Филип К. Дик
Мечтаят ли роботите за електроовце? (10)

10

Съдебната палата на Мишън стрийт, на чийто покрив се спусна патрулната кола, съчетаваше в себе си модерен архитектурен дизайн с елементи от времето на барока. Рик Декард беше впечатлен от всичко и най-вече от факта, че я виждаше за пръв път в живота си.

Само няколко минути след приземяването Рик Декард вече беше обвинен в престъпна дейност.

— Член 304 — подвикна сержант Грамс на полицая зад бюрото. — А също така 612, алинея втора. И още преднамерено самоидентифициране в ролята на полицай.

— Това е 406 — алинея втора — рече другият полицай и се зае да попълва формуляра. На лицето му беше изписана досада. По всичко личеше, че смята за маловажно делото на Рик.

— Насам — сержант Грамс го задърпа към една добре позната на вид масичка с апаратура. — Тук ще снемем отпечатък от мозъчните ви вълни — обясни Грамс. — За да ви идентифицираме.

— Знам — изръмжа Рик.

Правил го беше не веднъж в онези отдавна отминали дни, когато и той бе работил като патрулен полицай. Колко ли пъти бе придружавал заподозрени към тази масичка. Може би не точно към тази.

След като регистрираха мозъчните му вълни, поведоха го към друго, не по-малко познато бюро. Почти рефлексивно, Декард се зае да вади всичко ценно от джобовете си. И все пак всичко наоколо му се струваше някак нереално. Кои бяха тези хора? И ако това място наистина съществуваше, защо той не знаеше нищо за него? Нито пък те бяха чували за неговото управление. Две успоредно действащи полицейски управление неговото и тяхното. Без никаква връзка по между си — поне доколкото му беше известно. Или може би има връзка? Просто не можеше да повярва, че през всичките тези години не са се засичали. Стига, разбира се, това наистина да беше полицейско управление, на каквото приличаше.

Към Рик се приближи един цивилен служител. Вървеше бавно, с отмерена крачка и го разглеждаше любопитно.

— Този за какво е? — пита той.

— Подозрение в убийство — отвърна Грамс. — Намерехме и тялото — в неговата кола. Но той твърди, че това бил андроид. В момента изчакваме резултатите от анализа на костния мозък. Всеки момент ще се обадят от лабораторията. Заподозреният се представя за полицейски служител — твърди, че е наемен ловец. По такъв начин е проникнал в гримьорната на една оперна актриса и започнал да й задава неприлични въпроси. Но тя се усъмнила в самоличността му и позвънила в полицията — Грамс отстъпи назад и попита: — Ще го поемете ли, сър?

— Да — кимна цивилният полицай. Имаше сини, безизразни очи, плътни устни и червендалест нос. Той разгледа още веднъж Рик и протегна ръка към куфарчето.

— Какво носите тук, мистър Декард?

— Материали и апаратура за прилагане теста на Войт-Кампф. Тъкмо подлагах на изследване една заподозряна, когато се появи сержант Грамс и ме арестува. — Той наблюдаваше как цивилният служител се рови из съдържанието на куфарчето и разглежда внимателно всеки обект. — Въпросите, които задавах на мис Люфт са от стандартния В-К справочник, отпечатан в…

— Познавате ли Джордж Глисън и Фил Ресч? — запита го ненадейно служителят.

— Не — поклати глава Рик. Имената му бяха съвършено непознати.

— Това са двамата наемни ловци на северна Калифорния. И двамата са прикрепени към нашето управление. Може би ще имате честа да се срещнете с тях, докато сте тук. А вие самият, мистър Декард, сигурен ли сте, че не сте андроид? Питам ви, защото не веднъж в миналото сме попадали на избягали андита, които са се представяли за наемни ловци на андроиди.

— Не съм андроид — рече Рик. — Ако искате, можете да ме подложите на теста на Войт-Кампф. И друг път са ме подлагали на него, така че не се боя от резултата. Защото знам какъв ще бъде той. Мога ли да се обадя на жена си?

— Имате право на едно обаждане. На нея ли ще се обадите или на адвоката си?

— Ще се обадя на жена си — отвърна Рик. — А тя ще ми намери адвокат.

Полицейският служител му подаде жетон и махна с ръка.

— Видеофонът е там.

Той проследи с поглед Рик, докато пресичаше стаята. След това се обърна и отново се зае да изучава съдържанието на куфарчето.

Рик пъхна жетона, набра номера и зачака. Измина съвсем малко време, но на него му се струваше, че е била цяла вечност.

Най-сетне на екрана се появи женско лице.

— Ало?

Това не беше Айран. Никого преди не беше виждал тази жена.

Рик затвори и неохотно се върна при служителя.

— Нямахте късмет? — попита цивилният полицай. — Добре, ще ви позволим още едно обаждане. Ние тук, в нашето управление имаме либерални възгледи. Не мога да ви позволя да се обадите на някой поръчител, защото засега няма да ви пускаме под гаранция. След като бъдете привлечен под…

— Зная — прекъсна го Рик. — Запознат съм с полицейската процедура.

— Ето ви куфарчето — рече служителят. — Последвайте ме в моя кабинет. Там ще продължим разговора — полицейският служител пое по коридора и Рик го последва. — Казвам се Гарланд — представи се той като се извърна. — Той протегна ръка и двамата стиснаха десници. — Заповядайте. Седнете — Гарланд го покани да мине през широко отворената врата на един кабинет и го настани в креслото пред масивното бюро. Рик се настани с лице към бюрото.

— Този тест — на Войт-Кампф, — заговори Гарланд и посочи куфарчето, — за който споменахте преди малко. И всички материали които носите — той бавно напълни лулата си и запали. — Предполагам, че става дума за аналитична апаратура за разкриване на андроиди?

— Това е рутинно изследвате — обясни Рик. — Единственото, с което разполагаме в момента. Единственото, способно да разкрие андроидите от новия тип — Нексъс-6. Не сте ли чували никога за него?

— Чувал съм за няколко психологически теста, които се прилагат при андроидите. Но не и за този — той продължаваше напрегнато да разглежда Рик. Лицето му беше леко подпухнало. — Ами тези омазнени псевдо-документи — продължи той, — които държите в куфарчето си? Досиета на Полоков, мис Люфт… вашите заподозрени. Знаете ли, че следващият съм аз?

Рик втренчи поглед в него, после сграбчи куфарчето. След миг държеше листа в разтрепераната си ръка. Гарланд беше прав. Рик разгледа внимателно досието. Известно време двамата мълчаха, сетне Гарланд се изкашля и продължи:

— Доста неприятно усещане — да откриеш неочаквано, че си заподозрян в списъка на наемен ловец. Или какъвто сте всъщност, мистър Декард — Гарланд натисна копчето на интеркома и рече: — Изпратете един от наемните ловци при мен. Не ме интересува кой — той пусна копчето. — Фил Ресч ще е тук след минута. Искам да видя какво е записано в неговия списък преди да продължа.

— Предполагате, че в неговия списък ще фигурирам аз? — запита Рик.

— Възможно е. Скоро ще узнаем. В подобна критична ситуация човек трябва да е съвсем сигурен. Не бива да се рискува. Ето например във вашите документи — Гарланд почука с пръст по листата, — съм представен не като полицейски инспектор, а като застрахователен агент. Всичко останало отговаря на истината — описание, възраст, навици, домашен адрес. Няма съмнение — става дума за мен. Вижте сам — той побутна документа към Рик, който на свой ред го разгледа внимателно.

Вратата на кабинета внезапно се отвори и на прага застана висок, мършав мъж с изострени черти на лицето, масивни очила с рогови рамки и прошарена вандайкова брада. Гарланд се надигна и посочи Рик.

— Фил Ресч — Рик Декард. И двамата сте наемни ловци, така че, време е да се запознаете.

След като си стиснаха ръцете, Фил Ресч запита:

— В кой град работите вие?

Вместо Рик отвърна Гарланд.

— В същия, в който и ти. Сан Франциско. Ето — погледни неговия списък. Този е следващия — той му показа досиетата на Рик.

— Слушай, Гар — възкликна Фил Ресч. — Ами че това си ти!

— Има още — рече Гарланд. — В неговия лист са също така Люба Люфт — оперната певица и Полоков — когото вече е отстранил. Помниш ли Полоков? Е, вече е мъртъв. В момента в лабораторията правят анализ на костния мозък.

— Разбира се, че го помня — кимна Фил Ресч. — Червендалестият здравеняк от съветската полиция, който приличаше на дядо Коледа — той се замисли и почеса брадата си. — Знаеш, ли идеята да се изследва костното му вещество не е съвсем лоша.

— Какво искаш да кажеш? — попита обидено Гарланд. — Нали трябва да докажем, че този човек не е имал никакво законно основание да застрелва Полоков. Той твърди, че не е убивал никого, а само е „отстранил един андроид“.

— Полоков ми се стори малко странен — обясни Фил Ресч. — Прекалено хладен. Логичен, пресметлив и самовглъбен.

— Руснаците са си такива по природа — поясни раздразнено Гарланд.

— Тази Люба Люфт не съм я срещал никога — продължи Фил Ресч. — Слушал съм нейни записи — той се обърна към Рик. — Подложихте ли я на теста?

— Тъкмо бях започнал — отвърна Декард. — Но тя се мъчеше да го провали. Малко след това извика патрулния полицай и всичко приключи.

— А Полоков?

— Той въобще не ми даде подобна възможност.

— Предполагам, — заговори сякаш на себе си Фил Ресч, — че не сте имали възможност да изследвате и инспектор Гарланд?

Естествено, че не е имал — подскочи като ужилен Гарланд. Лицето му в миг почервеня.

— Какъв тест използвате? — запита Фил Ресч.

— Шкалата на Войт-Кампф.

— За пръв път го чувам — Фил Ресч и инспектор Гарланд размениха многозначителни погледи. — Винаги съм смятал, — продължи Фил, — че най-доброто място, където може да се скрие един андроид е някоя голяма полицейска служба. Като УЪРЛДПОЛ, например. От мига, в който се запознах с Полоков винаги макар и подсъзнателно съм искал да го подложа на изследване. Но все нямаше подходяща възможност. Не би могло и да има и точно заради това мястото е удобно за прикритие на избягали андроиди.

Инспектор Гарланд се надигна бавно от мястото си, приближи се към Фил Ресч и произнесе:

— И мен ли искаш да подложиш на изследване?

Тънка усмивка пробяга по устните на Фил Ресч. Той понечи да отговори, но после размисли и сви рамене. Не изглеждаше никак изплашен, независимо, че неговият началник очевидно кипеше от гняв.

— Не знам дали си даваш ясна представа за цялостната ситуация — продължи Гарланд. — Този човек — или андроид — който твърди, че се казва Рик Декард идва при нас от една фантомна, илюзорна, несъществуваща полицейска служба, която има за център старата сграда на полицията, на Ломбард стрийт. Никога досега не е чувал за нас, ние също не сме чували за него. Но по всичко изглежда, че сме се занимавали с една и съща работа. Той използва система за изследване, която ни е съвършено непозната. И списъкът, който носи със себе си не е списък на андроиди, а на хора. Един от тях вече е успял да премахне. Но дали е само един? И ако мис Люфт не бе съумяла да ни повика, вероятно щеше да убие и нея, е сетне идваше и моят ред.

— Хммм — промърмори Фил Ресч.

— Хммм — изимитира го с яден тон Гарланд. Изглеждаше сякаш всеки миг ще получи удар. — Само това ли ще кажеш?

В този момент по интеркома се обади секретарката.

— Инспектор Гарланд, току що пристигна лабораторният анализ от костния мозък на Полоков.

— Мисля, че не би било лошо да го чуем — отбеляза Фил Ресч.

Гарланд му хвърли изпепеляващ поглед, после се наведе и натисна клавиша на интеркома.

— Слушаме ви, мис Френч.

— Съдейки по анализа на костно-мозъчното вещество, — продължи секретарката, — не остава никакво съмнение, че Полоков е бил хуманоиден робот. Интересуват ли ви детайлите…

— Не, това е напълно достатъчно — Гарланд се облегна назад в креслото и впери замислен поглед в насрещната стена. Не забелязваше никой от присъстващите в стаята.

— На каква основа е изграден тестът на Войт-Кампф, мистър Декард? — поинтересува се Фил Ресч.

— Емпатична реакция, като отговор на разнообразни социални ситуации, свързани предимно с животни.

— Изглежда нашият е по-прост — отвърна Ресч. — При хуманоидния робот, реакцията по рефлексната дъга, разположена в горната част на гръбначния мозък е с няколко секунди по-забавена, отколкото при човека — той се пресегна към бюрото на Гарланд и взе един празен лист. После започна да скицира. — Използваме звуков или светлинен сигнал. В отговор изследваният обект натиска съответното копче и ние измерваме времето за реакция. Естествено, тестуването се извършва многократно, защото реактивното време се променя както при хората, така и при андроидите. След приблизително десетина подобни изпитания картината вече започва да се очертава. След това, както стана и с Полоков, костно-мозъчният анализ потвърждава резултатите.

След известно мълчание Рик заговори:

— Можете да ме изследвате. Готов съм. Естествено, аз също бих искал да ви подложа на тест. Стига да се съгласите.

— Но разбира се — кимна Ресч, но кой знае защо гледаше към инспектор Гарланд. — Нали от години все това повтарям — продължи да си мърмори той. — Тестът на Бонели за измерване реактивното време на рефлексната дъга трябва да се прилага рутинно върху всички полицейски служители. Колкото по-висш пост заемат, толкова по-често. Прав ли съм, инспекторе?

— Така е — кимна Гарланд. — Аз пък винаги съм се противопоставял на тази идея. Защото смятам, че това ще повлияе върху моралния климат в управлението.

— Мисля, че след случилото се, — подхвърли Рик, — не ви остава нищо друго освен да се съгласите. Имам пред вид инцидента с Полоков.