Джани Родари
Граматика на фантазията (21) (Увод в изкуството да измисляме истории)

21. Прекопирани приказки (или „приказки калки“)

Досега като обект на играта бяха използувани, макар и в обърнат наопаки и забавно преиначен вид, старите приказки, като техните герои бяха открито назовавани с имената им и дори в новите адаптации те не бяха подлагани на преименуване. Темите на приказките бяха размесвани, използувана бе силата, идваща от инерцията на вече задвижените познати сюжети, но всичко това се правеше без откъсване на теми, сюжети и герои от родното им обкръжение.

По-сложна е играта на „прекопирани приказки“, с която игра от една стара приказка се получава нова и последната може в различни степени да си остане вкоренена в първата или пък напълно да бъде пренесена на чужда почва. Този похват има знаменити предшественици и между тях най-знаменита е „ваденката“, или копието, или калката, която Джойс е направил на „Одисеята“. Но не е трудно да се разпознае калката на един гръцки мит и в романа на Роб-Грийе „Гумите“. При по-внимателно взиране би могло да се открие също и очертанието на някой библейски разказ в сюжетната тъкан на някой от разказите на Алберто Моравия. Тези примери, разбира се, нямат нищо общо с многобройните романови интриги, скитащи се от роман в роман и различаващи се помежду си само по имената на героите и по календарните дати.

„Одисеята“ е послужила на Джойс само като сложна система от фантастически координати, тя е като мрежа, в която той е поискал да улови цялата многообразна действителност на своя Дъблин, и заедно с това тя е нещо като система от криви огледала, отразяваща тези пластове от споменатата действителност, които с невъоръжено око не могат да бъдат видени. Макар и сведен до игра, този метод не губи ни най-малко от своя благороден профил и от своята способност да вълнува и въздействува.

Взема се една известна на всички приказка и се свежда до оголената схема на нейните основни сюжетни линии:

Пепеляшка живее с мащехата си и с доведените си сестри. Те отиват на грандиозен бал, като оставят Пепеляшка сама в къщи. С помощта на една добра фея Пепеляшка също попада на бала. Принцът се влюбва в нея. И т.н. и т.н.

Втората операция се състои в свеждането на сюжетната канава до още по-абстрактна схема:

„А“ живее в дома на „Б“ и се намира с „Б“ не в същите отношения, които имат към „Б“, „В“ и „Г“, които също живеят в дома. „Б“, „В“ и „Г“ отиват в „Д“, където става нещо, означено с буквата „Е“. „А“ остава сама (сам или само: граматическият род тук не играе роля). Но благодарение на намесата на „Ж“ „А“ също може да отиде в „Д“, където прави неизгладимо впечатление на „З“. И т.н. и т.н.

А сега нека дадем на тази абстрактна схема нова интерпретация. Можем да получим например очертанието на следната история:

Делфина е бедната роднина на госпожа Нотабилис, която пък е собственица на бояджийница в град Модена и майка на две префърцунени гимназистки. Докато госпожата и дъщерите й участвуват в екскурзионно пътешествие до Марс, където се провежда голям фестивал с участници от всички галактики, Делфина стърчи в бояджийницата, за да глади вечерната бална рокля на графиня Куалункуис. Отдадена на мечтите си, Делфина облича роклята на графинята, излиза на улицата и без много да му мисли, се качва в космическия кораб „Фея — 2“… същия, в който пътува и госпожа Куалункуис, запътила се за марсовото празненство. Разбира се, Делфина е без билет и пътува по втория начин. На бала Президентът на Марсианската република забелязва Делфина и танцува изключително с нея. И т.н. и т.н.

В този пример втората операция — абстрактната формулировка на дадената приказка, ни изглежда почти излишна: толкова точно новият сюжет копира по-предишния с изключение само на няколко прости вариации. Почти излишна е, но не напълно, защото благодарение именно на нея се постига известна дистанцираност спрямо приказката, което и улеснява нейната маневреност.

Веднъж получили общата формула, нека се опитаме да изтласкаме от главата си първоначалната приказка и ето ни доплували до още по-различно внушение:

Момченцето Карло е конярче в конюшнята на граф Пепеляшки, който пък е баща на Гуидо и Анна. Графът и децата му решават през голямата ваканция да направят околосветско пътуване с тяхната собствена яхта. С помощта на юнгата Карло тайно се качва и се скрива в яхтата. По-нататък всички претърпяват корабокрушение и се озовават на един див остров, където Карло се оказва много полезен със своята газова запалка, която той подарява на местния магьосник. Диваците започват да се покланят на Карло като на бог на огъня и т.н. и т.н.

По този начин ние доста се отдалечаваме от първоначалния вариант на „Пепеляшка“. Но той си остава и в новата приказка, стаен в нейните дълбини като скрит организъм, който живее в утробата й и диктува оттам най-неочаквани обрати. С око ако не видиш, с ръка попипай — и ще повярваш, говореха старите едно време.

Ето още един пример:

„Иванчо и Марийка са братче и сестриче, които са се изгубили в гората; приютила ги една вещица в къщурката си, като крояла план да ги опече в пещта…“

Нека пак сведем приказката до абстрактна схема:

„А“ и „Б“ са се изгубили в мястото „В“, прибрани са от „Г“ в място „Д“, където има също една пещ „Е“…

А ето и новия сюжет:

„Братче и сестриче (родителите им по всяка вероятност са южняци, преселили се в Северна Италия) са били изоставени от татко си пред Миланската катедрала. Бащата, отчаян, че не може да ги изхрани, си е въобразявал, че с тази си постъпка ги поверява на обществената благотворителност. Наплашените деца дълго се скитали из града. Нощта паднала и те се сгушили в един вътрешен двор — посред куп празни сандъци; най-после те заспали. Открил ги лекарят, който излязъл през нощта в дворчето за нещо. Прибрал ги на топло и ги сложил край пещта…“

Ако сам си поставя въпроса: на кое място от разказа в мен блесна искрицата и заработи тази сила, която е нужна, за да се създаде нова история, няма никак да ми е трудно да отговоря: това бе при думата „пещ“. Мисля, че вече казах: аз съм син на пекар. „Хляб, хлебни изделия и хранителни стоки“. При думата „пещ“ пред мен изниква голяма стая, натъпкана с чували брашно, вляво е машината, която замесва хляба, а отсреща светлеят белите плочки около пещта, чиято паст ту се разтваря, ту се захлопва; виждам и баща си, който меси, окръгля самуните, хвърля ги в пещта, изважда ги. Само за мен и брат ми — големи гладници, любители на неговите изделия, той всеки ден приготвяше по свой особен начин дузина симитчета, наръсени със сусам и извити като осморки. По наше настояване те трябваше да бъдат много препечени.

Последното нещо, което съм запомнил около баща си, е как той се опитва, а не може да стопли гърба си на пещта. Целият е измокрен и трепери. Беше изтичал под проливния дъжд на пролетната буря, за да помогне на едно котенце, което жално мяукаше сред големите локви. След седмица баща ми умря от бронхопневмония. Пеницилин по това време още нямаше.

Зная, че са ме водили да го видя вече мъртъв на леглото, със скръстени ръце. Запомнил съм именно ръцете, а не лицето. И когато се грееше край пещта, притиснат до топлите бели плочки, пак съм запомнил не лицето, а ръцете му. Той ги пърлеше над запален вестник, защото не искаше в никакъв случай в тестото му да попадне някой косъм. Вестникът беше „Ла газета дел пополо“ (Народен вестник). Запомнил съм го точно, защото имаше страница за децата. И датата виждам: беше 1929 година.

Думата „пещ“ аз загребах из паметта си и тя изплува с нежния си и тъжен цвят. Този цвят присъствуваше после при пораждането и на другите съприкосновения: между изоставените деца от старата приказка и онези от новата, между горските дървета и колоните на Миланската катедрала. Останалото е дедукция на фантазията, а не на логиката.

Краят на тази история беше неочакван, защото пекарят изпича в своята пещ хляба, а не децата. Също така неочаквано новата приказка ще ни прикани да погледнем откъм низините, през погледа на двете изгубени дечица огромния индустриален град и чрез играта и през призмата на въображението да видим драмите на суровата социална действителност. Така нашето съвремие властно ще нахълта в нашата абстрактна приказка калка с нейната буквена формула: А, Б, В, Г… Ще се намерим по този начин на земята, в сърцевината на земните събития. И нашата приказка калка ще се допълни с политически и идеологически понятия, белязани с точно определен печат, защото аз съм си аз, а не някаква дама, членка на благотворителен патронаж. Това си е неизбежно. И всеки път, когато такива работи ще се случват, ще се раждат образи и ситуации, които на свой ред ще подлежат на проучване и на тълкуване.

Хората са различни и пред всекиго „калката“ ще отваря различни пътища. В края на всеки път ще изниква — ако въобще изникне — от всекиго негово собствено „послание манифест“. Тук ние не тръгнахме от позицията на предварително приготвен „манифест“: той се появи от само себе си, като неволен завършек.

Най-същественият момент на прекопираната приказка (калката) е анализът на дадената приказка. Тази операция има едновременно характерните черти и на анализ, и на синтез, движи се от конкретното към абстрактното, за да се върне пак при конкретното.

Възможността за операция от този род е свързана с естеството на самата приказка: зависи от нейната структура, която пък в голяма степен се обуславя от наличието, от завръщането и повторяемостта на някои съставни компоненти, които, разбира се, можем да назовем и „теми“. Съветският фолклорист Владимир Проп ги нарича „функции“. За да анализираме играта, за да придобием интимно познаване на нейната същност и за да си изработим нов инструментариум, сега трябва да се обърнем именно към него — към Владимир Яковлевич Проп.