животните?

— Вероятно тогава няма да можем да се защитаваме.

— Точно така. Ето например този нов тип андроид — Нексъс-6. Те направо ще ни прегазят. Не разбираш ли, че единствената преграда между тях и човечеството сме ние — ти, аз, останалите ловци. Изчезне ли преградата, ще изчезне и разликата. Ето защо… — той видя, че Рик отново изважда приборите и млъкна. — Мислех, че теста е приключил.

— Искам да си задам един въпрос, — отвърна Рик. — а ти ще наблюдаваш стрелките. Само ще ми кажеш какво показват — аз сам ще си направя изводите.

Рик прилепи датчика към бузата си и нагласи светлината да блести право в едното му око.

— Готов ли си? Наблюдавай индикаторите. Не ме интересува реактивното време. Просто ми съобщавай стойностите.

— Добре, Рик — съгласи се с готовност Фил Ресч.

— Спускам се в асансьора заедно със заловен от мен андроид — произнесе на глас Рик. — И изведнъж, без никакво предупреждение, друг човек го убива.

— До тук няма някакъв особен резултат — отбеляза Фил Ресч.

— Какво показват индикаторите?

— Лявата — 2. 8, дясната — 3. 3.

— Андроидът е женски — продължи Рик.

— Сега имаме 4. 0 и съответно 6. 0.

— Това е напълно достатъчно — кимна Рик, свали електрода и изключи светлината. — Нормална емпатична реакция, каквато често почти винаги показва изследвания човек. С изключение, на хората с психични увреждания… говоря за неизлечимо болните, разбира се.

— И какво следва от това?

— От това следва, че съм способен да изпитвам съчувствие към някои определени видове андроиди. Не към всички — само към единици.

„Като Люба Люфт — помисли си той. — Значи все пак се оказа че греша. Няма нищо неестествено или неприсъщо на човека в реакциите на Фил Ресч. Причината е в самия мен. Интересно, дали аз съм първият човек, който изпитва съчувствие към един андроид? Това едва ли ще повлияе по какъвто и да било начин върху моята работа. Касае се за аномалия, свързана по-скоро с чувствата ми към «Вълшебната флейта» и към гласа на Люба. Към цялостното й творчество. Никога досега не съм изпитвал подобно нещо. Нито към Полоков, нито пък към Гарланд и който и да било друг. А също и към Фил Ресч. Щях да го застрелям без да ми мигне окото, ако се беше оказал андроид. Особено след онова, което стори на Люба Люфт. Толкова по въпроса за разликата между истинските хора и човекоподобните конструкции. Когато се спусках с асансьора в музея, в кабината с мен бяха две същества — човек и андроид и чувствата ми към тях бяха напълно противоположни на онова, което би трябвало да изпитвам.“

— Според мен, Декард, ти имаш проблем — отбеляза Фил Ресч, който изглежда се забавляваше.

— И какво трябва да сторя? — запита Рик.

— Сексът — това е решението.

— Сексът ли?

— Да, тя беше наистина изключително привлекателна. Не ти ли се е случвало и преди? — Фил Ресч се засмя. — Казвали са ми, че това било проблем номер едно в нашата професия. Ама ти никога ли не си чувал, че в колониите имат андроиди-любовници?

— Но това е незаконно — възрази Рик.

— Разбира се, че е незаконно. Така е с повечето сексуални извращения. Но въпреки това хората го правят.

— А какво ще кажеш, ако това не е секс, а любов?

— Любов — това е друга дума за секс.

— Като любовта към родината. Или към музиката.

— Ако става дума за любов към жена, или нейната изкуствена имитация, то това според мен е секс. Събуди се и погледни в себе си, Декард. Всичко което искаш — подсъзнателно — е да спиш с един женски андроид. Нито повече, нито по-малко. И аз съм се чувствал така веднъж, още в самото начало. Не се предавай, рано или късно ще свикнеш. Това се случи просто защото събитията протекоха в обратен ред. Ти я уби — или по-точно присъства на смъртта й — и после изпита към нея физическо влечение. А трябваше да стане обратно.

— Искаш да кажеш, първо да спя с нея… — погледна го изненадано Рик.

— … и след това да я убиеш — завърши Фил Ресч. На устните му играеше познатата жестока усмивка.

„Ти си истински наемен ловец — мислеше си Рик. — Личи си по отношението ти към тях. А аз?“

За пръв път в живота си Рик почувства съмнение.